Трите произведения, с които Вала оставя дълбока следа в историята на ренесансовата философия са “Диалектиката против аристотелистите”, “За свободния арбитър” и “За волеопределението и за доброто”. “Според него самата природа ни води към Бога, а не срещу Бога - обобщава Слави Боянов. - Истинската добродетел не е далеч от човешкото действие, от човешката милост, която се състои в това, да се обича Бог и да се обича човека чрез обичта към Бога.”
Вала се стреми да свърже човеколюбието с религията и почитта към Бога с любовта към човека. Така той е можал да избегне бдителното око на Църквата и спокойно да изложи своето учение за човека, което е диаметрално противоположно на верските схващания…
Най-характерната особеност в учението на Вала за човека е волята, която той свързва със самата природа. За да избегне атаката на Църквата, Вала допуща, че природата е идентична на Бога. Така че не Бог, а природата е благосклонна към човека. Вала отхвърля вековния предразсъдък на християнската теология, че природата и светът са нещо противно на човешкия дух, на човешката душа.
Според Боянов епикурейството на Вала обаче е далеч от античното епикурейство, защото Вала го свързва много повече с особеностите на човешката природа, отколкото това е направил самия Епикур.
„Той свързва умело природата с особеностите на човека, че тя го е създала такъв, какъвто го изисква и висшето същество, защото това същество не е различно от самата природа. Ето тук е залегнал хуманистичният принцип, който свързва човека с прародителката, която го е създала и е вложила у него своя собствен смисъл, красота и насока.” /стр.45 - 46/.
Марсилио Фичино /1433 - 1499/ е роден в лекарско семейство, което живее в малкото градче Филиньо, разположено между Арецо и Флоренция. Изучава усърдно италианската граматика и старогръцкия език, а по-късно натрупва солидни познания в теологията и медицината. Спечелва покровителството на Козимо Медичи, а по-късно и на внука му Лоренцо Медичи-Великолепни, които са тогава пълновластни управници на Флоренция. Става известен като учител по философия в двора на своите могъщи покровители.
През 1456 година Козимо Медичи му предоставя вилата на Кареджи във Флоренция, където той основава своята Платонова академия. През 1473 година е ръкоположен за свещеник, а от 1487 година е Главен проповедник /каноник/ на Флорентинската катедрала. След смъртта на Лоренцо Великолепни фамилията на Медичите е прогонена от владетелската им крепост от френския крал Шарл VІІІ /1494/. Фичино напуска благоразумно Флоренция, заживява на село и се завръща в любимия му град малко преди смъртта си/ 1499/.
Според Боянов “главата на флорентинската Платонова академия” развива оживена преводаческа и пропагандаторска дейност като ревностен ученик и последовател на древногръцкия философ-идеалист Платон. През 1496 година превежда диалозите му, а след това, през периода 1484 - 1492 година, превежда и съчиненията на неоплотониците. През 1492 година се появават неговите преводи на “Мистичната теология” и “Божествените имена” от Псевдо Дионисий.
Още през 1474 година завършва трактатите си “Платоническата теология” и “Християнската религия” . А през 1489 година написва едно аналитично психо-медицинско изследване, което озаглявява “Тройнственият живот”. Марсилио Фичино е убеден, че най-актуалната задача на философията е да се върне към идеите на Платон. Той споделя, че е изживял като “второ раждане” след запознаването му, под мъдрото предводителство на “духовния му баща” Козимо Медичи, с философията на древногръцкия мислител. Второто раждане се осъществява благодарение на опознаването на безсмъртната душа и нейната участ като се тръгва от “платоновите доводи”, които обосновават една нова теология. Според този италиански хуманист идеите на Платон не са в противоречие с христианството, а, напротив, го връщат към изначалната му идеологическа база и утвърждават безсмъртието и индивидуалността на човешката душа.
За Фичино откривателите и законодателите на истинската мъдрост са Мойсей, Атлас, Прометей, Зороастър, Хермес Тримегист, Питагор, Платон, Плотин и Прокъл. Но той често напомня, че над всички се извисява Исус Христос като се обосновава с фундаменталните тези на Свети Августин изложени в авторитетния му трактат “За Божия град” . Според него човекът заема средишно място в строго йерахизирания космос, изпълнен е с благотворни духове и разрушителни демони, владее над света, но владетелското му самочувствие е ограничено от съзнанието му на “небесен изгнаник”. Така Фичино стои като мислител все още близо до средновековната представа за участа на човека като “пътник на земята и кратковечен съзерцател на земния живот”. Но той вече отстоява самобитното достойнство на индивидуалната душа, която, макар че е пленница на този полуилюзорен свят, е призвана да се извисява над земното чрез съзерцанието и придобитата в него интуиция.
От Платоновата представа за Ероса Фичино възприема мотивите за незадоволеността, желанието и въздигащата мощ на любовта. Но той утвърждава свободата на човека, вярва на постоянното въздействие на звездите и на духовете разпръснати из видимия свят. Убеден е, че “една и съща звезда може да бъде благотворна и злотворна според вътрешната позиция, която човек си изработва спрямо нея”. Единствено познанието на самия себе си може да помогне на душата да изплува над материята, за да й придаде форма и значение/смисъл/. Човек трябва да изплува сам от гробницата на душата си, за да постигне едно истинско възкресение. Близък с висшето чрез Ангела, който е едновременно един и многолик, а чрез него и с неизразимото Божие единство, човекът се докосва до ниското чрез земното, чието главно качество е обединената множественост, а посредством него с телесното, чисто и просто многолико, безразлично към всякаква форма и делимо до безкрайност.
Ако ликът на една “божия и стояща над всичко мощ” се отразява във видимия свят посредством все по-помътняващите огледала на ангела, човека и придобилата качество материя, ако човешкият космос е мястото, където вселенската светлина намира своето хармонично изражение, между заслепението от небесната пълнота и от раздробяването на материалната природа, семесената кондиция на човека не му позволява да се самозабравя в ефирно чисти мечтания. Едновременно лекар и поет Марсилио Фичино предопределя в изследването си “Тройнственият живот” трима небесни предводители на преминаващия през земния живот човек: Меркурий , Феб и Венера; вменява му три психически функции: Воля, Усет и Памет; определя му три наставника на земята: биологичния баща, духовния водач и лекаря на тялото.
За да се избягнат миланхолията, която обикновено преследва учените хора /подвластни на Меркурий/ и желанията подбудени от Венера, който “разстройват стомаха и деликатните части”, трябва да се следи движението на слънцето, да се става заедно с него и да се използват пълноценно първите му лъчи, които са най-благотворни. Трябва да се избягва пиенето на вино, яденето на говеждо месо, дивеч, ферментирали сирена, леща, горчица, изживяването на всичко, което е “черно”, гнева, самотата, да се правят бани, да се слуша музика, да се правят разходки сред разцъфнали поляни, на “свободен въздух” и при ярка светлина.
През всяка от възрастите човекът трябва да се съобразява с покровителствуващия го природен дух и да използва в призванието си дарбите, с които щедро го обсипват звездите, камъните и образите от иконите. Петдесетгодишният трябва да отбягва жените, здрача и да се храни със жълтъци от яйца, чието златожълто идва от слънцето.
“В духа на неоплатонизма Фичино представя света като прекрасно хармонично същество, което се развива на степени - пише Слави Боянов. - Най-низшата степен или стъпало е материята, която е съвсем пасивно начало, състоящо се от множество части, точно определени на брой. Втората степен, която се издига над материята, това е качеството, което се схваща като активен принцип, чрез който формата въздейства върху телесността. А формата е присъща само на качествените, а не на количествените определения. Това доказва, според Фичино, че няколко качества могат да проникнат едно в друго в едно и също пространство и място. Третата степен е разумната душа. Тя е неделима и не може да се премеси с каквито и да е други форми и не се подчинява на пространствените и временни отношения.
Над душата се издигат ангели, а над тях висшата степен на всичко съществуващо, абсолютното единство, което съдържа в себе си всички предшестващи степени, и това е Бог.” /стр.61/.
Според Боянов най-важният принос на Фичино в по-нататъшното развитие на философията е разполагането на човешката душа между телесно-материалния и божествено-неземния свят: “Ето защо именно в душата, в човешката личност трябва да се търси универсалната вселенска връзка между нещата. Тя ръководи качествата и телата и същевременно е способна да се издигне до ангелите и божеството.” /стр.61/.
“Фичино отнася о б и ч т а към онези неща, които могат да предизвикат човешката привързаност и симпатия не заради нещо друго, което стои вън от тях, а заради самите тях - пояснява Слави Боянов. - Само това заслужава нашата обич, което представлява ценност само по себе си. “По такъв начин с пълно право считаме, че любовта се отнася към науките, формите и звуковете, и поради това намираме за прелестно само онова, което се намира в тези три неща: в добродетелта на душата, във формата, в звука…На нас ни е приятен разумният и добър нрав на душата, приятна ни е формата на красивото тяло, приятна ни е стройността на гласовете”…
Онова, което е трайно, стои далеч от материалността. Дори ако има в предмета на нашата обич някоя телесност, като например красивото тяло, което е оформено в определена хармонична форма - ние харесваме тук не самата телесност, а нейната ф о р м а, която според Фичино е нещо духовно. Ето защо духът се насочва към неща, които са по-близки, по-сродни с него и затова “той ги приема по-жадно, обича ги по-пламенно и се възторгва от тях по-силно. Тази прелест на добродетелта, формата и звуковете, която зове духа към себе си и го възхищава чрез разума, зрението или слуха, съвсем правилно се нарича красота.” /стр.63/.
За Фичино “красотата е безплътна и онова, което е прекрасно и приятно, трябва също да притежава тази безплътност. Затуй “любовта е насочена към нещо безплътно и самата красота е по-скоро някакво духовно изображение на нещото, отколкото телесен образ” /Фичино/стр.65/.
Възродяването на Атинската академия във Флоренция открива Златен век в културата на Италия след като в Платоновата академия на Фичино мъдростта се съюзява с красноречието и дава мощен тласък на развитието на граматиката, поезията, живописта, музиката, архитектурата и военното изкуство. Този италиански мислител, убеден в посредническата роля на естетическата красота и на увлечението по хармоничните форми, допринася много за обновлението на изкуствата и науките не само в родната му Италия. Но той в никой случай не бива да се възприема като блаженстващ оптимист и, макар че никога не се е срещал в своите видения със Сатаната, предусеща съдбоносните гръмотевици, които ще се изсипят над Флоренция след падането на покровителстващата града и самия него фамилия на Медичите.
