Роден е в Реджо Емилия, умира във Ферара. Той е най-възхвалявания поет на своето време, един от творците на Ренесанса, който буди единодушна възхита в цяла Европа. Учи в университета на Ферара, отначало право, а по-късно изучава античната литература. След смъртта на баща си /1500/ поема отговорностите му към осиротелите си девет братя и сестри. През 1503 година постъпва на служба при кардинал Иполито д’Есте, който му поверява важни дипломатически и военнноразузнавателни мисии.
Посвещава се на Музите, съчинява отначало поезия само за себе си и поддържа страстна любовна връзка с флорентинката Алесандра Бенучи. След като става известен поет той отказва да последва кардинала си покровител в Унгария, където Иполито д’Есте е ръкоположен за епископ на Буда/1517/. Лудовико преминава тогава на служба при херцог Алфонс д’Есте, който го изпраща да управлява размирната провинция Гарфаняна/1522-1525/, която е постоянно разорявана от набезите на разбойници от планината. След завръщането си от тази отговорна мисия той вече е натрупал достатъчно състояние, за да си усигури материална независимост. През 1530 година се жени за Алесандра и се посвещава всецяло на съчиняването на поезия.
Любовните му увлечения, споделени на италиански език, са платонични. Те са описани по маниера на Петрарка, докато стиховете му на латински излъчват чувственост и в тях се усеща влиянието на Хораций...
Умира баща му, когато той е вече на 28 години. Остава най-големият в къщи и трябва да се грижи за обичните си сестри и братя. Споделя, че е трябвало да изостави поемите на Омир и да се захване да им чете книжките с приказки /Сатира VІ “На Пиетро Бембо”/.
Буркхарт: “Бихме приложили напълно погрешна мярка по отношение на Ариосто, ако искаме да открием в неговия ”Orlando furioso” характери. Тук и там те са налице и дори обрисувани с любов, ала поемата нито за миг не разчита на тях и чрез тяхното изтъкване би по-скоро изгубила, отколкото спечелила. Споменатото изискване обаче е във връзка с едно по-общо желание, на което Ариосто не откликва в духа на нашето време; от един толкова богато одарен и прочут поет именно бихме очаквали въобще нещо повече от приключенията на Орландо и други подобни. Той би трябвало да представи в една голяма творба най-дълбоките конфликти на човешката душа, най-възвишените възгледи на времето за божествени и човешки неща, с една дума: да изобрази една от ония завършени картини на света, каквато ни предлагат “Божествената комедия” и “Фауст”. Вместо това той постъпва напълно като тогавашните творци на изобразителното изкуство и става безсмъртен, като се абстрахира от оригиналността в нашия днешен смисъл и продължава да твори въз основа на известен кръг от образи и дори използува употребения вече детайл повторно там, където може да му послужи. Каквито и предимства да могат да се постигнат при такъв метод на работа, ще бъде трудно те да бъдат обяснени на хора, лишени от художествени наклонности, колкото учени и остроумни да са те иначе. Художествената цел на Ариосто е блестящо живото “действие”, което преминава равномерно през цялата голяма поема. За постигането на това му е необходимо освобождаване не само от по-задълбочената обрисовка на характерите, но преди всичко от по-стегната взаимовръзка между събитията. Той трябва да може да свързва отново изгубените и забравени нишки там, където това му е угодно; образите му трябва да се появяват и изчезват не защото това се налага от по-дълбоката им лична същина, а от поемата. Наистина вътре в този привидно ирационален, своеволен начин на компенсиране той развива напълно закономерна красота…” /с.265/.
Ариосто създава комедията си в проза “Ковчежето” като следва правилата за комедията, въведени още от древноримския комедиограф Плавт. Тя е приета като чудо във Ферара, защото хората виждат една комедия написана на италиански, която буди същото възхищение като латинските комедии. След мистериите и фарсовете се появява една комедия, която следва правилата и формите въведени още от Плавт и Теренций. Тя не само подражава на латинските образци, но възпроизвежда обичайните им смехотворни персонажи: роби, паразити, царедворци, стиснати бащи и разюздани синове.
Комедията на Ариосто представлява по-скоро сценична възстановка с акцент върху механизма на комичното, тъй че авторът пропуска да изведе всички благодатни ефекти от смехотворните ситуации и противоречия. У Бибиена и Ласка се забелязва особена жизненост, която идва от “Декамерон”. В тази творба има волнодумие и буфонада, свойствени за духа на комедиите, които се играят във Флоренция. Откриваме ги най-вече у Ласка и Берни, секретарят на Бибиена.
Но Ариосто живее извън тази среда, в един изтънчен и образован свят, така че когато иска да бъде забавен, той често бива непохватен, грубоват. Освен това, тъй като товма е един свят на просяци и хора с вече познати характери, човек се чувства неудобно в него, не може да се отпусне в него, тъй като не може а го приеме. Наистина комичният ефект е налице във внезапните обрати, в интригите, в двусмислиците, произлизащи от случая или хитростта, в драматичната плетеница, която често уморява внимателния зрител. Но поредицата от заплетени положения не е достатъчна, за да поддържа интереса, тъй като характерите не са добре развити и зоплетените положения не се превръщат в комични ситуации. Трапола, Волпино, Небия, Ерофило и Лукрано са незначителни същества, а от заплетените ситуации не произлиза някаква основополагаща сцена, в която да се състредоточи интересът...
/”Некромантът” /Спиритистът/...След като пътят е погрешен, няма оправяне. Един негромант или астролог, който превръща своето изкуство в занаят и с лъжите си измъква пари от глупаците, е твърде популярен сюжет, който е разработван често от тогавашните новелисти. Още Бокачо извежда на сцената свещеника и монаха, веднага си спомняме за отец Варлунго или брат Чипола: там ролята на паразита и сводника се поема от астролога. Името е променено: комичният мотив е същият...
Но в “Некромантът” на Ариосто отзвучават нравите на древноримското общество, където слугата е по-хитър и изобретателен от господаря си. Но авторът познава това общество само чрез книгите, тъй като не е живял в него. Чинцио, Камило и Масимо са повече мумии, отколкото хора, които са лесна плячка за днешните мошеници около нас. Но тези фигури не са главните действащи лица, а фона на картината, простолюдното множество, срещу което е насочена хитростта на робите и авантюристите. Ако беше открил тази скрита надълбоко истина, Ариосто би извлякъл от нея един наистина комичен свят. Но този обърнат свят не ни се нрави и няма никакъв смисъл, макар че в него е представено като най-естественото нещо слугите да знаят повече от господарите си и да станат техни наставници и спасители, като Фацио и Темоло, които откриват и разобличават хитростта на некроманта.
Некромантът, който е главното действащо лице, не е точно астролог, както е при Ласка или както свещеникът е свещеник при Бокачо, а е един отявлен мошеник, който се представя за астролог без изобщо да разбира от астрология. При Ласка комичното съдържание е извлечено от взетата на подбив астрология. Тук астрологията изпълнява ролята на статистка, тъй като импулсите за действието не произлизат от нея. Ако майстор Якелино, който е некромантът, беше истински астролог, който, докато иска да мине за такъв, става смешен за слугите, тогава замисълът би бил далеч по-смехотворен...Но тук астрологът е жалък невежа, който, както казва неговият слуга и изповедник Нибио, без да може да чете, нито да пише, се опитва да се представи за философ, доктор, алхимик, астролог и магьосник...
И тъй всичко се свежда до една надпревара в хитростта между майстор Якелино и Нибио, от една страна, и Фацио и Темоло, които са слуги, от друга. Не липсват изкусни остроумия, които доказват, че авторът притежава необикновен усет за комичното и дарба да го създава...
Буркхарт: “Когато Ариосто започнал да се изявява като поет, вече нямало, поне в истинското им значение, нито милански, нито флорентински, а в скоро време нито урбински двор, да не говорим изобщо за Неапол; така той трябвало да се задоволи с една служба наред с музикантите и фокусниците на кардинал Иполито, докато Алфонсо не го взел при себе си.” /с.70/.
През юношеските си години този неолатински поет създава разнообразна в жанрово отношение лирика - пише оди, епиграми, елегии и комедии. Ариосто написва на италиански език много сатири, в които осмива дворцовия живот и разкрива нещастията на придворния поет (Capitoli, 1517-1524), съчинява оди като подражава на Петрарка и комедии - “Ковчеджето”/“Cassaria”/1508/, “Предположенията” /“I Suppositi” /1509/; “Некромантът” / “Negromante” /1520/.
Буркхарт: “Никога не ще може да се освободи човек от блестящия образ на Рим по време на Лъв Х, такъв, какъвто ни го рисува Паоло Джовио, колкото добре и да са изтъкнати тъмните страни: робството на кариеристите и скритата нищета на прелатите, които въпреки дълговете си трябвало да живеят така, както подобавало на съсловието им, наподобяващата лотария игра на случайността в литературното мецанатство на Лъв и накрая напълно гибелното му разточителство. Същият Ариосто, който познавал така добре тези неща и ги осмива, рисува въпреки това в шестата сатира една изпълнена с копнеж картина на общуването с високообразованите поети, които го придружавали из този град на развалините, на учения подтик, който можел да намери там за собствената си поезия, и накрая на съкровищата на Ватиканската библиотека. Той смята, че именно тези неща, а не отдавна изоставената надежда за покровителство от страна на Медичите, били истинската примамка за него, ако биха поискали да го склонят да отиде отново в Рим като посланник на Ферара.” /с.163/.
Буркхарт: “В третата си сатира Ариосто гледа на жената като на опасно голямо дете, към което мъжът трябва да знае как да се отнася, при все че цяла пропаст го дели от нея. Последното е в известен смисъл вярно; именно поради това, че образованата жена била равна на мъжа; т.нар. душевна и духовна общност, или по-висше допълване, не могла да достигне в брака този разцвет, както по-късно в благонравния северен свят.”/с.313/.
Буркхарт: “Най-похвалното, казано тогава за великите италианки, е, че имат мъхки дух и мъжка душевност. Ако обърнем внимание само на напълно мъжкото държание на повечето жени в героичните поеми, предимно на Боярдо и Ариосто, ще се уверим, че тук става дума за определен идеал. Прозвището virago , смятано от нашия век като много двусмислен комплимент, тогава било истинска похвала…”/с.315/.
Буркхарт: “В своята комедия за некроманта Ариосто е събрал всичко онова, което се среща особено често в обикновения живот. Героят му е един от многото изгонени от Испания евреи, ако и да се представя за грък, египтянин и африканец и да сменя непрекъснато имената и маските си. Чрез заклинания на духове той може наистина да затъмнява деня и да осветява нощта, да задвижва земята, да се прави невидим, да превръща хора в животни и т.н., но тези самохвалства са само външна фасада; истинската му цел е изнудването на нещастни, обладани от страст брачни двойки и следите, които остават, приличат на лигите на охлюв, често обаче и на опусташителна градушка. За да постигне целите си, той убеждава хората да повярват, че съндъкът, в който се е скрил някой любовник, е пълен с духове или пък че може да накара мъртвец да заговори и т.н. Добър знак е поне това, че на поетите и новелистите било разрешено да осмиват този род хора и че можели да разчитат на одобрение от страна на другите…”/с.423/.
През 1516 година започва да пише една съобразена с духа на времето му рицарска поема “Яростният Орландо” / “L’Orlando furioso” /. Окончателното й издание на поемата /46 песни/ се появява през 1532 година. В творбите издадени след смъртта му са включени пет негови песни /?/, които представляват продължение на поемата му за Орландо, много негови писма и една поема-пародия на сборниците с магически лекарства, която е озаглавена “Лапа от билки” / ”Erbolato”/.
