Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 12:05 - Доц. Гено Генов - ТВОРЧЕСТВОТО НА РЬОНЕ ДЬО ШАТОБРИАН / 1768 - 1848/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 94 Коментари: 0 Гласове:
0



   

     В литературната история на Франция е известен като “Бащата на романтизма” най-вече с фундаменталното му философско културологично изследване “Геният на християнството” /1802/. Георг Брандес го определя като “grandseigeur”/благородник/, високомерно горд и влюбен в себе си, преизпълнен с твърдоглавие и презрение към хората, поставил на своя шлем от инат цветовете на църквата, които носи не само при всяка схватка, но и при всяка любавна среща”.  Същият престижен литературен историк го разполага най-находчиво в контекста на европейския литературен романтизъм:” Шатобриан е Чайлд Харолд преди истинския Чайлд Харолд, Шатобриан е Байрон в монархическо христианска светлина. Подобно на Рьоне, който е предтеча на Байроновите герои, той също е предшественик - със своите странствания - на онзи наполовина измислен, наполовина действителен Харолд, когото стремежът към приключения и копнежът по нови впечатления  карат да обикаля страна след страна”.

    В увода към “Геният на християнството” оповестява ясно културната си мисия:”Би трябвало да се опитаме да докажем, че от всички съществували някога религии, християнската е най-поетична, най-човечна, най-благоприятна за свободата, изкуствата и литературата; че съвременното човешко общество й дължи всичко: от земеделието до абстрактните науки, от приютите за злочестници до храмовете, изградени от Микеланджело и разкрасени от Рафаело. Би трябвяло да покажем, че няма нищо по-божествено от нейния морал, нищо по-заслужаващо любов и възхищение от нейните догми, доктрина и култ. Би трябвало да изтъкнем, че тя допринася за разгръщането на гения, оформя вкуса, развива добродетелните чувства, вдъхва сила на мисълта, предлага благородни образци на писателя и съвършени модели на скулптора…”

   Шатобриан възстановява авторитета на християнската религия, на догматиката и институциите й, които са преднамерено подценявани и разобличавани във века/ХVІІІ/ на Просвещението и Великата френска революция. Той отчита еволюцията на религиозните представи в самия край на ХVІІІ век и тъй като хората са забравили Бога, той ги приобщава към неизчерпаемата му творческа мощ, обективирана в прелестите на природата: “Има Бог: тревите в долината и кедрите в планината го благославят, насекомото го възхвалява с жуженето си, слонът го приветства при изгрев слънце, птицата го възпява в листака, мълнията издава мощта му, а Океанът разкрива неговата безбрежност…” / І част, V, глава 2/.

     В обемния си труд Шатобриан избира да приобщи читателите към прозренията си не като провокира рационалния им усет, а разчита предимно на изтънчената им чувствителност, коята се подхранва от душата и въображението. Той е убеден, че християнската вяра може да бъде възродена само чрез дълбоките чувства и естетическите емоции, които се раждат в трогателните религиозни обреди и церемонии и в спокойното съзерцание на природните красоти и творенията на изкуството: “Християнството винаги в съгласие със сърцата, не повелява абстрактни и изолирани добродетели, а добродетели, извлечени от нашите потребности и също общополезни. То е поставило милосърдието като кладенец на изобилието в пустините на живота…” / І част,ІІ, глава 3/.

   Шатобриан избягва сухите теологически мъдрувания. Той посвещава  отделните книги на широко обхватни представяния на прелестите на девствената природа, на  поетични размисли върху очарованието на античните руини и средновековните катедрали, на задълбочени критически прегледи на вдъхновените от библейските притчи епически и лирически творби: ”Апостолите едва започнали да проповядват Евангелието и вече възникнала описателната поезия и отново се възцарила истината пред  Онзи, който я замества на земята, както казва Свети Августин. Природата престанала да говори с фалшивия език на идолите; хората се запознали с целите й, узнали, че тя е била създадена първоначално за Бог, а после за човека. Всъщност тя винаги ни разкрива тези два свои аспекта: слави Бога чрез произведенията му и  задоволява нуждите на човека.” / І част,ІV, глава 3/.

   Авторът на “Геният на християнството” е убеден, че само християнската религия   може да бъде надежден гарант на реда и йерархията в обществото: ”Колкото до християнския морал, всеки признава красотата му. Колкото повече е опознат и практикуван, толкова по-наясно ще бъдат хората относно щастието и истинските си интереси. Политическата наука е извънредно ограничена: последната степен на съвършенство, която може да постигне, е предсавителната система, родена, както доказахме, от християнството.  Ала една религия, чиито предписания са кодекс за нравственост и добродетелност, е институция, която може да замести всичко и  да се превърне в ръцете на светци и мъдреци  в универсално средство за благоденствие…” / ІV част, VІ, глава 13/. В тези си разсъждения Шатобриан доказва загрижеността си за нравствените устои на обществото, безпогрешната си интуиция за безпомощността на политиците да охраняват ефективно социалния морал и убедеността си, че християнството навлиза у хората най-успешно през портите на разчувстваната им душа.

   Повестите на Шатобриан “Атала” и “Рьоне” се разглеждат от изследвачите на творчеството му като първите блестящи художествени постижения на ранния литературен романтизъм във Франция.  В “А т а л а или Любовните страсти на двама диваци в пустинята” /1801/ се утвърждава любимата теза на автора на “Геният на християнството”: само чрез вярата си човек може да победи историята и смъртта.

   Младият французин Рьоне, преживяващ тежко любовно разочарование, се озовава в Северна Америка, където намира убежище сред  племето на индианците  Натчези. Там той среща ослепелия мъдрец Шактас, който му разказва живота си. Макар че е получил солидно възпитание при испанеца Лопез, Шактас остава да живее сред индиянците и самоотвержено воюва с враговете на племето му.  Озовал се  в плен, той е спасен от  дъщерята на вожда на вражеското племе Атала, която се е влюбила в него. Тя устройва бягството му и го последва в скиталчеството му из девствените гори на Северна Америка.

    Пред смъртния одър на майка си благочестивата девойка, приела християнската вяра, се е обрекла да служи всеотдайно на пресветата Дева Мария. Откликнала спонтанно на чистите любовни пориви, зародили се в душата й, Атала  не успява да преодолее смута, който пораждат чувствените пориви, пробудили се у нея и у нейния възлюбен. След продължителни душевни терзания тя слага край на живота си. Смъртта и  погребението й са пресъздадени в   мрачна и зловеща патетична тоналност от изповядващия се Шактас.

   В традицията на сантименталния роман е пресъздадена любовната идилия сред екзотичната природа на Новия свят. Явно е намерението на Шатобриан да описва не “чистата природа”, а “красивата природа”, т.е. природата, в която диващината и цивилизацията, туземската наивност и европейското възпитание, неподправеното простодушие и изтънчената чувствителност се съчетават в привлекателен синтез. Авторът ни описва като напълно възможно съчетаването на природни заложби със светски условности, на благодушното дивачество с цивилизоващата религия, възхвалява прозренията на изтънчената чувствителност, която за него е по-ценна добродетел от рационалната способност.  Макар че героите са разкъсвани от колизиите между страстните им въжделения и религиозните им обязаности повестта е най-често оценявана като патетична художествена апология на християнския морал.

    Нашият изтъкнат познавач на френската литература Христо Тодоров възприема повестта “Атала”, след анализа на борбата на идеи, заложени в нея, като полемична литературна творба, с която основоположникът на френския литературен романтизъм опонира деликотно на “Бащата на романтизма” Русо: “Според Русо моралното съвършенство е  в ъ т р е  в  Човека, а не извън него. Така че единственият начин да се осигури триумфа на щастието и добродетелта в обществото е да се следва природата…Шатобриан, напротив, смята, че добродетелта и щастието могат да бъдат постигнати само в борбата  с р е щ у  Природата - в тази борба на Човека със самия него единствената му опора е Религията.”/стр.45-46/. 

    В повестта “Рьоне” намерилият убежище сред миролюбивото племе на индианците Натчези, възприели  католическата вяра, млад френски аристократ Рьоне  разказва живота си пред  стария ииндиански мъдрец Шактас и католическия мисионер Суел. Не запазил спомен за майка си, починала докато той е бил невръстно дете, Рьоне е бил отгледан от безсърдечно строги роднини. Привързал се е със страстна обич към сестра си, която споделя вкусовете и увлеченията му  и е единственото човешко същество, което е разбирало чувствителната му душа. Обзет от дълбока покруса след смъртта на баща си, Рьоне наистина се замисля да се посвети на монашеския живот, но после решава да се освободи от мъката посредством непрекъснати странствания.

    Отначало избира да живее в Париж, търсих утеха в оживения светски живот, но скоро се озовава в плен на самотата и скуката и се премества да живее на село, тъй като животът сред природата отговаря на естествената му склонност да мечтае, да размишлява  върху преходността на човешкото съществуване и да се отдава на съзерцанието на безбрежността на Безкрая.  През този период от живота му мисълта да сложи край на живота си се загнездва натрапчиво в съзнанието му.

    За да утешава и успокоява брат си сестрата Амели заживява с него на село  като успява да го освободи от натрапчивата мисъл за самоубийство. Но тогава се случва непоправимото. Амели заболява от неизлечима болест, изпада в отчаяние, оттегля се в един метох, където изчаква края на дните се. Рьоне скоро разбира истината: сестра му се е обрекла на монашеския живот, тъй като е усетила зараждащото се изкушение на кръвосмесителната страст, която започнала да я терзае. Разбрал, че вече не може да се надява на близката подкрепа на сестра си, намерила утеха в религията, подтискан от последното си разочарование, Рьоне предприема пътешествието си до Америка.

   След като изслушва внимателно откровената изповед на дълбоко разочарования от живота младеж отец Суел, духовният баща на благочестивите индианци, възприели спасителната католическа вяра, произнася в привичния за него строг назидателен тон проповед, в която ежедневното общуване с Бога и Неговата мъдрост се препоръчва като единствено надеждното средство за преодоляване на самотата, изолацията и разочарованието. Според ревностния  мисионер на католическата вяра човекът напразно търси утеха за душата си в самотните размишления.  Единственият изход за него си остава всеотдайната грижа за себеподобните  и неотстъпното служене на Бога, който е Единственият призван да разрешава противоречията, настанили се в душата на човека.

    В статия, посветена на повестта “Рьоне”, възприемана в началото на ХІХ век като шедьовър във Франция, изтъкнатият датски критик Георг Брандес разглежда “мъките на Рьоне”  като “родилните болки на гения в душата на модерната личност”: “Гениалността е винаги проклятие, макар в същото време да е и благословия. Дори най-големите, най-хармонично устроените натури са усещали през цели епохи на живота си проклятието, което тя съдържа и  носи със себе си. Шатобриан показва това проклятие в образа на Рьоне; неговата собствена нагласа, както и отношението му към идеите на времето, пораждат у него извода, че гениалността, каквато той я познава, е само източник на самотна мъка и дива егоистична наслада, която винаги съдържа чувсвото за собствена пустота”. 

    В предговора на “Рьоне” Шатобриан укорява високочувствителните млади хора, които са допуснали духовното изтощение, модната “болест на века”, да се настани в душата им. Той вменява вината на Русо, който е подвел младите хора да търсят “своя Бог” чрез усърдни самотни себеанализи, доброволно самоизолирали се от другите в лоното на девствената природа. Според автора на “Рьоне” страстите могат да опустошат душите на младите, ако те не се отдадат на Божията милост, тъй като само тя може да внесе порядък в душевния им мир и да бъде надеждна протекция срещу собствените им пламенни чувства. 

     В заключителната си проповед отец Суел предопределя най-важното задължение на духовно пречистения човек, който, според него,  получава  сили свише:  като спазва благоприличието той “трябва да се посвети  на всеотдайното служене на себеподобните си”.  В края, изненадан  от неспособността на младия Рьоне да понася страданията в живота, мъдрият Шактас напомня: “Ако изстрадваш повече от всеки друг нещата от живота, не трябва да се впечатляваш от тази си участ: голямата душа трябва да поема в себе си  повече мъка от дребната душа.”

    През 1803 година Шатобриан започва да пише своите мемоари, които днес се възприемат като своеобразна автобиография на  “Бащата на френския романтизъм”. През 1832 година той разширява първоначалния си проект и обогатява труда си с проницателните си  анализи на духовната атмосфера в родната му страна през първата половина на ХІХ век. Насочвайки ги като съкровенно свое послание към бъдните  поколения Шатобриан  озаглавява мемоарите си “Спомени отвъд гроба”, в които проследява осъществяването си в трите последователни призвания осмислили  живота му: воин и пътешественик - до 1800 година, писател - през периода 1800-1814 година  и политик - през епохата на Реставрацията/1815-1830/. Последната изповедна творба на първия френски романтик започва да излиза в подлистника на парижкия ежедневник “La Presse” в годината на смъртта на автора/1848/. Такава е била предсмъртната заръка на Шатобриан.

   “Спомените отвъд гроба” не са изцяло изповедна книга,  тъй като авторът се ръководи от принципа “ Човек трябва да представя пред света само това, което е красиво”. Шатобриан  заявява още в началото, че няма намерение да занимава  потомците със своите слабости по маниера на Русо в “Изповедите”. Той изповяда само онова, което не уязвява достойнството му на човек. Пренаписва живота си с  несподелимото намерение да спечели подражатели, които да посрещат твърдо неблагоприятните обрати в живота, да отстояват  честта и достойнството си, да преодоляват  нещастията като развиват творческите заложби в себе си, да извличат от страданията благородни помисли и пориви. 

    Шатобриан доказва  широката си култура в анализа на личностите, тенденциите и настроенията в светските среди, процесите в обществено политическия живот на своята епоха. Той описва Луи Филип като “полицейски старшина”, край когото може да мине “цяла Европа и да му се изплюе в лицето, а той спокойно ще се избърше, ще благодари и ще покаже разрешителното си да бъде крал на Франция”. Като ревностен роялист Шатобриан  наблюдава с нескрит скепсис  мъчително бавните промени в родната му страна, отчита като че ли с удовлетворение трудностите при прехода от монархия към демокрация, често се връща към любимата си теза: насилията по време на “Великата революция” доказват, че френското общество не е било още подготвено за смяната на Стария режим.

    Шатобриан  описва не само събития, на които е бил пряк свидетел, но и съдбовните  промени в Европа, настъпили  след Френската революция.  Особено внимание отделя    на амбициозния  проект на Наполеон да прекрои  границитге на Стария континент: покоряването на Италия и Прусия, похода за завладяването на Русия, поражението при Москва, унилото отстъпление на разбитите френски войски, битката при Ватерлоо.  Забележителни са неговите язвителни портрети  на продажните и безскрупулни политици от типа на Талейран, които остават на върха при всички режими, “без да са допринесли нито за утвърждаването, нито за свалянето им”.

    На 16 ноември  1841 година Шатобриан завършва “Спомените отвъд гроба”   със следните  размишления  относно бъдещето на Франция и света: “Ща назреят нови бури.  Струва ни се, че предстоят бедствия, които ще надминат злощастията,  с които ни обсипваше съдбата.  Отсега нататък за да се върнат на бойното поле, народите ще трябва преди това да превържат старите си рани. Въпреки всичко  не мисля, че в близко бъдеще предстоят нещастия  за народите или за кралете. Върху Франция няма да връхлетят неочаквани катастрофи: това, което ще последва ще бъде следствие на всеобщото преобразование на света. Ще се премине без съмнение през мъчителни обрати в историята. Светът не би могъл да промени облика си безболезнено. Но вече няма да избухват отделни, локални, революции, тъй като Великата революция ще стигне естествено до своя краен предел”. Още веднъж авторът доказва, че преимуществото на писателя е да се извисява над настящото време и с широкообхватния си поглед да  свързва логиката на миналото с предизвестията за бъдещето.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 417022
Постинги: 432
Коментари: 48
Гласове: 242
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930