На 15 август 1534 година полага обет на хълма Монмартър, с който се обрича на строго целомъдрие и крайна бедност заедно с още шест свои приятели, сред които е бъдещия Свети Франсоа Ксавие. Групата се самообявява като Орден през 1537 година във Венеция. С папска була, издадена три години по-късно, Павел ІІІ разрешава дейността на Ордена и освещава наименованието му Братството на Исус или Орденът на йезуитите.

   Игнаций Лойола се противопоставя на идеята католиците да се примирят и да заживеят в мир с протестантите - идея, която се отстоява по онова време от холандския учен-хуманист Еразъм Ротердамски. Той насочва реформата на католицизма към отстояването на присъщите му верски догми и насърчаването на строгото им съблюдаване. Лойола и създаденият от него Орден успяват да възпрат разпространението и нарастващото влияние на протестантизма сред изповядващите католицизма страни разположени в Централна Европа. Той създава фундаменталния си труд “Упражнения за духа”, изработва “Основните правила” /Constitutions/ на Братството на Христос, написва “Дневник на Поклонника” и води оживена кореспонденция с редица авторитетни европейски теолози и философи. Всичките му съчинения са насочени към утвърждаването и укрепването на непреходната Божия слава /ad majorem Dei gloriam/. Девизът на Ордена на йезуитите призовава вярващите на борба “в защита на най-висшата слава - Божията слава”. Игнаций Лойола е канонизиран през 1622 година, т.е. в началото на “века на Ренесанса”. Вярващите католици го почитат като светец всяка година на 31 юли.

  Английският философ Бъртранд Ръсел с основание твърди, че чрез създаването на Йезуитския орден “успехът на протестантството, отначало удивително бърз, бил обуздан от Лойола”: “Лойола бил воин и орденът му бил основан по военен образец; подчинението на генерала е безусловно и всеки йезуит е длъжен да се смята за мобилизиран във войната срещу ересите. Йезуитите придобиват влияние непосредствено след Трентския съвет. Те били дисциплинирани, способни, изцяло отдадени на делото и също така умели пропагандатори. Тяхната теология била противоположност на протестантската; те отхвърляли онези елементи от учението на Св. Августин, върху които протестантите наблягали. Вярвали в свободната воля и се противопоставяли на предопределението. Спасението според тях се постига не само посредством вярата, а и чрез съчетанието на вяра и дела. Йезуитите се прославили с мисионерското си усърдие, особено в Далечния изток…Те заложили на образованието и така постигнали силно влияние върху младежките умове. Образованието, което те давали, поне в онази част, където не била намесена теологията, било най-доброто за времето си…”/ Б. Ръсел, с.54/.