Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.07 14:03 - Мишел Фуко - Сексуалност и власт /първа част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 118 Коментари: 0 Гласове:
1



 

Лекция

Защо съм се заел да пиша история на сексуалността? Заради нещо, което винаги ме е поразявало. Историческата отправна точка на Фройд, на психоанализата, е явление, което в края на XIX век е имало много голямо значение в психиатрията, а и в обществото, дори, може да се каже в западната култура. Това нетипично, почти маргинално явление е обсебвало вниманието на лекарите и изобщо на, да речем, изследователите, на онези, които по един или друг начин са се интересували от проблемите на психологията в най-широк смисъл. Става дума за хистерията. Нека се абстрахираме от чисто медицинската страна на хистерията, характеризираща се главно с това, че субектът забравя, престава да разпознава себе си и със засилването на хистеричния синдром губи цял един фрагмент от миналото си или цяла една част от тялото си. Психоанализата на Фройд се опира тъкмо на неразпознаването, което впрочем означава, че субектът не разпознава не толкова себе си, колкото желанието си или сексуалността си, за да употребим този може би не особено сполучлив термин. Така че като начало субектът не разпознава желанието си. Ето я отправната точка на психоанализата. Оттук нататък непознаването на собственото желание бива поето и използвано от Фройд като средство и за теоретичен анализ, и за практическо изучаване на този вид болести.

 

Що за явление е непознаването на собствените желания? Фройд не престава да си задава този въпрос. Но колкото и хляб да има в проблема и колкото и богати да са получените при изучаването му резултати, струва ми се, че съществува и друго явление, почти противоположно на горното, което ме порази и което би могло да се нарече моля преподавателите по френски език да благоволят да си запушат ушите, тъй като в противен случай биха ме прогонили от клуба си, биха ми забранили да стъпвам тук заради несъществуващата дума, която ще употребя, та което би могло да се нарече свръхзнание за сексуалността, искам да кажа някакво прекалено, размножено знание за сексуалността, развито едновременно в дълбочина и в ширина, но не на равнището на индивида, а на равнището на културата и обществото, знание, приемащо теоретични или опростени форми. Сякаш в западната култура е настъпило някакво развитие, някакво хиперразвитие на дискурса за сексуалността, на теорията на сексуалността, на науката за сексуалността, на знанието за сексуалността.

 

Би могло да се каже вероятно, че в края на XIX век в западните общества е съществувало едно много важно двойно явление от една страна, явление всеобщо, но уловимо само у отделния индивид, а именно неразпознаването на собственото желание, проявяващо се по-специално при хистерията, и от друга, явление на културално, социално, научно, теоретическо свръхзнание за сексуалността. Тези две явления субектът не познава собствената си сексуалност, а обществото притежава свръхзнание за сексуалността не си противоречат. Те наистина съжителстват на Запад и един от проблемите е несъмнено да разберем как в общество като нашето е възможно да се произвежда толкова теоретично, философско, аналитично знание за сексуалността и в същото време субектът да не познава своята сексуалност.

 

Ако искаме да изследваме свръхпроизводството на теоретично знание за сексуалността, струва ми се, че първото, с което се сблъскваме, първата черта, която прави впечатление в дискурса за сексуалността, присъщ на западната култура, е фактът, че този дискурс много бързо и много рано е приел някакъв вид научна форма. Не искам да кажа, че той винаги е бил рационален, че винаги се е подчинявал на критериите на онова, което днес наричаме научна истина. Много преди появата на психоанализата в психиатрията на XIX век и в това, което може да се назове психология на XVIII век, и дори в моралната теология на XVII век, че и през Средновековието са разсъждавали за същността на сексуалността, на желанието, на сластолюбието, както са го разбирали тогава, съществувал е цял един дискурс с претенции за рационалност и научност и точно в него ми се струва, че може да се открие наличието на основна разлика между западните общества и поне част от източните.

 

Тук се позовавам на анализа, направен в първата част на моята “История на сексуалността”, която г-н Уатанаби има любезността да преведе и коментира в едно списание. Става дума за различие между общества, които се опитват да говорят научно за сексуалността, както правим ние на Запад, и общества, в които дискурсът за сексуалността е много обстоен, много подробен, силно развит, но не се опитва да основе наука, а напротив, стреми се да създаде изкуство изкуство, произвеждащо чрез сексуалните отношения или чрез половите органи възможно най-интензивно или най-силно, или най-продължително удоволствие. В редица източни общества, както и в Рим и в древна Гърция, откриваме много видове дискурс, свързани с тази възможност или най-малкото с изобретяването на методи, чрез които да се засили сексуалното удоволствие. На Запад, поне от Средновековието насам, дискурсът е съвсем различен.

 

На Запад нямаме еротично изкуство. С други думи, не се учим да любим, не се учим да си създаваме удоволствие, да доставяме удоволствие на другите, да усилваме собственото си удоволствие чрез удоволствието на другите. Всичко това на Запад не се учи. Нашият дискурс и посвещаването ни в еротичното изкуство си остават тайни и междуличностни. Затова пък имаме, или се опитваме да имаме, сексуална наука scientia sexualis. Тя се занимава със сексуалността, а не с удоволствието на хората, не с това как да направим удоволствието възможно най-голямо, а с това каква е истината за секса или за сексуалността на индивида истина за секса, не за силата на удоволствието. Мисля, че съществуват два вида анализ, два вида изследвания, два вида дискурс в два различни вида общества.

 

Но да се върнем на Запада. В “История на сексуалността” исках да напиша историята именно на тази сексуална наука, на тази scientia sexualis, но не за да проследя различните схващания, теории и твърдения това би било истинска енциклопедия, а за да си задам въпроса защо западните общества, да кажем, европейските общества, са изпитвали такава потребност от сексуална наука или поне защо в продължение на толкова векове и чак досега се опитваме да създадем наука за сексуалността. С други думи, защо от хилядолетия насам ние, европейците, искаме и сме искали да знаем истината за секса, а не да постигнем върховно удоволствие. За да се отговори на този въпрос, явно трябва първо да се разгледа обичайната схема, хипотезата, която веднага ни идва на ум. А тя е, че на Запад, разбира се, благодарение на Фройд, но и в резултат на многобройни и разнообразни политически, социални и културни движения, започваме по малко да освобождаваме сексуалността от оковите є, да є позволяваме да говори, след като в продължение на векове е била обречена на мълчание. Опитваме се да освободим самата сексуалност и заедно с това да създадем условия за осъзнаването є, докато през предишните векове тегнещият буржоазен морал, както и християнският морал, като първият поема в известен смисъл щафетата от втория и е негово продължение, са ни пречели, пречели са на Запада истински да изследва сексуалността. С други думи, историческата схема, до която често прибягваме, се развива в три такта, преминава през три периода.

 

През първия период гръцката и римската античност сексуалността е била свободна, изразявала се е без затруднения и истински се е развивала, като съответстващият дискурс е приемал формата на еротично изкуство. После се намесва християнството, което за пръв път в историята на Запада налага възбрана върху сексуалността, казва “не” на удоволствието и оттам на секса. Това “не”, тази забрана е довела до мълчание по въпросите на сексуалността, мълчание, основано главно на морални съображения. От XVI век нататък буржоазията, която заема господстващо икономическо и културно положение, си присвоява и налага още по-строго, с още по-сурови средства християнския аскетизъм, християнския отказ от сексуалността и това продължава чак до самия край на XIX век, когато най-сетне Фройд започва да повдига булото.

 

Ето това е историческата схема, която обикновено се използва, за да се проследи историята на сексуалността на Запад. Ще рече, че най-напред се изучават главно механизмите на репресията, на забраната, на онова, което отхвърля, изключва, отказва, а после отговорността за големия западен отказ от сексуалност се прехвърля на християнството. Християнството било казало “не” на сексуалността.

 

Знаете, че общо взето, когато искат да определят отношението на християнския морал към сексуалността и да го противопоставят на езическия, гръцкия и римския морал, изтъкват следните черти: първо, християнството е наложило на античните общества моногамията; второ, християнството е приписало на сексуалността една не само привилегирована или главна, но и единствена функция да осигурява възпроизводството, ще рече, да правим любов само за да имаме деца. И накрая, трето, от което впрочем можех да започна: християнството напълно е дискредитирало сексуалното удоволствие. Сексуалното удоволствие е зло, зло, което трябва да се избягва и на което следователно трябва да се отделя възможно най-малко внимание. Да му се отделя възможно най-малко внимание, да се използва не заради него самото, а един вид въпреки него, единствено за да се правят деца, и оттам да се правят деца, тоест да се прави секс и да се извлича от него удоволствие само в рамките на брака, на законния и моногамен брак. Смята се, че тези три характеристики определят отношението на християнството към сексуалността. Само че из-следванията на Пол Вейн показват, че въпросните три големи принципа на сексуалния морал са съществували в римския свят преди появата на християнството; че е съществувала цяла морална система, до голяма степен произлязла от стоицизма и подкрепяна от социалните и идеологическите структури на Римската империя, която е започнала много преди християнството да възпитава в тези принципи гражданите на римския свят, сиреч от гледна точка на европейците, гражданите на света. Да се ожениш и да живееш със съпругата си, да се любиш с нея, за да имаш деца, да се освободиш максимално от тиранията на сексуалното желание е било вече нещо възприето от гражданите, от жителите на Римската империя преди появата на християнството. Така че християнството не носи вина за многобройните забрани, за дискредитирането, ограничаването на сексуалността, в каквото често са го обвинявали. Полигамията, удоволствието извън семейството, валоризацията на удоволствието, безразличието към децата вече са били изчезнали от римския свят преди християнството. Имало е само един съвсем малоброен елит, малък слой от населението, малка социална каста от привилегировани, богати хора, богати и следователно развратни, които не са спазвали тези принципи, но като цяло те вече са били възприети.

 

Трябва ли тогава да кажем, че християнството не е играло никаква роля в историята на сексуалността? Мисля, че всъщност християнството е играло роля, но тя не се е състояла във въвеждането на нови морални ценности. Не се е състояла във въвеждането, в налагането на нови забрани. Струва ми се, че християнството е внесло в историята на сексуалния морал не нещо друго, а нови техники. Нови техники за налагане на морала или по-скоро нов властови механизъм, нов сбор от властови механизми за внушаване на новите морални повели, или по-скоро на повелите, които вече не са били нови, когато християнството е навлязло в Римската империя и бързо се е превърнало в държавна религия. Така че историята на сексуалността в западния свят от появата на християнството нататък трябва да се разглежда много повече в нейната зависимост от властовите механизми, отколкото от гледна точка на моралните идеи и забрани...




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 394046
Постинги: 405
Коментари: 48
Гласове: 234
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031