Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07 12:35 - ШИ­ЛЕР - Вър­ху тра­ги­чес­ко­то из­кус­т­во(Фраг­мен­ти) - подбор на доц. Г. Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 59 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Вся­ко със­т­ра­да­ние пред­пос­та­вя пред­с­та­ви за стра­да­ние и от жи­вост­та, ис­ти­на­та, пъл­но­та­та и трай­ност­та на пос­лед­ни­те за­ви­си и сте­пен­та на пър­во­то.

1. Кол­ко­то по-жи­ви са пред­с­та­ви­те, тол­ко­ва по­ве­че ду­хът е под­ка­нен към дей­ност, тол­ко­ва по­ве­че се въз­буж­да се­тив­ност­та му, сле­до­ва­тел­но тол­ко­ва по­ве­че се под­тик­ва и нрав­с­т­ве­на­та му спо­соб­ност към съп­ро­ти­ва. Но пред­с­та­ви за стра­да­ние мо­гат да се по­лу­чат по два раз­лич­ни пъ­тя, ко­и­то не са ед­нак­во бла­гоп­ри­ят­ни за жи­вост­та на впе­чат­ле­ни­е­то. Нес­рав­ни­мо по-сил­но дейс­т­ву­ват вър­ху нас стра­да­ния, на ко­и­то сме сви­де­те­ли, от­кол­ко­то та­ки­ва, за ко­и­то нау­ча­ва­ме ед­ва от раз­каз или опи­са­ние. Пър­ви­те по­ви­ша­ват сво­бод­на­та иг­ра на спо­соб­ност­та ни за въ­об­ра­же­ния и тъй ка­то не­пос­ред­с­т­ве­но за­ся­гат се­тив­ност­та ни, про­ник­ват по най-крат­кия път до сър­це­то ви. При раз­ка­за, нап­ро­тив, най-нап­ред осо­бе­но­то се из­ди­га до все­об­що­то и пос­ле, ка­то се из­ле­зе от все­об­що­то, се поз­на­ва осо­бе­но­то, сле­до­ва­тел­но още чрез та­зи не­об­хо­ди­ма опе­ра­ция на раз­съ­дъ­ка се от­не­ма твър­де мно­го от си­ла­та на впе­чат­ле­ни­е­то. Но ед­но сла­бо впе­чат­ле­ние не ще зав­ла­дее ду­ха из­ця­ло и ще ос­та­ви мяс­то за друг вид пред­с­та­ви, за да пре­чат на въз­дейс­т­ви­е­то му и да раз­се­ят внима­ни­е­то. Съ­що твър­де чес­то раз­ка­за­но­то опи­са­ние ни пре­на­ся от със­то­я­ни­е­то на ду­ха на дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца в то­ва на раз­каз­ва­ча, не­що, ко­е­то пре­къс­ва та­ка не­об­хо­ди­ма­та за със­т­ра­да­ни­е­то илю­зия. Ви­на­ги, ко­га­то раз­каз­ва­чът из­ли­за нап­ред в соб­с­т­вено ли­це, нас­тъп­ва зас­той в дейс­т­ви­е­то и по­ра­ди то­ва не­из­беж­но и в на­шия афект на съ­чув­с­т­вие; то­ва ста­ва до­ри то­га­ва, ко­га­то дра­ма­ти­чес­ки­ят по­ет се заб­ра­вя в ди­а­ло­га и пос­та­вя в ус­та­та на го­во­ре­що­то ли­це раз­съж­де­ния, ко­и­то е мо­гъл да нап­ра­ви са­мо един сту­ден зри­тел. Та­зи греш­ка лес­но би мог­ла да се срещ­не при ня­коя от на­ши­те по-но­ви  тра­ге­дии, но са­мо фран­цу­зи­те я из­диг­на­ха в пра­ви­ло. Сле­до­ва­тел­но нуж­ни са не­пос­ред­с­т­ве­но жи­во при­със­т­вие и въп­лъ­ще­ние, ко­и­то да пре­да­дат на пред­с­та­ви­те ни за стра­да­ние она­зи си­ла, ко­я­то се изис­к­ва за ед­на ви­со­ка сте­пен на трог­ва­не.

2. Но ние мо­жем да по­лу­чим най-жи­ви впе­чат­ле­ния от ня­кое стра­да­ние, без все пак да из­пи­та­ме зна­чи­тел­на сте­пен на със­т­ра­да­ние, ако на те­зи впе­чат­ле­ния лип­с­ва ис­ти­на. Ние тряб­ва да си със­та­вим по­ня­тие за стра­да­ни­е­то, на ко­е­то тряб­ва да съ­чув­с­т­ву­ва­ме; за то­ва е нуж­но съг­ла­су­ва­не­то му с не­що, ко­е­то съ­щес­т­ву­ва у нас още пре­ди то­ва. Въз­мож­ност­та на със­т­ра­да­ни­е­то по­чи­ва имен­но на въз­п­ри­я­ти­е­то или на пред­пос­тав­ка­та на ед­на при­ли­ка меж­ду нас и стра­да­щия су­бект. Нав­ся­къ­де, къ­де­то та­зи при­ли­ка мо­же да се ус­та­но­ви, със­т­ра­да­ни­е­то е не­об­хо­ди­мо; къ­де­то лип­с­ва ­ не­въз­мож­но. Кол­ко­то по-ви­ди­ма и по-го­ля­ма при­ли­ка­та, тол­ко­ва по-жи­во със­т­ра­да­ни­е­то; кол­ко­то по-ни­щож­на е пър­ва­та, тол­ко­ва по-сла­бо е вто­ро­то. Ако тряб­ва да съ­чув­с­т­ву­ва­ме на афек­та на ня­кой друг, тряб­ва всич­ки вът­реш­ни ус­ло­вия за то­зи афект да съ­щес­т­ву­ват и у нас са­ми­те, за да мо­же вън­ш­на­та при­чи­на, ко­я­то пре­диз­вик­ва афек­та чрез свър­з­ва­не­то с оне­зи ус­ло­вия, да има съ­що­то въз­дейс­т­вие и вър­ху нас. Ние тряб­ва, без да се на­сил­ва­ме, да сме спо­соб­ни да раз­ме­ним сво­я­та лич­ност с не­го­ва­та, да пос­та­вим за мо­мен­та на­ше­то соб­с­т­ве­но Аз в не­го­во­то със­то­я­ние. Но как е въз­мож­но да по­чув­с­т­ву­ва­ме в нас със­то­я­ни­е­то на друг, ако пре­ди то­ва не сме из­па­да­ли в то­ва дру­го със­то­я­ние?

Та­зи при­ли­ка за­ся­га ця­ла­та ос­но­ва на ду­ха, до­кол­ко­то тя е все­об­ща и не­об­хо­ди­ма. Все­об­щ­ност и не­об­хо­ди­мост оба­че съ­дър­жа пре­дим­но на­ша­та нрав­с­т­ве­на при­ро­да. Се­тив­на­та спо­соб­ност мо­же да се оп­ре­де­ля дру­го­я­че от слу­чай­ни при­чи­ни; до­ри на­ши­те спо­соб­нос­ти за поз­на­ние за­ви­сят от про­мен­ли­ви ус­ло­вия; един­с­т­ве­но на­ша­та нрав­с­т­ве­ност по­чи­ва вър­ху са­ма­та се­бе си и тък­мо по­ра­ди то­ва е най-под­хо­дя­ща да да­де все­общ и си­гу­рен ма­щаб за та­зи при­ли­ка. Ние на­ри­ча­ме сле­до­ва­тел­но ис­тин­на ед­на пред­с­та­ва, ко­я­то на­ми­ра­ме, че се съг­ла­су­ва с на­ша­та фор­ма да мис­лим и чув­с­т­ву­ва­ме, ед­на пред­с­та­ва, ко­я­то  се на­ми­ра ве­че в из­вес­т­но род­с­т­во със соб­с­т­ве­ния ни ход на мис­ли, ко­я­то се схва­ща с ле­ко­та от ду­ха ни. Ако при­ли­ка­та за­ся­га ха­рак­тер­но­то на на­шия дух, осо­бе­ни­те оп­ре­де­ле­ния на все­об­щия чо­веш­ки ха­рак­тер у нас, ко­и­то мо­гат да се мис­лят, без да се нав­ре­ди на то­зи все­общ ха­рак­тер, то та­зи пред­с­та­ва има ис­ти­на са­мо за нас; ако при­ли­ка­та за­ся­га все­об­ща­та и не­об­хо­ди­ма фор­ма, ко­я­то ние пред­пос­та­вя­ме при це­лия род, то та­зи ис­ти­на тряб­ва да се за­чита на­рав­но с обек­тив­на­та.

Впро­чем су­бек­тив­но ис­тин­но­то опи­са­ние, по­не­же за­ся­га слу­чай­ни оп­ре­де­ле­ния, не тряб­ва по­ра­ди то­ва да се смес­ва с про­из­вол­ни оп­ре­де­ле­ния. В края на кра­и­ща­та, и су­бек­тив­но истинното про­из­ти­ча от все­об­що­то ус­т­ройс­т­во на чо­веш­кия дух, ко­е­то е би­ло осо­бе­но оп­ре­де­ле­но са­мо от осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, а и две­те са ед­нак­во не­об­хо­ди­ми ус­ло­вия на то­зи дух. Ре­ше­ни­е­то на Ка­тон, ако би про­ти­во­ре­че­ло на все­об­щи­те за­ко­ни на чо­веш­ка­та при­ро­да, не би мог­ло да бъ­де по­ве­че и су­бек­тив­но ис­тин­но. Са­мо че изоб­ра­же­ния от пос­лед­ния вид имат по-те­сен кръг на въз­дейс­т­вие, за­що­то пред­пос­та­вят и дру­ги оп­ре­де­ле­ния ос­вен все­об­щи­те. Тра­гич­но­то из­кус­т­во мо­же да си слу­жи с тях със сил­но въз­дейс­т­вие на­дъл­бо­ко, ако по­ис­ка да се от­ка­же да въз­дейс­т­ву­ва на­ши­ро­ко; но бе­зус­лов­но ис­тин­но­то, чис­то чо­веш­ко­то и чо­веш­ки­те от­но­ше­ния ви­на­ги ще бъ­де най-пло­до­нос­ни­ят му ма­те­ри­ал, за­що­то са­мо при не­го, без за­то­ва да тряб­ва да се от­каз­ва от си­ла­та на впе­чат­ле­ни­е­то, то е си­гур­но в не­го­ва­та все­об­щ­ност.

3. Ос­вен жи­вот и ис­ти­на на тра­гич­ни­те опи­са­ния се изис­к­ва, тре­то, още пъл­но­та. Всич­ко, ко­е­то тряб­ва да се да­де от­вън, за да раз­д­ви­жи ду­ха с ог­лед на цел­та, тряб­ва да бъ­де из­чер­па­но в пред­с­та­ва­та. За да мо­же зри­те­лят, кол­ко­то и да е нас­т­ро­ен в рим­с­ки дух, да ус­вои ду­шев­но­то със­то­я­ние на Ка­тон, за да мо­же да нап­ра­ви свое пос­лед­но­то ре­ше­ние на то­зи ре­пуб­ли­ка­нец, тряб­ва да на­ме­ри то­ва ре­ше­ние обос­но­ва­но не са­мо в ду­ша­та на рим­ля­ни­на, а и в об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, тряб­ва как­то не­го­во­то вън­ш­но, та­ка и не­го­во­то вът­реш­но със­то­я­ние да е из­ло­же­но пред очи­те му в ця­ла­та си връз­ка и об­х­ват, не би­ва да лип­с­ва и ни­то ед­на-един­с­т­ве­на брим­ка от ве­ри­га­та оп­ре­де­ле­ния, за ко­я­то се за­ла­вя не­об­хо­ди­мо пос­лед­но­то ре­ше­ние на рим­ля­ни­на. Изоб­що до­ри ис­ти­на­та на ед­но опи­са­ние не мо­же да се поз­нае без та­зи пъл­но­та, за­що­то са­мо при­ли­ка­та на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, в ко­я­то тряб­ва на­пъл­но  да вник­нем, мо­же да оп­рав­дае съж­де­ни­е­то ни за при­ли­ка­та на чув­с­т­ва­та, тъй ка­то са­мо от съ­е­ди­ня­ва­не­то на вън­ш­ни­те и вът­реш­ни­те ус­ло­вия про­из­ли­за афек­тът. За да се реши да­ли щях­ме да пос­тъ­пим ка­то Ка­тон,  тряб­ва пре­ди всич­ко мис­ле­но да се пос­та­вим в ця­ло­то вън­ш­но по­ло­же­ние на Ка­тон и ед­ва то­га­ва има­ме пра­во да съ­пос­та­вя­ме сво­и­те чув­с­т­ва с не­го­ви­те, да ва­дим зак­лю­че­ние за при­ли­ка­та и да пре­це­ня­ва­ме ис­ти­на­та им.

Та­зи пъл­но­та на опи­са­ни­е­то е въз­мож­на са­мо чрез свър­з­ва­не на по­ве­че от­дел­ни пред­с­та­ви и чув­с­т­ва, ко­и­то са в от­но­ше­ние на при­чи­на и дейс­т­вие ед­ни спря­мо дру­ги и ко­и­то, ко­га­то се свър­жат, със­тав­ля­ват ед­но ця­ло за на­ше­то поз­на­ние. Всич­ки те­зи пред­с­та­ви, за да въл­ну­ват жи­во, тряб­ва да ос­та­вят не­пос­ред­с­т­ве­но впе­чат­ле­ние вър­ху се­тив­ност­та ни и тъй ка­то раз­ка­зна­та фор­ма ви­на­ги от­с­лаб­ва то­ва впе­чат­ле­ние, тряб­ва да са пре­диз­ви­ка­ни от нас­то­я­що дейс­т­вие. За пъл­но­та­та на ед­но тра­гич­но опи­са­ние е нуж­на сле­до­ва­тел­но ед­на по­ре­ди­ца от от­дел­ни наг­лед­но да­де­ни  пос­тъп­ки, ко­и­то се свър­з­ват в тра­гич­но­то дейс­т­вие ка­то в ед­но ця­ло.

4. Нак­рай пред­с­та­ви­те за стра­да­ни­е­то тряб­ва да въз­дейс­т­ву­ват про­дъл­жи­тел­но вър­ху нас, за да съ­бу­дят ед­на ви­со­ка сте­пен трог­ва­не. Афек­тът, в кой­то из­па­да­ме чрез чуж­ди стра­да­ния, е за нас със­то­я­ние на при­ну­да, от ко­е­то ние бър­за­ме да се ос­во­бо­дим,  и твър­де лес­но из­чез­ва та­ка не­об­хо­ди­ма­та за със­т­ра­да­ни­е­то илю­зия. Ду­хът сле­до­ва­тел­но тряб­ва на­си­ла да бъ­де при­ко­ван към те­зи пред­с­та­ви и да му се от­не­ме сво­бо­да­та да се из­т­ръг­не твър­де ра­но от илю­зи­я­та. Жи­вост­та на пред­с­та­ви­те и си­ла­та на впе­чат­ле­ни­я­та, ко­и­то не­на­дей­но на­па­дат се­тив­ност­та ни, са­ми не са дос­та­тъч­ни за­ то­ва; за­що­то кол­ко­то по-ос­т­ро се въз­буж­да въз­п­ри­е­ма­тел­на­та спо­соб­ност, тол­ко­ва по-сил­но се про­я­вя­ва ре­а­ги­ра­ща­та си­ла на ду­ша­та, за да над­вие то­ва впе­чат­ле­ние. Но по­е­тът, кой­то ис­ка да ни трог­не, не би­ва да от­с­лаб­ва та­зи са­мо­дей­на си­ла, за­що­то тък­мо в бор­ба­та на съ­ща­та със със­т­ра­да­ни­е­то на се­тив­ност­та ле­жи го­ля­ма­та нас­ла­да, ко­я­то ни дос­та­вя тъж­но­то трог­ва­не. Ако зна­чи ду­хът без ог­лед на сво­я­та съп­ро­ти­вя­ва­ща се са­мо­дей­ност тряб­ва да ос­та­не при­ко­ван към чувства­та на стра­да­ни­е­то, то те­зи тряб­ва пе­ри­о­ди­чес­ки уме­ло да се пре­къс­ват, до­ри да се сме­нят от про­ти­во­по­лож­ни чув­с­т­ва ­ за да се  вър­нат след то­ва с на­рас­т­ва­ща си­ла и да въ­зоб­но­вя­ват тол­ко­ва по-чес­то жи­вост­та на пър­во­то впе­чат­ле­ние. Смя­на­та на чув­с­т­ва­та е най-сил­но­то сред­с­т­во про­тив умо­ра, про­тив въз­дейс­т­ви­я­та на на­ви­ка. Та­зи смя­на ос­ве­жа­ва на­но­во из­чер­па­на­та се­тив­ност и гра­да­ци­я­та на впе­чат­ле­ни­я­та бу­ди са­мо­дей­на­та спо­соб­ност към съ­от­вет­на съп­ро­ти­ва. Та­зи спо­соб­ност неп­ре­къс­на­то тряб­ва да се ста­рае да от­с­то­я­ва сво­бо­да­та си сре­щу при­ну­да­та на се­тив­ност­та, но да не пос­ти­га по­бе­да пре­ди края, а още по-мал­ко ­ да не би­ва сра­зе­на в бор­ба­та; ина­че в пър­вия слу­чай е свър­ше­но със стра­да­ни­е­то, във вто­рия с дей­ност­та, а са­мо обе­ди­ня­ва­не­то на две­те пре­диз­вик­ва трог­ва­не­то. В уме­ло­то ръ­ко­во­де­не на та­зи бор­ба се крие имен­но го­ля­ма­та тай­на на тра­ги­чес­ко­то из­кус­т­во; тук то се по­каз­ва в най-блес­тя­ща­та си свет­ли­на.

Съ­що и с ог­лед на то­ва е не­об­хо­ди­ма ед­на по­ре­ди­ца от сме­ня­щи се пред­с­та­ви, сле­до­ва­тел­но ед­но це­ле­съ­об­раз­но свър­з­ва­не на по­ве­че дейс­т­вия, съ­от­вет­с­т­ву­ва­щи на те­зи пред­с­та­ви, по ко­и­то дейс­т­вия се раз­ви­ва на­пъл­но глав­но­то дейс­т­вие и чрез не­го  це­ле­но­то тра­гич­но впе­чат­ле­ние, как­то ед­но къл­бо от вре­те­но­то, и нак­рай оп­ли­та ду­ха с не­раз­къс­ва­е­ма мре­жа. Ху­дож­ни­кът, ако ми е поз­во­лен тук то­зи об­раз, съ­би­ра най-нап­ред ка­то до­бър сто­па­нин всич­ки от­дел­ни лъ­чи на пред­ме­та, кой­то му слу­жи ка­то оръ­дие за не­го­ва­та тра­гич­на цел, и те се прев­ръ­щат в ръ­це­те му в ис­к­ра, ко­я­то за­пал­ва всич­ки сър­ца. До­ка­то на­чи­на­ва­щи­ят хвър­ля ця­ла­та мъл­ния на ужа­са и стра­ха из­вед­нъж и без­п­лод­но в ду­ши­те, за­вър­ше­ни­ят ху­дож­ник дос­ти­га стъп­ка по стъп­ка до цел­та чрез мал­ки уда­ри и из­пъл­ва из­ця­ло ду­ша­та тък­мо чрез то­ва, че я е трог­нал бав­но и пос­те­пенно.

Ако се­га из­в­ле­чем ре­зул­та­ти­те от до­се­гаш­ни­те из­с­лед­ва­ния, то след­ни­те ус­ло­вия ле­жат в ос­но­ва­та на тра­гич­но­то трог­ва­не. Пър­во, пред­ме­тът на със­т­ра­да­ни­е­то ни тряб­ва да при­над­ле­жи към на­шия род в пъл­ния сми­съл на та­зи ду­ма и дейс­т­ви­е­то, на ко­е­то тряб­ва да съ­чув­с­т­ву­ва­ме,            тряб­ва да е мо­рал­но, т.е. да се на­ми­ра в об­се­га на сво­бо­да­та. Вто­ро, стра­да­ни­е­то, из­во­ри­те и сте­пе­ни­те му тряб­ва да са ни съ­об­ще­ни на­пъл­но в по­ре­ди­ца от свър­за­ни съ­би­тия, и то, тре­то, се­тив­но онаг­ле­де­ни, не кос­ве­но чрез опи­са­ние, а пред­с­та­ве­ни не­пос­ред­с­т­ве­но чрез дейс­т­вие. Всич­ки те­зи ус­ло­вия из­кус­т­во­то обе­ди­ня­ва и из­пъл­ня­ва в тра­ге­ди­я­та.

Съ­об­раз­но с то­ва тра­ге­ди­я­та би би­ла по­е­ти­чес­ко под­ра­жа­ние на свър­за­на ре­ди­ца от съ­би­тия (на ед­но за­вър­ше­но дейс­т­вие), ко­е­то ни по­каз­ва хо­ра в със­то­я­ние на стра­да­ние и има за цел да въз­бу­ди състра­да­ни­е­то ни.

П ъ р в о, тя е под­ра­жа­ние на ед­но дейс­т­вие. По­ня­ти­е­то за под­ра­жа­ние я от­ли­ча­ва от ос­та­на­ли­те ро­до­ве по­е­ти­чес­ко из­кус­т­во, ко­и­то са­мо раз­каз­ват или опис­ват. При тра­ге­дии от­дел­ни­те съ­би­тия се пред­с­та­вят пред спо­соб­ност­та за въ­об­ра­же­ние или пред се­ти­ва­та в мо­мен­та, ко­га­то ста­ват, ка­то нас­то­я­щи; не­пос­ред­с­т­ве­но, без на­ме­са­та на тре­ти. Епо­пе­я­та, ро­ма­нът, обик­но­ве­ни­ят раз­каз от­п­ра­щат дейс­т­ви­е­то още спо­ред фор­ма­та си в да­леч­ина­та, за­що­то вмък­ват меж­ду чи­та­те­ля и дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца раз­каз­ва­ча. Как­то е из­вес­т­но оба­че, от­да­ле­че­но­то, от­ми­на­ло­то от­с­лаб­ва впе­чат­ле­ни­е­то и афек­та на съ­чув­с­т­вие;нас­то­я­ще­то го усил­ва. Всич­ки раз­каз­ни фор­ми прев­ръ­щат нас­то­я­ще­то в ми­на­ло; всич­ки дра­ма­тич­ни пра­вят от ми­на­ло­то нас­то-яще.

В т о р о,  тра­ге­ди­я­та е под­ра­жа­ние на по­ре­ди­ца от съ­би­тия, на ед­но дейс­т­вие. Тя пред­с­та­вя чрез под­ра­жа­ние не са­мо чув­с­т­ва­та и афек­ти­те на тра­гич­ни­те ли­ца, а и съ­би­ти­я­та, от ко­и­то те са про­из­лез­ли и по по­вод на ко­и­то те се про­я­вя­ват; то­ва я от­ли­ча­ва от ли­ри­чес­ки­те по­е­ти­чес­ки ви­до­ве,  ко­и­то на­ис­ти­на съ­що та­ка под­ра­жа­ват по­е­ти­чес­ки из­вес­т­ни със­то­я­ния на ду­ша­та, но не дейс­т­вия. Ед­на еле­гия, ед­на пе­сен, ед­на ода мо­гат чрез под­ра­жа­ние да ни да­дат нас­то­я­щото ду­шев­но със­то­я­ние на по­е­та, обус­ло­ве­но от осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва (би­ло в соб­с­т­ве­но­то му ли­це или в ня­кое иде­ал­но), и в то­ва от­но­ше­ние те по­па­дат на­ис­ти­на под по­ня­ти­е­то тра­ге­дия, но те още не го със­та­вят, за­що­то се ог­ра­ни­ча­ват са­мо до изоб­ра­зя­ва­не на чув­с­т­ва. Още по-съ­щес­т­ве­ни раз­ли­ки има в раз­лич­на­та цел на те­зи ви­до­ве по­е­зия.

Т р е т о, тра­ге­ди­я­та е под­ра­жа­ние на ед­но за­вър­ше­но дейс­т­вие. Еди­нич­но съ­би­тие, кол­ко­то и тра­гич­но да е, още не със­тав­ля­ва тра­ге­дия. По­ве­че съ­би­тия, ос­но­ва­ни ед­но на дру­го ка­то при­чи­на и след­с­т­вие, тряб­ва да се свър­жат ед­но с дру­го це­ле­съ­об­раз­но в ед­но ця­ло, за да се поз­нае ис­ти­на­та, т.е. съг­ла­су­ва­не­то на ня­кой пред­с­та­вен афект, ха­рак­тер и по­доб­ни с ес­тес­т­во­то на на­ша­та ду­ша, вър­ху ко­е­то съг­ла­су­ва­не един­с­т­ве­но се ос­но­ва­ва съ­чув­с­т­ви­е­то ни. Ако не чув­с­т­ву­ва­ме, че са­ми­те ние при съ­щи­те об­с­то­я­тел­с­т­ва бих­ме стра­да­ли съ­що та­ка и бих­ме пос­тъп­ва­ли съ­що та­ка, то със­т­ра­да­ни­е­то ни ни­ко­га не ще се съ­бу­ди. Сле­до­ва­тел­но ка­сае се до то­ва да прос­ле­дим пред­с­та­ве­но­то дейс­т­вие в ця­ла­та му връз­ка, да го ви­дим как про­из­ти­ча от ду­ша­та на при­чи­ни­те­ля чрез ес­тес­т­ве­на гра­да­ция при съ­дейс­т­вие на вън­ш­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва. Та­ка се за­раж­да и на­рас­т­ва, и за­вър­ш­ва пред очи­те ни лю­бо­пит­с­т­во­то на Едип, рев­ност­та на Оте­ло. Та­ка един­с­т­ве­но мо­же да се за­пъл­ни и го­ля­мо­то раз­с­то­я­ние, ко­е­то има меж­ду по­коя на ед­на не­вин­на ду­ша и мъ­ки­те на съ­вест­та на един прес­тъп­ник, меж­ду гор­да­та си­гур­ност на един щас­т­ли­вец и ужас­на­та му ги­бел, на­къ­со, ко­е­то е меж­ду спо­кой­но­то ду­шев­но нас­т­ро­е­ние на чи­та­те­ля в на­ча­ло­то и сил­на­та въз­бу­да на чув­с­т­ва­та му на края на дейс­т­ви­е­то.

Не­об­хо­ди­ма е ре­ди­ца от мно­го свър­за­ни про­из­шес­т­вия, за да се пре­диз­ви­ка у нас смя­на на ду­шев­ни­те въл­не­ния, ко­я­то смя­на изос­т­ря вни­ма­ни­е­то, нап­ря­га вся­ка спо­соб­ност на ду­ха ни, обод­ря­ва от­с­лаб­ва­щия под­тик за дей­ност и чрез за­ба­ве­но­то за­до­во­ля­ва­не го са­мо тол­ко­ва по-буй­но раз­пал­ва. Сре­щу стра­да­ни­я­та на се­тив­ност­та ду­хът не на­ми­ра ни­къ­де по­мощ ос­вен в нрав­с­т­ве­ност­та. За да при­зо­ве зна­чи та­зи пос­лед­на­та тол­ко­ва по-нас­той­чи­во, тра­ги­чес­ки­ят ху­дож­ник тряб­ва да удъл­жи мъ­че­ни­я­та на се­тив­ност­та; но той тряб­ва да за­до­во­ли до­ня­къ­де и се­тив­ност­та, за да нап­ра­ви тол­ко­ва по-труд­на и по-слав­на по­бе­да­та на нрав­с­т­ве­ност­та. И две­те не­ща са въз­мож­ни са­мо чрез ре­ди­ца дейс­т­вия, ко­и­то, мъд­ро под­б­ра­ни, са свър­за­ни с ог­лед на то­ва на­ме­ре­ние.

Ч е т в ъ р т о, тра­ге­ди­я­та е по­е­ти­чес­ко­ под­ра­жа­ние на ед­но дейс­т­вие, дос­той­но за със­т­ра­да­ние, и с то­ва тя е про­ти­во­по­лож­на на ис­то­ри­чес­ко­то. Тя би би­ла ис­то­ри­чес­ко под­ра­жа­ние, ако би прес­лед­ва­ла ис­то­ри­чес­ка цел, ако има­ше предвид да ос­ве­до­мя­ва за с­та­на­ли не­ща и за на­чи­на, по кой­то са ста­на­ли. В то­зи слу­чай тя би тряб­ва­ло да се при­дър­жа стро­го към ис­то­ри­чес­ка­та прав­ди­вост, за­що­то  един­с­т­ве­но чрез вяр­но пред­с­та­вя­не на дейс­т­ви­тел­но ста­на­ло­то би пос­тиг­на­ла на­ме­ре­ни­е­то си. Тра­ге­ди­я­та оба­че има по­е­ти­чес­ка цел, т.е. тя пред­с­та­вя ня­кое дейс­т­вие, за да трог­не и чрез трог­ва­не да дос­та­ви удо­вол­с­т­вие. Ако тя сле­до­ва­тел­но об­ра­бот­ва да­ден ма­те­ри­ал с ог­лед на та­зи своя цел, то тък­мо чрез то­ва тя ста­ва сво­бод­на в под­ра­жа­ва­не­то; тя по­лу­ча­ва въз­мож­ност, до­ри за­дъл­же­ние да под­чи­ни ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на на за­ко­ни­те на по­е­ти­чес­ко­то из­кус­т­во и да об­ра­бо­ти да­де­на­та ма­те­рия съ­об­раз­но със сво­и­те нуж­ди. Тъй ка­то оба­че тя е в със­то­я­ние да пос­тиг­не цел­та си, трог­ва­не­то, са­мо при ус­ло­ви­ето на най-вис­ше­то съг­ла­суване със за­ко­ни­те на приро­да­та, то, без да се вре­ди на ис­то­ри­чес­ка­та є сво­бо­да, тя е под­чи­не­на на стро­гия за­кон на при­род­на­та ис­ти­на,    ко­я­то в про­ти­во­по­лож­ност на ис­то­ри­чес­ка­та се на­ри­ча по­е­ти­чес­ка ис­ти­на.Та­ка мо­же да се раз­бе­ре как при стро­го съб­лю­да­ва­не на ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на по­е­ти­чес­ка­та мо­же не­ряд­ко да пос­т­ра­да и, об­рат­но­то, при гру­бо на­ру­ше­ние на ис­то­ри­чес­ка­та по­е­ти­чес­ка­та мо­же са­мо тол­ко­ва по­ве­че да спе­че­ли. Тъй ка­то тра­ги­чес­ки­ят по­ет, как­то изоб­що все­ки по­ет, е под­чи­нен са­мо на за­ко­на на по­е­ти­чес­ка­та ис­ти­на, то най-съ­вес­т­но­то съб­лю­да­ва­не на ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на не мо­же ни­ко­га да го ос­во­бо­ди от дъл­га му на по­ет, не мо­же ни­ко­га да му слу­жи ка­то оп­рав­да­ние за ня­кое на­ру­ше­ние на по­е­ти­чес­ка­та ис­ти­на, ни­ко­га ­ за лип­са­та на ин­те­рес. По­ра­ди то­ва из­раз на твър­де ог­ра­ни­че­ни по­ня­тия за тра­ги­чес­ко­то из­кус­т­во, до­ри за по­е­ти­чес­ко­то из­кус­т­во изоб­що, е да се из­п­ра­вя по­е­тът на тра­ге­дии пред съ­да на ис­то­ри­я­та и да се изис­к­ва обу­че­ние от он­зи, кой­то още с име­то си се е за­дъл­жил са­мо да трог­ва и дос­та­вя удо­вол­с­т­вие. До­ри то­га­ва,  ко­га­то са­ми­ят по­ет мо­же би се е от­ка­зал от пре­дим­с­т­во­то си на тво­рец чрез страх­ли­во ра­бо­леп­ни­че­не пред ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на и мъл­ча­ли­во е пре­дос­та­вил на ис­то­ри­я­та пра­во­то да съ­ди про­из­ве­де­ни­е­то му, из­кус­т­во­то го при­зо­ва­ва с пъл­но пра­во пред своя съд и смърт­та на един Хер­ман1, ед­на Ми­но­на2, един Фуст фон Шрам­берг3, ако не бя­ха из­дър­жа­ли из­пи­та тук, би­ха се на­рек­ли пос­ред­с­т­ве­ни тра­ге­дии въп­ре­ки най-точ­но­то спаз­ва­не на кос­тю­ми­ров­ка, ха­рак­те­ра на на­ро­да и на вре­ме­то.

П е т о, тра­ге­ди­я­та е под­ра­жа­ние на ед­но дейс­т­вие, ко­е­то по­каз­ва нас хо­ра­та в със­то­я­ние на стра­да­ние. Из­ра­зът хо­ра тук не е ни най-мал­ко из­ли­шен и слу­жи за то­ва да очер­тае точ­но гра­ни­ци­те, ко­и­то обус­ла­вят тра­ге­ди­я­та при из­бо­ра на ней­ни­те обек­ти. Са­мо стра­да­ни­е­то на се­тив­но-мо­рал­ни съ­щес­т­ва, как­вито сме ние са­ми­те, мо­же да съ­бу­ди със­т­ра­да­ни­е­то ни. Съ­щес­т­ва сле­до­ва­тел­но, ко­и­то се от­ри­чат от вся­ка нрав­с­т­ве­ност, как­то су­е­ве­ри­е­то на на­ро­да или въ­об­ра­же­ни­е­то на по­е­ти­те си ри­су­ва зли­те де­мо­ни, и хо­ра, по­доб­ни на тях, и ос­вен то­ва съ­щес­т­ва, ко­и­то са ос­во­бо­де­ни от при­ну­да­та на се­тив­ност­та, как­то си мис­лим чис­ти­те ин­те­ли­ген­ции, и хо­ра, ко­и­то са се ос­во­бо­ди­ли от та­зи при­ну­да в по-ви­со­ка сте­пен, от­кол­ко­то поз­во­ля­ва чо­веш­ка­та сла­бост, са съ­що та­ка неп­ри­год­ни за тра­ге­ди­я­та. Изоб­що още по­ня­ти­е­то за стра­да­ние, и то стра­да­ние, на ко­е­то тряб­ва да съ­чув­с­т­ву­ва­ме, оп­ре­де­ля, че са­мо хо­ра в пъл­ния сми­съл на та­зи дума мо­гат да бъ­дат не­гов обект.  Ед­на чис­та ин­те­ли­ген­ция не мо­же да стра­да и един чо­веш­ки су­бект, кой­то се приб­ли­жа­ва в не­о­бик­но­ве­на сте­пен до та­зи чис­та ин­те­ли­ген­ция, не мо­же ни­ко­га да съ­бу­ди го­ля­ма сте­пен па­тос, тъй ка­то на­ми­ра в нрав­с­т­ве­на­та си при­ро­да твър­де бър­за за­щи­та сре­щу стра­да­ни­я­та на ед­на сла­ба се­тив­ност. Един из­ця­ло се­ти­вен су­бект без нрав­с­т­ве­ност и на­ту­ри, близ­ки не­му, са спо­соб­ни на­ис­ти­на на най-ужас­но стра­да­ние, тъй ка­то се­тив­ност­та пре­об­ла­да­ва в тях, оба­че не­под­к­ре­пе­ни от ни­кое нрав­с­т­ве­но чув­с­т­во, те ста­ват жер­т­ва на та­зи бол­ка ­ и ние се от­в­ръ­ща­ме с въз­му­ще­ние и от­в­ра­ще­ние от ед­но стра­да­ние, от ед­но на­пъл­но без­по­мощ­но стра­да­ние, от ед­на аб­со­лют­на без­дей­ност на ра­зу­ма. Тра­ги­чес­ки­ят по­ет сле­до­ва­тел­но с пра­во да­ва пре­дим­с­т­во на сме­се­ни­те ха­рак­те­ри и иде­а­лът на не­го­вия ге­рой е ед­нак­во да­леч от на­пъл­но не­дос­той­ния и от съ­вър­ше­ния.

Тра­ге­ди­я­та нак­рай обе­ди­ня­ва всич­ки те­зи свойс­т­ва, за да въз­бу­ди афек­та на състра­да­ни­е­то. Мно­го от спо­со­би­те на тра­ги­чес­кия по­ет би­ха мог­ли съв­сем под­хо­дя­що да се из­пол­з­ват за дру­га цел, нап­ри­мер за мо­рал­на, ис­то­ри­чес­ка и дру­ги; оба­че то­ва, че той си пос­та­вя тък­мо та­зи цел и ни­коя дру­га, го ос­во­бож­да­ва от всич­ки изис­к­ва­ния, ко­и­то не съв­па­дат с нея, но съ­щев­ре­мен­но го и за­дъл­жа­ва да се ръ­ко­во­ди от та­зи пос­лед­на цел при вся­ко от­дел­но при­ло­же­ние на ус­та­но­ве­ни­те до­тук пра­ви­ла.

П о с л е д н о т о ос­но­ва­ние, до ко­е­то се от­на­сят всич­ки пра­ви­ла за оп­ре­де­лен вид по­е­зия, се на­ри­ча цел­та на то­зи вид по­е­зия; съв­куп­ност­та на сред­с­т­ва­та, чрез ко­и­то един вид по­е­зия пос­ти­га цел­та си, е фор­ма­та му. Цел и фор­ма се на­ми­рат сле­до­ва­тел­но в най-точ­но съ­от­но­ше­ние ед­на с дру­га. Фор­ма­та се оп­ре­де­ля и пред­пис­ва ка­то не­об­хо­ди­ма от цел­та, а пос­тиг­на­та­та цел ще бъ­де ре­зул­та­тът от щас­т­ливо спа­зе­на­та фор­ма.

Тъй ка­то все­ки вид по­е­зия прес­лед­ва ед­на ха­рак­тер­на не­му цел, то тък­мо по­ра­ди то­ва той ще се раз­ли­ча­ва от ос­та­на­ли­те чрез ед­на свойс­т­ве­на не­му фор­ма,  за­що­то фор­ма­та е сред­с­т­во­то, чрез ко­е­то той пос­ти­га цел­та си. Тък­мо то­ва, ко­е­то то­зи вид по­е­зия пос­ти­га в раз­ли­чие от ос­та­на­ли­те, той тряб­ва да из­вър­ши бла­го­да­ре­ние на оно­ва свойс­т­во, ко­е­то го от­ли­ча­ва от дру­ги­те. Цел­та на тра­ге­ди­я­та е: трог­ва­не; фор­ма­та є: под­ра­жа­ние на ед­но дейс­т­вие, ко­е­то во­ди до стра­да­ние. Мно­го ви­до­ве по­е­зия мо­гат да имат за обект ед­но и съ­що дейс­т­вие с тра­ге­ди­я­та. Мно­го ви­до­ве по­е­зия мо­гат да прес­лед­ват, ма­кар и не ка­то глав­на цел, цел­та на тра­ге­ди­я­та, трог­ва­не­то. От­ли­чи­тел­но­то на тра­ге­ди­я­та се със­тои сле­до­ва­тел­но в от­но­ше­ни­е­то на фор­ма­та към цел­та, т.е. в на­чи­на как тя об­ра­бот­ва обек­та си с ог­лед на цел­та си, как тя пос­ти­га цел­та си чрез обек­та си.

Ако цел­та на тра­ге­ди­я­та е да въз­бу­ди афек­та на със­т­ра­да­ни­е­то, а фор­ма­та є е сред­с­т­во­то, чрез ко­е­то пос­ти­га та­зи цел, то под­ра­жа­ни­е­то на ед­но зат­рог­ва­що дейс­т­вие тряб­ва да е съв­куп­ност от всич­ки ус­ло­вия, при ко­и­то се въз­буж­да най-сил­но афек­тът на със­т­ра­да­ни­е­то. Фор­ма­та на тра­ге­ди­я­та сле­до­ва­тел­но е най-бла­гоп­ри­ят­на­та, за да въз­бу­ди афек­та на със­т­ра­да­ни­е­то.

Съ­вър­шен е он­зи про­дукт на да­ден вид по­е­зия, при кой­то свойс­т­ве­на­та за то­зи вид по­е­зия фор­ма е би­ла из­пол­з­ва­на най-доб­ре за пос­ти­га­не­то на цел­та му. Ед­на тра­ге­дия сле­до­ва­тел­но е съ­вър­ше­на, в ко­я­то тра­ги­чес­ка­та фор­ма, а имен­но под­ра­жа­ни­е­то на ед­но зат­рог­ва­що дейс­т­вие, е би­ла най-доб­ре из­пол­з­ва­на, за да съ­бу­ди афек­та на със­т­ра­да­ни­е­то. Она­зи тра­ге­дия сле­до­ва­тел­но би би­ла най-съ­вър­ше­на­та, в ко­я­то съ­бу­де­но­то със­т­ра­да­ние се дъл­жи по-мал­ко на въз­дейс­т­ви­е­то на ма­те­ри­а­ла, от­кол­ко­то на то­ва на най-доб­ре из­пол­з­ва­на­та тра­ги­чес­ка фор­ма. Тя мо­же да се смя­та за иде­ал на тра­ге­ди­я­та.

Мно­го тра­ге­дии, ина­че из­пъл­нени с ви­со­ка по­е­ти­чес­ка кра­со­та, зас­лу­жа­ват уп­рек в дра­ма­ти­чес­ко от­но­ше­ние, тъй ка­то тър­сят да пос­тиг­нат цел­та на тра­ге­ди­я­та не чрез най-доб­ро­то из­пол­з­ва­не на тра­ги­чес­ка­та фор­ма; дру­ги ­ тъй ка­то чрез тра­ги­чес­ка­та фор­ма пос­ти­гат дру­га цел, а не та­зи на тра­ге­ди­я­та. Не­мал­ко от на­ши­те най-лю­би­ми дра­ми ни зат­рог­ват един­с­т­ве­но със съ­дър­жа­ни­е­то и ние сме дос­та­тъч­но ве­ли­ко­душ­ни или нев­ни­ма­тел­ни, че при­пис­ва­ме то­ва ка­чес­т­во на ма­те­ри­я­та ка­то зас­лу­га на нес­по­соб­ния ху­дож­ник. При дру­ги, из­г­леж­да, ни­как не си спом­ня­ме за на­ме­ре­ни­е­то, в име­то на ко­е­то по­е­тът ни е съб­рал в те­а­тъ­ра, и до­вол­ни, че сме би­ли при­ят­но за­бав­ля­ва­ни чрез блес­тя­ща иг­ра на спо­соб­ност­та за въ­об­ра­же­ние и на ос­т­ро­у­ми­е­то, до­ри не  за­бе­ляз­ва­ме, че го на­пус­ка­ме със сту­де­но сър­це. Тряб­ва ли дос­той­но­то за по­чит из­кус­т­во (за­що­то та­ко­ва е то­ва из­кус­т­во, ко­е­то го­во­ри на бо­жес­т­ве­на­та при­ро­да у нас) да из­на­ся ка­у­за­та си с та­ки­ва бор­ци пред та­ки­ва съ­дии? Неп­ри­дир­чи­вост­та на пуб­ли­ка­та на­сър­ча­ва са­мо пос­ред­с­т­ве­ност­та, но оскър­бя­ва и от­б­лъс­к­ва ге­ния.

                                           
Пре­вод на Ва­лен­ти­на ТО­ПУ­ЗО­ВА

 

 

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 394046
Постинги: 405
Коментари: 48
Гласове: 234
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031