Посланик без късмет
Този италиански писател е роден в селището Казатико, разположено в околностите на Мантуа. Син е на наемен воин и на родсвеница на аристократичната фамилия на Гонзагите. В Милано той става наемник на Лудовико Мавърът и едновременно учи. През 1499 година се връщяаа в Мантуа и постъпва на служба при Франческо Гонзага. През 1503 година преминава на служба в двора на шурея на Франческо Гиудобалдо да Монтефелтро, владетел на Урбино. Като доверен служител на този владетелски двор до 1513 година участва в много битки, изпълнява различни поръчения и дипломатически мисии. През 1513 година се установява в Рим като пратеник на херцогство Урбино в папския двор.
След като през 1516 година херцогството става владение на Медичите, Кастилионе се връща на служба при Гонзагите, които го изпращат в Рим като техен посланик през 1520 година. През 1524 година е назначен като първи папски секретар на Климент VII, а на следващата година е изпратен в Испания като папски нунций при Карл V. Това назначение се оказва най-големия провал в живота му. През 1527 година наемните войски на Карл V превземат Рим и го опустошават. Папа Климент атакува грубо своя нунций, че не е изпълнил надлежно мисията си и не е успял да предотврати нашествието на испанските наемници в Италия. Всичките му биографи отбелязват достойнството, с което Кастилионе се защитава от нападките на разневения папа.
Междувременно Кастилионе разбира, че ръкописът на “Съвършения царедворец”, който е поверил на свой приятел, вече се печата. Тогава той решава да издаде ръкописа си, който е все още недообработен. Творбата му се отпечатва във Венеция през 1528 година. Първото издание се появява малко малко преди смъртта на Кастильоне, застигнала го внезапно в испанския град Толедо.
Огледало на епохата
Въпреки че разговорите, които съдържат основното послание на този труд, са разположени в измислен от автора им период /между септември 1506 и февруари 1507 година/, най-вероятното предположение е, че създаването им е предприето в края на престоя на автора в двора на Урбино, т.е. през 1513 година. Точно тогава той се сприятелява с Пиетро Бембо, който скоро след това ще бъде ръкоположен като кардинал Бибиена. Бембо е фаворит на прогонения от Флоренция Джовани Медичи, който малко след това става папа с името Лъв Х. На тези две фигури, както и на много други техни съвременници, са “възложени” важни роли в “Съвършения царедворец”.
През периода 1494 – 1529 година в Италия се водят ожесточени битки, осъществяват се нашествия, разрушават се съюзи, които естествено оказват въздействие върху живота и кариерата на дипломата Кастилионе. В съчинението му “Съвършеният царедворец” могат да се открият техните отзвуци. Макар че в нея често се обсъждат възпитанието и задълженията на владетелите, тази творба би могла да се определи като аполитична, ако се приеме, че истинският политически анализ предполага автор, който като сведетел и съдник на своето време е ангажиран да отразява точно тенденциите и кризите на обществото, в което живее. За разлика от съвременника си Макиавели Кастилионе не си поставя въпроси относно възможностите на династичните или по-малки държави да оцелеят или да се разширят. Неговата цел не е да обсъжда тяхната относителна немощ пред големите, поглъщащи все нови територии кралства, а стила на представителния живот, който всяка държава може да изгради в пределите на двора си, сякаш целта на властващите не е изграждането на мощ, а постигането на по-изтънчена вежливост. В “Съвършения царедворец” дворът не е мястото, в което се изгражда политическата мощ на държавата, а мястото, в което хората със своите приноси разширяват и усъвършенстват културата. Там дворцовият блясък е неделим от знанието, представлява украшение за човешкото достойнство. Накратко, в двора се изработва образцовото изкуство да се живее, чието значение е универсално.
Не може да се мечтае за по-красноречива равносметка относно схващанията на една “епоха”, за значимостта на качествата и съсловните отлики. В центъра са представени двете главни фигури на управляващата династия: съпругата на върховния владетел, Елезабета, и “придворната дама”, Емилия Пио, сродена с владетеля със съюз. Около тях се разполагат известни мъже, радващи се на най-висше благоволение, с осигурено блестящо бъдеще: Бембо, Бибиена, Федериго Фрегозо; синът на Лоренцо Медичи, Джулиано Медичи, който ще стане херцог на Немур; Отавиано Фрегозо, който ще стане дож на Венеция; граф Лудовико да Каноса, който ще бъде посланик на папа Лъв Х в Англия и Франция. Към изброените могат да се прибавят благородниците, на които се възлагат големи надежди, но те преждевремено изчезват. С по-малко достойнства и не така обещаващи са другите персонажи, на които са отредени строго определени функции. Те предвещават днешните експерти, които днес съпътстват висшите дипломатически служители. Това са специалисти с ограничено влияние, които трябва да осигуряват информация за своите покровители и да отговарят, при случай, на въпросите, които те им поставят. Разпределението на ролите е съобразено с йерархия, в която редовите дворцови служители се разполагат много по-ниско от титлуваните и местните феодални владетели, на които се отчертава бързо израстване.
Едно аристократично и хуманистично виждане
Безспорно тази йерархия е знак за аристократична концепция за света. Но Кастилионе, който в Милано става усърден последовател на хуманистите, се опитва да уравновеси схващанията на Бибиена, дворцов плебей, учен и сладкодумен събеседник, с убежденията на високо ерудирания аристократ от Венеция Пиетро Бембо. Той оценява хората не толково по произхода им, колкото според културата им и ролята, която са призвани да изпълняват при грандовете. Така се предизвестява фигурата на придворния, произхождащ от средата на гражданите, който се оказва толкова способен, колкото и аристократа благодарение на своите лични дарби и заслуги.
В облика на “верния служител” се вписват призванията на компетентен по всички въпроси съдник и наставник. Първо задължение на съвестния придворен е да осведомява точно своя покровител, да го предпазва от заслепяващите ласкателства и фалшивите любезности, които пречат на точното му възприемане на светския живот. Придворният никога не бива да забравя дстойното място, което покровителят му заема във висшето дворцово общество. Никой от участващите в беседите, проследени в “Придворният”, не оспорва изказаната от Отавиано Фригозо максима: владетелят в двора е отговорен единствено пред Бог. Единствената възможност за заобикалящите го е да се опитват да го направят по-добър.
За да осведомява своя господар придворният трябва да следи всичко, което е свързано с интересите и престижа на династията, тъй като именно те придават блясък на двора й. По този повод в “Придворният” се изгражда стройна програма за придобиване на нова, богата култура.
Достойнствата на военните не са отречени, но им се отрежда малко внимание, тъй като се смята, че те са заслепени от претенцията, че са всемогъщи. Още от първата книга на съчинението на Кастилионе е явен стремежът интересът да се пренесе от войнските способности към моралните качества. Наистина втората книга започва с оценки за битките, турнирите, но много скоро се преминава към разисквания относно музиката, светските разговори, скромността, за да се стигне в края до обстойните напътствия в изкуството да забавляваш другите с изкусни шеги и развеселяващи остроумия. След занимателния спор между любителите и хулителите на жените, в трета книга се разгръща оживен и изтънчен разговор-обсъждане на любовта. В последната, четвърта, книга се разисква полезността на придворния за покровителя му /владетелят/ и се дават напътствия как той да увеличава знанията си и как да стане по-достоен за господаря си. В края Бембо излага обстойно, като използва подхода на Платон, схващанията си за духовната и телесна красота, а след това, в назидателна реч, възхвалява любовта като изживяване дадено от Бога.
В “Придворният” се дават рецепти на царедвореца как с просветената си мъдрост да смекчи опиянението от абсолютната власт, на което е податлив всеки управник. Най-благоприятната еволюция за придворния е той да стане пръв министър на върховния владетел. Първият министър, според Кастилионе, би трябвало да бъде “съвършеният човек” според представата на хуманистите. На човека, който е успял да се изгради в съгласие със себе си, може да се отдаде доверие както в полето на политиката, така и в сферата на културата. Тогава той придобива достойнството да служи на върховния владетел и на държавата. Това е водещият замисъл на това произведение, в което неспокойното търсене на интелектуалеца се съчетава със спокойствието от духовната принадлежност към една висша каста.
“….добре известният трактат на Кастильоне “Придворният” /1528/, въпреки неговите позовавания на антични прецеденти, особено на трактата на Цицерон за съвършения оратор, се занимава с формулирането на правилата, по които се играе една социална роля, непозната в антична Атина или в републикански Рим, но добре известна през средновековието. Той може да бъде описан като средновековна книга за благоприличие, пренаписана под влиянието на античните идеали за поведение, или като адаптация на тези идеали в съответствие с една неантична ситуация…Такъв трактат може да бъде създаден само от някой, който познава интимно двете традиции – античната и средновековната.” /П. Бърк, с. 34/.
Бицили: “...Тъй като закономерността на мирозданиетоо се състои в най-строгата съгласуваност между неговите части, закономерността означава същото,1 каквото е и целесъобразността. За Балтазар Кастилионе тъкмо в тази целесъобразност се състои красотата на Вселената. Или казано по друг начин: красотата на света служи за залог на неговата целесъобразност: “Помислете само, говори един от участниците в прочутия диалог за “Придворния”, за тялото на човека, което може да бъде наречено малък свят: в него всяка част съществува по необходимост и е създадена не случайно, а в съответствие с известен замисъл, а всичко заедно е толкова прекрасно. Трудно може да се каже на какво повече, на ползата или на красотата, служат в човешкото лице и в цялото тяло отделните членове като очите, носът” / Il Cоrtegiano, IV, 69/с. 82/
“...У Cortegiano проблемът за различните типове любов се поставя по друг начин. Възбудител на любовта, разсъждава граф Лодовико ди Каноса, бива не само красотата: маниерите на общуване, начинът на говорене и много други неща, а преди всичко съзнанието, че си обичан, могат да предизвикат у човека чувство на любов. За да обичаш телесната красота, трябва да умееш да я чувстваш – и разбира се, Апелес е по-способен от Александър Велики да оцени прекрасната телом жена. Но каквито и да са възбудителите на любовта, самата любов си остава тъждествена на себе си във всичките си изяви, еднакво божествени и святи. Такава е мисълта, развивана от Бембо в заключителната част /ІV, § 70/ от диалога на Кастилионе: “Какъв смъртен език е достоен да те възхвали, о светейша ЛЮБОВ?...Ти си най-сладката връзка в света, ти си посредничка между земното и небесното, ти благостно скланяш висшите сили да ръководят низшите, ти насочваш душите на смъртните към техния първоизточник, ти ги съединяваш с него, ти съгласуваш стихиите, подбуждаш естеството да произвежда и родилото се приемствено да продължи живота, ти привеждаш към единство разединените неща, на несъвършените придаваш съвършенство, на несходните сходство и враждуващите довеждаш до дружба”...Така в естетическия светоглед се преодолява аскетичната страна на неоплатонизма “ /с. 93/.
