С. 970 Легендата за Лорелай представлява съвършен образец за успешна литературна измама /спекулация/. Това е една измислица, която се смесва от раждането й с автентичните европейски народни митове.
Легендата се оформя въз основа на наименованието на една висока, надвиснала над Рейн, скала. Наименованието й е Lurley, т.е. коренът Lыr е с келтски произход и указва естеството на съдържащата шисти скала, а наставката Ley означава “скала” на средно горнонемски. Тази скала се намира при Сен-Гор /Saint-Goar/, надолу по течението след Бахрах /Bacherach/, издига се на 132 метра над реката /на десния й бряг/. Някога тя представлявала опасно за преминаване от лодкарите място. Опасността се свързвала с мощното и многогласно ехо, което се получавало от многобройните пещери по скалата. Така се пораждат във въображението на хората от народа много притчи. Те са били изместени от литературната преработка, появила се в началото на ХІХ век, в която се въвежда образа на русокосата фея.
С. 971 Още през 1250 година швабският трубадур Марнер /Marner/ пише, че в пещерите на скалата живеели гномите, които бдели над съкровището на Нибелунгите скрито от Хаген в подмолите на реката. Не се намира обаче точна индикация къде е потопено съкровището. През 1850 година Вагнер избягва също да укаже къде точно е било потопено съкровището на Нибелунгите.
Лодкарят в една песен, включено в сборника “Сборник песни от Колмар” /Kolmarer Liederhandschrift, 1546/, се задоволява да си говори с джуджета. През 1502 година в една елегия посветена на възлюбената му Урсула от Майанс /Ursule de Mayence/ поетът Конрад Целтес /Conrad Celtes/ свързва бързея и въртопите на реката с ехото от населените, според народното поверие, с богове пещери. /Quattor libri Amorum, Elegia 13/. В излезлия през 1640 година сборник “Bremer Druck” се отбелязва само ехото от скалата Лорелай, което според анонимни стихове от ХІІІ век носело важни пророчества.
Фреер /Freher/ в своето съчинение “Originae Palestinae” /1612/ отново говори за съществата подвластни на бога Пан, гномите и ореадите, които, скрити вътре в недрата на планината, отразяват ехото. По-известните хронисти /Zeiler/Merian (1632), Winkelmann (1697), Gregorius (1715)/ след него повтарят същото твърдение.
Така възниква една нова възможна филологическа интерпретация на името
Л о р е л а й, т.е. Lыr идва от Luremus /джуджета/, злосторни стражи, които дебнат /lauern/ преминаващите пътници. Някои свързват името с латинската дума lausa. Laura, означаваща скална хралупа.
За Лорелай пише Клеменс Брентано в своите “Рейнски приказки” /Rheinmвrchen/1810-1811/. Кристализацията на темата и превръщането й в мит се поражда от колективното омагьосване, което се излъчва от легендата. Мотивът “Лорелай” през епохата на романтизма привлича предимно младите поети / Брентано /25 г./, Айхендорф /22 г./, Льобен /30 г./, Хайне /25 г./, чиито вроден донжуанизъм се съпътства от голямата им несигурност относно съдбата и призванието им...
С. 972 Наистина изглежда, че Лорелай си остава едно романтично и западно превъплъщение на други митове, едновременно древни и универсални, в които се отразява смесицата от привличане и отблъскване, която всеки път е ръководеща в избора на любовта. Лорелай, съдбовната жена и същевременно ранената от любов жена, е алигорична фигура, която въплъщава присъщата на този избор двойственост. Измислената от Брентано легенда е имала щастието да намери една генерация от поети несигурни относно собствената им участ, като и ентусиазирани читатели. За разпространението на тази легенда допринасят много следните фактори:
- традиционната рецептивност на немците за наслоените вече около високата скала легенди;
- литературното остойностяване на пейзажа в края на ХVІІІ век в Европа и особената ценност, която му се придава в Рейнската област от младите романтици, които създават Хайделбергският кръжок. Те следват примера на Гьоте и се приобщават към немската народна песен. През периода 1806-1808 година Бретано и Ахим фон Арним издават сборника “Чудният рог на момчето” /Des Knaben Wunderhorn/.
- откриването и пускането по Рейн на първите параходи, а след това прокарването на първите железопътни линии. Така навлиза модата на пътуванията из “Ривиерата на Севера”
- търговската експлоатация на новосъздадения развлекателен флот лансира първите гидове за туристите, в които се настанява и тази романтическа приказка.
С. 972 Брентано осъществява съчетаването на двете легенди: 1/ за нимфата Ехо, изгаряща от любов към Нарцис /Овидий, “Метаморфози”/, която се превръща в скала от скръб и общува с хората само като отглас; 2/ тъй като е роден в Еренбрайтщайн /Ehrenbreitstein/, близо до Кобленц, поетът е запознат добре с всички местни легенди.
Всъщност рожденото свидетелство на мита за Лорелай е баладата от 26 строфи на Брентано, която се появява през 1801 година като песничка /Liedchen/ включена във втората част на обемистия роман “Годви, или каменният образ на майката” /Godwi, oder das steinerne Bild der Mutter/.
С. 973 В легендата откриваме както почитта към средновековното минало, изпълнено с неспокойни рицари, така и спомена за кралицата Кримхилда /”Песен за Нибелунгите”/, чийто замък Кьонигсбург е разположен на Рейн. Кримхилда също причинява смърт на всички, които се доближат до нея.
Трябва да се отчете и влиянието на Гьоте: “Горски цар” /Erlkцnig /, “Рибарят” /Der Fischer/, “Кралят на Туле” /Der Kцnig in Thule / и “Капината” /Heidenrцslein/. В тези известни стихотворения са смесени предпочитаните от Брентано теми за фаталната любов, за извратената невинност и за болезнената и предадена вярност. Обвинена в магьосничество, осъдена от епископа, който по време на процеса се влюбва в нея, да се оттегли в манастир Л о р а, за да се спаси от хората, които заробва въпреки волята си, за да се спаси от живота, който й е непотребен, след като нейният любим я изоставя, успява да заблуди бдителните си пазачи, които я водят, и пада от високата скала, надвиснала над Рейн /дали поради съдбовно подхлъзване или за да се самоубие?/, във водите на реката, по които й се струва, че разпознава лодката на своя възлюбен. В последната строфа се отдава дължимото на легендата, според която ехото отговаря три пъти на ужасените рицари /пазачи/: “Лоре Лай! Лоре Лай! Лоре Лай!”
Брентано става първата жертва на тази изкусителка и на литературната тема, на която тя придава смисъл: тя се разклонява в няколко трактовки.
В една втора версия на баладата епископът е представен като любовник на Лора. След като я отблъсква от милосърдие, неговата любов се възражда, когато трябва да я съди. Именно него забелязва девойката върху палубата на кораба, който се носи по Рейн, и се хвърля в реката. Тя обаче не забелязва, че той е сменил кръста с меча, станал е рицар и така може да й отдаде всецяло сърцето си.
В сборника “Рейнски приказки” /Rheinmвrchen/, създаден 10 години по-късно в Берлин, /между 1810 и 1816 г./ се внасят много нови вариации на централния мотив, които пораждат следващите адаптации на литературния мит “Лорелай”. Лорелай престава да бъде младата жена влюбена в Бахрах /Bacherach/, за да се превърне във фея или вечно млада и красива ондина. Тя живее в скалата заедно със седемте си дъщери и се превръща в пазителка на съкровището на Нибелунгите. На всеки вик, който достига до нея тя отговаря седем пъти, за да докаже своята бдителност.
В “Приказка за Алпийския съсел” /Mвrchen vom Murmeltier/ “Фрау Лурлай” е вече една добра и красива никса /русалка/, която броди из областта и приема, за да прекара нощта, гостоприемството на духовете на изворите.
В “Дедите на мелничаря Радлауф” / Die Vorfarhen von dem Mыller Radlauf / Лорелай накрая се омъжва за един принц, който, от любов по нея, става мелничар. Сега у нея се открояват чертите на съпругата и майката, която със песните си приспива децата на Майанс /Mayence/. Тази безобидна и добронамерена “Госпожа Лурлай”няма нищо общо с нещастната възлюбена, обвинена в магьосничество, на Бахрах....
