Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05 16:36 - ЛЕКЦИЯ НА ДОЦ. ГЕНО ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 77 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.06 13:11


     МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС - “Дон Кихот де ла Манча”

 

История на създаването: Не е установено кога и при какви обстоятелства възниква у Сервантес идеята да напише роман за рицаря с остарели представи за преодоляването на несправедливостите и неправдите в света. Известно е, че предприемчивият испанец получава разрешение да издаде първата част на романа “Хитроумният идалго до Кихот де ле Манча” на 26 септември 1604 година. Романът се появява през януари 1605 година. Отпечатването на втората част на романа е разрешено от Инквизицията на 5 ноември 1615 година. Скоро след това тя се озовава в ръцете на испанските читатели.

Жанровата специфика на творбата:  Според авторитетния руски познавач на европейския роман  Виктор Шкловски “рицарският роман е не само предмет на спор за Сервантес”: “Това са книги, от които той е взел много в писателския си опит; самият той е искал не толкова да унищожи рицарския роман, колкото да го преустрои…Сервантес като Колумб, който мечтаел да намери кратък път за Индия, а вместо това се натъкнал на Новия свят, не преустроил рицарския, а създал нов роман” /стр.211/

          В края на първата част на романа за безумния странстващ рицар авторът ни среща с един мъдър каноник, който повежда беседа с героя му. Явно е че свещенослужителят харесва рицарските романи, макар че умственото разстройство на страстния читател на тези романи Дон Кихот го плаши. Шкловски възприема речта на каноника не като отрицание на рицарските романи, а като набор  от “съвети как да бъде преустроен той”. Руският изследвач откроява следните пасажи в речта на мъдрия каноник: “Самият сюжет на рицарските романи позволява на един просветен да развие своите сили, тъй като открива пред него широко и просторно поле, в което може безпрепятствено да даде воля на перото си…Свободната форма на този роман дава на автора възможност да се показва ту епичен, ту лиричен, ту трагичен, ту комичен и да съчетава в произведението си онези елементи на най-нежните и занимателни изкуства, каквито са поезията и риториката. Пък и самият епос може да се предаде еднакво добре в стихове и проза.”

                   “Многоплановостта била присъща на самия рицарски роман; откритието на Сервантес, негов исторически подвиг, било това, че той променил отношението  към героя и преосмислил наново осъзнавайки взаимоотношението между частите на романа” - отбелязва справедливо Шкловски /стр.214/.

             Шкловски анализира приноса на модата на тъй наречените “шмекерски /плутовски/ романи” в изграждането на особената, комплексна жанрова поетика на творбата на Сервантес: “Системата от подвизи на Дон Кихот, първоначалният смисъл на неговите постъпки са рицарски, но в същ7ото време романът е построен върху съзнателното използване на елементите на плутовския роман…Плутовският роман е система от неукрасен показ на действителността от гледна точка на плута. Тази система минава често без морална оценка на постъпките на героя: постъпките са обяснени с желанието му да оцелее…Рицарският роман е възвишен жанр, в който героят извършва необикновени подвизи и живее като че ли извън бита, в свят на чудеса и вълшебници.”/стр.224/ 

   Според Шкловски “особеността на романасе състои в това, че Сервантес за пръв път поставя на мястото на рицаря бедния безумец и го обгражда с низка действителност” /стр.227/…”Редуването на мъдрост и заблуди у дръзновения човек разкрива истинската същност на Дон Кихот” - пише Шкловски/стр.229/.

   “Въвеждането на Санчо Панса рязко изменя строежа на романа - твърди Шкловски. Сега всички събития се извършват чрез анализ на двата вида съзнание - на рицаря и на оръженосеца. Оръженосецът анализира всичко с помощта на пародийно изобилие пословици.

    Дон Кихот анализира всичко не само като рицар, а и като човек хуманитарно образован.

    Сдобивайки се със събеседник, Дон Кихот става по-демократичен и по-разговорлив. Той осмисля философски всичко, което се извършва.

     А Санчо Панса едновременно и вярва във всичко, и нищо не вярва” /стр.230/.

Нравствените принципи на рицаря Дон Кихот:

         Вярата е въпрос на избор от волята, хипотеза, едно “може би” - това е мисловна позиция, а умът понякога се забавлява да заема друга или няколко съвсем различни становища по тази позиция. Защо не и някое рационално становище? Така може да се разбере как в една игра, в която залогът би могъл да бъде и по-голям, може да се появи иронията на Дон Кихот и да породи несводимите антиномии на Унамуно, неговата “агонистична” философия и “усещането му за трагичното в живота”. Ако останем в плана на иронията, която в действителност е пропита с тъга, можем да си припомним предизвикателните слова на Дон Кихот / І част, гл. ХХV/, прекрасната сцена с омагьосания кон при херцозите: след като Санчо, паднал от коня, разказва за смайващите чудеса, които е видял по време на кавалкадата си из небесата, неговият господар го атакува и, без да се отклонява от обичайната си сериозност, му подшушва на ухото: “Санчо, след като искате да ви вярваме за това, което сте видял в небето, аз също искам да ми вярвате, когато ви казвам какво съм видял в пещерата на Монтесинос. И не е нужно да ви обяснявам повече.” /ІІ част, гл.ХLІ/.

         Един велик проблясък отваря очите на човека за познанието, горчиво и налагащо се, на всемогъществото на реалността. Този проблясък намира израз в литературата и в това подобие на литература, което носи името Сервантес, посредством едно ожесточено и гордо приемане съпътствано от съжаление, от меланхолия и…от ирония.

             Когато разглеждаме изключителните дарби, които притежава Сервантес, ние се учудваме, че им е трябвало толкова дълго време за да съзреят. Причината е може би, че са се нуждаели от съответното съдържание, което не могло да им се предостави отведнъж, тъй като то е изпитаната реалност, изживяната реалност, животът. Днес констатираме, че дарбите на Сервантес са дарби на писател реалист.

      Сервантес е превъзходен в представянето на вещите, обстоятелствата и природата. Една щриха, еднта мазка са му достатъчни за да пресъздаде една местност, един миг му е достатъчен да представе един сезон. Творчеството му е изпълнено с много нощни сцени, които излъчват разтърсваща красота. Той като творец е дълбоко сроден с епохата на барока, в която авторите развиват невероятен усет за неопределимите, мистериозни загадки на природните сили. В един от превъзходните му поетични фрагменти, описанието на фантастичната нощ при херцозите, /ІІ част, гл.ХХХІV/ Сервантес установява връзка между магията на нощта и магията на музиката като доказва сродството си като творец с Шекспир. Той пише: “Госпожо, там, където има музика не би могло да се появи лошо нещо.”!!!

  Сервантес доказва, че е велик реалист не само като описва конкретния облик на вещите, но и чрез способността си да им придава внушаваща мощ и лирично въздействие. Със същата мощ той пресъздава човешките същества, описва по неповторим начин характера им и телесното им присъствие. А онова, което придава напрегнат живот на едно човешко същество, е словото. Сервантес умее да го вложи в персонажа и да го охарактеризира чрез него всеобхватно. Всеки от неговите персонажи, благородник или просяк, дуеня или разпътно момиче, се изразява с езика на своята близка битова среда. Често преди да се представи персонажът се изявява чрез някаква песен както в театъра -  мястото, в което действието се превръща в слово. И когато той започне да разговаря, той се изказва като следва установените в неговата среда дискурсивни модели. Читателят усеща междувременно удоволствието на повествоваващия да слуша говоренето на действащото лице, чийто създател и изобретател на стила му е самият той. Така под сурдинка, изпод това отривисто бликане на словото, се усеща съпътствъщият гений на автора, неговият демон. А демонът на Сервантес е  к о м и ч е н. Той е присъщ на всички велики комични автори като Сервантес и подобните му - Молиер,Дикенз, Галдос и много често Балзак, които намират удоволствие да карат хората да говорят.

                      Демиюргът Сервантес осъзнава, че словоохотливостта на другите придава истинска стойност на творбата му. Той знае, че чрез точното предаване на словоизлиянията на другите доказва дарбата си на съзидател. Той поема много сериозно този ангажимент и както подобава на всеки съзнателен писател хуморист е безкрайно внимателен при проследяването на меандрите и обратите в изказа на персонажите, които произхождат от най-различни социални и съсловни общности. В изказването им се редуват много динамично сериозността с присмеха, патетиката с иронията, приповдигнатостта с делничната словоохотливост, тържествеността с пародийното обезценяване на казаното.

                            Комичното присъства в речите на всички персонажи, които Сервантес “подсторва да говорят присъщия им език”. Той ги разграничава едни от други с изключителния си усет за повърхностната и подмолната логика, която се изявява или прикрива в изказванията им. Писателят знае, че езикът на благородника излъчва рафинирана хуманност и куртоазност, а езикът на човека от простолюдието е зареден с мъдрост, с поговорки и полезни знания, натрупани сред природата, в полската работа. За него не е тайна, че всяка социална група си изработва свой жаргон, свои правила на общуване. Един майстор в изкуството да създава смях си изгражда ясна представа за властващата атмосфера във всеки един от тези затворени светове, подсторва участниците в тях да говорят привичния им език. Но върховното постижение на този майстор на комичното е проникването в затворения свят на един луд, който е населен с натрапчиви фикции. Висшата степен на това майсторство е овладяването на ироничния изказ. Майсторът, авторът Сервантес, възприема този въображаем свят на лудия Дон Кихот и начинът, по който, съобразно с условията в него, се говори в този свят. Той възприема невъзмутимо логиката на този свят и разсъждава с доводите на безумието, с доказателствата на разстроения разум. Той допуска също, че Санчо може да приеме този въображаем свят и, сякаш заразен от иронията на автора, се преструва, че вярва на измислиците на полуделия идалго.

             Възприемането на романа на Сервантес за Дон Кихот е съпътствано от странен парадокс: творбата е продукт на изкуството на един писател реалист, който всецяло се посвещава на възпроизвеждането на нравите, хората, вещите, пейзажите и то със съвършена точност. До такава степен, че цяла Испания започва да се разпознава в нея, започва да я възприема като национална книга, като своя Библия. И цялата тази Испания, чрез гласа на всички, които живеят в нея - мулетарят, кюрето, ханжията, херцога и херцогинята - се изказва, говори за себе си. Това прави действителността представена в романа още по-реална и неотменима. Но в романа говорят Дон Кихот и Санчо Панса. Тяхният диалог е зареден със своите необорими истини, които те защитават с не по-малко усърдие от останалите персонажи. Но за разлика от езика на останалите персонажи езикът на Дон Кихот и Санчо Панса е изпълнен с неизброими абсурди и екстравагантности.

               Тонът на беседите им е същият, т.е. звучащ правдоподобно, но е обременен с една допълнителна тържественост, с онази тържественост, която е дискредитирана от комичните коментари на автора, следващ дълбоко врастналия в съзнанието му смехотворен демон. Разликата в тона се усеща само от ухото на високоинтелигентния, подготвен предварително за този тип повествование, читател. Защото на пръв поглед двамата протагонисти в романа на Сервантес говорят езика на всички в Испания. Само търпеливият читател, който преброди цялата творба, ще открие, че тя обхваща животът и нравите на цяла Испания, из която скитат рицарял и оръженосецът му. Ще забележи, че макар да говорят сериозно общо взето само за нереални неща, двамата герои на Сервантес имат много точни наблюдения за живота в родната им страна, умеят да привеждат солидни аргументи и да водят забавни, но поучителни, дискусии, т.е. беседват както обикновено беседват персонажите на един реалистичен роман. Така че парадоксът е, че двамата носители на света на лудостта трудно могат да се приемат като умствено разстроени хора, като безцелно блуждаещи безумци, като лишени от земни ориентири, витаещи в облаците романтици.

               Необходимо е да се спрем върху борбата, която се води  между реалистичния гений на Сервантес и темпераментът му на ограбен герой, опиянен от химери и взрян в притчите на миналото. От една страна реалистичният му гений е надарен с възхитително въображение. Писателят Сервантес сам осъзнава, че е дарен с изключително богато въображение и се свали с него още в поемата си “Пътешествие из/до/ Парнас”. Там той се обявява за “рядък съчинител, чиято изобретателност изпреварва всичките му събратя по перо” Хвали въображението си, че можело да постигне “най-невъзможните неща”. Наистина фантазията му е винаги на разположение, плодоносна, неизчерпаема и неуморима.

             В комедиите и интермедиите му въображението му се рее сред трудно свързващи се логично прищявки и грубовати “любезности” обичайни за панаирджийските сцени. В странната благочестива комедия “Щастливият дръвник” то е слабо развито, но в патриотичната трагедия “Нумансия” се издига до  красиви,  извисяващи духа, находки. Защото ако от всички невъзможни неща най-невъзможното е героизмът, предопределено е героизмът да бъде най-важният проблем за въображението на Сервантес. Тъй като вече не може да осъществи героизма в живота си, той решава да  го изгради чрез въображението си в своята творба. И той си го въобразява в плана на иронията като безумно мечтание. Дон Кихот ще го изявява в един фантасмагоричен свят, който подменя чрез декрет на фантазията реалния свят през първия век от Новото време/Модерните времена/.

  Чудото е, че при това продължитено и упорито транспониране на героизма в света на въображението, се съхраняват пропорциите, измеренията, структурата и оживлението на реалния свят. В него се конструира една истина, учредява се един морал и човекът там преоткрива себе си. Този въображаем свят е озарен от една първозданна добродетел - милосърдието, т.е. обичта на човека към нещата, животните, природата и хората. Озарен е не от състрадание, а от обич, от истинската евангелска обич, която се проявява чрез жеста на бедната Мариторнес, която донася стомна вода на жестоко унизения Санчо, и в човечното отношение на Рицаря и Оръженосеца към каторжниците. Това милосърдие е съпътствано от едно не по-малко христианско чувство като чувството за справедливост. Кои са тези оковани хора? Това са каторжници на краля: “Как така каторжници на краля? Възможно ли е кралят да упражнява насилие върху някого?” / І част, гл.ХХІІ/.

  Справедливост, човешко достойнство, а също и свобода - тук се докосваме до много възвишени неща /принципи/ и необичайно чувствителната душа на Дон Кихот се учудва как те могат да бъдат погазвани. Това му се струва скандално. Мощта на обичта и изключителната доброта се проявяват в най-висша степен във взаимоотношенията между Дон Кихот и Санчо Панса., между рицаря и оръженосеца му, между господаря и приятеля му, между слугата и приятеля му, в затрогващото им побратимяване, в тази изящна, деликатна и свенлива куртоазия, с която всеки един от тези двама човеци, достойни да се назоват човеци, уважава другия и го обича.

                Най-сетне те се проявяват в заредените им с жизнерадостна ирония и с дълбока мъдрост разговори, към които всеки съвестен читател непрекъснато се връща. Защото двамата, Дон Кихот и Санчо, съставляват най-трогателният групов образ, който е произвело някога човешкото общуване. Това общуване стига до изненадващия с афективната си мощ връх в края на романа, когато Дон Кихот се връща в родното си село за да умре там загубил илюзиите си - едва ли е уместно да казваме, че се е излекувал - и когото Санчо, обзет от извисяващ го импулс да докаже верността  и привързаността си към Рицаря, умолява настоятелно да си възвърне лудостта и да тръгнат отново по пътищата, за да довършат делото си с нови героични подвизи.

                     Едната заслуга на писателя Сервантес е преоткриването на възможностите за изява на рицарския героизъм. Другата му заслуга е преотриването на добротата и на творческата й мощ. Романът е едно ставане, което разказва за самото себе си. Въображението на романиста дава възможност на двамата персонажи да се преобразяват, да придобиват все повече плът и дух, да изживяват един все по-реален, по-личностно предопределен живот, да зареждат съществуването си с все по-интензивно съществуване.

Житейската философия на оръженосеца Санчо Панса:

              В студията си “Животът на Дон Кихот и Санчо”/1905/  изтъкнатият испански философ и литературен критик Мигел де Унамуно твърди : “Дон Кихот имаше нужда от Санчо. Имаше нужда от него, за да говори, т.е. за да мисли на висок глас, открито, за да се слуша и за да чува живия отзвук на гласа си в света. Санчо става негов хор, става за него цялото човечество. В лицето на Санчо той обиква цялото човечество” /стр.79/

          “Нека отбележим, че пхри всяко приключение Санчо се появява едва когато настъпва часът за подялба на плячката и с това показва от какво тесто е замесен - забелязва Унамуно. Малко са нещата, които възвисяват дон Кихот така, както пренебрежителното му отношение към земните блага. Рицарят носи в себе си най-добрите черти на съсловието и на народа си.” /стр.85/

    Унамуно: “ В любовта към жената се корени стремежът към безсмъртие, защото в тази любов духът на възобновление побеждава и подчинява инстинкта за самосъхранение, като същественото взема връх над чисто привидното. Стремежът към безсмъртие ни кара да обичаме жената и затова дон Кихот свързва в образа на Дулсинея жената и славата. Понеже не е могъл да се увековечи чрез нея, създавайки деца от плът и кръв, потърси да се увековечи чрез нея, извършвайки духовни подвизи. Той бе влюбен, но целомъдрен и въздържан в любовта си…”/ стр.100/.

        Според Унамуно “същността на санчопансизма, който наричат ту позитивизъм, ту натурализъм, ту емпиризъм и който  в същност се превръща, след като премине страхът, в жестока подигравка на Донкихотовия идеализъм” /стр.116/ Той предвижда, че “ше дойде ден”, когато  “Санчо ще се донкихотизира, преди дон Кихот да се е санчопансизирал” /стр.117/.

           Унамуно е убеден,че романистът  Сервантес е пренесъл в творбата си участта на реално живяли през епохата на Ренесанса хора: “За утеха и назидание на простодушните и добросъвестни хора, надявам се, че ще напиша с Божия помощ книга, в която ще докажа с най-сериозни доводи и позовавайки се на многобройни най-компетентни авторитети - което е много важно в случая, - че дон Кихот и Санчо са съществували наистина и действително и че всичко, което за тях ни се разказва, е било точно както ни се разказва” /стр.150/.

                       Унамуно за обвързаността между Рицаря и Оръженосеца: “…те са едно същество, видяно от две различни страни. Санчо поддържаше жив санчопансизма на дон Кихот, а Рицарят донкихотизираше Санчо, като изваждаше на показ дълбоката му донкихотска същност” /стр176/.

  Б а х т и н /с.36/: “Дебелото шкембе на Санчо (“Panza”), неговият апетит и жадност са в основата си още дълбоко карнавални; стремежът му към изобилие и пълнота в основата си още няма частно-егоистичен и обособил се характер, това е стремеж към общонародното изобилие. Санчо е пряк потомък на древните шкембести демони на плодородието, фигурите на които виждаме например върху знаменитите коринтски вази. Ето защо в образите на яденето и пиенето тук е още жив народно-пиршественият, празничният момент. Материализмът на Санчо – тумбакът му, апетитът му, обилните му изпражнения – това е абсолютната долница на гротесковия реализъм, това е веселият телесен гроб /шкембето, червото, земята/, изкопан за обособения, отвлечен и безжизнен идеализъм на Дон Кихот; в този гроб “Рицарят на печалния образ” сякаш трябва да умре, за да се роди нов, по-добър и по-велик; това е материално-телесен и общонароден коректив към индивидуалните и отвлечено-духовните претенции; освен туй това е народен коректив на смеха към едностранчивата сериозност на тези духовни претенции /абсолютната долница винаги се смее, това е раждащата и смеещата се смърт/. Ролята на Санчо по отношение на Дон Кихот може да се сравни с ролята на средновековните пародии по отношение на високата идеология и култа, с ролята на шута по отношение на сериозния церемониал…

С.37 Възраждащото весело начало, но отслабено, още го има и в приземяващите образи на всички тези мелници /гигантите/, на кръчмите /замъците/, на стада овни и овце /войската на рицарите/, на кръчмарите /стопанина на замък/, на проститутките /благородните дами/ и т.н. Всичко това е типичен гротесков карнавал, травестиращ битката в кухня и пира, оръжието и шлемовете – в кухненски принадлежности и легени за бръснене, кръвта – във вино /епизода с битката с меховете за вино/ и т.н. Такава е първата карнавална страна на живота на всички тези материално-телесни образи на страниците на Сервантесовия роман.

 

Еволюция във взаимоотношенията Дон Кихот-Санчо Панса:

 Георги Гачев: “Потребността от единство е вече продиктувана от съществувалия някога - в класическа Гърция - прецедент на на хармонично единство между личността и обществото. Но не в достигането, а в безкрайният стемеж се състои типичната за Новото време красота. Това е красотата на дисхармонията, на вечния стремеж към единството. Затова не категорията  п р е к р а с н о, както в античността, а  в ъ з в и ш е н о става тук специфична естетическа категория. Затова единството се постига не като окръгленост, съгласуваност на образа, не в свързването на началата, не по периферията, не в развръзката, а в зърното, в изходния пункт - като единство на художествения проблем, на вътрешното противоречие. Единството и целостта на “Дон Кихот” не са, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходимо: там е могло да има и по-малко, и повече вмъкнати новели, епизоди, а в единството на противоречието, художествения проблем, ситуацията, чрез която се вижда животът: Дон Кихот - Санчо Панса, илюзорността на действителността и действителността на илюзията…”/стр.228/.   

            “Дон Кихот не е иманентно комичен, той е комичен като закъсняла функция на условия, отдалечени най-малко два века - пише в студията си “Разумът на безумието” професор Исак Паси.…Това е въображението на лудия, но в неговата основа лежат разум и мъдрост…Както в лудостта на Хамлет, така и в лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господства разумът, защото системата винаги е плод на разум” /стр.44/

   “Дон Кихот не е смес от разум и безумие - твърди Исак Паси. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта” /стр.45/

  “Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала.” И.Паси/стр.46/.

  “За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията, доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг, няколкото прости правила за живот, които прилага най-често там, където приложението им е безсмислено” - пише Исак Паси./стр.51/

  “Дон Кихот трябва непрекъснато да доказва на другите и на себе си, че презира всякакъв род опасности - той прави това не за да прикрие вътрешна слабост, каквато наистина не познава, и не за да задоволява суетно честолюбие, което наистина му е чуждо, а за да осъществи абсолютната независимост и абсолютната свобода на своя дух - твърди професор Исак Паси /стр.53/

  “Дон Кихот е у дома си и трябва да умре.  Не може да живее като Алонсо Кехана човек, който вече е бил Дон Кихот” - смята професор Паси/стр.58/.

    “В действителност Санчо Панса не е антипод на Дон Кихот - твърди Исак Паси - а негов двойник, alter ego. Странствувяащият оръженосец е напълно достоен за странстващия рицар. Различията между Санчо Панса и Дон Кихот са различия в явлението, в детайла, но не и в принципа” - отстоява тезата си Исак Паси /стр.59/

  “Санчо Панса се изменя, търпи еволюция  - твърди Исак Паси. Една от неговите любими поговорки е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”. Еволюцията на Санчо Панса е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите” /стр.61/.

   “Осемте дни на Санчовото губернаторство показват какво значи  да се мине през школата на Дон Кихот - обобщава Исак Паси. Санчо, който толкова мечтаеше за пари, който дори искаше да продава негри, ако островът се окаже в Африка, напуща властта гладен и бит, без да е влязъл джоба му нито един петак” /стр.65/

Трагичният комизъм в романа: И.Паси: “Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Дон Кихот е смешен във възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинско месо. Ренесансът показа смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.” /с.47/.

И.Паси: “Кризата на Ренесанса, крушението на ренесансовите идеали наложиха литературното сливане на комедията и трагедията, на смешното и печалното. Античната строгост на жанровете вече не беше възможна…Само великият испанец, само дон Кихот не е актьор в света, който го обикаля и който той обикаля. Само той е искрен в мечтата си да възстанови добродетелите на земята. При дон Кихот комичният трагизъм, трагичният комизъм достига предела на възможното и невъзможното - с този изстрадал идалго завърши Ренесансът, заедно с него падна бремето на обещанията и разочарованията и той завеща на следващите векове своята мъдрост и своето безумие.”/с.48-49/.

 Ив.Попиванов: “Именно насочването към комичното е извън обсега на действително страшното и опасното. Но има и такива примери, при които опасното е привидно, тревогата е напразна и тогава нюансите са по-сложни. В някои случаи в съзнанието има патологични склонности и проявления, в други случаи въображението, подхранвано от уплахата или от някакви странични фактори, преувеличава опасността и води до трагикомична ситуация.

  Върху основата на този контраст се създава до голяма степен трагикомизмът в много от сцените на “Дон Кихот” от Сервантес - емоционални състояния или болезнено въображение, повлияни от покварящи източници, водят до ситуацията вятърните мелници да бъдат сметнати за великани и да се води борба с тях. В “Дон Кихот” на Сервантес авторската намеса при очертаването на двойнствеността не изпъква определено, тъй като самото съзнание на героя преобразява фактите и явленията. На пръв план изпъква противоречието между виждането на героя и действителното положение - неблагоприятният резултат от действията му води до трагикомичната развръзка при всеки отделен случай. Тук важно значение има характерът на героя, представен от автора в трагикомична светлина поради органичното съчетаване на философското, сериозното, проблемното, от една страна, и обикновеното, делничното, примитивното, от друга.” /с.142/.

Изкуството на романиста Сервантес:

 

    “Дон Кихот е символ на гибелта на възрожденската епоха, символ на гибелта на възвишената богатирска личност, която се стреми да утвърди себе си красиво, с титаничен размах, през всички времена както в собствените си очи, така и в очите на обклъжаващите го - твърди известния руски философ естетик Алекссей Лосев. Естетиката на романа на Сервантес е естетика на гибелта на стихийно утвърждаващата себе си и действаща с артистично титаничен устрем богатирска личност на  човека на Възраждането. Тази естетика е безусловно трагическа и безизходна.”

 

 

 

Анализ на подбрани глави от романа:

        І глава: в която се говори за нрава и обичайте на знаменития идалго дон Кихот де Ла Манча…

     В нея Сервантес представя своя идалго като мъж “на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице”, който “обичаше да става много рано и да ходи на лов” /с.73/. От физическия портрет на бедния благородник Кихада /от испански “челюст”/ или Кесада / от испански “баница със сирене”/, според Унамуно, “може да се заключи, че е бил холеричен по нрав и че у него са вземали връх избухливостта и известна сухота…/стр.55/

      Веднага след представянето на физическия портрет на героя му романистът ни посвещава в странното му хоби. Той твърди, че “нашият идалго беше посветил свободните си часове /а такива бяха повечето му часове през годината/ на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си”. “Тази негова любознателност и побърканост стигнаха дотам, че той продаде много декари орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери.” /с.74/

      Още тук, в първата глава на романа, проследяващия историята на обеднелия идалго писател издава отношението си към рицарските романи. “Тези съждения / противостоящи на нормалната житейска логика в тези романи, бел. на Г.Г./ “караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да си добере и самият Аристотел, дори и да възкръснеше нарочно за целта.” /с.74/

    Испанският философ и литературен критик Мигел де Унамуно ни приканва още в началото на студията си посветена на живота на дон Кихот и Санчо да приемаме героя на Сервантес като “съзерцател”, който е “откъснат от удоволствията на живота” и “бленуващ за неувяхващо безсмъртие”. Убеждението на Унамуно е, че   “само съзерцателите вършат дела като” тези, които ще извърши бедният идалго от Ла Манча/с.57/.

         “Нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си – установява състрадателният писател….И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странстващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка, за да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава…”/с.76/.

         На свой ред добронамереният испански коментатор /Унамуно/ на живота на Дон Кихот /когото той приема като сумарен образ на одухотворените съвременници на изключително наблюдателния човек Сервантес, бел.Г.Г./ ни уверява, че  “бедният и хитроумен идалго не е търсил никога преходна полза, нито материални блага” и в търсенето на “вечно име и слава е поставял по този начин името си над самия себе си”. /с. 59/.

   В края на първата глава в първата част на романа за рицаря от Ла Манча Сервантес представя задължителния ритуал на войнственото съсловие – изборът на Дамата на сърцето: “Казват, че в село, близко до неговото /на дон Кихот, бел.Г.Г./живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар че тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала внимание. Името й било Алдонса Лоренсо. Нея именно той реши да избири за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително както всички останали, които беше измислил.” /с.78/. Стриктното придържане на автора към преизказаното глаголно наклонение в този епизод издава колебливата му позиция спрямо прецизността на избора на героя му.

ІІ глава: в която се разказва за първия поход на знаменития дон Кихот като рицар

     В началото й се описва нетърпението на самопровъзгласилия се рицар да осъществи моралните си ангажименти: “да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”/с.78/. Но озовал се на полето край родното му село дон Кихот си спомня за друг важен рицарски ритуал: “дойде му на ум, че не е посветен в рицарско звание и че според закона на рицарството нито може, нито трябва да встъпя в бой с рицари”/с.79/.

  Героят на Сервантес се успокоява след като си дава сметка, че “първият срещнат по пътя рицар” може да го посвети и продължава пътя си, чиято траектория се набелязва по смехотворен начин: “Той се успокои и продължи своя път, който всъщност беше свободно избран от коня му. В това той смяташе, че се крие същността на приключенията.” /с.79/

        Още в самото начало на странстването си дон Кихот се опиянява от изпреварващата събитията представа за начинанието си: “Щастливо ще бъде времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията…”/с.79/ В аналитичната си студия Унамуно отчита честолюбието на героя на Сервантес като естествена човешка склонност с мъдрия извод: “Всеки живот на герой или на светец е протичал винаги в търсене на слава, преходна или вечна, земна или небесна. Не вярвайте на тези, които ви казват, че търсят доброто заради самото добро, без помисъл да бъдат възнаградени…/с. 63/.

  Не бива да се подминават вайканията на новоизлюпения рицар от безсърдечността /явно шаблонна позиция на Дамата на сърцето в рицарските романи/ на красавицата от Тобосо: “О, княгиньо Дулсинея, господарке на това пленено сърце! Голяма обида ми нанесохте, като ме отблъснахте и отхвърлихте с жестоката си и строга заповед да не се явявам пред вашата красота. Смилете се, сеньора, и си спомнете за това покорно вам сърце, което толкова страда заради любовта си към вас." /с. 80/.

    Унамуно се възторгва пред хрумването на Сервантес да представи две леки жени като “посветителки” в рицарското звание на обезумелия идалго Кихада: “Две проститутки, издигнати от дон Кихот в ранг на девици – о, сила на спасителната лудост! – са първите, които му услужват с безкористна любов” /с. 65/ Забележителна е и екзалтацията на кандидатът за рицар: “Докато тези леконравни жени, които той смяташе за най-знатни дами и властелинки на замъка /крайпътния хан, бел.Г.Г./, снемаха доспехите му, нашият рицар декламираше с най-голямо изящество следните стихове:

Рицар никога от дами

не е бил така обслужван,

както дон Кихот, когато

от селото си пристигна:

нему служеха принцеси,

а на коня му – графини./с. 83
/Тук Сервантес цитира стар романс за легендарния рицар Ланселот като подменя името му с името на своя герой, бел.Г.Г. /

   В края на този епизод авторът открито се забавлява с нещастието на героя си, който се озовава след ритуала на импровизираната от ханджията трапеза “пред портата на хана”: “Много смешно беше да го гледа човек как яде, защото, с подбрадник и забрало, вдигнато на челото, не можеше да тури нищо сам в устата си, а трябваше друг да му поднася и натиква залъците, задача, с която се зае една от дамите.”/с.84/ Но според Унамуно още тук, в тази сцена, дон Кихот и подпомагащите го “дами” пробуждат не само състрадание, но и възхищение: “На две блудници се падна да бъдат първите, които са се погрижили за живота на героичния луд. При вида на тъй странния рицар провъзгласените за девици леки жени се развълнуваха до най-дълбоките недра на поруганото си същество, в тях бяха засегнати майчини струни и като се почувстваха майки, виждайки в дон Кихот своя рожба, като родни майки най-майчински го запитаха не иска ли да хапне нещо/с. 65/.

ІІІ глава: в която се разказва по какъв забавен начин бе посветен дон Кихот в рицарско звание

         Трогателна е в началото на тази глава всеотдадеността на дон Кихот на важния за всеки рицар ритуал на посвещаването. Пред смаяния ханджия той заявява твърдо: “Тази нощ ще бдя над оръжието си в параклиса на вашия замък и утре, както вече казах, ще се сбъдне това, за което толкова много жадувам. Така аз ще придобия право да търся по четирите краища на света приключения в закрила на нуждаещите се, което е едно от задълженията, както на цялото рицарство, така и на всички подобни на мен странстващи рицари, които се стремят от все сърци към подобни подвизи.” /с. 85/

        Поредно потвърждение на идеалистичния устрем на странстващия рицар да оправя света без да затъва в користта е отговорът му на ханджията, който “го запита дали носи пари”: ”Дон Кихот му отговори, че няма нито стотинка, защото той не бил чел в нито един рицарски роман странствуващи рицари да носят пари със себе си.” /с. 86/ Този отговор на рицаря от Ла Манча затвърждава у читателя и убеждението, че героят основава действиета си върху една възприета изцяло от книгите философия за живота.

   В развоя на ритуала, отслужен в пределите на хана, неволно се намесват и двама мулетари, които пострадват от импулсивния гняв на дон Кихот. Тук авторът проследява първото драматично развило се разминаване на идеалната представа на героя му и суровите обстоятелства на делничния живот. След като приятелите на ранените мулетари започват да замерват с камъни налудничавият идалго, той за първи път е обладан от гневно възмущение и започва неистово да крещи: “Наричаше мулетарите подлеци и предатели, а владетеля на замъка /намесилият се в свадата ханджия, бел.Г.Г./ - страхливец и долен човек, който позволява да обиждат в замъка му странстващите рицари и се заканваше, че люто би отмъдтил за подлостта му, ако беше вече посветен в рицарско звание.” /с. 89/.

   Ханджията и двете леки момичета отслужват ритуала, който всъщност протича като грубовата пародия на свещения за рицарите акт: “Ханджията заповяда на дон Кихот да коленичи и се престори, че чете набожно от тефтера някаква молитва. По средата на четенето вдигна ръка и го плесна силно по врата, а веднага след това го удари и здраво с шпагата по гърба, без да престане да цеди през зъби молитвените слова. След този обред заповяда на една от споменатите дами да му препаше шпагата. Тя изпълни нареждането много естествено и с голяма сдържаност, защото такава беше необходима, за да не избухне човек в смях по време на церемонията.”/с. 90/.

         Унамуно е дълбоко впечатлен от “голямата сдържаност” на леките жени като съотслужващи ритуала жрици без илюзии: “Нещастни пазителки на чуждата добродетел, превърнати в олицетворение на покварата, която би омърсила другите жени, ако се разпространи. Те първи приеха величавия луд. Те му препасаха меча, те му закачиха шпората и изпратен от тях, той пое пътя към славата/с. 68/. Испанският критик откликва на ситуацията с умиление, характерно за романтиците, пред леките жени, които възприема като важни за морала радетелки за хармоничното вграждане на неразумността в делничната проза.

ІV глава: в която се разказва какво се случи на нашия Рицар, след като напусна хана

   Сред гъстата гора, в която се озовава скоро странстващия рицар, той дочува “слаб вик, подобен на стон”, който предизвиква богатата му фантазия: “ Няма съмнение, че така може да стене само някой нещастник или някоя нещастница, човек, който се нуждае от моята помощ и подкрепа.” Дон Кихот се сблъсква с първата, несъмнена за него, несправедливост: Един снажен селянин налага с кожен колан, голо до кръста, момче на около петнадесет години, което е здраво вързано за един дъб.

   Уплашен от “тежко въоръжения човек, насочил копие към лицето му” селянинът обяснява “с примирение” обстоятелствата довели до тази разправа със сила: “Сеньор рицарю, момчето, което сега наказвам, е мой слуга и пази овцете ми, които пасат тук наоколо, но е толкова нехайно, че всеки ден ми изчезва по една овца. И сега, когато го налагам заради невниманието му и поразиите, които прави, то се оплаква, че го правя от скъперничество, че не му плащам това, което му дължа, а аз ви се заклевам в бога и в собствената си душа, че то лъже.”

   Без да обръща внимание на оправданията на “недодялания човек” дон Кихот, убеден, че правдата е на страната на невръстното момче, постановява категорично: “Платете му веднага, без всякакво възражение. Не го ли направите, нека всевишният ми е свидетел, че ще свърша с вас и ще ви унищожа! Отвържете го веднага!” Селянинът се подчинява пред надвисналата заплаха, освобождава момчето, но веднага след това се измъква с лъжа и явно за читателя бъдещо коварно продължение на неосъщественото докрай наказание: “Бедата е, сеньар рицарю, че нямам пари в себе си. Нека Андрес /така се казва момчето/ дойде с мен в къщи и там ще се изплатя до последния реал.”

     Момчето, оказало се далеч по-прозорливо от рицаря спасител, го предупреждава: “Щом като останем насаме, ще ми смъкне кожата както на свети Вартоломей.”, но дон Кихот го успокоява с наивните си, неуместни в ситуацията, книжни представи за рицарската чест: “Достатъчно е аз да му заповядам, за да ми се подчини. И ако той ми се закълне в името на рицарския орден, на който принадлежи, ще го пусна да си отиде свободен, сигурен, че той ще плати.”

         Убеден че “всеки човек е рожба на собствените си дела”, т.е. всеки може да стане рицар, дон Кихот отново подминава уместното уточнение на Андрес: “Моят господар не е рицар, нито се числи към някой рицарски орден.” “Покровителят на обидените и онеправданите”, както самият той се представя, пришпорва своя Росинант и успокоен, че възстановил справедливостта, се отдалечава. Но едва отминал разгневеният селянин “хвана за ръка момчето, върза го отново за дъба и му тегли такъв бой, че едва не го преби”.

        Първото необмислено, импулсивно застъпничество на новопосветения рицар все пак оставя обнадеждаващ отзвук в съзнанието на пребитото момче: “Андрес тръгна доста унил, като се заричаше да намери храбрия дон Кихот де Ла Манча и да му разкаже с най-големи подробности за случилото се, което увеличаваше десеторно дълга на господаря му.” Едновременно трогателно и смехотворно е самочувствието на прещастливия рицар след първото му премеждие. Натъжава ни самодоволното обобщение във въображаемия му диалог с Дулсинея: “Днес той/ в случая дон Кихот говори за себе си в трето лице/ той изтръгна от ръцете на онзи безмилостен злодей бича, с който изтезаваше без всякаква причина онова крехко дете”.

    След следващия кръстопът странстващият рицар се озовава пред шестима търговци от Толедо, тръгнали да купуват коприна от съседната област Мурсия. Този път дон Кихот се изправя пред практично мислещи люде, от които изисква с надменен тон да признаят “единодушно”, че “в целия свят няма девойка по-красива от императрицата на Ла Манча, безподобната Дулсинея дел Тобосо”  “Той иска тези хора, чиито сърца са превърнати в жълтици и чиито очи виждат само всевластието на материалното богатство, да признаят, че има и духовно царство, и да бъдат по този начин спасени въпреки волята си – коментира ситуацията Унамуно /с. 72/.

     Единият от търговците дръзва да се притворно с дръзкия, надянал старомодна броня, натрапник: “Ние сме толкова блогоразположени към вас, че дори ако портретът /на Дулсинея/ покаже, че тя е кривогледа с едното си око, а че от другото й капе цинобър и сяра, при все това, за да угодим на ваша милост, ще й признаем всички достойнства, които желаете.”

       Дълбоко обиден от ироничното смирение на странника “дон Кихот се спусна с насочено напред копие срещу човека, който му бе възразил, толкова сърдит и разгневен, че ако провидението не бе решило Росинант да се препъне и да падне на половина път, зла съдба щеше да постигне дръзкия търговец. Росинант падна и господарят му излетя доста далеч встрани. Дон Кихот се опита да се изправи, но не успя, тъй като за това му пречеха копието, щитът, шпорите, шлемът и старинните доспехи, които го смазваха със своята тежест.” Като унизително продължение на неудачата на храбрия рицар идва отмъщението на един от мулетарите съпътстващи търговците: “Той /мулетарят/ пристъпи към дон Кихот, грабна копието, начупи го на парчета и с едно от тях, въпреки железните доспехи, смля рицаря от бой, така като воденичните камъни смилат житото.”

V глава: в която продължава разказът за бедата, сполетяла нашия Рицар

    Добродушният селянин Педро Алонсо, съсед на бедния идалго Кихана, събира дребните съчки останали от копието на дон Кихот, вдига самия него от земята и “го покачи с голям труд върху магарето си”. “Дон Кихот, който беше пребит и смазан от бой, едва се крепеше на магарето и от време на време така стенеше, че селянинът се чувствуваше задължен да го пита какво го боли. Но сякаш самият дявол нашепваше на дон Кихот истории, които той приспособяваше към своите изпитания.”

         Обезумелият идалго се сравнява в “безкрайните си брътвежи” с дванадесетте перове на Франция, които, според легендите за Карл Велики са били шест светски и шест духовни лица, избрани от краля, и с деветимата мъже на Славата, от които, според средновековните автори, са тримата са били евреите Йошуа, Давид и Юда Макавей, другите трима - езичниците Хектор, Александър Велики и Цезар и последните трима – християните крал Артур, Карл Велики и Готфрид Булонски. Унамуно обобщава ситуацията с фраза сентенция: “Велико и страшно е героят да е единственият човек, който вижда своята героичност отвътре, в самите й недра, докато останалите я виждат само отвън, откъм външната й страна”/ с. 76/.

        Авторитетният испански критик смята, че когато дон Кихот произнася фразата “Аз зная кой съм!” у него “говори волята, а не умът”. Като я изказва “той има предвид само “Аз знам какъв искам да бъда!”. И това е същността на целия човешки живот: да знае човек какъв иска да бъде. Малко трябва да те интересува какъв си: главното за теб е какъв искаш да бъдеш…Човек е истински пълноценен, когато иска да стане нещо повече от човек – заключава Унамуно/с.77/.

         В дома на дон Кихот икономката и племенницата оплакват участта на своя изпаднал в умопомрачение господар и сродник пред свещеника и селския бръснар и винят за участта му модните рицарски романи. Племенницата разпалено свидетелства: “Много пъти се е случвало на моя сеньор вуйчо да чете непрекъснато два дена и две нощи тези проклети книги за злополучни приключения и след това да захвърли книгата, да хване меча и да почне да сече с него стените.”

      Свещеникът допълва мнението на племенницата, че “много от тези проклети книги заслужават да бъдат хвърлени в огъня като еретически” с впечатляващо ожесточение: “И аз съм на това мнение и ви давам думата си, че не ще изтече утрешният ден, преди да бъдат предадени на аутодафе и тържествено изгорени книгите, за които говорим. Нека те не предизвикват и други, които биха ги прочели, да извършат това, което добрият ми приятел вече е извършил.”

        Унамуно явно не споделя като естет това ожесточение срещу рицарските романи, защото съвсем кратко представя финалната ситуация в V глава: “В това време свещеникът и бръснарят на селото заедно с икономката и племенницата на дон Кихот приказваха в неговото отсъствие и редяха глупости, много по-големи от тези, които редеше Рицарят. Тойй се прибра, без да им обърне особено внимание, нахрани се и си легна” /с.78/.

 

VІІ глава: за втория поход на нашия добър рицар дон Кихот де Ла Манча

…Той имаше нужда от Санчо. Имаше нужда от него, за даговори, т.е. за да мисли на висок глас, открито, за да се слуша и за да чува живия отзвук на гласа си в света. Санчо става негов хор, става за него цялото човечество. В лицето на Санчо той обиква цялото отечество. /с. 79/.

…Да проповядваш любов към човечеството значи следователно да проповядваш себелюбие. Дон Кихот е изпълнен със себелюбие и това е негов вроден грях, а цялото му житейско поприще е очищение от него. Обиквайки Санчо, той се научи да обича всички хора, защото само в лицето на един човек можеш да обичаш всички останали; любов, която не е насочена към определен човек, не е истинска любов…алчността на Санчо има в основата си – дори без той самият да съзнава това – някаква амбиция, амбиция, която се разраства за сметка на алчността и превръща сребролюбието в славолюбие. Такава е чудотворната сила на чистия стремеж към име и слава…/с.80/.

VІІІ глава: за големия успех на храбрия дон Кихот в страшното и нечувано приключение с вятърните мелници и други случки, достойни да бъдат увековечени

  …Нека отбалежим, че при всяко приключение Санчо се появява едва когато настъпва часът за подялба на плячката и с това показва от какво тесто е замесен. Малко са нещата, които възвисяват дон Кихот така, както пренебрежителното му отношение към земните блага. Рицарят носи в себе си най-добрите черти на съсловието и на народа си…/с.85/.

Х глава: за интересните мисли, които споделиха дон Кихот и оръженосецът му Санчо Панса

 

ХІ глава: за приключенията на дон Кихот с козарите

…опасно приключение е да приобщаваш към тайнството на словото тез




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 394046
Постинги: 405
Коментари: 48
Гласове: 234
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031