Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09 14:44 - НИКОЛО МАКИАВЕЛИ /1469 - 1527/ - студия на доц. Г.Генов /втора част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
1



   

Според ПРОКАЧИ

...Критичен слушател на проповедите на Савонарола в младостта си /роден е през 1469 г./ Макиавели е в Рим през 1503 г., когато умира папа Александър VІ и последвалият бурен конклав избира за негов приемник войствения Юлий ІІ. През 1509 г. Макиавели става свидетел на венецианската война и на кризата на Венецианската държава. Но може би най-решаващият за формирането му опит идва от многократните му пътувания и мисии във Франция...Макиавели веднага си дава сметка за политическото и социалното надмощие на единната и ефективна френска абсолютна монархия пред разноликите и разнородни организми на италианските държави. Той успява да изложи много ясно това свое гениално прозрение в съчинението си “Описание на събитията във Франция”.

С. 134...Материалът, който е предмет на изучаване и размисъл във “Владетелят” и “Размишленията” е почерпан, според самия Макиавели, от “поуката на древните събития” и от “опита от днешните събития”. От този необятен океан от факти, които обхващат цялата история от древността до съвремието, трябва да се извлекат онези закони или “общи правила”, които – пак по думите на Макиавели – “рядко се опровергават” и които дават възможност да се изгради едино  осмислено и органично виждане за събитията в държавите и в човешкото общество. Методът, както се вижда, е този на естествените науки – той е бил вече използван от Леонардо да Винчи и ще бъди използван в бъдеще от Бейкън, - приложен ктъм човешките науки и политиката. Политиката вече не е съзерцание на идеалната държава и на идеалния владетел, а експериментално проучване на социалния организъм в неговите здрави и болни форми, така както медицината е физиология и патология на човешкото тяло. Сам по себе си този емпиричен и натуралистичен подход показва достатъчно ярко колко новаторска е ролята на Макиавели в историята на съвременната политическа мисъл...

...по мнението на Макиавели два са атрибутите и реквизитите, които са нужни на една държава, за да бъде наистина такава. От една страна – силата, т.е. способността да се защитава срещу евентуални нападатели и при необходимост “да разширява” границите си, от друга страна – вътрешното единство, т.е. съответствието между “порядки” и “поведение”, между елемента на одобрение, който идва от низините, и емелента на принуждение, който идва отгоре. В историята е имало политически организми, които са притежавали само първия от тези реквизити: такива например са били в древността големите азиатски империи и в съвремието – Турската империя. Но, поради липсата на вътрешно единство и поради деспотичния си характер, тези държави са били и са колоси на глинени крака. Същевременно голяма вътрешна стабилност и единство са имали в древността гръцките свободни градове държави, а в съвремието – швейцарските планински общности, германските градове и самата Венеция...

с. 135...Но макар че е рожба на Хуманизма и се възхищава от републиканската класическа епоха, Макиавели знае много добре, че и републиканският Рим, както всички политически организми, е функция а времето и обстоятелствата и че неумолимият закон на историческата цикличност не пощадява и най-великите държави. Ето защо въпросът не се свежда до това мислителят да се рови в миналото и да лее славословия за класическата епоха: той трябва да гледа напред и да се опита да обрисува чертите на една модерна държава, на “едно ново княжество”, което не бива да бъде нито град държава, нито империя от източен или турски тип. Задачата е тежка, особено за един италианец в началото на ХVІ век...Величието на Макиавели не е онова често съмнително и лъжливо величие на пророка и предвещателя, а много по-истинското и реално величие на изследователя и учения.

С.136...Един-единствен извод, който сам по себе си е истинско политическо откритие, е от ясен по-ясен. Там, където – както е в Италия – процесът на политическа раздробеност и поквара е стигнал до крайния си предел, “новото княжество” не може да се създаде без процес на цялостно прераждане и атмосфера на революционно напрежение. С една дума, нужно е да се скъсат всички връзки с миналото и да се въведат съвсем нови порядки, да се действа с решителност и – при нужда – с безпощадността на един хирург или революционер. “Един нов владетел в град или провинция, които е завоювал, трябва да преустрои всичко по новому” е заглавието на една от главите в “Размишленията”. А в последната глава на “Владетелят”, която може би е най-прочутият откъс от съчинението на Макиавели, това еволюционно напрежение стига своя връх. Възванието за освобождаването на Италия от “варварите” се слива с призива за революционно обновление на политическия живот, на порядките и обичаите в италианското общество. И тук стигаме до точката на разрив с традиционния начин на мислене на италианския интелектуалец: самодоволството на образования и цивилизования човек се превръща в изтерзано съзнание за собствените предели, неангажираността се превръща във военна ангажираност. Николо Макиавели не принадлежи на века на папа Лъв Х.

 

Творчество:       През 1499 година се появява първото съчинение на Макиавели “Разсъждения,  направени за магистратурата на Десетте, относно събитията в Пиза” (Discorso sopra le cose di Pisa). Диалектиката и анализите, с които е изпълнена тазе творба могат да се обобщят в тезата, според която решителната сила, а не издаващите страх компромиси, ще осигури за Сеньорията контрола на ключовия за Северна Италия град.

   В  “Това, което трябва да се каже относно необходимостта от осигуряване на пари”  (Parole da dirsi sulla provvisione del danaio , 1503) се отстоява изборът в полза на енергичното управление и се препоръчва да се изостави предохранителното благоразумие. Авторът твърди, че осигуряването на въоръжение за гвардията е по-важно от снабдяването с пари.

      Подобни проблеми се обсъждат и в следващото съчинение на Макиавели – “За начина, по който трябва да се действа срещу бунтовниците в долината на Киана”  (Del modo di trattare i sudditi della Val di Chiana ribellati , 1503), което е написано по повод бунта в Арецо и въстанието на селяните от околностите му. В него се прави връзка между възприетата от управниците на Флоренция тактика и стратегията на древните римляни, които изпращали във враждебно настроените към тях градове колонизатори, за да ги усмирят, и войска, за да ги накаже.

    В тези много кратки, предизвикани от конкретни събития, писания могат да се открият зачатъците на фундаменталните за Макиавели понятия –    “доблест”(virtщ)   и “съдба” (fortuna). “Доблестта” предполага решителност в замисъла и бързина в изпълнението, т.е. изоставяне на здравия разум и на благоразумното отлагане. “Съдбата” се проявява, взависимост от обстоятелствата, ту като сляпа случайност, ту като благоприятен за смело начинание случай. Но в случая не става дума за чисо теоретични принципи. Всеотдайно посветил се на дипломатическата дейност като посланик на Съвета на десетимата, но тъй като е все пак нисш чиновник, Макиавели изгаря от нетърпение, тъй като е обречен да изпълнява решения, които може само да излага, но не и самостоятелно да взема. Той все пак обогатява своя опит и натрупва познания за отделните държави и институции: кралство Франция, Германия, Венеция, Църквата, Най-ревностният католически крал /Le Roi Trиs Catholique/. Той преценява точно херцог Валентино /Valentinois/ (Цезар Борджия) и папите Александър VI и Юлий II. Той ги възприема като енергични и безмилостни владетели, опознава характерите им и открива, че те се ръководят както от човешките си слабости, така и от политическите си интереси.

    Макар че познава добре религиозната мисъл на своето време, Макиавели същесвременно проумява, че “обвързването” (religio), основата, върху която се изграждат обединяващите добродетели в добре уредените общности, се е използвало и все още се използва от Църквата като удобен инструмент. Той преценява, че Църквата е изцяло виновна за отчуждаването на италианците от религията. Според него херцог Валентино, например, не е архетип на съвършената доблест, а сложен и драматичен случай. Макиавели се е срещал с него два пъти през 1502 година, при различни обстоятелства, и се възхищава от неговата самоувереност, пъргав ум, сдържаност, умението му да си служи с “удачните средства” и усета му за благоприятния случай. След масовото клане край Сенигалия той  се спира обстойно върху тези качества на херцога в съчинението си “Описание на начина, по който херцог Валентино убива Вителоцо Вители” (Descrizione del modo tenuto dal duca Valentino nell’ammazzare Vitellozzo Vitelli, 1503).  Но когато отива в Рим, след избора на Юлий ІІ, заклетият враг на херцога, за папа, след като отбелязва традиционното съперниечство между Флоренция и Венеция, Макиавели разобличава грешките и безпомощното озлобление на града, управляван от дожите, и в безпристрастен тон излага своята кратка и блестяща кариера. Темата за “удачните средства”, към която той често се връща и популяризира по време на дипломатическите си мисии, бива обогатена и потвърдена благоприятно от практиката през годините след 1505.

       В труда си “Разсъждение за организацията на военните сили на флорентинската държава” (Discorso de l’ordinare lo Stato di Firenze alle armi , 1506) Макиавели доказва изключителния си усет за неотложните преобразования. Той предвижда много точно взаимоотношенията, които ще възникнат между милицията и властта, и препоръчва мерки, благодарение на които охранителните отряди да бъдат стриктно подчинени на градската управа. В същото време Макиавели разработва плодоносната утопия за мобилизацията на селяните,  макар че тогава все още не можело да се разчита на предателски настроеното селячество. Наистина, обитаващите около големите италиански градове селяни били лишени от граждански права и взаимоотношенията им с централните областни градове-държави не били все още неуредени. Отново, и по този повод, опитът на големите европейски монархии придобива в представите на прозорливия флорентински секретар изключително значение като полезен образец.

    През 1508 година Макиваели се озовава в Германия като посланник на Флорентинската република. В своя “Описание на събитията в Германия” (Ritratto delle cose della Magna ), следвайки в известна степен оценките на древноримския историк Тацит, той описва страната като бедна, свободна, добре въоръжена, “набожна”, в съответствия с алпийската природа на абластите, които има възможност да посети: Южна Германия, Швейцария и Тирол. Той свидетелства, че имперската власт не може да прикрие слабостта си, тъй като съставляващите държавата области са хетерогенни и борещи се за отделянето им от централната власт. Върховният повелител на немците Максимилиан е оценен като едновременно щедър и непостоянен, склонен към разсипничество, т.е. той съвсем не прилича на Фердинанд Католически /крал на Кастилия до 1504, а след това на Неапол/, който отстоява съвременните добродетели – доблеста и пестеливостта (virtus  и avaritia).

      Макиавели възприема Франция като достоена за подражание държава-образец както с оглед на историята й, така и по отношение на политиката й. По време на мисията си през 1500-1501 година той наистина дава на кардинал Жорж д’Амбоаз, министър на краля Луи ХІІ суховати напътствия относно общата политическа стратегия, с които той надвишава правата си на дипломатически пратеник. Тези недообмислени напътствия към министъра на френския крал ще бъдат по-късно доразвити и включени в ІІІ книга на “Владетелят” / най-вече древноримската представа за връзката между случайност и случай/.

      След посланичеството си във френското кралство, през 1510 година, Макиавели завършва своя “Описание на събитията във Франция” (Ritratto di cose di Francia), в който вече се доказва като зрял мислител способен да прави широкообхватни синтези.  Той разгръща подробно съпоставката, която вече е набелязал в предишните си писания, между гражданската монархия на Франция и деспотичната монархия на Турция. Той възхвалява политическия режим, наложил се във френското кралство, дългата му национална традиция, постигнатото равновесие между краля и благородническата знат, чиито широки пълномощия предизвикват неговото възхищение. Макиавели констатира със задоволство, че стабилността и престижа на френската аристокрация не се влияят нито от нарастващото влияние на Испания в Италия, нито от разпускането на народната милиция.  Тук той проявява гениалната си интуиция, чиято значимост не намалява нито от надценяването на значението на свободните стрелци на Шарл VII, нито от незачитането на важната роля на градската буржоазия като икономическа и социална опора на кралската власт.

През периода 1513 – 1520 година Макиавели пише сред подтискаща самота двете си най-значими творби “Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий” (Discorsi sopra la prima deca di T. Livio , 1513-1520 г.) и “Владетелят” (Il Principe , 1513 г.). Тези две творби се раждат по различен начин. По това време, в миг на безкомпромисна прозорливост, Макиавели пише на Содерини, който е изгнаник в Рагуза, че единствено важна в политиката е целта, която трябва да се постигне, а не стойността на използваните средства. Като се противопоставя категорично на спиритуалисткия мит за свободната преценка и на представата у хуманистите за безкрайните възможности на личността, той доказва, че хората рядко успяват да извършат полезното деяние в благоприятния момент, да осъществят “среща с времето” (riscontro coi tempi). Анализът в това писмо, както и в писмата изпратени на Ветори през първите месеци на 1513 година, издава пълното, граничещо с отчаянието, обезсърчаване на обречения на самота Макиавели.

      За известен период  Макиавели си възвръща благоволението на Медичите и се завръща в родната Флоренция през 1520 година. Една година по-късно завършва труда си “Изкуството на войната”, а през периода 1521 - 1525 година съчинява своите “Флорентински истории”.

        Създава много кратки произведения, написани по конкретни поводи, пише стихове, съчинява комедията “Мандрагора” /1520/.

     Макиавели не си поставя както утопистите въпроси относно уредбата на държавите, а изследва учредената им вече организация, законите и конституциите им, причините за жизнеспособността и упадъка им. За него теоретичните постановки са неотделими от приложението им и би трябвало да представляват фундамента на всяка политическа власт. Ако човешката дейност е доминирана от стремежа да се натрупа състояние, стремежът към доблестта би трябвало да занимава или целия народ /както е по време на Римската република/, или някоя изключителна личност /като Цезар Борджия/, тъй като Макиавели счита, че управлението осъществявано от принц или княз, потомствени благородници, е най-удачно в една съвременна държава.

Минчо Семов: “Не за мрачната слава на макиавелизма се е хванал за перото Макиавели. Щом се мръкнело, “дърварят”/след 14-годишна служба като секретар на Съвета на десетте Макиавели бил изхварлен от политическия живот на родния му град и бил принуден, за да се изхранва, да лови птици с капани и да продава дърва, бел.Г.Г./ хвърлял мръсните си дрехи, обличал придворните и се потопявал в света на политическия живот, за да разбере какво е държавата, как се запазва или погубва тя, за да се задържи това, което се е проумяло, без което няма наука, както е казвал Данте и както е мислел Макиавели. Вярно е, че Макиавели, като е писал, се е надявал да се върне в политиката “на длъжност”, но вярно е и това, че отказвал длъжности, в това число и на френския крал. Не е без значение и това, че йезуитите издействуват от папската църква да постави съчиненията на Макиавели в индекса на забранените книги.” /с.9/.

М.Семов: “Макиавели е духовен син на противоречиво и преломно време, неговият блестящ ум е отговор на една обществена потребност. Той идва на попрището на политическата мисъл, за да постави началото на края на религиозно-аристократичните схващания за властта, и да не забравяме, че това става 150 години, преди да се появят работите на Лок в Англия, на Монтескьо и Волтер във Франция, повече от 100 години преди Английската и 200 години преди Френската революция, в самите начални години след първия ден на 1500 година.” /с.10/.

      През 1517 година той завършва своите “Речи” и създава “Изкуството на войната” (Dell’arte della guerra ), което ще бъде публикувано през 1521 година. По настояване на кардинал Юлий Медичи, през ноември 1520 година, Флорентинската академия му възлага задачата да напише историята на град Флоренция, която става последното му значимо творческо дело. Този труд проследява историята на родния му град от създаването му до смъртта на Лоренцо Медичи /VIII книга/.

     Песимизмът не попречва на Макиавели да напище превъзходната първа книга на “Речите”. В нея той успява да осъществи синтез с дългосрочна переспектива между реалистичния анализ на историята и най-важните за политическата практика тези. В първата книга се представя органичната държава, “творяща добро” на всички нива, изпълнена с динамика и съвършено структурирана, способна да съхрани трайно както облика си, така и единството си. Тук Макиавели се позовава на примери от римската република, но разработката му не прилича нито на системно експозе, нито на юридически трактат. Така например, разграничението, което прави между “република” и “княжество”, се оказва не толкова съществено, колкото различията, които той установява между Рим, Спарта, Венецияу, Флоренция и градовете-държави на тогавашна Италия. Същевременно разсъжденията върху миналото и върху универсалното предполагат винаги, или поддържат, анализа на настоящето. В това изследване Макиавели гради разсъжденията си върху три основни тези.

    Най-напред той разглежда борбите между партиите и между социалните групи.  Разделението на плебс и Сенат, институцията на трибуните, законността и увеличаването на публичните процеси разширяват града Рим и го правят свободен. Въпреки “естественият за всеки” егоизъм, “настроенията” на индивидите и групите са можели да намерят отклик и облекчение в институциите и законите. Тази ситуация предлага първия конкретен модел за отношенията “частна личност” и “гражданин” в гражданската /буржоазната/ държава на модерната епоха. Обратно, стабилността, която в Спарта и във Венеция се дължи на тяхната аристократична затвореност, не дава никаква възможност за вътрешно развитие и разширяване навън. По подобен начин борбата между “групировките”, която се развихря в италианските градове-държави, предизвиквайки изгнания и гонения, се явява отрицание на справедливата и жизнено важна вътрешна диалектика в една общност, която има намерение да се съхрани и развива със собствени сили.

           На второ място Макиавели разглежда обстойно проблема за важността на религията. Той отбелязва, че от времето на Нума Помпилий римляните са се възползвали от религията “за да прекроят града си, за да осъществят начинанията си и спрат размириците”. Те са я ползвали предпазливо като основа на всяка връзка между индивидите, като сила подтикваща към добродетелни деяния и като изключително ефикасно средство за налагане на интересите на управляващите.  Като стои встрани от всякакви теологически спорове, Макиавели подчертава човешкия произход на християнството, противопоставя примитивното християнство на римския католицизъм и вижда в израждането на Църквата главният източник на индивидуализма, на разединението и на недоверието, което всъщност предопределя историческата драма на Италия.

        На трето място Макиавели отстоява тезата, че свободата е несигурна сред скован от корупция народ. Когато се окаже изчерпана “добродетелта на универсалното, поддържаща благотворния порядък”, когато “добре замислените закони” се окажат безсилни, се появява необходимост да се прибегне до някоя “крайна сила”, която съдейства за възраждането на множеството. Но прибягването до сила е начинание, което “никога не е довеждало до добър край”, и е трудно осъществимо.

        Първите осемнадесет глави от Първа книга на “Речите” и поредицата писма до Ветори / април – декември 1513 г./ свидетелстват за подчертан интерес у Макиавели към големите проекти на Медичите за преобразяване на Централна Италия. В тях се набелязват и очертават проблемите, които ще бъдат анализирани обстойно в завършения пред декември 1513 година трактат “Владетелят”. При очертаващата се тежка социална конюнктура и сред увеличаващите се опасности за държавата се налагат “извънредни” лечебни похвати. Въпреки усложнената ситуация Макиавели е изпълнен с надежди.

     През1525 година Макиавели връчва последната си творба на кардинала, който вече е заел папския престол под името Клеман VІІ. От този момент се наблюдава дълбока промяна в позицията му и в размишленията му – все по-настоятелно е съотнасянето на настоящето към миналото. Продължението на “Речите” се свежда до последователен коментар на историята на Тит-Ливий. Изложението е прекроено по нов начин: проблемът за войската намира място във втора книга, а радикалното преобразяване на републиките се коментира в трета книга.

      Макиавели посвещава последните си писания на новите си приятели от градината на Ручелаи, чиято група, съставена от аристократи и интелектуалци, се опитва да обоснове с нови идеологически доводи политическата борба, която се вдъхновява от новите хуманистични представи за републиката и религиозната реформа. Експертът-възпитател окуражава действията на своите приятели, които през 1522 година вероятно са участвали в заговора за убийството на Юлий Медичи. Това обаче доказва, че съзъклятниците не са успели да вникнат докрай в поученията на учителя си.

     Завещанието на Макиавели би трябвало да се търси на последната страница от съчинението му “Изкуството на войната”, където Фабрицио Колона, главнокомандващ и главен събеседник в диалога, чрез лишен от илюзии анализ на близкото минало открива причините за вече неразрешимата криза. Благодарение най-вече на ретроспективната им насоченост речите придобиват облика на военни трактати и исторически произведения. По подобен начин се ражда и “Животът на Кастручо Кастракани да Лука” (La Vita de Castruccio ..., 1520), т.е. по-скоро от съжеление за ограбената “мъжественост” на героя, отколкото той да бъде възвеличан като пример за подражание.

     Гореупоменатата насоченост не ощетява нито оригиналността, нито стойността на “Изкуството на войната” и на “Флорентински истории” (Istorie fiorentine , 1520-1526). В първата творба откриваме ясно предложение за ново политическо мислене – много по-технологично – върху темата за силата и войските, върху отношенията между стражевите отряди и властта. Във втората творба се прави щателна проверка, предприета от политик без предразсъдъци, на цялата, средновековна и съвременна, история на Флоренция и Италия въз основа на “светската и гражданска” културна традиция, която е преживяна отново по оригинален начин.

      Мокиавели използва горчивия присмех в комедията “Клиция” (Clizia ,1525), пресъздаваща любовните увлечения на един старец. Той използва интригата на комедията на Плавт “Казина” /Casina/ като въвежда в нея автобиографични елементи.

«Владетелят»/Князът/

       Англичанинът Бъртранд Ръсел определя много точно целта на Макиавели в този труд: “да открие, следвайки хода на историята и съвременните събития, как княжествата биват завладявани, задържани и загубвани” /с.27/.

    Всъщност съчинението “Владетелят” /Il Principe/, придобива облика на трактат само в първите му пет глави. Още в началото му авторът се отказва от както от аристотеловия, така и от схоластичния тип умозаключения. Той не приема да следва разведряващите стегнатост и елегантност на размишленията, характерни за учените хуманисти. Преходът от хипотеза към теза се осъществява чрез позоваване върху конкретния исторически опит. Понятията се разполагат в поредица отворена като брънките на верига. Истините, до които стига изложението, се изразяват много често чрез силно въздействащи метафори, заети от природата.

    От глава І до ІІІ  във “Владетелят” се представят двата вида владения: наследствените и  смесените. Според Макиавели в наследствените владения “владетелят има по-малко основание и по-рядко е принуден да угнетява гражданите”, защото той е “повече обичан” и гражданите “напълно естествено му желаят доброто”. По повод на смесените владенияу авторът твърди, че те се запазват по-лесно, ако владетелят живее в тях – “владетел, който живее в самата страна, много трудно може да я загуби”. Мимоходом Макиавели излага и първото си наблюдение относно природата на хората като поданици: “Въобще за отбелязване е, че хората трябва или да се ласкаят, или да се избиват, тъй като за леките обиди те отмъщават, а за по-тежките не са в състояние да отмъстят...” / ІІІ гл/.

      От глава VI до глава X в трактата се разглежда обстойно “новия тип княжество”, чието създаване, изискващо максимум доблест, се явява ключов проблем в цялото съчинение. Макиавели препоръчва на владетелите, които се придобили владения със собствено оръжие и доблест да бъдат преди всичко благоразумни, а “благоразумният човек трябва винаги да избира пътища, изпитани от велики хора”. Всеки, който управлява ново княжество: “трябва да се пази от враговете, да си спечели приятели, да побеждава със сила или измама, да внушава любов и страх у народа, преданост и почит у войниците, да унищожава онези, които могат да му навредят, да преустройва по новому старите институции, да бъде суров и милостив, великодушен и щедър, да изтребва невярната войска, да създава нова, да поддържа приятелство с крале и владетели, така че те на драго сърце да му отвръщат  с добро или с почитание да му вредят”.

     Владетелят, който завладява една държава, “трябва да обмисли всички възможни жестокости и да ги извърши наведнъж, за да не трябва да ги повтаря всеки ден и да не прибягва повече до тях, за да може да успокои гражданите и да ги привлече към себе си с добри дела”. Макиавели наставлява мъдро: “Защото обидите трябва да се нанасят наведнъж, тъй като колкото по-малко ги изпитваш, толкова по-малко те озлобяват; и, обратно, добрите дела трябва да се извършват по-рядко, за да се запомнят по-добре.”

  В главата “За гражданските владения” се твърди, че “най-лошото, което владетелят може да очаква от един народ, е да бъде изоставен от него”. За това се препоръчва: “Необходимо е владетелят да живее в приятелство с народа, защото иначе при нещастие за него няма спасение”. Мъдрият владетел трябва да действа така, че “неговите поданици по всяко време и при всички обстоятелства да се нуждаят от държавата и от самия него”, защото “само тогава те ще му бъдат верни”.

  От ХІІ до ХІV глава се обсъждат различните видове войски. Авторът е категоричен, че “ако някой защитава държавата, опирайки се на наемни отряди, той никога няма да има здрава и трайна власт. Не е случайно, че тази много оживена дискусия е разположена в центъра на творбата. Незаинтересоваността на владетелите да създават “собствени войски”, необуздаността и подлостта на наемниците са болното място, според Макиавели, в ситуацията, която се е създала в Италия.

   Според Макиавели “владетелят трябва да застане лично начело на войската и той самият да бъде нейн вожд”. Той е категоричен, че “само владетели и републики, които притежават собствени войски, постигат големи успехи...” След като сравнява наемните със спомагателните войски авторът на “Владетеля” заключава: “Наемните войски са по-опасни със своето нехайство, а спомагателните – със своята доблест.

    Поредицата глави от XV до XXIII са посветени на изграждането на представата за новия владетел, който “трябва да владее както природата на звяра, така и тази на човека”. Той трябва да бъде едновременно лисица и лъв: “Трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците.” Макиавели констатира, че “който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигнал повече”. Според него най-важното е владетерят “да изглежда милостив, верен на обещанията, човечен, искрен и неподкупен, религиозен”. “Владетелят трябва да избягва старателно всичко, което може да му навлече ненавист и презрение.” В тази поредица глави се провъзгласява по безцеремонен начин, че модерната политика е напълно независима от каноните на традиционната етика.

     В наколко последователни глави, от XXIV до XXVI, Макиавели се връща отново към кризата в Италия и излага в почти библейски наставнически тон утопичната си представа за възможното й изкупление. В глава ХХV той излага философията си за съдбата като споделя, че доскоро е бил склонен да приеме мнението, че е “по-добре да се оставим на волята на съдбата”. Но по-нататък в изложението, той споделя новота си убеждение, че “владетел, който се осланя изцяло на съдбата, загива, щом като тя се отвърне от него”. В края на същата глава четем: “Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш”.

     Според Макиавели “бойната доблест на Италия изглежда угаснала”, защото нтейните стари институции не са годни за новите условия. Неговата рецепта звучи като сентенция: “Нищо не носи толкова чес на човека, който още се издига, колкото създадените от него нови закони и нови институции.” В момиента, когато папа е Лъв Х, произхождащ от рода на Медичите, най-важното за “знаменития дом” е да си създаде “собствени бойни сили”. “Няма по-верни, по-истински, по-добри войници от собствените”, повтаря в края на прочутия си трактат Макиавели. Той е за създаването на “органична държава”, в която извлечената от владетеля полза е основата, върху която се изгражда «добродетелта на членовете й». В това напълно реалистично виждане на автора на “Владетелят” придобитият през годините на изолация песимизъм се съчетава с вярата в прогреса.

          Ето как  Бъртранд Ръсел оценява главното постижение на Макиавели във “Владетелят”: “Чезаре Борджия, син на Александър VІ, съумява да заслужи най-висока оценка сред владетелите на Италия от петнадесети век. Проблемът му не бил от лесните: първо му се налагало чрез смъртта на собствения си брат да си осигури положението на единствен наследник на бащините си династични амбиции; на второ място да покори с опъжие и в името на папата територии, които след смъртта на Александър да пеминат в негово, а не в папско владение; на трето място се налагало да манипулира кардиналския събор така, щото следващият папа да е негов личен приятел. Той преследвал трудната си цел с изумителна вещина; от неговите действия, казва Макиавели, би трябвало да черпи поука всеки новопровъзгласен владетел. Чезаре наистина се провалил, но само “поради изключително пагубна липса на късмет”…В деня на избора му Чезаре споделил с Макиавели, че бил предвидил всичко, “освен това, че никога не бил и помислил, че самият той ще умре ведно със смъртта на баща си”.

         Макиавели, който бил отблизо запознат с всички негови злодеяния, прави следното обобщение: “След като изложих по този начин всички действия на херцога, не откривам нищо достойно за упрек, наппротив, чувствам се задължен, както и направих, да го посоча като пример, който да бъде следван от онези, които, бидейки галеници на съдбата и посредством силата на чуждо оръжие, са се издигнали на власт. /с. 27 - 28/.

       Сред многобройните приноси, които българският професор открива във “Владетелят”, открояваме следните разсъждения в предговора на българското издание на творбата на Макиавели: “Макиавели вижда два начина за политическа борба, които са взаимно обвързани: “посредством закона и посредством силата”. Тръгвайки оттук, Макиавели съветва владетеля  да не се бои  да не удържи на думата си, “щом си уврежда”, още повече, че “за един владетел никога не липсват законни причини”, за да не удържи думата си, да умее да скрива мислите си, да знае, че лесно му се кълнат във вярност до смърт, “когато смъртта е далеко”, да не мисли, че може да спечели “народа в последния миг, когато се появят опасностите”, да умее да търпи и чака “сгодно време за действие”, да знае, че “съюзите биват скъсвани поради изгода”, във войната между съседните страни да взема страната на слабия, но с “леки помощи, които да бъдат достатчни, за да я подтикват да воюва и се изтощава”, без да възбужда опасение, че има намерение да я подчини на своята власт и т.н. 

      Нещо повече. Макиавели пише, че “не е необходима за един владетел да има всичките поменати качества, необходимо е да изглежда, че ги има”; отстоява правото на публично обвинение срещу всеки гражданин и орган на властта като гаранция за свободата и съществуването на републиката, като “законен път, по който народът може да излива гнева си”, и с това открива пътя на политическата борба срещу феодално-религиозната власт; възстановява метода на Аристотел да се анализира пряко реалния политически живот и отхвърля религиозната схоластика и политическия догматизъм на средновековието…”

           Докато съвременниците на Макиавели обсъждат спокойно неговите мнения и ги анализират обективно като съпоставят теоретичните му прозрения с реалните тенденции в тогавашната действителност, в края на Ренесанса започват да препрочитат творбите му и откриват редица противаречия в тях, които са плод по-скоро на новите интереси и идеологии, зародили се в началото на Новото време.  По време на Религиозните войни най-известното му произведение, “Владетелят”, е отречено от католическите прелати, макар че йезуитите го използват тайно като “наръчник за реална политическа стратегия” от полза за властващите и Църквата. За еретиците и италианците в изгнание трактатът полага основите на антикатолическата реформа, която се вдъхновява от новите принципи на веротърпимостта. Той е отхвърлен с безкомпромисно възмущение от моралистите хугеноти, които го приемат като доказателство за “цинизма на италианците”.

      “Владетелят” е най-революционната творба на Макиавели, въпреки честите опити – главно на англо-саксонската критика - да й се противопоставят теоретичната систематичност и “републиканския” дух на “Речите”. От друга страна, е уместно нерешената загадка, поставена от понятието “съдба”, грижите за чистата политика, историческият индивидуализъм, накратко, причините за утопичните аспекти, които се откриват у Макиавели да се приписват на изолираността на “еретичния” италиански мислител, който успява да прекрачи границите на цивилизацията от градове-държави, но не може да разбере ролята на историческите сили, които правят възможна националната буржоазна държава в модерната епоха.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 417007
Постинги: 432
Коментари: 48
Гласове: 242
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930