Епическа поема от 20 песни, написана в октави, в която са организирани и претопени всички теми и тоналности преобладаващи в цялото творчество на Тасо. Поетът започва да пише поема с първоначално заглавие “Йерусалим” още през 1559 година, но не я завършва, остават да се допишат още 110 октави. Нейното основно тематично ядро ще бъде по-късно развито в “Освободеният Йерусалим”. Тасо завършва работата върху поемата през 1575 година. През 1580 тодина във Венеция се появява едно непълно първо издание на творбата, което е отпечатано без съгласието на автора й. През следващата 1581 година излиза второ, също непълно, издание на поемата, което отново не е одобрено от автора. След това се появяват едно след друго още две издания: едното - през 1583 година, а другото /1584/ се появява с внесените в него корекции, направени от монсеньор Шипионе Гонзага.
Централната тема в поемата “Освободеният Йерусалим”, посветена на Алфонсо ІІ от фамилията Есте, е Първият кръстоносен поход и войната, с която християните, предвождани от Готфрид Булонски, успяват да освободят Светия гроб и да разгромят сарацините водени от Агранте и Сюлейман. Но в тази основна интрига се вплитат много други, до голяма степен свързани с нея, като нещастната любов на християнския герой Танкред към жената-воин Клоринда, сарацинка по произход. Освен нея в повествованието са вплетени и епизодите проследяващи плахата девическа любов на Ерминия към Танкред, разкриващи коварните намерения на магьосницата Армида, която с изкушения се опитва да отдалечи от войската на кръстоносците най-силните й рицари, но се влюбва в Риналдо, най-храбрия сред тях. В поемата се намесват и много свръхестествени адски и ангелски сили. Включена е и прославата на фамилията Есте посредством възвеличаването на всеотдайната смелост на нейния предполагаем родоначалник Риналдо.
В основата на пределно наситената с многобройни битки, подвизи и мирновременни сцени фабула на “Освободения Йерусалим” са заложени типичните за Тасо интелектуални и емоционални ангажименти: стремежът му към обединение на християните е изразен чрез щедро възхваляваните техни безстрашни герои; склонността му към изобразяване на грандиозните масови сцени, които налагат идеята за покоряващо величие на християнската вяра: редят се описания на ритуали, битки, победни шествия и паради, военни станове и кралски дворци. Друг спояващ елемент е прецизната и скрупульозна технология използвана в градежа на поемата: описанията на битките, обсадите и дуелите са изградени върху точни познания, натрупани от четения на специализирана литература върху военното изкуство; предварителни познания в областта на етиката предопределят изтънченото пресъздаване на нравствените конфликти, угризенията на съвестта, психологическите проблеми на властващите, които се превъплъщават в изкусни дипломати и опитни юристи; отзвуците идващи от онези научни дисциплини, които имат най-голямо влияние в културния контекст на Контрареформациятта. Последният много важен похват за осъществяване на спойката в тази творба е непрестанното възвеличаване /имплицитно и експлицитно/ на дворцовия живот, на всепобеждаващите добродетели и на героичния статус на персонажите, които неизменно произхождат от властващата аристократична знат и достойно отстояват нейната житейска философия и изтънчена салонна култура.
Главната насока, в която еволюира концепцията на “Освободеният Йерусалим”, отвежда към оживилия се през ХVІ век спор за природата и обхвата на героичната рицарска поема. Вместо безкрайното разнообразие от формални решения, предлагано от Аристотел при изграждането на структурата й, Тасо настоява да се запази единството на действие, въпреки многобройните епизоди, които се вплитат във фабулата, също така сюжетът да не се извлича нито от много далечната, нито от много близката история и да се осигури място на християнската представа за чудесното като се изключи езическата митология. В плана на езика неговата програма е от епическата реч да се изключат комичните и простолюдни форми. Оттам произлиза избора на маниера да се пише, който, като върви по следите на Петрарка, както става преди това при Ариосто, възприема внушения както от класическата литература, така и от Данте. Възприема се тържествената възвишена тоналност като наративната тъкан често се прекъсва на някои места, където се въвеждат трагически или лирически /елегични/ акценти. Така отмереният ритъмът на въведената от Ариосто октава се оказва накъсан. Съдържанието на “Освободеният Йерусалим” отразява интереса на съвременниците към сблъсъка между католицизма и Исляма, който се възражда в тогавашната историческа реалност, когато всички чакат с надежда и страх изхода от грандиозната битка при Лепанто /1571/, в която на нахлулите от Изток орди турци се противопоставят войските на обединилите се католически държави. Но дискурсът на Тасо като че ли прекрачва отвъд историята и всъщност придобива облика на поетичен изказ на изгубените надежди: оказва се, че зад безкористността на деянията и благородството на нравите, зад славните подвизи, зад изтънченото охолство, зад силата на институциите и мощта на оръдията, зад споделените страсти и любовта, всичко в живота е подвластно на разединението, на измамните проблясъци, зад които стоят в засада самотата или смъртта.
Главните персонажи в поемата като че ли не успяват да осъществят пълноценно общуване помежду си. Те като че ли са обречени да останат сами без да получат удовлетворение от живота, напротив, много често остават победени от него. Не само Танкреди, Армида и Ерминия, но и Гофредо /Готфрид/, безстрашният рицар-защитник на християните, си остават самотници, измъчвани от отговорността пред пораждащи ужас решения, неспособни да доверят на другите собствените си тревоги, осъзнаващи суетата на земните завоевания. Не по-малко самотни са Арганте, пленник на собствената си варварска жестокост и безочливост, и Сюлейман, затворен като задушаваща се буря във властническата си мощ и царското си величие. Необикновено внушение се излъчва от пейзажите, върху чиито фон се разгръщат премеждията на “героите”: безлюдни, опустошени, необхватни, пламтящи и печални. Те като че ли отправят заредено с буря предупреждение към човека припомняйки му неговата уязвимост и немощ.
Превод от италиански: Доц. Д-р Гено Генов
