Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2017 13:27 - ФРИДРИХ ХЬОЛДЕРЛИН /1770-1843/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 574 Коментари: 0 Гласове:
0



      ФРИДРИХ  ХЬОЛДЕРЛИН /1770-1843/

Живот и творчество: Не бихме могли да подминем самобитния поет, предшественик на романтизма в Германия,  Х ь о л д е р л и н, който трудно би могъл да бъде класифициран като класик или романтик. Той се самоопределя просто като поет и преценява, че това е единственото му призвание, което няма основание да отрича. Роден е в провинция Швабия, където всички са повече или по-малко роднини, всички са по рождение или пастори, или поети. Баща му е бил управител на църковните имоти в градчето Лауфен на Некар, а майка му е дъщеря на пастор. Родителите предопределят житейската му участ - да стане пастор.

  След като издържа приемния конкурсен изпит Фридрих влиза в протестантската семинария в Тюбинген, където следва от 1788 до 1793 година. Както в редца други градове на Германия така и в Тюбинген отеква екота от революционните събития в Париж, където на 14 юли 1789 година разбуненият френски народ превзема Бастилията, пее ентусиазирано “Марсилезата”, заканва се, че скоро ще прати Луи ХVІ на гилотината и възхвалява свободата, братството и равенството. Както именитите си съвременници, философите Хегел и Шелинг, музикантите Моцарт и Бетовен младият Хьолдерлин възхвалява в химни Приятелството, Красотата, Любовта,  Природата, Съдбата, Отечеството и Човечеството, но най-възторжено възпява Свободата. Още преди да завърши семинарията в Тюбинген, той обявява, че единственото призвание, на което е способен да се отдаде всецяло, е поезията, т.е. той декларира, че се самоотдава на поезията така както други се отдават на избрания религиозен култ. Той разглежда отказването от поезията като отказ от избраното вероизповедание.

  Сред състудентите си той е известен с физическата си красота, с гордата си осанка. Уважаван е не само като поет, но и като талантлив музикант - свирел е на флейта, цигулка, а по-късно на пиано, и високоерудиран ценител на музиката. Някои сравняват приносът му в немската поезия, с приноса на Моцарт в немската музика. Още на двайсет години той си изработва свой лирически почерк и по-късно като утвърдил се поет много държи на самобитното музикално внушение на стиха.

  Още като юноша започва да превежда на немски Пиндар и Софокъл. Той е единственият поет между неговите съвременници, който успява да осъществи пълноценен контакт с поезията на антична Гърция. След като дълго време възхвалява Древна Елада като страната постигнала Златния век,  който си остава  непостижим за тогавашна Европа, Хьолдерлин създава  съвременна    е п и ф а н и я,  посветена на Запада, която предизвестява в поредица пророчески химни - без съмнение  върховно постижение на немската лирика. За младите немски интелектуалци, живели през 90-те години на ХVІІІ век , Древна Гърция е първата европейска държава, която през античността е постигнала свободата, издигнала я е като важна гражданска добродетел и така е станала образец за останалите страни на континента. В техните представи свободата е постижима само от герои като Херакъл и Ахил, от поети като Орфей и Алкей, от мъдри писатели като Есхил и Плутарх.

  Хьолдерлин напуска протестантската семинария, когато е още на 23 години, но вече е признат и известен като поет в средата на младите образовани немци. Става учител, за да изкарва прехраната, сътрудничи известно време на списанието на Шилер “Талия”. Но след няколко месеца, подвластен на неустойчивия си циклофреничен темперамент, прехождащият бързо от екзалтация към депресия и обратно Хьолдерлин напуска учителския занаят и заминава за Йена, където се записва в Университета, за да слуша лекциите на Хегел, който по онова време разбунва и екзалтира умовете на свободолюбивите студенти в Германия. Малко след това му решение Хьолдерлин навлиза  в депресивна фаза, напуска бързо Йена и търси успокоение и приют при майка си, която изиграва важна роля в живота му. Тя се отнася към него като към “вечното дете”, контролира разходите му, помага му, когато изпадне в депресивна криза. Макар че овдовява два пъти и е принудена сама отглежда трите си деца, тя така изкусно успява да управлява фамилните финанси, че осигурява на болния си син прилична рента и му оставя след смъртта си скромно състояние.

  Когато си възвръща псдихическото равновесие Хьолдерлин, благодарение на приятелите си, се настанява като частен учител в семейството на заможния франкфуртски банкер Гонтар. Годините прекарани във Франкфурт са най-щастливите за него. Там се сближава с Хегел, влюбва се в майката на децата, които са му поверени да възпитава - Сюзет Гонтар, която той възприема като земната персонификация на съвършенната женственост от мечтите му. Тази жена откликва на страстната му любовна всеотдайност. Ражда се споделена, пламенна,  любовна страст, която не намира приемлив за двамата изход. При първото възникнало между двамата влюбени  недоразумение Хайнрих реагира отривисто и затръшва след себе си вратата на дома Гонтар.

  Този път го приютява стария му приятел от йена Исак фон Синклер и му помага да преодолее душевната криза след раздялата с любимата Сюзет. През този период Хьолдерлин създава поредица от съвършени лирически творби и започва да пише трагедия с главен герой тиранът на Агридженто Емпедокъл. Но точно тогава динамиката на тази трудна за Германия епоха въвлича този уязвим поет с крехка душа в развихрилите се политически битки, за които той е напълно неподготвен. Увлечен от своя покровител и домакин фон Сенклер той се включва в съзаклятие, което трябва да свали от власт княза на Вюртемберг. Намерението на участниците в него е в Щутгарт да се обяви република подобна на Батавската като те разчитат на подкрепата на Франция. Скоро Хьолдерлин и приятелите му от съзаклятието се убеждават, че в Германия е невъзможно учредяването на републикански тип държавно управление.

     Накрая, “поразеният от Аполон” поет бива смазан от собствените си пророчества и надежди. Не издържа, затваря се в себе си и се посвещава изцяло на творческа дейност. Междувременно научава, че неговата възлюбена Сюзет Гонтар е умряла при неизяснени обстоятелства. Чувства се виновен за нейната преждевременна смърт. Дълбоко покрусен той търси отново утеха при майка си. Лишава се съзнателно от всякакви развлечения, не иска да вижда никого. Въпреки дълбоката депресия работи трескаво върху преводите на немски на трегедиите на Софокъл “Едип цар” и “Антигона”.

   Връхлита го ново нещастие: неговият доскрошен покровител фон Синклер е обвинен в държавна измяна за това, че е организирал заговор срещу княза на Вюртемберг. Ландграфът на Хомбург, покровител на фон Синклер и Хьолдерлин, издейства медицинско свидетелство за поета, за да го спаси от затвора. Хьолдерлин е освидетелствуван като  невменяем и неотговарящ за делата си. Майката на поета, без никакво предупреждение, изпраща свой посредник в Хомбург, за да доведе сина й в Тюбинген. Хьолдерлин изпада в паника, помисля, че го арестуват, издрасква с нокти лицето на мъжа, нает от майка му, който идва да го спаси.  Заради лудешките му изстъпления посредникът го настанява в дома за психично болни в Тюбинген, където му навличат усмирителната риза.

   След няколко месеца престой в приюта за душевно болни, по мнение на лекуващия лекар, Хьолдерлин като “безопасен луд” е настанен да живее в една стара изоставена кула на защитната стена на Тюбинген. Там той ще преживее в пълно усамотение последните тридесет години от живота си. Продължава да твори, но създава творби без живец, за да поддържа просто техниката си на стихоплетец. Упорито отказва всякакви светски контакти. Някои психиатри определят състоянието му не като неизлечима психическа болест, а като душевна криза, настъпила вследствие на окончателното разстройване на взаимоотношенията между майката и сина. Умира през 1843 година в пълна самота.

   Драмата, която преживява през последните години от живота си Хьолдерлин, са удобен повод за следващите поколения романтици в Германия да създадат легендата за неразбрания поет-романтик, избрал поезията като единствено убежище от мъките на земното съществуване. Най-усърдната сред тях е писателката Бетина Брентано, която изтъкава легендарен ореол около образа на своя любим поет: “Той е получил благославяща целувка от Музата на поезията “, твърди тя. По-късно, през 1873 година, Ницше оценява Хьолдерлин като мъдрец, продължител на Сократовата традиция, у когото човекът е неделим от мислителя, неподвластен на светските конвенции, изваян от грамадна канара като единно цяло, напомнящ за легендарните титани, с които кореспандира свободно чрез богатата си фантазия преодоляваща с лекота разделящите го от тях векове.

Лириката на Хьолдерлин:  Създава се погрешното впечатление, че творчеството на Хьолдерлин е трудно достъпно за непосветените читатели. Тази невярна представа може би произтича от простите и непреходни истини, които отстоява в поезията си този всеотдаен служител на Полихимния. Тълкувателите на творчеството му са склонни да се оплитат в прекалино сложни интерпретации на неговите лирически послания. Някои, като френски поет Пол Валери, препоръчват стиховете на Хьолдерлин да се прочетат първо на глас, в оригинал, преди да се предприеме какъвто и да било анализ или да се изгради някаква оценка за поетичната дарба на този немски романтик. Всъщност, изследвачите на творчеството на този  поет не са склонни да го причисляват нито към класицизма, нито към романтизма, тъй като то не притежавало изявен литературен характер. Те разглеждат лириката му като самобитно явление, тъй като Хьолдерлин пише като съвестен поет занаятчия, който смята, че най-важна е изработката, спазването на ритъма и съблюдаването на римата. Вгледан в процеса на създаването, необременен от амбицията да бъде непременно оригинален, този немски поет става неподражаем, неквалифицируем, нито предшественик, нито последовател.

  В стихотворението си “Към младите поети” той благонамерено наставлява:

                   Защото дълго време е кипяло като юноша,

                   изкуството ни,  братя мили, зрее бързо може би

                   и за спокойствието на красотата;

                   бъдете скромни, както елинът е бил.

 

                   Любете боговете и с добро помнете смъртните!

                    Бъдете трезви винаги, учете, не описвайте!

                    И ако майсторът суров ви плаши,

                    сами търсете от Природата съвет.

 В друга своя творба, озаглавена “Към поетите” Хьолдерлин,  се обръща към “тез, които вездесъщо, във прегръдка нежна чудесно възпитава не учител друг, а мощната божествена Природа”:

                   Идеите на общия световен дух

                   спокойно свършват в душата на поета.

                   Та, навестена, тя, открита за безкрая

                    от много дни, при спомена да се разтърси

                    и от свещената светкавица опожарена,

                    да ни дарува песента, свидетелство двояко,

                    на обич плод, на хората и боговете дело.

                                                  ………………………………

                    И подобава нам, поети, да стоиме

                    гологлави под божиите бури,

                    та мълнията на Отца да хванем

                    в ръцете си и във одеждите на песента

                   да поднесем тоз дар небесен на народа.

                   Защото чисти ли сме ние,

                    като деца, невинни ли са нашите ръце,

                    светкавицата на Отца не ще ни изгори

                    и споделило мъките на бога,

                    потресено, остава твърдо вечното сърце.

 

   Хьолдерлин страни от метафизичните спекулации, предпочита да пресъздава в поезията си видимото и конкретното от света, който го обгражда. Точно както съвестния занаятчия той иска да представи чрез един високо прецизен поетичен език наблюдавания, сетивно възприеман, обект и то в също толкова ясна и отчетливо композирана лирическа творба. Всяка дума трябва да предава точно всеки детайл на изобразявания обект, всяка лирическа мелодия трябва да отразява реалното звучене на възпроизвежданата среда.

   Като пример за неусложнена лирична изповед, типична за поета Хьолдерлин, бихме могли да приведем финалните строфи на стихотворението “Когато бях момче”:

                       О, всички вие верни

                        и дружелюбни богове,

                        да знаехте

                        как любеше ви моята душа!

 

                        Не ви  зовях тогава

                        по име още, а и вие

                        не ме наричахте,

                        тъй както хора се наричат,

                        когато се познават.

 

                         Но вас познавах по-добре,

                         отколкото съм някога аз хората познавал,

                         мълчанието на Етера разбирах,

                          речта човешка не разбрах.

 

                          На шумолящата гора

                          съзвучието ме отгледа

                           и сред цветята да обичам

                           се учех аз.

 

                            На боговете във ръцете аз отраснах.

 

   Би трябвало да отделим особено внимание на юношеските химни на Хьолдерлин, в които се усеща ентусиазма на съвестния преводач на одите на Пиндар. Немският лирик превежда древногръцкия поет като се стреми да спазва словореда на фразите в оригинала, държи да пренесе в родния си език не толкова смисъла на одите му, колкото поетичната им стойност. Като самобитен поет Хьолдерлин тръгва от класическите жанрови форми - елегията, одата, спазва метричните конфигурации, изработени в Древна Елада - хекзаметъра и пентаметъра. Той не търси винаги съвпадение между строфичната и семантичната структура в стихотворенията си. Използва много често анжамбмана при прехода от един стих в друг.

     Като илюстрация на свободното боравене с анжамбмана, с което е известен сред ранните немски романтици Хьолдерлин, бихме могли да приемем наситения с фундаментални екзистенциални прозрения, изложени чрез разгърнати сравнения, финал на “Съдбовната песен на Хиперион”:

                                               Без участ, като спящо

                                               кърмаче, дишат боговете;

                                               запазен чист

                                               във пъпка скромна

                                               цъфти духът им

                                               вековечно

                                               и техните очи блажени

                                               гледат със спокойна

                                               вечна ведрина.

 

                                               Но отредено е нам

                                               да нямаме нийде покой;

                                               и чезнат, и падат

                                               злочестите люде

                                               от един час

                                               на друг, слепешком,

                                               като вода от скала

                                               на скала връхлетяла,

                                               с години в неизвестността.

    

    Изумява усърдието му да синхронизира прецизно ритъма на стиховете и строфата със семантичното и синтактично артикулиране на фразата, както и с подредбата на образите в творбата. В изповедното си стихотворение “Към Етера” поетът разкрива в разгърнати ритмувани фрази своято визия за човешката участ и умението си да вижда присъствието на Етера в земната природа:

                Влачим се глупаво ние; подобно безсилна лозница,

                що са лишили от пръта, по който израства нагоре,

                стелим се ний по земята и дирим и скръбни, злочести,

               бродим в пределите земни, о татко мой Етер, напразно,

                че непрекъсната жажда ни тласка към твойте градини.

                ……………………………………

               Ала додето копнея по твоята здрачна далечност,

               дето с вълните си сини обгръщаш крайбрежия чужди.

               Ти шумолящ от върха на овошка разцъфнала слизаш,

               татко мой Етер, и галиш сърцето за теб зажадняло,

               и заживявам щастливо аз, както преди, със цветята.

 

   След 1800 година тонът в химните му, които бихме могли да назовем пиндарически, се променя. Изразът става все по-наситен, често преднамерено затворен за непосветени читатели, т.е. херметичен. Някои тълкуват тази промяна като следствие на психопатологичните отклонения на поета. И все пак трябва да се напомня, че след 1806 година нито един стих на поета не носи белезите на умствено разстройство. Всеки от използваните термини е използван в строго логическо съответствие с присъщия му смисъл. Поетът не се променя, но се променя историческата и политическата насоченост на лириката му , появява се и нова цел, на която той подчинява лирическата си дарба. В провокативното  към неговите съотечественици негово стихотворение “Към немците” четем:

 

                      Детето не осмивайте, когато с шпори и камшик

                      на дървения кон се смело и голямо мисли то,

                      защото, немци, вий сте също

                      богати с мисли, бедни на дела.

 

                     Или се ражда, както ражда се от облака  лъчът,

                   от мисли делото? Превръщат ли се книгите в живот?

                     Тогаз вземете ме, о мили,

                     за да изкупя мойта клевета!

 

    Хьолдерлин никога не е схващал поезията като естетско развлечение. За него тя е начин на действие, школа за човечност, в която поетът трябва да се държи като постоянно отговорен, високо етичен мъдър наставник. Хьолдерлин губи надежда във възможностите на съвременниците му да променят живота и затова насочва лиричните си послания към бъдещите поколения. Той започва да разглежда сегашните хора като “лошите” и за да достигнат напътствията му до “добрите”/утрешните хора/ той преднамерено ги  зашифрова, облича ги в робата на митологичните представи, т.е. предохранява се като поет срещу злонамерените нашествия  на съвременнниците в лириката му като я насища с високата, непреходна етика, с която е заредена митологията. Огорчението си от духа на съвременниците си поетът изповяда пред приятеля си  Хайнзе, на когото посвещева кратката си поема “Хляб и вино”:

 

                  Късно, приятелю, идем! Аз знам, боговете живеят,

                  ала високо над нас, горе във друг един свят.

               Действуват там те безспирно и като че малко се грижат

                  как ние живееме тук - толкоз ни малко щадят.

                  Крехък ги съд не побира и само от време на време

                  може понесе човек святата им пълнота.

                  Блян е по тях вече после животът. Но помощ ни дава

                  грешката както сънят, сила - скръбта и нощта,

                  докато много герои израстнат в коравите люлки,

                  на боговете досущ равни по сила сърца.

           / Всички използвани стихове в тази лекция са

    преведени от  Атанас Далчев и  Чило Шишманов, бел. на Г.Г./




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075541
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031