Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06.2017 12:37 - Доц.Гено Генов - МУЗИКАТА ВЪВ ФРАНЦИЯ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1024 Коментари: 0 Гласове:
0



 

ЕКТОР Б Е Р Л И О З /1803 – 1869/

Роден е на 11 декември 1803 г. в Ла Кот-Сент-Адре в областа Изер, а умира на 8 март 1869 г. в Париж.

      Разглежда се като един от най-великите представители на европейския романтнизъм, макар че самият той отказва да бъде назоваван романтик, защото, според него, това определение не означава нищо. Всъщност се схваща като класически композитор. Известно е, че създадената от него музика не зачита законите на хармонията, но това обвинение не издържа, ако се прочетат внимателно партитурите му. Парадоксалното е, че в тях откриваме, че Берлиоз изпитва респект към историческите основи на хармонията, положени през XVI век, но не зачита появилите се по-късно допълнителни правила, които твърди, че нямат естетическа обосновка. 

     Берлиоз произхожда от стара фамилия, чиито корени са в областта Дофине: баща му, Луи Берлиоз, е лекар, а майка му, Антоанет-Жозефин Мармион, е ревностна католичка. На 6 години детето Ектор е изпратено да учи в семинария. След закриването й през 1811 г. бащата решава да насочи сина си към друга кариера – да стане лекар. Той все пак наема частен учител по музика, който да въведе сина му в пеенето и свиренето на флейта. На 12 години Ектор започва да композира.

      Записан в тогавашното Медицинско училище в Париж синът напуска семейството си и следва една година, за да се изучи за лекар. Накрая, пише писмо до баща си, че предпочита изкуството пред медицината: « Почувствах, че силното ми влечение към музиката нараства и надделява желанието ми да удовлетворя твоето желание ». След като се скарва със семейството си Ектор започва да посещава редовно Парижката опера и следва напътствията отначало на Жан-Франсоа Льосюьор, а след това на Антоан Рейха..

   Музикалната му подготовка е все още скромна, но той започва да свири на китара и на малък фагот /?/. Много скоро е увлечен от парижкия живот във времето на Реставрацията на Бурбоните /1815 – 1830/ - период във Франция белязан от мощен духовен подем в културата й.

      През 1823 г. учи композиция в Парижката консерватория. През 1824 г. написва „Тържествена меса”, открива Вебер, а през 1826 г. претърпява неуспех на конкурса за Римската академия. Продължава следването си в Консерваторията /чийто оркестър по онова време е дирижиран от маестро Луиджи Керубини/. От тогавашния си учител Атоан Рейха овладява изкуството на фугата и контрапункта, а от другия си учител, Льосюьор – композицията. Представя пред жури кантата си „Смъртта на Орфей”, но тя е оценена като „неизпълнима”. По време на едно представление на „Хамлет” открива Шекспир и се влюбва пламенно в ирландската актриса Хариет Смитсън, за която се жени през 1833 година.

    По-късно Берлиоз открива Гьоте и неговия „Фауст”: по превода на Жерар дьо Нервал той пише отначало „Осем сцени от „Фауст”, а по-сетне /1846 г./ създава драматичната легенда „Проклятието на Фауст”. Дълбоко е развълнуван от изпълнението от Франсоа-Антоан Абенек на симфониите на Бетовен /1828/.

     През 1830 г. само 6 години след Деветата симфония на Бетовен, когото изучава и от когото се влияе, Берлиоз започва да пише „Фантастичната симфония” /опус 14/, която поражда ентусиазма на Ференц Лист, но предизвиква голям скандал у публиката, която не успява веднага да оцени значимостта на тази творба: тази творба ще възроди модата на „програмната или дискриптивна музика” и ще бъде продължена в немската музика /Лист, Рихард Щраус/ и френската музика /Сен-Санс, Дюкас, Сезар Франк/.

     От 1834 г. Берлиоз става известен като музикален критик благодарение на активното му сътрудничество в „Газет мюзикал” /Gazette musicale/, а по-сетне и в „Журнал де деба” /Journal des dйbats/, в които той отстоява своята музикална система и подчинява хармонията на изразността.

       През 1831 г. Берлиоз спечелва престижната Награда на Рим с кантатата си „Последната нощ на Сарданапал”, след която заживява във Френската акаддемия в Рим /Вила Медичи/. В Италия той среща Менделсон, но тази страна едновременно го вдъхновява и разочарова. Престоят му в Рим /1831-1832/ го вдъхновява да напише „Лелио, или Връщането към живота”, „Кралят Лир” и да композира „Харолд в Италия” /1834/, пиеса за алт и оркестър, по молба на Паганини според поемата на лорд Байрон.

      През 1835 година Берлиоз става редовен музикален критик в „Журнал де Деба”, в който статиите му се помнят, но и му създават много неприятели. Той подписва статиите си в този вестник чак до 1864 година.

       В 1838 Берлиоз композира за парижката Гранд Опера операта си „Бенвенуто Челини”, но срещу тази му творба се организира вражеско съзъклятие и тя търпи провал.  Но ангажиментите му в библиотеката на Парижката консерватория и почитта, която му засвидетелства Паганини му позволяват да напише операта „Ромео и Жулиета” /1839/, която предизвиква ентусиазма на Рихард Вагнер.

    През периода 1840-1841 Берлиоз композира „Триумфална и траурна симфония”, цикъла „Летни нощи”/по стихове на Теофил Готие/ за глас и пиано, който по-късно ще адаптира за оркестър.

     През онези години престижът му като диригент е по-голям от известността му като композитор както във Франция така и в чужбина. Той изпълнява свои творби и произведения на своите събратя-композитори вБалгия, Германия, Англия, Унгария и Русия заедно с новата си съпруга – певицата Мари Речио (сценично име Мари Мартен). Появата на „Детството на Христос” /1864/ е безспорен триумф за Берлиоз. Пребиваването му в Англия е особено плодоносно. Берлиоз дирижира оркестъра на Дрюри Лейн /Лондон/, чийто диригент и композитор е Луи-Антоан Жулиен, цар на градинските концерти и на многолюдните концерти на открито.

   През 1847 г. по съвет на приятеля му Балзак, озовал се за сетен път без пари, Берлиоз предприема турне из Русия и постига триумфи в Санкт Петербург и в Москва. Той е настанен в дома на великата княгиня Елена, която му устройва бляскав прием.  Концертите му са в Залата на Благородниците, в която са го викали на бис 12 пъти. Говори се, че след първия бис възкликнал« Спасен съм! », а след втория - «Богат съм ! » Там той дирижира „Ромео и Жулиета”, „Римски карнавал”, „Голямата триумфална и траурна симфония” и др. През 1867 г. той се завръща от „гордата столица на Севера” /негов израз/.  

    През 1856 г. Берлиоз започва да композира своя « opus magnum », озаглавен „Троянците”, по либрето вдъхновено от „Енеидата” на Вергилий. Генезисът на това негово творение е заложен още в ранното му детство, тъй като влиянието на Вергилий и Шекспир е постоянно възраждащо се у него. „Троянците” е завършена две години по-късно, но той не успява да я постави в пълния й обем, тъй като администраторите са уплашени от продължителността й и от необходимите средства за изпълнението й.

    През последните години на живота си Берлиоз създава комичната опера „Беатриче и Бенедикт” по фабулата на комедията на Шекспир „Много шум за нищо”. След смъртта на Мари, а сетне и на сина му Луи, той се разболява. След триумфалното му турне в Русия влиянието му се усеща в музиката на руските композитори Мусоргски, Римски-Корсаков и Бородин.

    Берлиоз умира на 8 март 1869 г. в Париж, на ул. Кале 4, в квартала Новата Атина. Погребан е в гробището на Монмартър редом до двете му съпруги Хариет Смитсън и Мари Речио.

      В творчеството на Берлиоз се усеща отчетливо тематичното влияние на Бетовен и Шекспир, чиито мотиви често се сплитат в творбите му, както и обвързаността му с френската музика от периода на Революцията и Империята, която се доказва с влечението му по Глук. Той е един велик роэмантик, с разрушителния си хумор, със строгостта на почерка и крайната екзалтация в изпълнението. Творбите му постепенно се освобождават от тогавашната академична норма и са оркестрирани с поразяващо богатство от тембри и колорити. Той си изгражда музикален почерк базиран върху личната му представа за контрапункта, в който се откроява увлечението му по обемните оркестрови композиции. Поривите му да отстоява свободата си на творец го отвеждат до освобождаването му от текстовете, които пренася в музиката си като ги прекроява радикално подобно на Вагнер.

      По времетио, когато в Европа възприемат Берлиоз като романтически герой, в Париж го третират като неприятел, тъй като по онова време във Франция музиката е под опеката на политиците и властващите роялисти.

     Така,ь когато Берлиоз сключва договор с Министерството на изящните изкуства за написване на Меса в памет на мъртвите, поддръжниците на Керубини, тогава директор на Парижката консерватория, полагат много усилия /макар и напразно/ да провалят договора му. Когато след три месеца Беарлиоз завършва творбата си, министърът, без обяснения, анулира концерта, на който е трябвало да бъде изпълнена новата меса.

     Реквиемът на Берлиоз все пак получава своя шанс да бъде изпълнен пред публика през декември 1837 г. в малката вътрешна църква /Капелата/ на Инвалидите, осветена от хиляди свещи, в присъствието на кралската фамилия, на дипломатическия корпус и аристократичния елит на Париж. Берлиоз успява да привлече 190 инструменталисти, 210 хористи, четири състава с медни инструменти /тромпети/, разположени в 4-те ъгъла на Капелата, както и 16 чинела.Избрани творби на Берлиоз:

А/ Трактати и студии:

„Голям трактат по модерна оркестрация и съчетаване на инструментите, 1844, 1860 ;

Изследвания върху Бетовен, Глук и Вебер, 1844 ;

Мемоари, изд. Fayard ;

Сборна кореспонденция, изд.Fayard ;

Вечерите на оркестъра, 1852 ;

Музикално пътешествие из Германия и Италия ;

През полята ;

Гротеските на музиката, 1859 ;

Б/ Оркестрови творби:

1830: Фантастичната симфония /”Епизод от живота на един артист”, op. 14

1831: „Крал Лир” /за оркестър/

1834: „Харолд в Италия” /програмна симфония/;

1839: „Ромео и Жулиета”, симфония за мецо-сопрано, тенор, бас, хор и оркестър;

1840: „Голяма триумфална и траурна симфония”;

1843 – 1844: „Римският карнавал”, увертюра за оркестър;

В/ Опери

1826 – 1833: „Свободните съдии”, незавършена партитура;

1834 – 1837: „Бенвенуто Челини”;

1841 – 1847: „Кървавата монахиня”, незавършена опера;

1846: „Проклятието на Фауст”, драматична легенда;

1856 – 1858: „Троянците”;

1860 – 1862: „Беатриче и Бенедикт”;

Г/ Хорови творби

Тържествена меса /преоткрита в 1992 г, въпреки, че Берлиоз тгвърди, че я е унищожил/;

1827: Лелио или Връщането към живота,op. 14b;

1827 : Смъртта на Орфей;

1828: Херминия, кантата;

1829: Балетът на сенките;

1829: Смъртта на Клеопатра;

1830: Сарданапал;

1837: Голяма меса за мъртвите или Реквием;

1840-1841: Летните нощи;

1849 – 1851: Тъжни настроения /Tristia/;

1850 – 1854: Детството на Христос, свещена трилогия;

1849–1855: Te Deum;


Жак Офенбах /1819 – 1880/

 

     Жак /Якоб/ Офенбах е немски композитор и виолончелист, натурализиран французин, роден в Кьолн на 20 юни 1819 г. и починал в Париж на 5 октомври 1880 г.

    Баща му Исак Юдас Еберст е кантор в синагогата на Кьолн. Тъй като е бил роден в градчето Офенбах на Майн, близо до Франкфурт, той си прибавя като бащино име названието на родното си място към 1810 година, по силата на декрета, издаден от Наполеон на 28 юли 1808 г.

   Като млад Якоб доказва дарбата си като виолончелист, който подтиква бащата да осигури музикалното образование на сина му в Париж. Офенбах изучава виолончело в Парижката консерватория, където е записан в нарушение на Правилника на 14 години. Паралелно подхваща кариера на солист-виртуоз. Неподвластен на строгата дисциплина в Консерваторията, тоя напуска, за да влезе в оркестъра на Опера комик, а по-сетне, през 1847 г., става музикален директор на Комеди Франсез. В 1855 г. си създава своий собствен театър Буф Паризиен на Шан-з-Елизе, където да се изпълняват неговите творби. Той работи с либретистите Анри Мейлак и Людовик Алеви.

       Съперник на Росини и на Моцарт, той е създател на френската опера-буфа, която по-късно смесват с оперетата – жанр, в който Офенбах е ненадминат. Названието оперета на новия жанр е дадено от неговия съперник, но все пак приятел, композиторът-изпълнител Ерве.  През 40-те години творческа дейност Жак композира около сто творби, много от които стават класика в лирическия репертоар, от „Орфей в ада” /1858/ -неговият пръв голям успех благодарение на финалния му «галоп », до „Хофманови разкази”, като се отчетат междувременно и „Великата херцогиня от Геролщайн”, „Хубавата Елена”, „Парижки живот” и „Разбойниците”.

     Офенбах умира на 61 години, в нощта от 4 към 5 октомври 1880 година, от подагра. Това се случва по време на репетициите на „Хофманови разкази” – негова оперета, която ще се играе 4 месеца по-късно.

     Погребан е в гробището на Монмартър, където паметникът му е изработен от големия френски архитект и скулптор Шарл Гарние.

      Сценичните произведения на Офенбах отразяват радостта от живота и безгрижието, които се настаняват в нравите на Франция през периода на Втората империя. Под прикритието на хумора някои от тях са заредени с критика на политическия живот („Перишолката” /?/, „Кралят Морков”, „Баркуф” /?/), а някои други са били атакувани като аморални (вж. апологията на „брака от трима” в „Хубавата Елена”), като подтикващи към съпружеската изневяра, например „Орфей в ада”.

     В крайна сметка комичните оперети на Офенбах разсмиват с представянето на човешки пороци, които са били свойствени за неговата епоха, но и днес са обект на комично разобличение.

      Творчеството на Офенбах съдържа и откъси, в които открива рядко постигано от други композитори съвършенство, макар че в тях преобладава буфонадния музикален израз. Тези пасажи често пресъздават с трогателна нежност и завладяваща шеговитост изживяната от героините на оперетите му любов, които често са очарователни «кокетки » или играчки на съдбата /както русокосата Елена/.

 

Най-популярните творби на Офенбах:

Автор е на над 100 оперети[1].

 „Хубавата Елена“,

 „Един младоженец пред вратата“,

 „Орфей в ада“.

 „Синята брада“ (1866),

 „Парижки живот“ (1866),

 „Херцогиня Геролщайн“ (1867),

 „Перикола“ (1868),

 „Мадам Фавър“ (1878),

 „Дъщерята на барабанчика“ (1879)

 „Хофманови разкази“,/по приказките на ЕТА. ХОФМАН

 

Жорж Бизе /1838 – 1875/

 

   Роден е в Париж на 25 октомври 1838 г., умира в Буживал на 3 юни 1875 г. и е погребан в гробището Пер-Лашез.

  Александър-Сезар-Леополд Бизе е роден на ул. Тур-дОверн № 26 в Париж. На 16 март 1840 г. е прекръстен и става Жорж Бизе. Баща му е коафьор-перукер, а майка му е любителка пианистка. Чичо му Франсоа Делсарт е професор по пеене, известен в цяла Европа.

     Жорж проявява отрано дарбите си в областта нва музиката и постъпва в Парижката коонсерватория на 9 години. Там получава много награди – за солфеж, пиано, фуга и орган. През 1856 г. неговата оперета „Докторът Чудо” (завършена на 9 април 1857 г.) получава първата награда на конкурса за оперета, организиран от Жак Офенбах. Същата година Бизе печели и Голямата награда на Рим за композиране на музика.

    По време на престоя му във Френската академия в Рим /Вила Медичи/ той започва да пише първите си творби: „Дон Прокопио” /италианска опера-буфа/, „Симфония в ut”, „Ловът на Осиан” /увертюра/, „Гуслата на емира” /едноактна опера-буфа/,

   Завърнал се във Франция той се отдава на преподаването и композирането на музика. През 1869 г. се жени за Женевиев Алеви, дъщеря на неговия преподавател по музика Жак Фромантал Алеви. От нея придобива син Жак /1872 – 1922/.

    На 3 март 1875 г., в деня на премиерата на операта му „Кармен”, получава най-високото френско отличие – Орденът на Почетния легион.

    На 29 май 1875 г. решава да се окъпе в река Сена край Буживал, но водата е все още зимно ледена. На другия ден получава пристъп на остър ставен ревматизъм. На 1 юни се явяват усложнения на болеста му. В нощта от 2 към 3 юни здравето му рязко се влошава и той умира от сърдечна криза на 37 години.

    Неговата опера „Кармен” е всъщност музикална адаптация на новелата на Проспер Мериме, една от най-често представяните романтични опери до днес в света. Композирана е върху 1 200 листа, по време на редактирането й Бизе получава първата криза на ставен ревматизъм. Въпреки относително хладния й прием във Франция, където сюжетът и се приема като твърде « неморален » за лирическата сцена, успехът на операта в Европа е невероятно бърз след смъртта на автора. Сред най-ревностните защитници на операта на Бизе са немците Вагнер, Брамс и Ницше.

    „Симфонията в ут” на Бизе е преоткрита едва през 1933 г. от американския музиколог Д.С. Паркър в архивите на Парижката консерватория. Две години по-късно диригентът Феликс Вайнгартнър я изпълнява в Базел и тя е записана на плоча в прочутата фирма His Master Voice в 1937 г. в изпълнение на Лондонския филхармоничен оркестър под диригентството на сър Хамилтън Харти.

 
Произведенията на Бизе:


А/ Лирически творби

1856: „Докторът Чудо”, опера-буфа;

1858 – 1859: „Дон Прокопио”, опера-буфа;

1863: „Ловци на бисери”, опера;

1864: „Андалузия”, опера

1864 – 1865: „Иван IV” ???

1866: „Красавицата от Пърт”, опера;

1871: „Джамиле”, едноактна опера;

1872: „Арлезианката”, музика за сцена;

1875: „Кармен”, опера.


Б/ Оркестрова музика:

1855: „Симфония в ut мажьор”;

Ок. 1855: „Увертюра”;

1860-1861: „Скерцо и Траурен марш”;

1865: „Шест песни от Рейн” ;

1868-1869: „Траурен марш” ;

1860-1868: „Спомени от Рим”(« Roma »);

1871: „Детски игри”, от „Сюита за пиано на четири ръце”;

1872: „Арлезианката”, сюита № 1;

1873: „Отечество”, симфонична увертюра;

 
В/ Музика за пиано и мелодии:


1854: „Тържествен концертен валс в
mi бемол”;

1854: „Ноктюрно във fa мажьор;

1858: „Музикални скици”;

1865: „Песни от Рейн” ;

1868: „Хроматични концертни вариации”;

1868: „Ноктюрно вмажьор ;

 

Г/ Хорова музика:

1855: „Валс в sol мажьор”;

1857: „Песента на чекръка”, за глас и смесен хор;

1857: „Кловис и Клотилда”, кантата;

1858: „Te Deum, за сопрано, тенор, смесен хор и оркестър;

1859-1860: „Вашко да Гама”, ода-симфония;

1869: „Смъртта напредва”, за смесен хор и оркестър;
 

Д/ Песни:


1865: „Стара песен”;

1866: „След зимата”;

1867: „Песни от Пиринеите”;

1868: „Люлчина песен” и „Калинката”  и др.

 

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074947
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031