Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04 14:33 - ПИЕР БРЮНЕЛ - Литературният мит ДИОНИС /подбор и превод на доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 114 Коментари: 0 Гласове:
0



 Д и о н и с  /Ann-Dйborah LйvyыBertherat/, с.459-469

 

 

С. 459  Ако се вярва на представата създадена от древните гърци Дионис е млад бог: често юноша, понякога почти дете. Оттам някои интерпретират името му като фригийски вариант на гръцкото име Dioskouros /момчето на Зевс/. Може би е по-правомерно да се допусне, че името Дионис произлиза от Низа /Nysa/, хранителка и отечество на бога...Трябва само да запомним, че всички тълкувания на името на бога му приписват чужд произход, произход, който се твърди, че е митичен след откриването на архивите на Микена.

  Защо Дионис е превърнат в чужденец? Може би защото е било важно той да бъде “бог, който идва” и най-вече да се оправдае чрез тази измислица неговия странен и безпокоящ характер.

 С. 460 Обикнатата от Зевс смъртна жена Семела загива като жертва на ревността на Хера. След като тя поискала от нейния божествен любовник да се появи пред нея в цялото си величие, той я поразил с гръмотевица. После, след като изтръгва от лоното й детето заченато от него, Зевго зашива в бедрото си, където то отраства. Така Дионис е дарен с двойно раждане и то отзвучава в култа му, по-точно в ритуала liknitиs /дете в люлката/, което жените призовават и търсят, тъй като то всяка година изчезва, за да се появи отново на следващата.

   Митовете за детството и скитанията на Дионис го представят като преследван бог: той ту е разкъсван на парчета, сваряван и поглъщан от Титаните, но Деметра го връща към живота; ту Хера, продължавайки отмъщението си, поразява с лудост сестрата на Семела Ино, първата дойка на бога; според някои варианти пирати отвличат детето, за да го продадат.

  В “Илиада” /VІ, стих.128-140/ Омир пресъздава един смайващ епизод: Ликург, въоръжен с убиваща брадва, преследва Дионис и неговите нимфи-кърмилници. Обезумялото дете се хвърля в морето, от където го изважда Тетида.

   Страстната жар на страдащия, умиращ, но винаги раждащ се отново Дионис е символ на обновлението на растителния свят. Не е случай, че всичките четири големи празника в чест на бог Дионис са събрани между края на декември и началото на април: зимното слънцестоене и пролетното покълване.

  Легендата свидетелствува за връзките на Дионис с другите вегетални божества: Кибела и Реа, двата ипостаса на Великата майка, които го отмъкват /открадват/ от Хера; полските нимфи, които го обграждат; Ариана, минойската богиня на вегетацията, чийто любовник е той; и най-вече Деметра, с чийто култ са свързани мистериите в Елевзина и на която Пиндар го прави parиdre /???/.

  Според Еврипид прозвището на Дионис  Б а к х у с   произлиза от гръцката дума  b a c c h o s /клонка/. Бакхус, бог ploutodotиs /дарител на богатства/, дава сила и стимулира растежа на растенията. Сред многото вегетални атрибути, които го съпътстват, са бръшлянът, от който е венецът му, и лозата, която той е дарил на хората, заемат първите места.

  В мита тези две растения играят спасителна роля: бръшлянът спасява от гръмотевицата детето на Семела; бръшлянът и лозницата като се оплитат внезапно в мачтата на кораба та пиратите похитители предизвикват паника у тях; една преследвана упорито нимфа се превръща в лозница, за да задуши Ликург. Все пак контрастът между тях – хладина и безплодие от една страна, топлина и щедрост от друга – хвърля върху бога двусмислено озарение.

С. 461  Дионис се налага накрая като бог на виното. По време на празниците виното представлява бога. То се поднася като  н о в о  вино на празника

 Л и н е и /януари-февруари/ на бога изобразяван от украсена с клонки маска. Дионис, polygйthиs /радостният/ разполага, според Еврипид, със способността “да предизвиква смях и приспива грижите ни” /”Бакханките”, стих.380/.

  Този бог, приятел на нимфите, който се чувства у дома си при Тетида, който влиза в Атина на колесница във формата на кораб, проявява подчертан афинитет към водата като елемент, универсален стимулатор на плодородието, за да се ограничи мощта му само в царството на растенията. За да се убедим в това е достатъчно да се вгледаме в спътниците от обкръжението му: магарета, козли, бикове, изрисувани често като щръкнали фалоси, Сатири и Силени, чиято похотливост се уравновесява от целомъдрието на Менадите. Дионис по време на А н т и с т е р и и т е /февруари-март/ осигурява чрез телесното си съчетаване с Базилина /?/ една година плодородие за града Атина.

   Възхвалата на мъжествеността се поддържа в култа чрез разнасянето на фалоса /phallophorie/. Но свойствено за Дионис е да създава пълна представа за плодородието, която е едновременно мъжествена и женствена. Както в култа, така и в мита той е обграден от жени. Есхил го назовава “излъчващият женственост” бог, тъй като той като юноша често носел п е п л о с, наметало, което обикновено носели жените в Древна Елада. Някои го представят като 

а н д р о г и н /двуполово същество/. Двойствеността на пола му напомня за хермафродита, който е въплъщение на идеалната плодовитост. В поемата “Тирсът” /Жезълът на Бакхус/ “Малки поеми в проза”/ Бодлер представя тирсът като съчетание от две внушения – едното отвеждащо към мъжествеността чрез правата линия на ствола на жезъла, другото загатващо за женствеността чрез виещите се клонки на върха му.

  Чрез епитетите polygйthиs и  ploutodotиs се потвърждават двете по-горе споменати функции на Дионис. Към тях Омир прибавя и трета като назовава бога mainomйnos /безумният/р т.е. богът, който смущава, обърква, дори преобръща реда на нещата.

С. 462  В “Раждането на трагедията” Ницше установява асоциация между сладострастието и жестокостта в дефиницията си на дионисиевското начало. Това са наистина двете лица на опиянението. Този бог е способен да лее мляко, мед и вино за просперитета на хората, но той може със същото усърдие да им причинява нещастия: изтичащите от тавана на стаята им мляко и вино подлудяват дъщерите на Миний /основател и цар на беотийския град Орхомен, митически родоначалник на миниите/, които са си навлекли това изтезание, тъй като са отказали да изоставят мъжете си, за да последват Бакхус.

  Жените, които последват Дионис се превръщат в Менади или Бакханки. Под въздействието на  m a n i a /обладаването от бога/ те стават неуязвими и се оказват дарени с нечувана сила. Те са обладани от истински бяс да убиват, който ги тласка да разкъсват младите животни, които са откърмили, а понякога и собствените си деца. Вакхическата  o r g i a /ритуал/ протича в три етапа: o r i b a s i e, бясно преследване на жените из планината; d i a s p a r a g m o s, жертвоприношение чрез разкъсване, което е описано в трагедията “Бакханките” /405 г.пр.н.е./ на Еврипид, където Пентея е принесена в жертва от майка си Агаве / стих.1121-1129/; o m o p h a g i e, поглъщане на суровото месо на току що убитото и разкъсано животно/човек/.

  В култа към Дионис се включва и ритуалната жестокост: в Аркадия бият жените с камшици, в Беотия те са преследвани от жреца на Дионис, който носи меч в ръце. Някъде се принася заместител на човешка жертва – малко теленце обуто в котурни, което би трябвало да изобразява детенце.

  Чрез посредничеството на  m a n i a Дионис налага на верните си следовници жестокостите, които сам е изстрадал: бил е преследван от Ликург /митически цар на тракийското племе едони/, разкъсан и погълнат от Титаните. Оттук произхожда може би жестокостта на Бакханките, тъй като те могат докато задоволяват тъмните си инстинкти, да изживеят отново страстта на бога, който ги обладава.

С. 463  Амбивалентността на Дионисиевото опиянение, включващо радостта и беса, живота и смъртта, е въплътена в животните съпъстващи шествието на бога: от една страна са плодовитите животни – козела и бика; от другата страна са хищните и смъртоносни животни – лъвът, рисът и пантерата. Противоречието е предадено със символ, който се проявява в израза използван от Ницше “смъртоносно  тиха врява”, която немският мислител приписва на бога, който назовава  B r o m i o s /Ревящият/, тъй като е съпътстван от музика на тъпани, флейти и цимбали вдигащи ужасна врява, но умее да внушава и тишина, в която Менадите се вкаменяват.

  Раждането на Дионис е белязано от срещата на живота и смъртта. Оттам произлиза значимостта на мъртъвците в неговия мит и култ. Хораций разказва, че Дионис слязъл в долното царство да търси мъртвата си майка. В пародийната комедия на Аристофан “Жаби” /405 г.пр.н.е/ той се озовава пак там, за да търси преселилият се сред мъртвите Еврипид. Третият ден на Антестериите, Chystres /денят на гърнетата/, е посветен на мъртвите, които идват да навестят живите. Той наподобявал християнската задушница с помена. Приготвяли за покойниците храна в гърнета и правили възлияние в едно отвърстие на храма на Зевс, като отправяли молитва към Хермес Психопомпос, съпровождача на мъртвите, който според поверието живеел в земните недра. Денят завършвал с повика към сенките: “Вън оттук, сенки, Антестериите свършиха!” / По Г. Батаклиев/. Афинитетът на Дионис към мъртвите позволява на Хераклит да го уподоби с Хадес, който е също дарител на богатства /Плутон/.

   Различните версии на мита за любовта на Дионис и Ариадна свидетелстват за колебанието между живота и смъртта: веднъж Дионис е представян като утешител на Ариадна след като я изоставя Тезей; друг пък, къкто свидетелства Омир, той е толкова ревнив, че изпраща смърт на възлюбената си чрез посредничеството на Артемида /”Одисея”, ХІ песен, стих.325/.

    Култът на този бог чужденец се извършва на различни места, не е фиксиран в даден храм, предпочитали са храмовете на отворените и мобилни богове. Основата на дионисиевата религия, t h i a s e, се разполага решително извън общностните норми, тъй като в групата на почитащите го се смесват мъже и жени, богати и бедни, граждани, метеки /чужденци/ и роби.

  От друга страна бог Дионис показва женска сила, притежава нощна и разрушителна /сюбверсивна/ мощ, на която като ефеминизиран бог се явява поддръжник. Така че той се възприема като допълнение /продължение/ на дневната, подредена и мъжка сила на Аполон. Всъщност този, който отвлича жените от обичайното им занятие, тъкането, за да се втурнат из планината, може да предизвиква само преразглеждане на установения семеен и социален порядък. В “Бакханките” се стига до пароксизма на социалното преразместване. Дворецът в Тива, символ на царската власт, е сринат.

С. 464 Разредът на човешките ценности се оказва разтърсен, тъй като бог Дионес, роден от смъртна, остава много близък до земните хора и им позволява да се уподобяват с него. За разлика от всички древногръцки религии Дионисиевата премахва границата между човешко и божествено.

   В Древна Гърция култът на Дионис придобива катарзисна функция. Той освобождава за известно време човека от миналото му като гражданин, освобождава го от жестоките импулси заложени в него. Внесената в Рим Дионисиева оргия ще се изроди, ще стане твърде волна и ще бъде забранена. В Рим Дионис е почитан повече от хората на изкуството и му се създава репутация на бог на виното и на весел музикант обграден от кръшни бакханки.

  Селските Дионисии /декември-януари/, Линейте и най-вече Големите Дионисии /март-април/ са празниците, на които са се провеждали конкурси между драматическите поети. На скамейките в амфитеатъра, както и по време на оргията, са се смесвали полове и социални класи, а на сцената е триумфирало въображението и се е възцарявало безумието. Духът на Дионис се освещава от трагедията.

  В труда си “Раждането на трагедията” /1872/ Ницше подчертава аналогиите между гръцката форма на трагическия жанр и култът към Дионис: в основата на всяко драматургично представление е заложена една метаморфоза, “своеобразно омагьасване”, което напомня за обладаността от Дионис; трагическият хор, едновременно зрител и герой на действието, е “символ на тълпата станала плячка на Дионис”; трагедията носи същата забрава на миналото, същото освобождаване, същият к а т а р з и с /catharsis/ както бакхическото опиянение.

С.465   Ницше възприема хипотезата, според която страданието на самия Дионис е било вероятно първият сюжет на трагедията. Във всеки случай той е сигулен, че присъщата на трагическия жанр жестокост е същата, към която Дионис увлича Бакханките: на трагическата сцена, както във мита за Дионис се представят /или разказват/ безумия, убийства и разкъсвания.

  Като обявява възраждането на трагедията Ницше заключава, че влиянието на Аристотел е отклонило трагедията от обичайното й русло – Дионисиевата традиция. Към подобно обновление на театъра призовава Арто в манифеста си “Театърът и неговият двойник” /1938/, където без да упоменава Дионис авторът връща трагедията към първоначалното й вдъхновение: жестокостта. Освободен от отклоненията му към психологията, станал отново метафизичен, театърът трябва да носи, както чумата, освобождаващ катарзис: Той е “зло, защото е върховното равновесие, което не се постига без разрушение. Той приканва духа към делириум, който екзалтира енергиите”. Тази последна фраза призовава по странен начин бакхусовата мания. Но Арто предпочита да се позовава върху наблюденията си върху театъра на Бали, тъй като вижда в дионисовия дулириум анархистична, неизчислима предварително сила.

   За Арто театърът си остава сюбверсивна културна институция, която “разкрива на колективните общности тяхната сумрачна мощ, тяхната скрита сила”. Действието в театъра е наистина дионисиевско, тъй като е нощно и опасно, като вакханалия.

  Цялото творчество на Ницше е създадено под вдъхновението от Дионисий. В “Тъй рече Заратустра” той възхвалява “дионисиевия демон”. Поезията му отдава почит най-вече на два аспекта на дионисиевото начало – танцът и опиянението / вж. “За висшите хора”, гл.ІV/. Ницше приема премахването на границата между божествено и човешко, което позволява съществуването на “висшите хора”. Не по-малко съществено за него в дионисиевото начало е и премахването на границите между хората.

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 417072
Постинги: 432
Коментари: 48
Гласове: 242
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930