Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07 12:39 - ХЕГЕЛ - ЗА ТРА­ГЕ­ДИ­Я­ТА - Подбор на доц. Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове:
0



 

a. Що се от­на­ся пре­ди всич­ко до тра­ге­ди­я­та, тук ще спо­ме­на нак­рат­ко са­мо най-об­щи­те ос­нов­ни оп­ре­де­ле­ния, чи­е­то по-кон­к­рет­но обо­со­бя­ва­не мо­же да из­ле­зе на­я­ве ед­ва чрез раз­ли­чи­е­то на ис­то­ри­чес­ки­те сте­пе­ни на раз­ви­тие.

aa. Кръ­гът на суб­с­та­нци­ал­ни­те в чо­веш­ка­та во­ля, спра­вед­ли­ви са­ми за се­бе си си­ли ­ се­мей­на­та лю­бов на съп­ру­зи­те,  ро­ди­те­ли­те, де­ца­та, бра­тя­та и сес­т­ри­те ­ да­ва ис­тин­с­ко­то съ­дър­жа­ние на тра­гич­но­то дейс­т­вие за це­ли­те, ко­и­то из­би­рат тра­гич­ни­те ин­ди­ви­ди; а съ­що та­ка дър­жав­ни­ят жи­вот, пат­ри­о­тиз­мът на граж­да­ни­те, во­ля­та на вла­де­те­ли­те; по-на­та­тък, цър­ков­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, оба­че раз­би­ра­но не ка­то на­бож­ност, ко­я­то се от­каз­ва от дейс­т­вия, и ка­то бо­жес­т­ве­на при­съ­да в чо­веш­ка­та гръд от­нос­но доб­ро­то и зло­то при дейс­т­ви­е­то, а ка­то дей­на на­ме­са и на­сър­ча­ва­не на дейс­т­ви­тел­ни ин­те­ре­си и от­но­ше­ния. А по­доб­на спо­соб­ност имат тък­мо ис­тин­с­ки тра­гич­ни­те ха­рак­те­ри. Те са из­ця­ло то­ва, ко­е­то мо­гат и тряб­ва да бъ­дат спо­ред сво­е­то по­ня­тие: те не са мно­го­об­раз­на, епич­но раз­к­ло­не­на­ це­ло­куп­ност, а ма­кар и да са жи­ви и ин­ди­ви­ду­ал­ни в са­ми­те се­бе си, със­тав­ля­ват все пак са­мо ед­на­та си­ла на то­зи оп­ре­де­лен ха­рак­тер, в ко­я­то той, в съ­от­вет­с­т­вие със сво­я­та ин­ди­ви­ду­ал­ност, се е слял не­де­ли­мо с ня­коя осо­бе­на стра­на на въп­рос­но­то са­мо­род­но жиз­не­но съ­дър­жа­ние и ис­ка да я от­с­то­я­ва. В та­зи ви­со­та, при ко­я­то из­чез­ват чис­ти­те слу­чай­нос­ти на не­пос­ред­с­т­ве­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност, тра­гич­ни­те ге­рои на дра­ма­ти­чес­ко­то из­кус­т­во, би­ли те жи­ви­те пред­с­та­ви­те­ли на суб­с­тан­ци­ал­ни­те сфе­ри на жи­во­та, или, пре­ди то­ва, ве­ли­ки и не­по­ко­ле­би­ми ин­ди­ви­ди, ве­че бла­го­да­ре­ние на сво­бод­но­то по­чи­ва­не вър­ху се­бе си, са се из­диг­на­ли ся­каш до ви­со­та­та на скул­п­тур­ни про­из­ве­де­ния, а по та­къв на­чин и от та­зи стра­на по-аб­с­т­рак­т­н­и­те са­ми по се­бе си ста­туи и изоб­ра­же­ния на бо­го­ве обяс­ня­ват въз­ви­ше­ни­те тра­гич­ни ха­рак­те­ри на гър­ци­те по-доб­ре, от­кол­ко­то всич­ки дру­ги по­яс­не­ния и бе­леж­ки.

Ето за­що мо­жем да ка­жем изоб­що, че ис­тин­с­ка­та те­ма на пър­во­на­чал­на­та тра­ге­дия е бо­жес­т­ве­но­то; но не бо­жес­т­ве­но­то, как­то със­тав­ля­ва съ­дър­жа­ни­е­то на ре­ли­ги­оз­но­то съз­на­ние ка­то та­ко­ва, а как­то нав­ли­за в све­та, в ин­ди­ви­ду­ал­но­то дейс­т­вие, оба­че в та­зи дейс­т­ви­тел­ност ни­то за­губ­ва суб­с­тан­ци­ал­ния си ха­рак­тер, ни­то се виж­да пре­вър­на­то в про­ти­во­по­лож­но­то на се­бе си. В та­зи фор­ма ду­хов­на­та суб­с­тан­ция на во­ля­та и дей­ност­та е нрав­с­т­ве­но­то. За­що­то, ако схва­нем нрав­с­т­ве­но­то в не­го­ва­та не­пос­ред­с­т­ве­на пър­вич­ност, а не са­мо от ста­но­ви­ще­то на су­бек­тив­на­та реф­лек­сия ка­то фор­мал­но мо­рал­но­то, то е бо­жес­т­ве­но­то в не­го­ва­та свет­с­ка ре­ал­ност, суб­с­тан­ци­ал­но­то, чи­и­то кол­ко­то осо­бе­ни, тол­ко­ва и съ­щес­т­ве­ни стра­ни да­ват дви­же­що­то съ­дър­жа­ние за ис­тин­с­ки чо­веш­ко­то дейс­т­вие и в са­мо­то из­вър­ш­ва­не на дейс­т­ви­е­то не раз­к­ри­ват на­я­ве и пра­вят дейс­т­ви­тел­на та­зи своя същ­ност.

bb. И та­ка бла­го­да­ре­ние на прин­ци­па на обо­со­бяв­ане­то, на кой­то е под­чи­не­но всич­ко оно­ва, ко­е­то тлас­ка се­бе си на­вън, в ре­ал­на­та обек­тив­ност, нрав­с­т­ве­ни­те си­ли, как­то и дейс­т­ву­ва­щи­те ха­рак­те­ри се раз­ли­ча­ват с оглед ­на сво­е­то съ­дър­жа­ние и ин­ди­ви­ду­ал­но яв­ле­ние. Но ако те­зи осо­бе­ни си­ли бъ­дат при­зо­ва­ни да прис­тъ­пят към дей­ност на про­я­вя­ва­не­то и ако се осъ­щес­т­вят ка­то оп­ре­де­ле­на­ цел на един чо­веш­ки па­тос, кой­то пре­ми­на­ва към дейс­твие, как­то изис­к­ва то­ва дра­ма­ти­чес­ка­та по­е­зия, тях­на­та хар­мо­ния е пре­мах­на­та и те се явя­ват във вза­им­на зат­во­ре­ност ед­на спря­мо дру­га. То­га­ва ин­ди­ви­ду­ал­но­то дейс­т­вие ис­ка да осъ­щес­т­ви при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва ед­на цел или ха­рак­тер, кой­то при те­зи пред­пос­тав­ки, тъй ка­то в сво­я­та окон­ча­тел­на са­ма за се­бе си оп­ре­де­ле­ност се изо­ли­ра ед­нос­т­ран­чи­во, по не­об­хо­ди­мост въз­буж­да про­тив се­бе си про­ти­во­по­лож­ния па­тос и по то­зи на­чин во­ди до не­из­беж­ни кон­ф­лик­ти. И та­ка пър­во­на­чал­но тра­гич­но­то се със­тои в то­ва, че в рам­ки­те на та­ка­ва ко­ли­зия две­те стра­ни на про­ти­во­по­лож­ност­та, взе­ти са­ми за се­бе си, имат пра­во, до­ка­то, от дру­га стра­на, са все пак в със­то­я­ние да про­ка­рат ис­тин­с­ко­то по­ло­жи­тел­но съ­дър­жа­ние на сво­я­та цел и ха­рак­тер са­мо ка­то от­ри­ца­ние и на­кър­ня­ва­не на дру­га­та си­ла, ко­я­то съ­що има пра­во, и за­то­ва в сво­я­та нрав­с­т­ве­ност и чрез нея из­па­дат съ­що та­ка във ви­на.

То­ку-що за­сег­нах ве­че об­що­то ос­но­ва­ние за не­об­ходи­мост­та на те­зи кон­ф­лик­ти. Нравс­т­ве­на­та суб­с­тан­ция ка­то кон­к­рет­но един­с­т­во е це­ло­куп­ност от раз­лич­ни от­но­ше­ния и сили, ко­и­то оба­че вър­шат де­ло­то на ду­ха са­мо в без­дей­но със­то­я­ние ка­то бла­же­ни бо­го­ве, из­пит­вай­ки нас­ла­да­та от един нес­му­ща­ван жи­вот. Но, об­рат­но, в са­мо­то по­ня­тие за та­зи це­ло­куп­ност се съ­дър­жа съ­що та­ка не­об­хо­ди­мост­та­ да се пре­не­се от сво­я­та от­на­ча­ло още аб­с­т­рак­т­на иде­ал­ност в ре­ал­на­та дейс­т­ви­тел­ност и свет­с­ко­то яв­ле­ние. По си­ла­та на при­ро­да­та на то­зи еле­мент ста­ва та­ка, че обик­но­ве­но­то раз­ли­чие, зав­ла­дя­но от стра­на на ин­ди­ви­ду­ал­ни ха­рак­те­ри на поч­ва­та на оп­ре­де­ле­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, тряб­ва да се пре­вър­не в про­ти­во­пос­та­вя­не и ко­ли­зия. Ед­ва та­ка за­поч­ва да се гле­да ис­тин­с­ки се­ри­оз­но на оне­зи бо­го­ве, ко­и­то жи­ве­ят пос­то­ян­но в своя ми­рен по­кой и един­с­т­во са­мо на Олимп и на не­бе­то на фан­та­зи­я­та и ре­ли­ги­оз­на­та пред­с­та­ва, но ко­га­то по­лу­чат жи­вот дейс­т­ви­тел­но, ка­то оп­ре­де­лен па­тос на ед­на чо­веш­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност, въп­ре­ки ця­ло­то си пра­во, по­ра­ди сво­я­та оп­ре­де­ле­на осо­бе­ност и ней­на­та про­ти­во­по­лож­ност спря­мо не­що дру­го, во­дят до ви­на и до от­ри­ца­ние на пра­во­то.

gg. Оба­че с то­ва е пос­та­ве­но ед­но не­оп­ос­ред­с­т­ву­ва­но про­ти­во­ре­чие, ко­е­то на­ис­ти­на мо­же да из­ле­зе на­вън и по­лу­чи ре­ал­ност, но не мо­же да се за­па­зи в нея ка­то суб­с­тан­ци­ал­но­то и ис­тин­с­ки дейс­т­ви­тел­но­то, а на­ми­ра ис­тин­с­ко­то си пра­во са­мо в то­ва, че сне­ма се­бе си ка­то про­ти­во­ре­чие. Ето за­що та­ка оп­рав­да­но, как­то са оп­рав­да­ни тра­гич­на­та цел и тра­гич­ни­ят ха­рак­тер, та­ка не­об­хо­ди­мо, как­то е не­об­хо­ди­ма тра­гич­на­та ко­ли­зия, е съ­що та­ка, тре­то, тра­гич­но­то раз­ре­ше­ние на то­ва раз­д­во­е­ние. А имен­но чрез то­ва раз­ре­ше­ние веч­на­та спра­вед­ли­вост се уп­раж­ня­ва над це­ли­те и ин­ди­ви­ди­те по та­къв на­чин, че въз­с­та­но­вя­ва нрав­с­т­ве­на­та суб­с­тан­ция и един­с­т­во с ги­бел­та на ин­ди­ви­ду­ал­ност­та, ко­я­то сму­ща­ва спо­койс­т­ви­е­то им. За­що­то ма­кар че ха­рак­те­ри­те си пос­та­вят за цел зна­чи­мо­то в са­мо­то се­бе си, все пак те мо­гат да го осъ­щес­т­вят тра­гич­но са­мо ка­то про­ти­во­ре­ча­що, в не­го­ва­та на­кър­ня­ва­ща ед­нос­т­ран­чи­вост. Но ис­тин­с­ки суб­с­тан­ци­ал­но­то, ко­е­то тряб­ва да по­лу­чи дейс­т­ви­тел­ност, не е бор­ба­та на осо­бе­нос­ти­те, кол­ко­то и да на­ми­ра пос­лед­на­та съ­щес­т­ве­но­то си ос­но­ва­ние в по­ня­ти­е­то за свет­с­ка ре­ал­ност и чо­веш­ко дейс­т­вие, а е при­ми­ре­ни­е­то, в ко­е­то дейс­т­ву­ват оп­ре­де­ле­ните це­ли и ин­ди­ви­ди хар­мо­нич­но, без на­кър­ня­ва­не и про­ти­во­по­лож­ност. Ето за­що то­ва, ко­е­то се сне­ма в тра­гич­ния из­ход, е са­мо ед­нос­т­ран­чи­ва­та осо­бе­ност, ко­я­то не е мог­ла да се под­чи­ни на та­зи хар­мо­ния и се­га, в тра­ги­ка­та на сво­е­то дейс­т­вие, не мо­же да се от­ка­же от са­ма­та се­бе си и от на­ме­ре­ни­е­то си, об­ре­че­на е в ця­ла­та си це­ло­куп­ност на ги­бел или най-мал­ко­то се виж­да при­ну­де­на да се от­ка­же от осъ­щес­т­вя­ва­не­то на сво­я­та цел, ко­га­то мо­же да сто­ри то­ва. С ог­лед  на то­ва, как­то е из­вес­т­но, Арис­то­тел е ви­дял ис­тин­с­ко­то въз­дейс­т­вие на тра­ге­ди­я­та в то­ва, че тя тряб­ва да по­раж­да страх и със­т­ра­да­ние и да очис­т­ва. Ко­га­то е твър­дял то­ва, Арис­то­тел не е имал пред­вид обик­но­ве­но­то чув­с­т­во за съ­от­вет­с­т­вие или не­съ­от­вет­с­т­вие с мо­я­та су­бек­тив­ност, при­ят­но­то или неп­ри­ят­но­то, прив­ле­ка­тел­но­то и от­б­лъс­к­ва­що­то, то­ва най-по­вър­х­нос­т­но от всич­ки оп­ре­де­ле­ния, ко­е­то ед­ва в но­во вре­ме по­ис­ка­ха да нап­ра­вят прин­цип на ха­рес­ва­не­то и не­ха­рес­ва­не­то. За­що­то ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние тряб­ва са­мо да се стре­ми да пред­с­та­ви оно­ва,  ко­е­то съ­от­вет­с­т­ву­ва на ра­зу­ма и на ис­ти­на­та на ду­ха, а за да из­с­лед­ва прин­ци­па за то­ва, не­об­хо­ди­мо е да на­со­чи вни­ма­ни­е­то си към съв­сем дру­ги глед­ни точ­ки. Ето за­що и при то­ва из­каз­ва­не на Арис­то­тел тряб­ва да се при­дър­жа­ме не към обик­но­ве­но­то чув­с­т­во за страх и със­т­ра­да­ние, а към прин­ци­па на съ­дър­жа­ни­е­то, чи­е­то ху­до­жес­т­ве­но яв­ле­ние тряб­ва да очис­ти те­зи чув­с­т­ва. Чо­век мо­же да се стра­ху­ва, от ед­на стра­на, от си­ла­та на вън­ш­но­то и край­но­то, а, от дру­га стра­на, от власт­та на бив­ащо­то в се­бе си и за се­бе си. И та­ка то­ва, от ко­е­то чо­век тряб­ва да се стра­ху­ва ис­тин­с­ки, е не вън­ш­на­та власт и ней­но­то по­тис­ни­чес­т­во, а нрав­с­т­ве­на­та си­ла, ко­я­то е оп­ре­де­ле­ние на соб­с­т­ве­ния му с­во­бо­ден ра­зум и съ­щев­ре­мен­но е веч­но­то и не­на­кър­ни­мо­то, ко­е­то той при­зо­ва­ва про­тив са­мия се­бе си, ко­га­то се обя­ви про­тив не­го. Как­то стра­хът, та­ка и със­т­ра­да­ни­е­то има два пред­ме­та. Пър­ви­ят от тях се от­на­ся до обик­но­ве­но­то зат­рог­ва­не, т.е. до сим­па­ти­я­та към не­щас­ти­е­то и стра­да­ни­е­то на дру­ги­те, ко­е­то се чув­с­т­ву­ва ка­то не­що край­но и от­ри­ца­тел­но. Осо­бе­но же­ни­те от мал­ки­те гра­до­ве са го­то­ви да из­ка­жат вед­на­га та­ко­ва съ­жа­ле­ние. Но бла­го­род­ни­ят и ве­лик чо­век не ис­ка да му със­т­-р­ада­ват и го съ­жа­ля­ват по то­зи на­чин. За­що­то, до­кол­ко­то се из­тък­ва са­мо ни­щож­на­та стра­на, от­ри­ца­тел­но­то на не­щас­ти­е­то, в то­ва се съ­дър­жа при­ни­зя­ва­не на не­щас­т­ния. Нап­ро­тив, ис­тин­с­кото със­т­ра­да­ние е сим­па­тия към стра­да­щия, ко­я­то съ­щев­ре­мен­но го оп­рав­да­ва нрав­с­т­ве­но, към ут­в­ърди­тел­но­то и суб­с­тан­ци­ал­но­то, ко­е­то тряб­ва да бъ­де на­ли­це в не­го. Лум­пе­ни­те и мер­зав­ци­те не мо­гат да ни вну­шат то­зи вид със­т­ра­да­ние. Ето за­що ако тра­гич­ни­ят ха­рак­тер, та­ка, как­то ни е вну­шил страх пред си­ла­та на на­кър­не­на­та нрав­с­т­ве­ност, тряб­ва да бу­ди тра­гич­на сим­па­тия в сво­е­то не­щас­тие, той тряб­ва да бъ­де съ­дър­жа­те­лен и пре­въз­хо­ден в са­мия се­бе си. За­що­то са­мо ис­тин­с­ко­то съ­дър­жа­ние про­ник­ва в бла­го­род­на­та чо­веш­ка гръд и я раз­тър­с­ва в ней­ни­те глъ­би­ни. За­то­ва и не би­ва да смес­ва­ме ин­те­ре­са към тра­гич­ния из­ход с прос­то­душ­но­то удов­лет­во­ре­ние, че ед­на тъж­на ис­то­рия, ед­но не­щас­тие ка­то не­щас­тие, тряб­ва да съ­бу­ди  съ­чув­с­т­вие в нас. Та­ки­ва пла­чев­ни със­то­я­ния мо­гат да спо­ле­тят чо­ве­ка, без той да е доп­ри­не­съл не­що, без да има ви­на за тях, по си­ла­та на чис­ти­те ко­нюн­к­ту­ри на вън­ш­ни­те слу­чай­нос­ти и от­но­си­тел­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, по­ра­ди бо­лест, за­гу­ба на имот, смърт и т.н., и ис­тин­с­ки­ят ин­те­рес, кой­то би тряб­ва­ло да ни завла­дее при то­ва, е са­мо усър­ди­е­то да се при­те­чем и по­мог­нем. Ако не мо­жем да сто­рим то­ва, кар­ти­ни­те на скръб и ни­ще­та са са­мо сър­це­раз­ди­ра­тел­ни. Нап­ро­тив, ис­тин­с­ки тра­гич­но­то стра­да­ние се при­съж­да на дейс­т­ву­ва­щи­те ин­ди­ви­ди са­мо ка­то пос­ле­ди­ца от тях­но­то соб­с­т­ве­но  ­ кол­ко­то спра­вед­ли­во, тол­ко­ва и из­пъл­не­но с ви­на по­ра­ди сво­я­та ко­ли­зия ­ де­я­ние, ко­е­то те тряб­ва да от­с­то­я­ват и с ця­ла­та си ин­ди­ви­ду­ал­ност (Selbst).

Ето за­що по-ви­со­ко от обик­но­ве­ния страх и от тра­гич­на­та сим­па­тия стои чув­с­т­во­то за при­ми­ре­ние, ко­е­то  чув­с­т­во тра­ге­ди­я­та вну­ша­ва чрез глед­ка­та на веч­на­та спра­вед­ли­вост, ко­я­то в сво­е­то аб­со­лют­но гос­под­с­т­ву­ва­не про­низ­ва от­но­си­тел­но­то оп­рав­да­ние на ед­нос­т­ран­чи­ви­те це­ли и страс­ти и го по­ко­ря­ва на се­бе си, тъй ка­то не мо­же да тър­пи кон­ф­лик­тът и про­ти­во­ре­чи­е­то на един­ни­те по сво­е­то по­ня­тие нрав­с­т­ве­ни си­ли да се на­ло­жи по­бе­до­нос­но в ис­тин­с­ка­та дейс­т­ви­тел­нос­т и да по­лу­чи ус­той­чи­вост.

Но тъй ка­то по си­ла­та на то­зи прин­цип тра­гич­но­то по­чи­ва пре­дим­но вър­ху наг­ле­да за един та­къв кон­ф­ликт и за не­го­во­то раз­ре­ше­ние, съ­щев­ре­мен­но дра­ма­ти­чес­ка­та по­е­зия спо­ред це­лия й на­чин на изоб­ра­же­ние е един­с­т­ве­но спо­соб­на да нап­ра­ви тра­гич­но­то в це­лия му обем и ход прин­цип на ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние и да го офор­ми и раз­вие на­пъл­но. Из­хож­дай­ки от то­ва ос­но­ва­ние, и аз ре­ших се­га да го­во­ря най-нап­ред за тра­ги­чес­кия на­чин на въз­п­ри­е­ма­не в наг­ле­да, въп­ре­ки че то­зи на­чин, ма­кар и в по-мал­ка сте­пен, раз­п­рос­ти­ра мно­гок­рат­но сво­я­та дейс­т­ве­ност и над дру­ги­те из­кус­т­ва...

b. Ако се­га се обър­нем вед­на­га към дра­ма­ти­чес­ко­то из­кус­т­во на мо­дер­ния свят, и тук ще из­тък­на по-точ­но са­мо в об­щи ли­нии още ня­кои глав­ни от­ли­ки, ко­и­то са важ­ни как­то по от­но­ше­ние на тра­ге­ди­я­та, та­ка и по от­но­ше­ние на дра­ма­та и ко­ме­ди­я­та.

aa. Тра­ге­ди­я­та в ней­на­та ан­тич­на, плас­тич­на ви­со­та още ос­та­ва при ед­нос­т­ран­чи­вост­та, ко­я­то се със­тои в то­ва, че пра­ви ва­лид­ност­та на нрав­с­т­ве­на­та суб­с­тан­ция и не­об­хо­ди­мост един­с­т­ве­но съ­щес­т­ве­на ос­но­ва и, нап­ро­тив, ос­та­вя не­раз­ви­то в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­но­то и су­бек­тив­но за­дъл­бо­ча­ва­не на дейс­т­ву­ва­щи­те ха­рак­те­ри, до­ка­то ко­ме­ди­я­та от своя стра­на пред­с­та­вя за до­пъл­не­ние в об­рат­на плас­ти­ка су­бек­тив­ност­та в сво­бод­но­то дви­же­ние на ней­на­та из­в­ра­те­ност и в раз­ла­га­не­то на пос­лед­на­та.

А  мо­дер­на­та тра­ге­дия пона­ча­ло при­е­ма в соб­с­т­ве­на­-та си об­ласт прин­ци­па на су­бек­тив­ност­та. За­то­ва тя пра­ви су­бек­тив­на­та вът­реш­на ду­шев­ност на ха­рак­те­ра, кой­то не е чис­то ин­ди­ви­ду­ал­но кла­си­чно ожи­вот­во­ря­ва­не на нрав­с­т­ве­ни си­ли, ис­тин­с­ки пред­мет и съ­дър­жа­ние и ос­та­вя в ед­но­род­ния тип дейс­т­ви­я­та да вля­зат в ко­ли­зия бла­го­да­ре­ние на вън­ш­на­та слу­чай­ност на об­сто­я­тел­с­т­ва­та точ­но та­ка, как­то по­доб­на слу­чай­ност има или съз­да­ва при­вид­ност­та, че има ре­ша­ва­що зна­че­ние и за ус­пе­ха. ­ В то­ва от­но­ше­ние пред­с­тои да раз­г­ле­да­ме след­ни­те главни точ­ки:

пър­во, при­ро­да­та на мно­го­об­раз­ни­те це­ли, ко­и­то тряб­ва да се осъ­щес­т­вя­ват ка­то съ­дър­жа­ние на ха­рак­те­ри­те;

вто­ро, са­ми­те тра­ги­чес­ки ха­рак­те­ри, как­то и ко­ли­зи­и­-те, на ко­и­то са под­чи­не­ни;

тре­то, раз­лич­ни­ят от то­зи на ан­тич­на­та тра­ге­дия вид из­ход и тра­ги­чес­ко прими­ре­ние.

Кол­ко­то и мно­го в ро­ман­тич­на­та тра­ге­дия су­бек­тив­ност­та на стра­да­ни­я­та и страс­ти­те в ис­тин­с­кия сми­съл на та­зи ду­ма да да­ва цен­тъ­ра, все пак в чо­веш­ко­то дейс­т­вие не мо­же да от­пад­не ос­но­ва­та на оп­ре­де­ле­ни це­ли от кон­к­рет­ни­те об­лас­ти на се­мейс­т­во­то, дър­жа­ва­та, цър­к­ва­та и т.н. За­що­то чо­ве­кът с дейс­т­ви­е­то нав­ли­за изоб­що в кръ­га на ре­ал­на­та осо­бе­ност. Но до­кол­ко­то се­га в те­зи сфе­ри не суб­с­тан­ци­ал­но­то ка­то та­ко­ва със­тав­ля­ва ин­те­ре­са на ин­ди­ви­ди­те, це­ли­те се пар­ти­ку­лари­зи­рат, от ед­на стра­на, до ши­ро­та и мно­го­об­ра­зие, как­то и до спе­ци­а­ли­зи­ра­ност, в ко­я­то ис­тин­с­ки съ­щес­т­ве­но­то чес­то мо­же да проб­ляс­ва все още са­мо пом­ра­че­но. Ос­вен то­ва те­зи це­ли по­лу­ча­ват съв­сем друг об­лик. Нап­ри­мер в ре­ли­ги­оз­ния кръг осо­бе­ни­те нрав­с­т­ве­ни си­ли, на ко­и­то фан­та­зи­я­та е да­ла вън­шен об­лик във вид на божествени индивиди в собствено лице, или ка­то па­тос на чо­веш­ки хе­рои ве­че не ос­та­ват пре­об­ла­да­ва­що съ­дър­жа­ние, а се пред­с­та­вя ис­то­ри­я­та на Хрис­тос, на све­ти­и­те и т.н.; в дър­жа­ва­та из­ли­за на­я­ве в пъс­т­ро раз­ли­чие осо­бе­но крал­с­ко­то със­ло­вие, власт­та на ва­са­ли­те, стъл­к­но­ве­ни­е­то на ди­нас­ти­и­те или на от­дел­ни­ чле­но­ве от един и същ вла­де­тел­с­ки дом по­меж­ду им; не­що по­ве­че, по-на­та­тък ста­ва въп­рос съ­що та­ка за граж­дан­с­ки и час­т­но прав­ни и дру­ги от­но­ше­ния, а по по­до­бен на­чин и в се­мей­ния жи­вот се про­я­вя­ват стра­ни, ко­и­то  още не бя­ха дос­тъп­ни  за ан­тич­на­та дра­ма. За­що­то, тъй ка­то в спо­ме­на­ти­те кръ­го­ве си е съз­дал сво­е­то пра­во прин­ци­път на са­ма­та су­бек­тив­ност, тък­мо бла­го­да­ре­ние на то­ва във всич­ки сфе­ри из­ли­зат на­я­ве но­ви мо­мен­ти, ко­и­то мо­дер­ни­ят чо­век си да­ва пра­во да нап­ра­ви цел и ръ­ко­вод­на ниш­ка на сво­и­те дейс­т­вия.

От дру­га стра­на, то­ва е пра­во­то на су­бек­тив­ност­та ка­то та­ка­ва, ко­я­то се зат­вър­дя­ва ка­то един­с­т­ве­но съ­дър­жа­ние и се­га взе­ма лю­бов­та, лич­на­та чест и т.н. ка­то из­к­лю­чи­тел­на цел до­тол­ко­ва мно­го, че ос­та­на­ли­те от­но­ше­ния от­час­ти мо­гат да се про­я­вя­ват са­мо ка­то вън­ш­на поч­ва, вър­ху ко­я­то  се дви­жат те­зи мо­дер­ни ин­те­ре­си, от­час­ти про­ти­вос­то­ят кон­ф­лик­т­но са­ми за се­бе си на изис­к­ва­ни­я­та на су­бек­тив­на­та ду­шев­ност. Още по-за­дъл­бо­че­но, то­ва е без­за­ко­ни­е­то и прес­тъп­ле­ни­е­то, от ко­е­то су­бек­тив­ни­ят ха­рак­тер все пак не се стра­ху­ва, ко­га­то ста­ва въп­рос да пос­тиг­не цел­та, ко­я­то си е пос­та­вил, ма­кар че сам той не го пра­ви своя цел ка­то без­за­ко­ние и прес­тъп­ле­ние.

Тре­то, в про­ти­во­по­лож­ност на та­зи пар­ти­ку­ла­ри­за­ция и су­бек­тив­ност, от ед­на стра­на, це­ли­те мо­гат да се раз­п­рос­трат от­но­во съ­що та­ка до все­об­щ­ност и все­об­х­ват­на ши­ро­та на съ­дър­жа­ни­е­то, а, от дру­га стра­на, те се схва­щат и осъ­щес­т­вя­ват ка­то суб­с­тан­ци­ал­ни в са­ми­те се­бе си. По от­но­ше­ние на пър­во­то ще спо­ме­на са­мо за аб­со­лют­на­та фи­ло­соф­с­ка тра­ге­дия, за Гьо­те­вия “Фа­уст”, в ко­я­то, от ед­на стра­на, не­у­дов­лет­во­ре­ност­та в на­у­ка­та, а, от дру­га стра­на, жиз­не­ност­та на свет­с­кия жи­вот и на зем­на­та нас­ла­да, изоб­що  тра­гич­но из­ку­се­но­то опос­ред­с­т­ву­ва­не на су­бек­тив­но­то зна­ние и стре­меж с аб­со­лют­но­то в не­го­ва­та същ­ност и яв­ле­ние да­ва ши­ро­та на съ­дър­жа­ни­е­то, ко­я­то пре­ди то­ва ни­кой друг дра­ма­ти­чес­ки по­ет не се е ос­ме­лил да об­х­ва­не в ед­но и съ­що про­из­ве­де­ние. По по­до­бен на­чин и Ши­ле­ро­ви­ят Карл Мо­ор се бун­ту­ва про­тив це­лия граж­дан­с­ки ред и ця­ло­то със­то­я­ние на све­та и чо­ве­чес­т­во­то по не­го вре­ме и се обя­вя­ва в то­зи общ сми­съл про­тив не­го. Ва­лен­щайн съ­що та­ка си пос­та­вя ед­на ве­ли­ка об­ща цел, един­с­т­во­то и ми­ра на Гер­ма­ния, ко­я­то цел той не ус­пя­ва да пос­тиг­не как­то чрез сво­и­те сред­с­т­ва, ко­и­то, са­мо из­кус­т­ве­но и вън­ш­но при­дър­жа­ни за­ед­но, се раз­би­ват и раз­п­ръс­к­ват тък­мо то­га­ва, ко­га­то пос­та­ве­на­та за­да­ча зас­та­ва пред не­го с ця­ла­та си се­ри­оз­ност, та­ка и чрез обя­вя­ва­не­то си про­тив им­пе­ра­тор­с­кия ав­то­ри­тет, пред чи­я­то власт той тряб­ва да рух­не за­ед­но със сво­е­то на­чи­на­ние. Та­ки­ва об­щи све­тов­ни це­ли, как­ви­то прес­лед­ват Карл Мо­ор и Ва­лен­щайн, не мо­гат изоб­що да се осъ­щес­т­вя­ват от един  ин­ди­вид по та­къв на­чин, че дру­ги­те да ста­нат пос­луш­ни ин­с­т­ру­мен­ти, нап­ро­тив, те се ре­а­ли­зи­рат от­час­ти чрез са­ми­те се­бе си, от­час­ти с во­ля­та на мно­го хо­ра, от­час­ти про­тив и без тях­но­то съз­на­ние. Ка­то при­мер  за схва­ща­не на це­ли­те ка­то суб­с­тан­ци­ал­ни в се­бе си ще при­ве­да са­мо ня­кои тра­ге­дии на Кал­де­рон, в ко­и­то лю­бов­та, чест­та и т.н. се тре­ти­рат от са­ми­те дейс­т­ву­ва­щи ин­ди­ви­ди с ог­лед на тех­ни­те пра­ва и за­дъл­же­ния ся­каш спо­ред един ко­декс от не­от­мен­ни  са­ми за се­бе си за­ко­ни. В тра­гич­ни­те фи­гу­ри на Ши­лер, ма­кар и от съв­сем дру­го ста­но­ви­ще, съ­що се сре­ща чес­то не­що по­доб­но пре­ди всич­ко до­кол­ко­то те­зи ин­ди­ви­ди схва­щат и за­щи­ща­ват сво­и­те це­ли съ­щев­ре­мен­но в сми­съ­ла на об­щи, аб­со­лют­ни чо­веш­ки пра­ва. Та­ка нап­ри­мер ве­че ма­йор Фер­ди­нанд в “Ко­вар­с­т­во и лю­бов” е на мне­ние, че за­щи­ща­ва пра­ва­та на при­ро­да­та про­тив кон­вен­ци­о­нал­нос­ти­те на мо­да­та, и пре­ди всич­ко мар­киз По­за ис­ка сво­бо­да на ми­съл­та ка­то бла­го на чо­ве­чес­т­во­то, ко­е­то ни­кой не мо­же да му от­не­ме.

Но изоб­що в мо­дер­на­та тра­ге­дия ин­ди­ви­ди­те не дейс­т­ву­ват за­ра­ди суб­с­тан­ци­ал­но­то на сво­я­та цел и то не се пот­вър­ж­да­ва ка­то дви­же­що в тях­на­та страст ­ нап­ро­тив, нас­той­чи­во ис­ка да бъ­де удов­лет­во­ре­на су­бек­тив­ност­та на тях­но­то сър­це и ду­ша или осо­бе­ност­та на тех­ния ха­рак­тер. За­що­то до­ри в то­ку-що при­ве­де­ни­те при­ме­ри от­час­ти при спо­ме­на­ти­те ис­пан­с­ки ге­рои на чест­та и лю­бов­та съ­дър­жа­ни­е­то на тех­ни­те це­ли е са­мо по се­бе си та­ка су­бек­тив­но, че не­го­ви­те пра­ва и за­дъл­же­ния мо­гат да се съв­па­дат не­пос­ред­с­т­ве­но със соб­с­т­ве­ни­те же­ла­ния на сър­це­то, от­час­ти в мла­деж­ки­те про­из­ве­де­ния на Ши­лер въз­г­ла­си­те в име­то на ес­тес­т­ве­ност­та, чо­веш­ки­те пра­ва и поп­ра­вя­не­то на све­та се про­я­вя­ват по­ве­че са­мо ка­то меч­та­тел­с­т­во на един су­бек­ти­вен ен­ту­си­а­зъм; и ако в по-къс­на­та си въз­раст Ши­лер се стре­ме­ше да ут­вър­ди един по-зрял па­тос, то­ва ста­на тък­мо за­що­то той въз­на­ме­ря­ва­ше да въз­с­та­но­ви прин­ци­па на ан­тич­на­та тра­ге­дия и в мо­дер­но­то дра­ма­ти­чес­ко из­кус­т­во. За да от­бе­ле­жа по-точ­на­та раз­ли­ка, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва в то­ва от­но­ше­ние меж­ду ан­тич­на­та и мо­дер­на­та тра­ге­дия, ще по­со­ча са­мо Шек­с­пи­ро­вия “Хам­лет”, в ос­но­ва­та на кой­то ле­жи ко­ли­зия, по­доб­на на она­зи, ко­я­то тре­ти­рат Ес­хил в “Хо­е­фо­ри” и Со­фо­къл в “Елек­т­ра”. За­що­то и при Хам­лет е убит не­го­ви­ят ба­ща и крал, а май­ка­та се е омъ­жи­ла за уби­еца. Но оно­ва, ко­е­то има у гръц­ки­те по­е­ти, нрав­с­т­ве­но оп­рав­да­ние, смърт­та на Ага­мем­нон, у Шек­с­пир, нап­ро­тив, по­лу­ча­ва един­с­т­ве­на­та фор­ма на гнус­но прес­тъп­ле­ние, в ко­е­то май­ка­та на Хам­лет е не­вин­на, та­ка че си­нът ка­то от­мъс­ти­тел тряб­ва да се на­со­чи са­мо про­тив кра­ля бра­то­у­би­ец, и не виж­да пред се­бе си в не­го­во ли­це ни­що, ко­е­то би зас­лу­жа­ва­ло да се по­чи­та ис­тин­с­ки. За­то­ва и ис­тин­с­ка­та ко­ли­зия се вър­ти не око­ло то­ва, че си­нът в сво­е­то нрав­с­т­ве­но от­мъ­ще­ние сам тряб­ва да на­кър­ни нрав­с­т­ве­ност­та, а око­ло су­бек­тив­ния ха­рак­тер на Хам­лет,  чи­я­то бла­го­род­на ду­ша не е съз­да­де­на за то­зи вид енер­гич­на дей­ност и из­пъл­нен от от­в­ра­ще­ние към све­та и жи­во­та, тлас­кан на­сам и на­там и блуж­да­ещ меж­ду ре­ше­ни­е­то, опи­ти­те и при­го­тов­ле­ни­я­та за осъ­щес­т­вя­ва­не­то му, за­ги­ва по­ра­ди соб­с­т­ве­но­то си ба­вене и вън­ш­на­та зап­ле­те­ност на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та.

Ето за­що, вто­ро, ако се на­со­чим към стра­на­та, ко­я­то има по-под­чер­та­но зна­че­ние в мо­дер­на­та тра­ге­дия, а имен­но към ха­рак­те­ри­те и тях­на­та ко­ли­зия, пър­во­то, ко­е­то мо­жем да взе­мем за из­ход­на точ­ка, е на­къ­со ре­зю­ми­ра­но след­но­то:

Хе­ро­и­те на древ­на­та, кла­сич­на­та тра­ге­дия на­ми­рат пред се­бе си об­с­то­я­тел­с­т­ва, при ко­и­то те, ако взе­мат твър­до ре­ше­ние в пол­за на еди­ния нрав­с­т­вен па­тос, кой­то един­с­т­вен съ­от­вет­с­т­ву­ва на тях­на­та соб­с­т­ве­на, за­вър­ше­на са­ма за се­бе си при­ро­да, по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да из­пад­нат в кон­ф­ликт със съ­що та­ка оп­рав­да­на­та, про­ти­вос­то­я­ща нрав­с­т­ве­на си­ла. Нап­ро­тив, ро­ман­тич­ни­те ха­рак­те­ри сто­ят от са­мо­то на­ча­ло всред ед­на ши­ро­та на слу­чай­ни­те от­но­ше­ния и ус­ло­вия, в рам­ки­те на ко­и­то би мог­ло да се дейс­т­ву­ва та­ка и дру­го­я­че, та­ка че кон­ф­лик­тът, по­вод за кой­то да­ват, раз­би­ра се, вън­ш­ни­те пред­пос­тав­ки, се съ­дър­жа всъщ­ност в ха­рак­те­ра, кой­то ин­ди­ви­ди­те след­ват в своя­та страст не за­ра­ди суб­с­тан­ци­ал­на­та спра­вед­ли­вост, а за­що­то са вед­нъж то­ва, ко­е­то са. Гръц­ки­те ге­рои на­ис­ти­на съ­що дейс­т­ву­ват спо­ред сво­я­та ин­ди­ви­ду­ал­ност, но как­то ка­зах, на ви­со­та­та на древ­на­та тра­ге­дия са­ма­та та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност е по не­об­хо­ди­мост един нрав­с­т­вен в се­бе си па­тос,  до­ка­то в мо­дер­на­та сво­е­об­раз­ни­ят ха­рак­тер ка­то та­къв, при кой­то ос­та­ва слу­чай­но да­ли ще из­бе­ре спра­вед­ли­во­то в са­мо­то се­бе си, или ще бъ­де от­ве­ден в без­за­ко­ние и прес­тъп­ле­ние, взе­ма сво­е­то ре­ше­ние спо­ред су­бек­тив­ни же­ла­ния и нуж­ди, вън­ш­ни вли­я­ния и т.н. За­то­ва тук на­ис­ти­на мо­же да се съв­пад­нат нрав­с­т­ве­ност­та на цел­та и ха­рак­те­рът, но то­ва съв­па­де­ние, по­ра­ди пар­ти­ку­ла­ри­за­ци­я­та на це­ли­те, страс­ти­те и су­бек­тив­на­та вът­реш­на ду­шев­ност, не със­тав­ля­ва съ­щес­т­ве­на­та ос­но­ва и обек­тив­но­то ус­ло­вие за тра­гич­на­та дъл­бо­чи­на и кра­со­та.

А що се от­на­ся до по-на­та­тъш­ни­те раз­ли­ки в са­ми­те ха­рак­те­ри,  ка­то се има пред­вид пъс­т­ро­то мно­го­об­ра­зие, за ко­е­то вра­ти­те са ши­ро­ко раз­т­во­ре­ни в та­зи об­ласт, мо­гат да се ка­жат мал­ко об­щи не­ща по то­зи въп­рос. За­то­ва ще за­сег­на са­мо след­ни­те глав­ни стра­ни. ­ Пър­ва­та про­ти­во­по­лож­ност, ко­я­то се на­ла­га дос­та ско­ро на вни­ма­ни­е­то ни, е про­ти­во­по­лож­ност­та на аб­с­т­рак­т­на­та и за­то­ва фор­мал­на ха­рак­те­рис­ти­ка в про­ти­во­по­лож­ност на ин­ди­ви­ди­те, ко­и­то се явя­ват жи­ви пред нас ка­то кон­к­рет­ни хо­ра. Ка­то при­мер за пър­вия вид мо­гат да се ци­ти­рат осо­бе­но тра­гич­ни­те фи­гу­ри на фран­цу­зи­те и ита­ли­ан­ци­те, ко­и­то, ро­де­ни от ко­пи­ра­не­то на древ­ни­те, мо­гат да се смя­тат по­ве­че или по-мал­ко са­мо за чис­ти оли­цет­во­ре­ния на оп­ре­де­ле­ни страс­ти ­ на лю­бов­та, чест­та, сла­ва­та, влас­то­лю­би­е­то, ти­ра­ни­я­та и т.н. ­ и на­ис­ти­на сер­ви­рат мо­ти­ви­те на сво­и­те дейс­т­вия, как­то сте­пен­та и ви­да на сво­и­те чув­с­т­ва с го­ля­ма дек­ла­ма­тор­с­ка сло­во­о­хот­ли­вост и с мно­го ре­то­рич­но из­кус­т­во, но с то­зи на­чин на тъл­ку­ва­не  на­пом­нят по­ве­че на не­до­нос­че­та­та на Се­не­ка, от­кол­ко­то за дра­ма­ти­чес­ки­те шедьов­ри на гър­ци­те. Ис­пан­с­ка­та тра­ге­дия съ­що та­ка из­па­да в то­ва аб­с­т­рак­т­но опи­са­ние на ха­рак­те­ри­те. Но тук са­ми­ят па­тос на лю­бов­та,  кой­то е в кон­ф­ликт с чест­та, друж­ба­та, крал­с­кия ав­то­ри­тет и т.н., е та­ка аб­с­т­рак­т­но су­бек­ти­вен и е та­ка ряз­ко очер­тан в пра­ва­та и за­дъл­же­ни­я­та, че ако тряб­ва да из­пък­не ка­то съ­щин­с­ки ин­те­рес в та­зи ся­каш су­бек­тив­на су­бс­тан­ци­ал­ност, той ед­ва ли ще до­пус­не по-пъл­на пар­ти­ку­ла­ри­за­ция на ха­рак­те­ри­те. Но все пак на ис­пан­с­ки­те фи­гу­ри чес­то пъ­ти е свойс­т­ве­на ед­на, ма­кар и мал­ко съ­дър­жа­тел­на за­вър­ше­ност и, та­ка да се ка­же, не­дос­тъп­на лич­ност, ко­я­то лип­с­ва на френ­с­ки­те ­ до­ка­то ис­пан­ци­те съ­щев­ре­мен­но уме­ят, в про­ти­во­по­лож­ност на пош­ла­та прос­то­та в хо­да на френ­с­ки­те тра­ге­дии, да за­пъл­нят и в тра­ге­ди­я­та лип­са­та на вът­реш­но мно­го­об­ра­зие чрез ос­т­ро­ум­но из­мис­ле­но­то бо­гат­с­т­во от ин­те­рес­ни си­ту­а­ции и зав­ръз­ки. ­  Нап­ро­тив, ка­то майс­то­ри в пред­с­та­вя­не­то на чо­веш­ки съ­дър­жа­тел­ни ин­ди­ви­ди и ха­рак­те­ри се от­ли­ча­ват осо­бе­но ан­г­ли­ча­ни­те, а меж­ду тях зас­та­ва от­но­во пред всич­ки дру­ги ка­то поч­ти не­дос­ти­жим пак Шек­с­пир. За­що­то до­ри ко­га­то ня­коя чис­то фор­мал­на страст, как­то нап­ри­мер в “Мак­бет” влас­то­лю­би­е­то, в “Оте­ло” рев­ност­та зав­ла­дя­ва це­лия па­тос на не­го­ви­те тра­гич­ни ге­рои, все пак ед­на та­ка­ва аб­с­т­рак­ция не пог­лъ­ща да­леч прос­ти­ра­ща­та се ин­ди­ви­ду­ал­ност, а в та­зи оп­ре­де­ле­ност ин­ди­ви­ди­те ос­та­ват все още ця­лос­т­ни хо­ра. И още не­що, кол­ко­то по­ве­че се прид­виж­ва Шек­с­пир в без­к­рай­на­та ши­ро­та на сво­я­та свет­с­ка сце­на съ­що и към край­нос­ти­те на зло­то и сла­бо­у­ми­е­то, тол­ко­ва по­ве­че, как­то ве­че от­бе­ля­зах по-ра­но, сам той не по­то­пя­ва при те­зи пре­дел­ни гра­ни­ци сво­и­те фи­гу­ри в тях­на­та ог­ра­ни­че­ност без бо­гат­с­т­во на по­е­ти­чес­ка­та ук­ра­се­ност, а им да­ва дух и фан­та­зия: чрез об­ра­за, в кой­то раз­г­леж­дат се­бе си обек­тив­но, ка­то ху­до­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние в своя те­о­ре­ти­чен наг­лед, той пра­ви са­ми­те тях сво­бод­ни ху­дож­ни­ци на са­ми­те се­бе си и по то­зи на­чин умее, при пъл­на­та вът­реш­на си­ла и прав­ди­вост на сво­я­та  ха­рак­те­рис­ти­ка, да бу­ди ин­те­рес в нас как­то към прес­тъп­ни­ци­те, та­ка и към най-три­ви­ал­ни­те, най-плос­ки гру­би­я­ни и глу­па­ци. От по­до­бен вид е съ­що та­ка на­чи­нът на изя­вя­ва­не на тра­гич­ни­те му ха­рак­те­ри: ин­ди­ви­ду­а­лен, ре­а­лен, не­пос­ред­с­т­ве­но жиз­нен, из­вън­ред­но мно­го­об­ра­зен и все пак, ко­га­то то­ва из­г­леж­да не­об­хо­ди­мо, про­ник­нат от въз­ви­ше­ност и сък­ру­ши­тел­на си­ла на из­ра­за, от ин­тим­ност и на­ход­чи­вост в мо­мен­т­но по­раж­да­щи­те се об­ра­зи и срав­не­ния, от ре­то­ри­ка, но не школ­с­ка, а ре­то­рика на дейс­т­ви­тел­но­то чув­с­т­во и им­по­зан­т­ност на ха­рак­те­ра, та­ка че по от­но­ше­ние на то­ва обе­ди­ня­ва­не на не­пос­ред­с­т­ве­на жиз­не­ност и вът­реш­но ду­шев­но ве­ли­чие е труд­но да се пос­та­ви ре­дом с не­го друг дра­ма­ти­чес­ки по­ет от но­во­то вре­ме. За­що­то Гьо­те на­ис­ти­на се стре­ме­ше в мла­деж­ки­те си го­ди­ни да пос­тиг­не по­доб­на вяр­ност към при­ро­да­та и пар­ти­ку­лар­ност, но без вът­реш­на си­ла и въз­ви­ше­ност на страст­та, а Ши­лер из­пад­на от­но­во в ед­на на­сил­с­т­ве­ност, чи­я­то бур­но  ус­т­ре­ме­на на­вън ек­с­пан­зив­ност ня­ма ис­тин­с­ка сър­це­ви­на.

Вто­ра от­ли­чи­тел­на осо­бе­ност на мо­дер­ни­те ха­рак­те­ри се със­тои в тях­на­та твър­дост или във вът­реш­на­та им ко­леб­ли­вост и раз­къ­са­ност. На­ис­ти­на съ­що ве­че у древ­ни­те тук и там в тра­ге­ди­и­те на Ев­ри­пид се про­я­вя­ват сла­бост­та на не­ре­ши­тел­ност­та, лу­та­не­то на реф­лек­си­я­та, об­мис­ля­не­то на ос­но­ва­ни­я­та, по ко­и­то тряб­ва да се на­соч­ва ре­ше­ни­е­то; но Ев­ри­пид съ­що на­пус­ка ве­че зак­ръг­ле­на­та плас­ти­ка на ха­рак­те­ри­те и на дейс­т­ви­е­то и пре­ми­на­ва към су­бек­тив­но зат­рог­ва­що­то. Но в мо­дер­на­та тра­ге­дия та­ки­ва  ко­леб­ли­ви об­ра­зи се сре­щат по-чес­то, осо­бе­но по та­къв на­чин, че при­над­ле­жат в са­ми­те се­бе си към ед­на двой­на страст, ко­я­то ги от­п­ра­вя от ед­но­то ре­ше­ние, от ед­но­то де­я­ние към дру­го­то. Ве­че го­во­рих на дру­го мяс­то (т.1, стр. 338­342) за та­зи ко­леб­ли­вост и тук ще до­ба­вя са­мо, че ма­кар и тра­ги­чес­ко­то дейс­т­вие да тряб­ва да по­чи­ва вър­ху ко­ли­зи­я­та, все пак вла­га­не­то на раз­д­во­е­ни­е­то в един и същ ин­ди­вид е свър­за­но ви­на­ги с мно­го опас­нос­ти. За­що­то раз­къ­са­ност­та в про­ти­во­по­лож­ни ин­те­ре­си има сво­е­то ос­но­ва­ние от­час­ти в не­яс­но­та­та и при­тъ­пе­ност­та на ду­ха, от­час­ти в сла­бост и нез­ре­лост. Ня­кои фи­гу­ри от то­зи вид се сре­щат още в мла­деж­ки­те про­из­ве­де­ния на Гьо­те: нап­ри­мер Вайс­лин­ген, Фер­нан­до в “Сте­ла”, но пре­ди всич­ко Кла­ви­го. То­ва са раз­д­во­е­ни хо­ра, ко­и­то не мо­гат да стиг­нат до стро­го­ оп­ре­де­ле­на и за­то­ва твър­да ин­ди­ви­ду­ал­ност. По-дру­го е ве­че то­га­ва, ко­га­то на един ха­рак­тер, кой­то е си­гу­рен са­м за се­бе си, му се стру­ват ед­нак­во све­ще­ни две про­ти­во­по­лож­ни жиз­не­ни сфе­ри, за­дъл­же­ния и т.н. и той все пак, из­к­люч­вай­ки дру­га­та, се виж­да при­ну­ден да зас­та­не на ед­на­та стра­на. Имен­но то­га­ва ко­ле­ба­ни­е­то е са­мо пре­ход и не със­тав­ля­ва нер­ва на са­мия ха­рак­тер. От друг вид е от своя стра­на тра­гич­ни­ят слу­чай, ко­га­то ед­на ду­ша, в раз­рез със сво­я­та по-доб­ра во­ля, се заб­луж­да­ва и сти­га до про­ти­во­по­лож­ни це­ли на страст­та, как­то нап­ри­мер Ор­ле­ан­с­ка­та де­ва на Ши­лер, и се­га тряб­ва да из­ле­зе от то­ва раз­д­во­е­ние и се въз­с­та­но­ви в са­ма­та се­бе си и на­вън или да за­ги­не в не­го. Но ако та­зи су­бек­тив­на тра­ги­ка на вът­реш­на­та раз­д­во­е­ност бъ­де нап­ра­ве­на тра­ги­чен лост, тя има изоб­що в се­бе си от­час­ти не­що чис­то тъж­но и мъ­чи­тел­но, а от­час­ти не­що до­сад­но, и по­е­тът ще сто­ри по-доб­ре да я из­бег­не, от­кол­ко­то да я тър­си и раз­ви­ва на пър­во мяс­то. Но най-ло­шо­то е, ко­га­то ед­но та­ко­ва ко­ле­ба­ние и прев­ръ­ща­не на ха­рак­те­ра и на це­лия чо­век бъ­де нап­ра­ве­но ся­каш ка­то ед­на пог­реш­на из­кус­т­ве­на ди­а­лек­ти­ка, прин­цип на ця­ло­то из­ло­же­ние, и ис­ти­на­та тряб­ва да се със­тои тък­мо в то­ва, да се по­ка­же, че ни­кой ха­рак­тер не е твърд в се­бе си и си­гу­рен в са­мия се­бе си. На­ис­ти­на ед­нос­т­ран­чи­ви­те це­ли на осо­бе­ни­те страс­ти и ха­ракте­ри не би­ва да по­лу­ча­ват не­ос­по­ри­мо ре­а­ли­зи­ра­не, а и в обик­но­ве­на­та дейс­т­ви­тел­ност не им се спес­тя­ва от ре­а­ги­ра­ща­та власт на от­но­ше­ни­я­та и на про­ти­вос­то­я­щи­те им ин­ди­ви­ди опи­тът, от кой­то се убеж­да­ват в сво­я­та край­ност и не­ус­той­чи­вост; но то­зи из­ход, кой­то със­тав­ля­ва за пръв път за­вър­шъ­ка по съ­щес­т­во, не тряб­ва да се вла­га ся­каш ка­то ди­а­лек­ти­чес­ки ме­ха­ни­зъм в цен­тъ­ра на  са­мия ин­ди­вид, в про­ти­вен слу­чай су­бек­тът ка­то та­зи су­бек­тив­ност е са­мо праз­на, не­оп­ре­де­ле­на фор­ма, ко­я­то не се срас­т­ва жи­во с ни­коя оп­ре­де­ле­ност на це­ли­те, как­то и на ха­рак­те­ра. По-дру­го е и то­ва, ко­га­то смя­на­та във вът­реш­но­то със­то­я­ние на це­лия чо­век се явя­ва ка­то кон­сек­вен­т­на пос­ле­ди­ца тък­мо от са­ма­та та­зи соб­с­т­ве­на осо­бе­ност, та­ка че то­га­ва се раз­




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 394046
Постинги: 405
Коментари: 48
Гласове: 234
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031