Постинг
19.01.2017 18:22 -
ДЖУЛИАНО ПРОКАЧИ, ИСТОРИЯ НА ИТАЛИАНЦИТЕ, Кама, 2004 г: ДЖОРДАНО БРУНО И ТОМАЗО КАМПАНЕЛА /Подбор на Г.Г./
ДЖОРДАНО БРУНО И ТОМАЗО КАМПАНЕЛА
с. 188...Джордано Бруно е роден в Нола пез 1548 г. На 18-годишна възраст постъпва в Доминиканския орден в Неапол. Но манастирът не е, разбира се, най-подходящото място за един неспокоен дух и изобратателен интелект като неговия, склонен да поставя под съмнение най-светите истини на вярата. Действително много скоро попада в полезрението на Инквизицията, бягството от Рим слага начало на дългото скитничество, което ще бъде неговият живот, първо из Италия – от Рим в Нола, в Савона, във Венеция, после из Европа – от Женева в Тулуза, Париж, Оксфорд, Витемберг, Прага, Хелмщед и Франкфурт. Едва през 1591 г. Джордано Бруно пресича отново Алпите, за да се завърне в родината: по покана на венецианския аристократ Джовани Мочениго той се установява във Венеция, но това е най-злощастното сред многобройните му пътувания...Присъдата, изгаряне на клада, е изпълнена на площада “Кампо деи Фиори” на 17 февруари 1600 г. с.189... Разказан така накратко, животът на Джордано Бруно прилича на живота на много други авантюристи и силни духове на тази смутна епоха и по някои външни признаци наистина е като тях. Калвинист в Женева, лутеран във Витенберг, жадуващ помирение с Католическата църква при завръщането си в родината: при всички тези разнообразни преживявания Бруно остава такъв, какъвто сам се нарекъл: “академик на ничия академия” и бунтовна и непредвидима личност. Но ако се вгледаме в дълбочина и анализираме не само авантюристичния ход на неговия живот, но и неспокойния ход на неговата мисъл, ще открием, че това, което у други хора е странност и ексцентричност, у него е автентичен интелектуален героизъм, почерпан от твърдостта и отстояването на личните убеждения. ...Джордано Бруно отхвърля изцяло Аристотеловия и Птолемеев възглед за вселената, възприема теориите на Коперник и ги доразвива на философската плоскост. В един безкраен свят, населен с безкрайни светове, няма нито небеса, нито концентрични сфери и всяка точка може да бъде негов център. И както нашата Земя не е център на вселената, така и човекът се размива във вечния кръговрат на природата, където всяко раждане е смърт и всяко минало е настояще. Прочуто е мотото на Джордано Бруно: Quid est quod est? Ipsum quod fuit. Quid est quod fuit? Ipsum quod est. Nihil sub sole novi. / Което е, то е което е било. Което е било, то е което е. Нищо ново под слънцето./ ...Джордано Бруно пише: “Времето отнема всичко и дава всичко; всяко нещо се променя. Нищоо не изчезва; един-единствен е който не може да се промени, един-единствен е вечен и може да пребъде вечно подобен и еднакъв. С тази философия душата ми се обогатява и мисълта ми се извисява.” В подобен светоглед има както скептицизъм, така и историцизъм, както опртюнизъм, така и героизъм, но у Джордано Бруно надделява историцизмът и героизмът... С. 190...На кладата Джордано Бруно се обръща към екзекуторите си с фразата: “Докато произнасяте присъдата срещу мен, вие се страхувате може би повече, отколкото аз, докато я слушам.”... Животът на неговия съвременник и сънародник Томазо Кампанела е в много отношения подобен на живота на Джордано Бруно. Роден е в Стило в Калабрия през 1568 година, той също постъпва в Доминиканския орден и също много скоро напуска манастира, за да се отдаде на скитнически и авантюристичен живот. След първия процес на Инквизицията, на който е подложен, Кампанела е принуден да се върне в родната си Калабрия...Замесен в нови интриги и заговори, Кампанела емигрира през 1634 г. във Франция и преди смъртта си там през 1639 г. той, който е призовавал в миналото за триумф на испанската монархия над френската, посвещава едно от съчиненията си на Ришельо и възпява раждането на бъдещия крал-слънце. Странен и причудлив е животът на Кампанела, със странност и причудливост, които понякога граничат, изглежда, с лудостта. От астрологическите си проучвания и наблюдения той, който твърди, че челото му е като това на Мойсей – украсено със седем подутини или хълмчета – и който превежда собственото си прозаично име с възвишеното име Скуила /Камбанен звън/, извлича твърдото убеждение, че е пророк на един нов век и избран радетел на едно универсално, всеобщо помирение и обновление. Въоръжен с това убеждение, Кампанела последователно предлага услугите си на маг и месия на испанския крал, на папата и на френския крал и решава сам да приложи на практика, начело на калабрийските възстаници, благодонтата утопия за “Града на слънцето”. Но тябва да умеем да съзрем трезвия разум в тази лудост и трябва също да помним това, което самият Кампанела е заявил: “Светът е полудял заради греха и мъдреците, в намерението си да го излекуват, бяха принудени да говорят и действат и живеят като луди, макар дълбоко в себе си да са с други мисли.” С.191...Кампанела се дразни от онези, които непрекъснато се позовават на “авторитета” на класиците и главно на Аристотел, и е убеден, че човек може да се доближи до истината само ако чете със собствените си очи великата книга на природата. “Аз научавам – казва той – повече от анатомията на една мравка или от стръкче трева..., отколкото от всички книги, които са написани от памтивека насам.”...
Няма коментари
