С. 320...Според Плутарх девица от царския род на Еней, принудена да стане весталка от баща си Амулий, брат на цар Нумитор от Алба, родила близнаците Ромул и Рем. Скоро след като положила обета, се разбрало, че е бременна, и щели жива да я заровят, ако не била нейната братовчедка, дъщеря на царя, която помолила да не я убиват. Затворена, тя родила две момчета по-големи и по-хубави от човешки бебета, които разтревоженият баща връчил на един слуга да изхвърли. Но той ги сложил в малко корито, занесъл го на реката и го оставил на брега; прииждайки, водата отнесла лодчицата надолу по течението до равно място, където растяла голяма дива смокиня. Дошла вълчица и ги накърмила, кълвач им донесъл храна. Както пише Плутарх, двете същества, смятани за свещени животни от Марс,, потвърждавали казаното от майката, а именно, че баща им бил бог Марс; други пък заявявали, че това бил собственият й баща Амулий, който дошъл при нея в доспехи, преоблечен като бог.

    Известно време за близнаците се грижели животни, докато един ден ги намерил свинарят на Амулий, който ги отгледал тайно, но, както твърдят други, със знанието и помощта на царя, защото е казано, че са ходили на училище и били добре подготвени да четат и пишат. Кръстили ги Ромул и Рем от думата “рума” – “цицка” /на вълчицата/. Смелостта им се проявила още докато растели...

С. 321...Между двама пастири, единия на царя, другия на брат му, избухнала кавга, в хода на която Рем попаднал първо в ръцете на брата на царя, после на самия него. Ромул нападнал града, освободил близнака си, убил тиранина цар и брат му, след което близнаците се сбогували с майка си и заминали да построят собствен град на мястото, където ги изхвърлила реката. Скарали се за това къде да бъде градът и се съгласили да решат спора с гадаене. Но когато Рем видял шест лешояда, а Ромул твърдял, че е видял дванадесет, се сбили и Рем паднал убит.

   Плутарх съобщава, че когато Ромул се заел да основава Рим, изпратил за хора от Тоскана, които да ръководят целемониите според “Disciplina Etrusca”.

  “Първо, пише Плутарх, бил изкопан кръгъл ров около онова, което днес е кимитиом, и хвърлили като жертва от всички неща, смятани по обичай и необходими по природа. И там хвърлили парчета земя, които всеки мъж носел от родното си място. Нарекли този ров също като небето – свят; и около този център описали кръг. Тогава основателят сложил на ралото бронзов палешник и като запрегнал в него бик и крава, сам той прокарал дълбока бразда и описал в кръг границата, а задачата на онези, които го следвали, била да върнат земята, изхвърлена от ралото, обратно вътре и за да не остане нито една бучка отвън. С тази бразда били отбелязани контурите на стената...,а където смятали да отбележат порта, дръпнали ралото от земята и прекъснали браздата; ето защо смятат стената свещена, освен мястото, където са портите – и тъй като ако приемат и тях за свещени, не биха могли, без да нарушат религията, да внасят вещите, които трябва да влезнат в града, нито да изнасят нещата, които смятат за нечисти.”

   Благодарение на прочутия набег и похищение на сабинянките Ромул осигурил на своя град жени и по този начин сабините станали първо роднини, а сетне граждани на Рим. Други войни разширили владенията му. Накрая умрял,, или по-скоро изчезнал по начин, интересен за всички, склонни да разсъждават за митичната атмосфера на Римската империя през века на раждането и смъртта, възкръсването и изчезването на Христос.

С. 326...Според Плутарх ...”Ромул напуснал света на 54 години и в 38-мата година от царуването си.”

      Римляните използвали две думи, за да обозначат присъствието на божества или небесни същества, а именно “деус”, което превеждаме обикновено с “бог”, и “нумен”, за което нямаме подходящ термин. Коренът “nv” във втората означава “кимам”, от което и значението “заповядвам или внушавам”, а сетне “божествена воля или сила, божествена власт”...Следователно “кимването” ще трябва да се е изживявало като идващо не отвън, а отвътре на наблюдавания обект. Така, докато латинската дума “deus”, от корена “div”, сияние, е свързана със санскритското “дева” – “бог”, и означава същество без определена личност, “numen” по-скоро означава волеви импулс и сила без лично определение...

С. 327...Най-важни сред римските “нумени” били свързаните с дома, където богослужението водел “патер фамилиас”/главата на семейството/. На първо място семейният култ бил свързан с тайната на собствената приемственост във времето, представена с обреди, изразяващи почит към предтечите /”манни”/, и с празниците на покойните въобще /”пенати”/. Почитали също “нумени” на дома и домакинските предмети /”лари”/. Пазителката на огнището Веста била персонифицирана като богиня, а пазителят на вратата Янус – като бог. Съществувала също представа за “нумен”, на способността на мъжа да създава потомство, неговия “гений”, и на способността на жената да зачева и износва деца, нейната “юно”. “Геният” и “юно” идвали на живот и издъхвали с индивида...По-късно, под гръцко влияние, силата “юно” се превърнала в богинята Юнона, пазителка на раждането и майчинството, отъждествена с гръцката Хера.На различни фази от процеса на земеделието се чествали поредица “нумини”: Стеркулин, силата, проявяваща се в оплождането на нивите; Вервактор – първото разораване на почвата; Редаратор – второто; Импорцитор – третото; Сатор – засяването на нивата;... и т.н. до Месия – жетвата,  Конвектор – прибраната реколта; Нодутеренсис – харманът; Кондитор – прибирането на зърното в хамбара; Тутилина – запазването му там; и Промитор – отнасянето му в кухнята.

С. 328...Други “нумени”, с по-трайно присъствие, придобили по-плътен характер, както например господарят на ярките небеса и на бурята Юпитер, по-късно отъждествяван със Зевс, богът на войната Марс – с Арес, богът на морските вълни Нептун – с Посейдон, покровителят на животните Фавн, богът на гората Силван. По същия начин и при женските сили Церера – с Деметра, Телус Матер – с Гея, първоначално богиня на пазара, Венера – с Киприта /Афродита/ и Фортуна – с Мойра. Имаме също богинята на цветята Флора, богинята на пролетта и раждането Кармента, Матер Матута, първо богиня на зората, сетне на раждането.

...Отбелязахме, че в дома нумина на огнището била богинята Веста. В по-широкото семейство на държавата през цялата история на езически Рим са спазвали същия свещен принцип в кръгъл храм, където шест изключително почитани жени обслужвали чистия пламък. В края на всяка година го гасели и палели отново по първобитен начин – с триене на пръчки. Дрехата на целомъдрената весталка наподобявала рокля на римска булка, а при полагането на обета Понтифекс Максимус, главният жрец на града, прегръщал тържествено монахинята с думите: “Te Amata, capio!” – “Любима моя, вземам те!” Символично двамата били съпруг и съпруга. Ако весталка нарушела обета си за целомъдрие, я заравяли жива.

С. 329...В един ранен момент – през втората половина на VІ век пр. Хр., Рим се управлявал от етруска династия, тази на Таркините от Таркиния /сега Корнето/. Те били пропъдени около 509 г. пр. Хр. и с това започнал епохалният процес на елинизиране на римската религия, който поставил нейните местни, архаични обичаи в хармония с новия хуманизъм на бъро разрастващите се основни центрове на цивилизация...също по това време Сибилинските книги в Рим били пренесени от Куми – древно свещено място, което се намирало на около двайсет километра южно от Неапол и е основано още от гърците през VІІІ век пр. Хр., по-конкретно са го почитали заради оракулската пещера, където пророкувала сибилата, описана от Вергилия в Еклога ІV.

....И както може да съдим от прочутите думи на Вергилий, вървейки надолу към своя край, сибилинският цикъл трябвало да бъде последван, както навсякъде в митичните цикли от този род, от Златна епоха на повторно начало.

  “Идва последното време, вещано от кумската жрица, и се започва наново могъщ вековечен порядък. Връща се девата, връща се и Сатурнийското царство, ново потомство вече изпраща небето високо. Към младенеца, когато се ражда, бъди благосклонна, чиста Луцино, не от него отстъпва желязното племе, сменя го златният род, над света Аполон ще царува.”

С. 330...Първата възможност за въвеждане на чуждите божествени сили с висок заряд се открила през 204 г. пр. Хр., когато командваната от Анибал армия на Картаген продължавала да е заплаха вътре в Италия. Поредица бури и градушки създала впечатлението, че по някаква причина самите богове са в конфликт с народа на Рим и затова се обйрнали за съвет към Сибилинските книги. Отговорът гласял, че врагът щял да бъде пропъден, стига в Рим да бъде въведен култът към Великата богиня на фригийския град Песинунт. Тази Магна Матер била Кибела, майката-невеста на вечно умиращия, вечно възраждащият се спасител Атис, а те пък били местните форми на вече добре познатата ни двойка – Инана и Думузи, Ищар и Тамуз...Сега, по съвета на Сибилинските книги, възвисили Кибела Магна Матер и във вид на голям черен камък я внесли и поставили в храма на Палатинския хълм...

С. 331...Може би най-чистият пример за това как древната митология била въвеждана в смисъл, подходящ за новата, виждаме в “Сънят на Сципион Африкански Млади”, с който Цицерон завършва обосновката на своята “Република”. Младежът, избран за герой на тази творба, е живял ок. 185-129 г. пр. Хр. и хората смятали, че той е видял призрака на своя дядо Сципион Африкански Стари /237 – 183 г. пр. Хр./, който много години преди това навлязъл в Африка и разгромил Анибал. Описва се как Стари разкрива на своя внук отчасти неговото бъдеще, а освен това се излага нов духовен възглед за Вселената и мястото на човека в нея...

С. 332...Сципион Африкански казва: “Докога вниманието ти ще бъде приковано към земята? Не виждаш ли в какъв храм си дошъл?” И сочи към чудесата на Вселената, “Всичко е обхванато от девет кръга, или по-точно сфери, една от които е небесната, външната; тя съдържа всички останали; това е самият върховен бог, който държи в определени граници другите сфери; тук са очертани постоянните пътища на движещите се звезди; под тях се намират седем сфери, чието движение е в посока, обратна на тази на небето.” И ги изброява в следния ред: Сатурн, Юпитер, Марс и Слънцето, Венера, Меркурий и Луната. “Отдолу, казва той, вече няма нищо друго освен това, което е смъртно и преходно, с изключение на душите, дадени на хората с помощта на боговете. Над Луната всичко е вечно. Тази сфера, която в средата, деветата, т.е. Земята, не се движи, намира се най-ниско и всички тежки тела, поради притегателната й сила се носят към нея.”

....Сънуващият в “Съня на Сципион” пита: “А какъв е този звук, който така приятно изпълва изцяло слуха ми?”И получава следния отговор:

“Той се получава от стремителното движение на самите сфери и смесвайки високите с ниските тонове, създава равномерно различни съзвучия; защото такива движения тишината не може да предизвика и природата прави така, че крайните точки от едната страна да издават ниски звуци, а другата – високи. По тази причина най-високо се движи носещото звездите небе, чието въртене е по-бързо и издава висок и силен звук, а движението на Луната е най-долу и издава ниския звук; Земята, деветата поред, остава неподвижна и заема постоянно едно и също място в средата на света. Осем движения, две от които имат една и съща сила, издават седем, разделени от интервали; това представлява възела на всички неща. Учените хора, имитирайки всичко това със струни и песни, открили за себе си път за връщане тук, както и други, които благодарение на големи дарби по време на земния си живот се занимавали с науки, внушени им от боговете. Ушите на хората, изпълнени с такъв звук, са оглушали; най-слабото ни чувство е слухът...Но този звук е толкова силен от бързото въртене на целия свят, че човешките души не са в състояние да го възприемат, както например не можете да гледате срещу Слънцето, понеже лъчите му надвиват зрението на нашите очи.”

С. 335...Така стигаме до въпроса за най-добрите дела на човека и отговорът е отново е на разумен човек.

  “А най-благородните грижи, рекъл старият войник-държавник, са тези за държавата; подбуждан и движен от тях, духът по-бързо ще дойде в това тук жилище и свой дом; това ще стане по-бързо, ако още тогава, когато бъде заключен в тялото, духът ще се подава навън и наблюдавайки всичко извън това тяло, стои колкото е възможно по-далеч от него.”

  Тук типичното римско ударение върху духовната ценност на това да се посветиш на държавата е подобаващо представена от фигурата на възрастния спасител на родния си град...

...изпълнен с отчаяние младежът се обръща към своя баща Павел: “Татко, ти, който си така дълбоко почитан и най-добър от всички, кажи ми защо аз се бавя на земята, понеже, както разбирам от Африкански, това е животът? Защо не бързам да дойда при вас?”

   И баща му, който му се явява, отговаря:

  “Не може, защото ако богът, на когото е целият този храм Вселена, който виждаш, не те освободи от затвора на тялото, ти не можеш да дойдеш тук. Всички хора са създадени така, че да живеят върху кълбото, което ти виждаш в средата на този храм и което се нарича Земя, на тях им е дадена душа от вечните огньове, на които вие казвате звезди и съзвездия; те са кълбовидни и кръгли, изпълнени с божествена мисъл, и извършват своите кръгови движения с изумителна бързина. Затова, ти Публий, ти и всички съвестни хора трябва да държите душата си в затвора на тялото и без заповедта на този, от когото ви е дадена тази душа, не може да напускате човешкия живот, за да не се смята, че бягате от човешкия си дълг, определен ви от Бога...

     Почитай справедливостта и изпълнявай дълга си, които към родители и близки е голям; такъв живот означава път към небето и към тези тук, които вече са живели и освободени от тялото, обитават онова място, което виждаш към сбора на онези, които са завършили земния си живот и са били освободени от тялото и които живеят в онова там място, което сега виждаш; това място, което вие наричате Млечен път.”

.....

с. 338...На Палатинския хълм построили храм на Аполон, божеството-покровител на Август, на което той отдавал победата си над Антоний и Клеопатра при Актиум, на видно място в новия форум издигнали храм на Марс Ултор – “Отмъстителя”, божествения предтеча на юлианската династия,, на когото приписвали отмъщението за убийството на Цезар...

с.339 – 340...Проф. Дебнер сравнява празника Секулум, въведен от Август, с предишни празници. “Преди празниците били изключително нощни, обърнати към тъмните божества на подземното царство – Плутон и Персефона. Имали са функцията да поправят злините, да отмият греха, да спечелят благоразположението на силите на мрака, да усмирят челюстите на смъртта и да сложат граница между онова, което е било, и онова, което ще бъде. От своя страна новият празник обединил нощния с дневен и по този начин провъзгласил за всички, пожелали да чуят триумфалното послание: От нощ към светлина. И дори при нощните чествания призоваваните божества не били Плутон и Персефона, а животворящите сили, които се таят в мрака на земята. Те трябвало да излеят от своите владения онези блага за света на светлината, които Рим така горещо желаел. Празникът на смъртта на стария Секулум се превърнал във Възродителния празник на новия, а императорът на възторженото население се явил в ролята на Спасителя от настъпващата ера, окъпан в славата на Аполоновата светлина.”

  Човек не може да не открие в тази идея прелюдия към пренасянето в християнската традиция на Божия ден, от събота, “Деня на Сатурн” /божеството и планетата на студения мрак и препятствията/, в “Деня на Слънцето” от Новия завет, неделя, Sol invictus, знакът на светлината, на победата на светлината, на победата над тъмнината и на прераждането...

С. 340...Комод /180-192/ първо допуснал да бъди почитан приживе като бог в Рим, Аврелиан /270-275/ позволил към него да се обръщат като към “Господар и бог (dominus et deus), а Диоклециан /284-292/ отишъл докрай, като заповядал да бъде известен като Ювиус /Юпитер/, а неговият вицеимператор като Херкулий /Херкулес/...

С. 391...От една страна, германците, а  от друга, Изтокът създали този Рим, в който предстояло да влезе християнството като трета преобразуваща сила. Диоклециан се разправял жестоко с християните, виждайки в тях врагове на държавата, но Галерий, който го наследил на престола /ок.304 – 311 г./, издал постановление  за търпимост въз основа на добрия стар езически принцип, че всеки бог има правото да бъде почитан от собствения си народ, и в хода на сложните епизоди та убийства, дворцови интриги, открити войни и клането, които запълнили годините между смъртта на Галерий и възкачването на Константин /311 – 324 г./, въпросът за християнската кауза висял опасно на кантар, докато според прочутата легенда, разказана лично от Константин на неговия биограф Евзебий, в хода на подготовката за ключовата битка с Максенций, главният съперник за короната, който бил враждебен към християните, Константин, все още езичник, видял на небето сияен кръст, на който били изписани думите  Hoc vince /Победи това!/, видяла го войската му. В един сън на следващата нощ му се явил Христос и му заповядал да приеме за свое знаме кръста, което той направил, и тъй като победил, оттогава му останал верен...

С.395...Приетото в последна сметка верую /съставено от младия дякон Атанасий от Александрия/ гласи следното:

 “Вярваме в единия Бог Отец, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

 И в единния Господ Исуса Христа, Сина Божий, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове:

Светлина от светлина, Бог Истинен от Бога истински роден, несътворен, единосъщен на Отца и чрез когото всичко е станало...”

С. 482...По онова време аестите, чийто език наподобявал този на келтите в Британия, отглеждали зърно, смятали глигана за свещен и се прекланяли пред Майката на боговете. Този синдром ни е вече познат. Англите /бъдещите англичани/ се прекланяли пред богинатя Нерта, Майката Земя, оказвали й почести с шествия, возели я в каруца, къпели я – а после давели онези, които къпели статуята в езеро на свещения й остров. Ще напомня легендата за гръцкия ловец Актеон, който се натъкнал на Артемида, докато тя се къпела в горския си вир, бил превърнат от нея в елен и го разкъсали собствените му хрътки;..

С. 483...Тацит назовава Херкулес, Меркурий и Марс като съответствия на трите важни германски божества, на които по негово време се принасяли човешки жертви. Това са безспорно Тор, Водан и Тиу, на които са наречени нашите вторник, сряда и четвъртък...

С. 508...относно напъните на Църквата да узурпира функциите на държавата: Първият настъпил още по времето на Данте, когато папа Бонифаций VІІІ /1294-1303 г./ когото поетът поставил в осми кръг на ада в “БК”, изложил в прочутата вула, известна като Unam Sanctam, най-смелата претенция за световна власт, предявявана някога от който и да е монарх...