Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 12:16 - Доц. Гено Генов - ЖИВОПИСТТА ВЪВ ФРАНЦИЯ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3244 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.06 12:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      

Жак-Луи Давид /1748-1825/
 (на
френски Jacques-Louis David)

     Френски художник, значим представител на неокласицизма. През 1780-те неговите исторически картини отбелязват промяна във вкусовете от фриволността на рококо към по-класическа сдържаност и строгост, съответстващи на обществената атмосфера през последните години на „стария режим“.

По-късно Жак-Луи Давид става активен поддръжник на Френската революция и приятел на Максимилиан Робеспиер, като се превръща във фактически диктатор в сферата на изкуството по време на Първата република. Изпратен в затвора при падането от власт на Робеспиер, след своето освобождаване той се сближава с поредното правителство, това на Наполеон I. Давид има голям брой ученици, с което оказва силно влияние върху френското изкуство на 19 век. Един от тях е Жан Огюст Доминик Енгър.

Жан Огюст Доминик Енгър /1780 – 1867/
(на
френски Jean Auguste Dominique Ingres)  

     Френски художник, график и цигулар, продължител на класицизма. Ученик на Жак-Луи Давид. Произведенията му се отличават с ясна композиция, светъл колорит, изящна и пластична линейна рисунка ("Апотеоз на Омир", 1827 г.). Майстор на женския образ ("Голямата одалиска", "Турска баня", "Изворът"). Портрети ("Мадам Ривиер", 1805 г.).

 

Теодор  Жерико /1791 – 1824/

     Жерико е роден в заможно семейство в Руан. Баща му е магистрат и богат земевладелец, който по-късно ръководи цигарена фабрика. Майка му произхожда от заможна нормандска фамилия. Теодор никога не е бил лишаван отн солидната финансова подкрепа на родителите си (само в края на живота си има известни парични затруднения, тъй като прави необмислени вложения). Той никога не е бил затруднен, за да продава непременно картините си като начин за прехрана. Този факт обяснява свободата, която се излъчва от картините му. През 1796 година семейство Жерико се установява в Париж, където синът продължава обучението си в Императорския колеж (днес Луи Велики).

     Теодор Жерико изучава живописта в ателието на вече утвърдения парижки художник Карл Верне, майстор на ловните сцени. Там се запознава със сина на учителя си – Орас Верне. По-късно Теодор продължава обучението си при Пиер-Нарсис Герен, а на 5 февруари 1811 се записва във Висшето училище по изящни изкуства в Париж. През 1814 година се влюбва пламенно в младата съпруга на вуйчо си по майчина линия, Александрин Каруел. Тази връзка се оказва драматично изтезание за артиста. Тя трае дълги години и от нея се ражда сина му Иполит Жорж.

       Теодор участва в конкурса за Голямата награда на Рим, но се проваля. През 1816 година решава да замине за Италия на собствени разноски. Трайно се привързва към изкуството на италианските художници от Ренесанса, най-вече към творбите на Микеланджело. След това се увлича по картините на Пиер-Паул Рубенс, заради заложената в тях динамика. От неговите съвременници особена почит изпитва към барон Гро.

        В началото на кариерата си живописецът Жерико доказва качества, с които категорично се отграничава от френските художници от неокласическата школа, предвождани от Давид. Теодор отдава като творец предпочитанието си на сцените от делничния живот, които той пресъздава като героични подвизи. Създава си известност като певец на отчаянието и страданията на хората и така скоро се прославя като предводител на романтическата школа във френската живопис.

   Първите му произведения са повлияни от Наполеоновите войни - "Офицер от гвардейския конноегерски полк в атака" ( 1812 г.), "Ранен кирасир, напускащ бойното поле" ( 1814 г). Едно от основните произведения на Жерико е "Салът на "Медуза" (1818-1819 г.). През 1820-1821 г. е в Англия, където създава произведенията "Голяма и малка английски сюити" ( 1820-1821 г.), "Дерби в Епсъм" ( 1821 г.).

    През 1819 година се открива новия Салон на парижките художници и Жерико замисля огромна зрелищна картина. Той потърсва вдъхновение от текущата хроника следена от вестниците. Той открива „аферата с „Медуза” - корабокрушение, което реставрираната монархия във Франция се опитва да прикрие. На 2 юли 1816 г. френската фрегата „Медуза” претърпява корабокрушение край бреговете на Сенегал. Потъва кораб на кралската флота с 400 души екипаж, предвождан от некъдърния морски капитан Юг Дюроа дьо Шомарей, който е възтановен на поста с натиск от страна на възстановената от Бурбоните Монархия.

      Предупреден от екипажа си за приближаващата кораба огромна опасност капитанът не реагира и последва покъртнителна драма: потъва целия кораб с екипажа и стоката. Офицерите и висшите кадри, служещи на фрегата я изоставят и се натоварват, в разрез с правилника на флотата, на шестте спасителни лодки. Останалите 150 моряка от екипажа се струпват върху един спасителен сал /20 на 10 метра/, набързо скрепен от крехки дървени греди. Салът е трябвало да бъде влачен от спасителните лодки, но въжето „някак странно” се скъсва.

     Страховитата морска буря се развихря и корабокрушението е последвано от жестока одисея, в която се изреждат убийства, самоубийства, подлудявания и отвратителен канибализъм. Жерико избира да пресъздаде върху таблото си кулминационния момент, когато, след 13 дни странстване по волята на ветровете, оцелелите на сала виждат в далечината спасителния кораб – брикът „Аргос”. Художникът рисува този изключително напрегнат драматичен момент, "между спасението и гибелта", в който все още живите корабокрушенци се надигат от сала с последни сили, за да предизвестят случайните им спасители.

      Художникът открива в този драматичен сюжет източника за своето вдъхновение – да вълнува до потрес публиката. Той много държи да обвърже картините си с реалността. Той се запознава с разказите на двамата оцелели благодарение на спасителния сал след корабокрушението на фрегатата „Медуза”: Александър Кореар, инженер и географ на кораба, и Анри Савини, бордовия лекар. Той изгражда в ателието си макет в мащаб едно към едно на кораба и поканва седмината оцелели от корабокрушението да дойдат и да му позират. Той стига дотам, че излага и някои останки от загиналите. С посредничеството на свой приятел от болницата Божон, той успява да се снабди с ампутирани крака и ръце, за да ги изучи детайлно. Той скицира няколко пъти отсечена в Бисерта глава, където по онова време има приют за болни и отделение за психически разстроени пациенти. Според биографа на художника, Шарл Клеман, в ателието на Теодор трайно се настанила непоносима воня /улица Фобер-дю-Рул. Жерико ревностно разработва проекта си в продължение на цяла година. Работи върху платно с размери 7 на 5 метра.

    Картината на Жерико „Салът на „Медуза” /Le Radeau de la Méduse/ ще бъде показана в Лувъра през 1819 година. Художникът очаква, че ще получи апотеоз, тъй като с много мъка е завършил платното си. Но когато окачват картината, тя се оказва погрешно подредена твърде високо на стената, редом с други огромни платна, които я смазват. Драмата се разиграва пред очите на Жерико.

    Всички се надсмиват на картината, която бичува, макар и насочена пряко срещу некадърния капитан на „Медуза”, по-скоро краля Луи XVIII и всички роялисти. Съсипан от критиката, Жерико напуска Париж и заминава за Англия. От април 1820 г. до ноември 1821 г. той пътува из Англия и открива големите пейзажисти-романтици в тази страна – Констабъл и Търнър, както и надбягванията с коне. Теодор тогава замисля една нова поредица картини, вдъхновени от „най-великото завоевание на човека”, в която се откроява като шедьовър „Дербито в Епсън” /Derby dEpsom/ (Лувъра). Темата за коня става главното занимание за художника в края на живота му. Действително това животно става център на личната му митология, носител на медитациите на твореца относно страстта, страданиетно и смъртта. Историята за страстната привързаност на Жерико към конете е подробно пресъздадена от режисьора Бартабас във филма му „Мазепа” /Mazeppa/ (1993). 

      Жерико умира на 32 годишна жъзраст, а живее и твори в такъв безумен ритъм, сякаш винаги е усещал, че му е отредено съвсем малко време.Надявайки се да успее да сварши повече неща, той подлага таланта си на изпитание, като се обръща към всички известни по онова време техники, опитва четката си в много стилове, рисува картини на най-различни тематики.Жерико си остава загадъчна личност, въпреки че историята на живота му е добре изучена от изследователите.Платната, рисунките, аквартелите, литографийте, а също и няколкото скулптури разкриват е само художествения дар и човешката същност на Жерико-при това доста по-точно, отколкото други събития от неговата биография,-но му подаряват и безсмъртие.

      Той е ярко въплъщение на типа романтически художник, който живее кратко, изживява един изключително бурен живот, който подхранва много митове за земната му участ.

 Талантът на Жерико открива на следващите поколения художници нови хоризонти, подтиква ги към новаторски търсения.Неговите работи са неизчерпаем източник на творческо вдъхновение за много живописци от 19 век.


"Всичко, което се съпротивлява на гения, го нервира, разпалвайки творческите му амбиции, които в краина сметка преодоляват всички прегради и раждат истински шедьоври."Теодор Жерико

 

Франсоа Жерар /1770 – 1837/
(на
френски François-Pascal-Simon Gérard)

      Френски художник, представител на неокласицизма, известен като автор на множество портрети на известни личности от цяла Европа през периода на Първата империя и Реставрацията.

 

Йожен Дьолакроа /1798 – 1863/
(на
френски: Ferdinand Victor Eugène Delacroix)

      Френски художник, един от най-значителните представители на романтизма, роден в Сен Морис ан Шаланкон, Югоизточна Франция. Има предположения, че истинският му баща е политикът и дипломат Шарл Морис дьо Талейран, който е приятел на семейството и на когото той прилича по външност и характер.

Дьолакроа се обучава при Пиер-Нарсис Герен в неокласическия стил на Жак-Луи Давид, но е силно повлиян от по-яркия и богат стил на фламандския художник Петер Паул Рубенс (1577-1640), както и на своя съвременник, французина Теодор Жерико, чиито работи поставят началото на романтизма в живописта.

В творчеството на Дьолакроа преобладават съвременни и исторически сюжети. Техниката му оказва значително влияние върху следващите поколения художници, като по-специално употребата на изразителни цветове е силно засяга оформянето на импресионизма.


Оноре Домие /1808 – 1879/
(на
френски: Honoré Victorin Daumier )

 

    Френски живописец, график и скулптор, майстор на карикатурата, представител на критическия реализъм. Той е третото по ред дете на художника-реставратор Жан Батист Домие и Сесил Катрин Филип. След успеха на няколко свои стихосбирки, Жан Батист се мести през 1816 г. в Париж, заедно със семейството си. Тук той се отдава на поезията.

Малкият Оноре работи първо като писар при съдебен изпълнител, а след това като продавач в книжарница.

Забелязвайки интереса на сина си към изобразителното изкуство, Жан Батист Домие, уговаря своя приятел, архитектътАлександър Леноар, да му преподава рисуване. По съвет на учителя си Оноре често посещава изложбените зали на Лувъра.

През 1825 г. Домие постъпва в печатарското ателие на Шарл Рамле. Тук той се запознава с основите на литографската техника, на която в последствие става майстор.

Първите си карикатури печата в журнала „Ла Силует“ през 1828 г.

В 1831 г. художникът публикува в сатиричното списание „Ла Карикатюр“, литографията „Гаргантюа“, осмиваща алчността на кралЛуи Филип. Тази карикатура предизвиква остра реакция у властимащите. Домие е осъден на 6 месеца затвор, които излежава в тъмницата „Сент Пелажи“. Наказанието не пречупва художника, който посвещава по-голямата част от творчеството си на политическата и обществена сатира.

През 1834 г. Домие създава карикатурата „Улица Транснонен, 15 април 1834 г.“. Тя е провокирана от следното събитие: по време на революционните вълнения от 1834 г. на парижката улица „Транснонен“ е убит полицай. В отговор колегите му извършват клане над всички обитателите на улицата, без оглед на възраст и пол. Литографията на Домие изобразява убито в дома му семейство на работник и е една от най-известните му творби.

В 1835 г. под натиска на властта, „Ла Карикатюр“ е закрит. На негово място собственикът му Шарл Филипон започва да издава „Ле Шаривари“, в който Домие отново е сътрудник. Тъй като политическата карикатура е забранена, художникът се насочва към битовата сатира.

Оноре Домие, чиито доходи са ниски, живее в работническия квартал на Париж. Негови приятели тук са художникът Диаза де ла Пенья и скулпторът Огюст Преол. От познанството с последния, водят началото си заниманията на Домие със скулптура. Художникът поддържа приятелство и с барбизонцитеКамий Коро и Шарл Франсоа Добини.

В началото на 1846 г. на Домие се ражда син от Мари Александрин Даси, за която той се жени на 16 април. След около година детето умира.

През 1848 г. във връзка с краткотрайното възстановяване на републиката, е организиран конкурс на тема „Алегория на Републиката“. В него участва и Оноре Домие. Масленият му ескиз се съхранява сега в Лувъра. По това време Домие все по-често работи с маслени бои и акварел.

От 1853 г. посещава селото Барбизон, където работят Теодор Русо, Франсоа Миле , Коро и други известни представители на реализма.

През 1860 г. поради засилващата са цензура „Ле Шаривари“ отказва да публикува карикатурите на Домие. На практика художникът остава без средства за препитание до 1863, когато отново започва работа за журнала. В този период той се занимава главно с живопис. След завръщането си в „Ле Шаривари“, Домие получава постоянен хонорар. Наема малка селска къща близо до градчето Валмондоа, където се мести да живее.

Към 1868 г. зрението на художника силно се влошава и той е принуден почти да прекрати работа. Бедността му е толкова голяма, че не е в състояние да плаща наема на къщата. Приятелят му Камий Коро му подарява малък дом във Валмондоа, където Домие прекарва последните години от живота си.

В опит да спечели на своя страна непримиримия републиканец Домие, правителството на Наполеон III му предлага да го направи кавалер на Почетния легион. Художникът отказва под благовиден предлог.

Благодарение на генералния инспектор по изкуствата Араго, полуслепият Домие получава скромна държавна пенсия.

През 1875 г. Шарл Бодлер публикува статия посветена на литографията на Домие. В нея твърди, че художникът не прави карикатури а изобразява реалността.

През 1878 г. галеристът Дюран-Рюел организира ретроспективна изложба на Домие. Въпреки, че патрон на изложбата е Виктор Юго, тя минава незабелязано, поради смъртта на папаПий IX, която привлича изцяло общественото внимание.

Оноре Домие умира на 10 февруари1879 във Валмондоа, недалеч от Париж.

Въпреки, че дарбата му е оценена от личности като Йожен Дьолакроа, Оноре дьо Балзак и Шарл Бодлер, художникът остава беден през целия си живот. След смъртта си той минава за старомоден и тенденциозен в очите на новото поколение художници. Силната политическа и социална ангажираност на творчеството му го прави неудобен. Едва към средата на 20 век изкуството му получава по-висока оценка.

Графика [редактиране]

Графичното наследство на Домие включва над 4000 литографии и около 900 рисунки.

Литографски цикли: „Парижки типове“ (1839-40), „Съпружески нрави“ (1839-1842), „Най-добрите дни от живота“ (1843-1846), „Хора на правосъдието“ (1845-48), „Добрите буржоа“ (1846-49) - социална и битова сатира.

„Карикатюрана“ (1836-38) - серия от 100 графики. Главен герой в тях е измисленият от Домие авантюрист и спекулант Робер Макер, символ на обществените и икономически нрави на епохата.

Сериите „Древна история“ (1841-43), „Трагико-класически физиономии“ (1841) - сатира на официалното (академично) френско изкуство.
 

Гюстав Доре /1832 – 1883/
(на
френски: Gustave Doré)

  Френски художник, илюстратор и гравьор, баща му, Пиер-Луи-Христофор Доре, е строител на мостове. На 10 годишина възраст прави илюстрации към „Божествена комедия“ на Данте. През 1847 г. Доре заедно с майка си се мести в Париж, където е приет в лицей Шарлеман. В Париж младият художник представя на главния редактор на „Журнал пур рир“ свои илюстрации на подвизите на Херкулес и е приет като сътрудник.

Албум с литографии „Подвизите на Херкулес“ е публикуван през същата 1847 година.

Доре така и не получава художествено образование, но прекарва времето си в Лувъра и в Националната библиотека, изучавайки картини и гравюри. Любопитна подробност е, че художникът е делял работния си ден на три части: утрото е посвещавал на графиката, обедно време се е занимавал с живопис, а вечер — отново с графика.

През 1848 година художникът става участник в салона, където излага на показ своите работи. След 4 години той прекъсва своите отношения с журналистите. По това време Доре се занимава с оформлението на булевардни издания.

През 1854 година се появяват илюстрациите към „Гаргантюа и Пантагрюел“ и излиза албум с литографии „Парижки зоопарк“.

През 1855 година излизат рисунки към „Шегаджийски разкази“ на Балзак.

През 1860 година излизат илюстрации към „Ад“ и „Рай“ на Данте, към приказките на Шарл Перо, към „Приключенията на барон Мюнхаузен“ и към „Дон Кихот“.

През 1870 година Доре изпълнява цикъла гравюри „Версай и Париж“, а също така оформя издание по история на Лондон и Испания.

Доре е наричан велик илюстратор на 19 век заради ненадминатата игра на светлосенки в неговите графики.

Доре създава гравюри-илюстрации към книги на Рабле, Балзак, Данте, Байрон, илюстровано английско издание на Библията, Едгар Алън По, Самюъл Колридж, Джон Милтън, Алфред Тенисън, както и към няколко приказки.




Гласувай:
2
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 367943
Постинги: 392
Коментари: 42
Гласове: 228
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930