Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06 14:33 - Доц. Г. Генов - Творчеството на Самюел Бекет /1906 - 1989/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 60 Коментари: 0 Гласове:
1



 
Това е писател, който свободно си служи с двата езика, английския и френския, и е всмукал в интелекта си богатата култура на двете страни, в  които те се говорят. Става известен на 47 години благодарение на пиесата си ”В очакване на Годо”/1953/, поставена на сцена в парижкия театър “Вавилон” през същата година.. През 1969 година е награден с Нобеловата награда за литература. С Йонеско, чиято пиеса “Плешивата певица”, която предизвиква скандал три години по-рано, той вдъхновител и предводител на авангардния театър, който отначало следва постановките на екзистенциализма, а по-късно налага една нова драматургична поетика и нова диагноза за кондицията на човека, неизлечимо заразен от вездесъщия абсурд.

   Самюел Баркли Бекет се ражда  в предградието Фоксрок на Дъблин на 13 април 1906 година. Той е втория син в една заможна протестантска фамилия. Изживява щастливо детство, белязано от ревностното благочестие на набожната му майка. Обича продължителните разходки из природата. От вярата на майка си ще запази безпокойството и усърдието да си поставя въпроси относно смисъла на битието, но не възприема религиозната й ревност. Изявява се като блестящ ученик в лицея, където упорито изучава френския и италианския език. Намерението му е да стане професор в романските езици. Любимият му спорт е ръгби.

  За първи път пътешества из Франция през лятото на 1926 година, когато посещава пищните френски ренесансови замъци по поречието на Лоара. През 1928 е назначен като лектор по английски език в Екол Нормал Сюпериор на улица Улм в Париж. В продължение на две години често се среща с прочулия се вече в изгнанието си ирландски писател Джеймз Джойс, с когото стават близки приятели. През 1931 година се завръща в Дъблин и работи като асистент в колежа “Света троица” / Trinity College/, но скоро се отказва от университетска кариера. Прегживява дълбока морална и духовна криза в родната си страна и решава да избяга от нея. Връща се в Париж в началото на 1932 година. През 1933 година умира баща му и той се прибира в Дъблин, а след това се установява в Лондон.

  Въпреки духовните кризи и финансовите сътресения, които преживява, той завършва в Лондон първия си роман “Мърфи”. Тази изпълнена с хумор и нови наративни експерименти творба е публикувана в Лондон през 1938 година. В края на 1936 и началото на 1937 година странства из нацистка Германия, а след това се заселва окончателно в Париж. Из артистичните кафенета на Сен Жермен де Пре и Монпарнас той се запознава с много фрренски писатели и поети, сближава се Джакомети и с братята Ван Велде.

   На 7 януари 1938 година непознат пешеходец го наръгва с нож сред улицата в Париж. В болницата го посещава често една негова бивша приятелка от улица Улм, Сюзан Дюменил, която скоро ще стане негова жена. Той е в Ирландия, когато избухва Втората световна война. Веднага се връща във Франция. По-късно признава, че предпочел да живее във воюваща Франция вместо да остане в мирна Ирландия. Участва в Съпротивата и за малко щял да бъде арестуван от Гестапо. Намира убежище във Воклюз. След това става земеделски работник и вечер пише “като терапевтика” втория си роман “Ват”. В него непрекъснато си играе с думите, с музиката им, с мощта им. Тук въвежда фигурата на “к л о ш а р я”, която ще използва често в творчеството си за да означава падението на човека, сломен от извънмерното си смирение и от невъзможността да избяга от себе си.

    След Освобождението той се връща в парижкия си апартамент и решава занапред да пише само на френски език. В началото на 1946 година получава, според собственото му признание, “озарение свише”, за което си спомня по-късно в пиесата си “Последната лента” /1958/. След една дълга разходка, под въздействие на вълните, бурята и светлината от един крайбрежен фар той “получава най-после озарението”. Всичко отведнъж става ясно. “Накрая ми стана ясно, че тъмата, която непрестанно отблъсквах с ярост е в действителност най-добрият ми спътник“ - пише Бекет. На 40 години той все още не е създал значими творби.

   Завърнал се в Париж той пише непрестанно през следващите пет години. През 1946 година той написва “Първа любов”, а една година по-късно се появяват “Молой” и “Малон умира”. Бекет завършва последния си роман “Неназовимото” през 1949 година. Поредицата му театрални пиеси започва с “Елевтерия”/1947/, следват “В очакване на Годо”, завършена през 1948 година.

   В “Неназовимото” има само една глава без тяло “за да каже нещо”. Тази книга отвежда Бекет в задънена улица и тринадесетте “Текстове за нищо” няма да успеят да го изведат от там. Въпреки ентусиазма на известни личности като Тристан Цара и Роже Блен, Бекет трябва да воюва, за да наложи книгите си, най-трудно му е да убеди да поставят “В очакване на Годо”. В живота му настъпва коренен поврат. Той пише само кратки текстове, пиеси или разкази и превежда творбите си на английски език. Голяма част от времето му през периода 1965 - 1984 г. е посветено на пиесите му и на поставянето им. Отначало много театри отказват да поставят на сцените си “В очакване на Годо”, но след поставянето й през 1953 година тя пожънва неописуем успех. През 1956 година тя се играе за първи път в Ню Йорк. Тази пиеса донася международна слава за създателя й. Тя допринася в най-голяма степен за награждаването му с Нобеловата награда/1969/.

    Персонажите в по-късните му пиеси окончателно престават да говорят и пиесите на Бекет се превръщат в мимодрами / “Действия без думи”/. Понякога се чуват гласове отстрани, които започват да тормозят безжизнено просналото се тяло / “Компанията”/1980/. Ще се появят други кратки разкази като “Зле видяно, зле изказано”/1981/. Бекет написва своето литературрно завещание “Внезапни вълнения” няколко седмици преди да почине на 22 декември 1989 година.

Творчество: Трагедията на човека, който знае, че краят му наближава, че литературните му творения са осъдени да изчезнат заедно с героите им - това са главните теми в творчеството на Бекет. През 1945 година той решева да пише на френски “обзет от желанието да обеднее още повече”. Това нарочно ограничаване на употребата на словото не е насочено към някакво саморазрушаване: става дума за опит да се разбере кой /или какво/ говори, да се тръгне начисто, но не за да се разбере произхода на езика, а да се проумеят предпоставките за появата му.

   В изгражданото по строги вътрешни правила творчество на Бекет, което прилича на вътрешен монолог, персонажите обзети от натрапчивата представа за небитието опитват да се задържат на ръба на пропастта, да изкажат невъзможността да се живее със съзнанието за кратковечността на съществуването.

    Театралните пиеси допринасят за известността на писателя Бекет и най-вече “В очакване на Годо”, завършена през януари 1949, но публикувана чак през 1952 година и играна едва през следващата година. Това е един метафизичен фарс, в който липсата на действие влиза в натрапчиво противоречие с невъздържаното “словоблудство” на персонажите в него. В пиесата е изнесена на сцената вътрешната механика, която поддържа човешкото съществуване. Бекет проявява тук склонността си да изгражда митове, дава израз на изкушението си да подлага на изпитание драматургичния подход за да придаде смисъл на изживяните си житейски премеждия /опити/. Той се стреми да ни накара да усетим безполезността на очакването на Откровението /Озарението/, на смисъл от някакво разказване: телата и гласовете, желанията и представите на едните се срещат с телата и гласовете, желанията и представите на другите само за да се разграничат и разделят по-категорично веднага след това.

   В “Краят на играта” /написана през 19541 окончателна версия - 1956/ е още по-радикален при използването на драматургичния изказ.Протагоснистът в пиесата Хам е парализиран и сляп мъж, който живее прикован в един фотьойл. Обездвижването не му пречи да се държи като инфернален палач с родителите си Наг и Нел, които живеят погребани в две кофи за боклук, и с осиновения си син Клов. Всичко в живота, според Бекет, е страдание, болести и гниене. И въпреки всичко тези прилични на ларви телане престават да бълват думи и заповеди, които звучат като поема за разрушението на света. Клов вижда навън едно дете и се пита дали след тях, затворени тук, животът ще продължи. Човекът, тази вещ, който си мисли, че може да каже “не” дори когато тялото му е обречено да бъде едно цяло с материята, като че ли не знае, че материята му позволява да живее, само за да го погълне по-дълбоко в себе си. Бекет често представя на сцената в пиесите си едно отслабнало, почти мъртво, тяло, от което излиза глас близък до шепота.

    До 1970 година Бекет продължава да търси деликатното единство, което се установява между гласа и тялото, смисъла и материята. От кофите за боклук, в които са заклещени Наг и Нел, се минава към пясъка, в който затъва Уини от “О, тези хубави дни!”, а след това се стига до делвата в “Комедията”, до  н о щ т а  в “Н е  а з”, където говори само една женска уста, откроена с лъч в пълния мрак на сцената.

  Опитът да отдели физическото от метафизическото измерение подхранва хумора и модерния трагизъм в театъра на Бекет. В действителност е парадоксално да се види как в този свят без истински взаимоотношения някакъв персонаж, обзет от внезапен прилив на воля и проблясък на съвестта, се опитва да се освободи от своя спътник в нещастието, но постоянно се проваля, не успява да го загърби.  Връзката между аза и другите се оказва неразтрогваема, така както се неотделими тялото от гласа и мисълта от думите. Всеки персонаж, непоправимо сам, си измисля двойници, размножава се във видими същества.

    По време на първия му престой в Париж през 1928 година Бекет пише есета върху творчеството на Джойс и Пруст. В сборника “Повече убождания отколкото ритници” /More Pricks than Kicks/ той събира няколко свои новели, в соито централният персонаж все чака нещо да се случи. По същото време Бекет създава стихотворения за сп. Echo'Bones.

   Истинското навлизане на Бекет в литературата е след като създава романа “Мърфи”, завършен в Лондон през 1935 година. Въпреки че е решил да не работи, Мърфи се озовава принуден да се труди, тъй като се влюбва в една жена, която изоставя проституирането, за да заживее с него. Така той става болногледач в един приют за душевно болни, където най-накрая намира убежище. Мърфи не се чувства “прогонен от една благотворна система, а беглец от едно колосално фиаско”. В първия си роман писателят Бекет отваря вратата към затворения свят на вътрешния живот.

  С романа “Ват” /Watt/, завършен през 1942 и публикуван през 1953 година, Бекет се посвещава на нов експеримент: Ват, освободен, стига до къщата на Кнот /Knott/, един загадъчен персонаж, за който той няма да научи нищо, освен че трябва да се подчинява на всичките му заръки и заповеди. Въпреки всечко Ват е отпратен от дома на Кнот. Бекет излага персонажа си на изучаването на смирението, което граничи с унижението. Така романът на Бекет се устремява към небитието като преминава през абсурда.

  Сривът на аза: След 1945 година, когато написва “Мерсие и Камие” /Mercier et Camier/, “Молой” /Molloy/, “Малон умира” /Malone meurt/ и “Неназовимото” / l'Innommable/ настъпва радикален обрат в Бекетовия маниер на писане. Оттогава “Аз” заменя “Той”. Особената употреба на Аза от писателя представлява своеобразна революция в литературата: до тогава той най-често е използван за да положи характер, да придаде релефност на съществуването на една личност, като същевременно очертава неговия свят, но при Бекет “Аз” се превръща в източник на всякакви гласове и изходна точка на едно спасително бягство извън реалността. При него, ако кажеш “аз”, означава, че търсиш да изчерпиш своята идентичност, за да се издигнеш до сложната истина на говоренето. Дистанцията между разказвача и персонажите му се заменя от умножаването на двойниците. Романният свят на Бекет се изгражда върху невъзможността да се установи и зафиксира смисълът на съществуването, на което единствено скитането със /сред/ думите като че ли придава някакво съдържание.

  “Молой” /Molloy, 1951/ е книга за скитането на едно същество почти лишено от живот. Това е разаказ за един край “без спомен за утринта, нито надежда за вечерта”. Молой е едноок, мръсен, беззъб, без един крак. Отначало той се влачи увиснал на патериците си, а накрая се влачи като червей по земята. Неговото тяло е чисто отрицание. Това същество търси да узнае кой е и какво прави в стаята на майка си. Той няма памет в обичайния смисъл на думата. Той непрекъснато трябва да търси, да открива, да открива себе си, да говори, дори тогава, когато, понякога, той дори не помни името си. Тази несигурност относно собствената му персона възпрепятства този говорещ си самотник да се опознае. Монологът му служи да продължава да живее. Той е всъщност животът. С единственото изключение – един друг човек, който ще започне да го разследва /да го опознава/. Той се казва Моран /Moran/. Съвсем очевидно е, че накрая Моран ще се идентифицира с Молой, в края ще стане Молой. Но Моран не е господар на себе си. Той се подчинява на заповедите, които му дава Йюди /Yudi/ чрез посредничеството на Габер /Gaber/. Един ден той ще трябва да преустанови разследването си /анкетата/. Той ще започне да пише. Кръгът се затваря: всички, Молой, Моран и Бекет, се събират в един персонаж.

  Протагонистите в романите и театъра на Бекет не си спомнят за нища, правят безразборни движения и са като затъпели, оглупели. Известният френски критик Жил Дельоз ги определя като “лишени от памет, движение и инициативност персонажи” «amnйsiques, ataxiques, catatoniques» (Gilles Deleuze). Бекет успява да очертае митичния и театрален аспект на монолога /самотното говорене/.

  В кратките му разкази, последните му текстове, романните и театралните измерения се преплитат. Монологът вече не е изразяване на едно същество, а на един глас, който, както пише Бекет в началото на “Компанията” /Compagnie/, “който достига до някого откъм гърба му, в тъмнината”. Когато този глас си намери тяло, той му казва “ти”. Това ново изследване на взаимоотношенията между тяло и глас, плът и реч, ще бъде изведено докрай в последната му творба “Потръпвания” /Soubresauts/, в поток от обезплътени думи, които като че ли живеят сами, без тяло, което да ги произнася, поддържа и чува. Отвъд абсурдността на човешката кондиция /участ/, по този начин творчеството на Бекет утвърждава неизтребимата нужда на всяко същество да съществува, дори и във едно смалено тяло, и да говори, да се обръща към когото и да било. В този мрачен химн в прослава на живота отзвучават думи, които преминават през всяко човешко същество и които всъщност са единственото доказателство за съществуването му.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 394095
Постинги: 405
Коментари: 48
Гласове: 234
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031