ДЖОУЗЕФ КАМБЪЛ, Западна митология, Рива, С. 2005 г. /Фрагменти от прочита на доц. Гено Генов/
ЕПОХАТА НА АВГУСТ
С. 320...Според Плутарх девица от царския род на Еней, принудена да стане весталка от баща си Амулий, брат на цар Нумитор от Алба, родила близнаците Ромул и Рем. Скоро след като положила обета, се разбрало, че е бременна, и щели жива да я заровят, ако не била нейната братовчедка, дъщеря на царя, която помолила да не я убиват. Затворена, тя родила две момчета по-големи и по-хубави от човешки бебета, които разтревоженият баща връчил на един слуга да изхвърли. Но той ги сложил в малко корито, занесъл го на реката и го оставил на брега; прииждайки, водата отнесла лодчицата надолу по течението до равно място, където растяла голяма дива смокиня. Дошла вълчица и ги накърмила, кълвач им донесъл храна. Както пише Плутарх, двете същества, смятани за свещени животни от Марс,, потвърждавали казаното от майката, а именно, че баща им бил бог Марс; други пък заявявали, че това бил собственият й баща Амулий, който дошъл при нея в доспехи, преоблечен като бог.
Известно време за близнаците се грижели животни, докато един ден ги намерил свинарят на Амулий, който ги отгледал тайно, но, както твърдят други, със знанието и помощта на царя, защото е казано, че са ходили на училище и били добре подготвени да четат и пишат. Кръстили ги Ромул и Рем от думата “рума” – “цицка” /на вълчицата/. Смелостта им се проявила още докато растели...
С. 321...Между двама пастири, единия на царя, другия на брат му, избухнала кавга, в хода на която Рем попаднал първо в ръцете на брата на царя, после на самия него. Ромул нападнал града, освободил близнака си, убил тиранина цар и брат му, след което близнаците се сбогували с майка си и заминали да построят собствен град на мястото, където ги изхвърлила реката. Скарали се за това къде да бъде градът и се съгласили да решат спора с гадаене. Но когато Рем видял шест лешояда, а Ромул твърдял, че е видял дванадесет, се сбили и Рем паднал убит.
Плутарх съобщава, че когато Ромул се заел да основава Рим, изпратил за хора от Тоскана, които да ръководят целемониите според “Disciplina Etrusca”.
“Първо, пише Плутарх, бил изкопан кръгъл ров около онова, което днес е кимитиом, и хвърлили като жертва от всички неща, смятани по обичай и необходими по природа. И там хвърлили парчета земя, които всеки мъж носел от родното си място. Нарекли този ров също като небето – свят; и около този център описали кръг. Тогава основателят сложил на ралото бронзов палешник и като запрегнал в него бик и крава, сам той прокарал дълбока бразда и описал в кръг границата, а задачата на онези, които го следвали, била да върнат земята, изхвърлена от ралото, обратно вътре и за да не остане нито една бучка отвън. С тази бразда били отбелязани контурите на стената...,а където смятали да отбележат порта, дръпнали ралото от земята и прекъснали браздата; ето защо смятат стената свещена, освен мястото, където са портите – и тъй като ако приемат и тях за свещени, не биха могли, без да нарушат религията, да внасят вещите, които трябва да влезнат в града, нито да изнасят нещата, които смятат за нечисти.”
Благодарение на прочутия набег и похищение на сабинянките Ромул осигурил на своя град жени и по този начин сабините станали първо роднини, а сетне граждани на Рим. Други войни разширили владенията му. Накрая умрял,, или по-скоро изчезнал по начин, интересен за всички, склонни да разсъждават за митичната атмосфера на Римската империя през века на раждането и смъртта, възкръсването и изчезването на Христос.
С. 326...Според Плутарх ...”Ромул напуснал света на 54 години и в 38-мата година от царуването си.”
Римляните използвали две думи, за да обозначат присъствието на божества или небесни същества, а именно “деус”, което превеждаме обикновено с “бог”, и “нумен”, за което нямаме подходящ термин. Коренът “nv” във втората означава “кимам”, от което и значението “заповядвам или внушавам”, а сетне “божествена воля или сила, божествена власт”...Следователно “кимването” ще трябва да се е изживявало като идващо не отвън, а отвътре на наблюдавания обект. Така, докато латинската дума “deus”, от корена “div”, сияние, е свързана със санскритското “дева” – “бог”, и означава същество без определена личност, “numen” по-скоро означава волеви импулс и сила без лично определение...
С. 327...Най-важни сред римските “нумени” били свързаните с дома, където богослужението водел “патер фамилиас”/главата на семейството/. На първо място семейният култ бил свързан с тайната на собствената приемственост във времето, представена с обреди, изразяващи почит към предтечите /”манни”/, и с празниците на покойните въобще /”пенати”/. Почитали също “нумени” на дома и домакинските предмети /”лари”/. Пазителката на огнището Веста била персонифицирана като богиня, а пазителят на вратата Янус – като бог. Съществувала също представа за “нумен”, на способността на мъжа да създава потомство, неговия “гений”, и на способността на жената да зачева и износва деца, нейната “юно”. “Геният” и “юно” идвали на живот и издъхвали с индивида...По-късно, под гръцко влияние, силата “юно” се превърнала в богинята Юнона, пазителка на раждането и майчинството, отъждествена с гръцката Хера.На различни фази от процеса на земеделието се чествали поредица “нумини”: Стеркулин, силата, проявяваща се в оплождането на нивите; Вервактор – първото разораване на почвата; Редаратор – второто; Импорцитор – третото; Сатор – засяването на нивата;... и т.н. до Месия – жетвата, Конвектор – прибраната реколта; Нодутеренсис – харманът; Кондитор – прибирането на зърното в хамбара; Тутилина – запазването му там; и Промитор – отнасянето му в кухнята.
С. 328...Други “нумени”, с по-трайно присъствие, придобили по-плътен характер, както например господарят на ярките небеса и на бурята Юпитер, по-късно отъждествяван със Зевс, богът на войната Марс – с Арес, богът на морските вълни Нептун – с Посейдон, покровителят на животните Фавн, богът на гората Силван. По същия начин и при женските сили Церера – с Деметра, Телус Матер – с Гея, първоначално богиня на пазара, Венера – с Киприта /Афродита/ и Фортуна – с Мойра. Имаме също богинята на цветята Флора, богинята на пролетта и раждането Кармента, Матер Матута, първо богиня на зората, сетне на раждането.
...Отбелязахме, че в дома нумина на огнището била богинята Веста. В по-широкото семейство на държавата през цялата история на езически Рим са спазвали същия свещен принцип в кръгъл храм, където шест изключително почитани жени обслужвали чистия пламък. В края на всяка година го гасели и палели отново по първобитен начин – с триене на пръчки. Дрехата на целомъдрената весталка наподобявала рокля на римска булка, а при полагането на обета Понтифекс Максимус, главният жрец на града, прегръщал тържествено монахинята с думите: “Te Amata, capio!” – “Любима моя, вземам те!” Символично двамата били съпруг и съпруга. Ако весталка нарушела обета си за целомъдрие, я заравяли жива.
С. 329...В един ранен момент – през втората половина на VІ век пр. Хр., Рим се управлявал от етруска династия, тази на Таркините от Таркиния /сега Корнето/. Те били пропъдени около 509 г. пр. Хр. и с това започнал епохалният процес на елинизиране на римската религия, който поставил нейните местни, архаични обичаи в хармония с новия хуманизъм на бъро разрастващите се основни центрове на цивилизация...също по това време Сибилинските книги в Рим били пренесени от Куми – древно свещено място, което се намирало на около двайсет километра южно от Неапол и е основано още от гърците през VІІІ век пр. Хр., по-конкретно са го почитали заради оракулската пещера, където пророкувала сибилата, описана от Вергилия в Еклога ІV.
....И както може да съдим от прочутите думи на Вергилий, вървейки надолу към своя край, сибилинският цикъл трябвало да бъде последван, както навсякъде в митичните цикли от този род, от Златна епоха на повторно начало.
“Идва последното време, вещано от кумската жрица, и се започва наново могъщ вековечен порядък. Връща се девата, връща се и Сатурнийското царство, ново потомство вече изпраща небето високо. Към младенеца, когато се ражда, бъди благосклонна, чиста Луцино, не от него отстъпва желязното племе, сменя го златният род, над света Аполон ще царува.”
С. 330...Първата възможност за въвеждане на чуждите божествени сили с висок заряд се открила през 204 г. пр. Хр., когато командваната от Анибал армия на Картаген продължавала да е заплаха вътре в Италия. Поредица бури и градушки създала впечатлението, че по някаква причина самите богове са в конфликт с народа на Рим и затова се обйрнали за съвет към Сибилинските книги. Отговорът гласял, че врагът щял да бъде пропъден, стига в Рим да бъде въведен култът към Великата богиня на фригийския град Песинунт. Тази Магна Матер била Кибела, майката-невеста на вечно умиращия, вечно възраждащият се спасител Атис, а те пък били местните форми на вече добре познатата ни двойка – Инана и Думузи, Ищар и Тамуз...Сега, по съвета на Сибилинските книги, възвисили Кибела Магна Матер и във вид на голям черен камък я внесли и поставили в храма на Палатинския хълм...
