Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2017 13:35 - ЛУИДЖИ ПИРАНДЕЛО - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 898 Коментари: 0 Гласове:
1



                       ЛУИДЖИ ПИРАНДЕЛО /1867 - 1936/

  Пирандело е известен в Европа като драматург, автор на новели и романист. Издал е повече от 200 новели, 4 сборника с поезия, 7 романа и 2 тома с есета. В пиесите му реалистичното представяне е прекъсвано от фантастични сцени и персонажи. Изследва с натрапчиво усърдие проблематиката на социалните роли. Интересуват го заплахите, пред които е изправена личностната идентичност озовала се в прицела на погледа на другите. Проучва взаимодействията между реалната действителност на живота и фикционалната действителност на театъра, който прониква в изпълнените със загадки зони на утопията, мита и несъзнателното.

 

Животът на Пирандело:Пирандело се ражда на 28 юни 1867 година в Агридженто. След като изучава литературата на Европа в Палермо, Рим и Бон се установява в Рим през 1893 година. Написва реалистичния роман “Изгнаницата от обществото”, в който проследява съдбата на една жена несправедливо обвинена, че е извършила прелюбодеяние. Тя си възвръща  предишното социално положение едва след като извършва наистина простъпката, за която е обвинена. Първият сборник с новели на Пирандело “”Любовни авантюри без любов” е публикуван през 1894 година.

  През 1898 година Пирандело учредява театъра “А р и е л”, в който се появява първата му пиеса, озаглавена в началото “Епилогът”, а по-късно “Менгемето”. След “Разумът на другите” Пирандело се връща към романа: в романа “Покойният Матиа Паскал”/1903/ един мъж се преструва, че е умрял с намерението да започне нов живот след инсценираната си смърт, но се завръща отново в своето семейство; в романа “”Старите и младите” /1909/ той пресъздава сблъсъка на поколенията в Сицилия веднага след обединението й.

   След 20-годишна литературно творческа дейност, през 1910 година, той дава за представяне на сцена първите си две пиеси “Менгемето” и “Китрите /плодовете на кедъра/ на Сицилия”.

   От 1903 година започват да се проявяват признаци на тежко психическо разстройство у жена му Антониета, която ще бъде приета в приют за душевно болни едва през 1919 година. Тя умира през 1959 година.

    През 1911 година Пирандело адаптира за сцена новелата си “Дългът на лекаря”, която ще бъде представена едва през 1913 година в Рим.

   През 1915 година Пирандело публикува романа си “”Снима се”, който ще бъде преиздаден през 1925 година под новото заглавие “Серафино Губио, кинооператорът”. Той е посветен на света на киното и анализира декомпозирането на реалността чрез окуляра на камерата.

  През 1516 адаптира на сицилиански диалект новелата си “Пази се от себе си, Джакомино”. Признават таланта му като драматург едва след представянето в Милано на пиесата му “Разумът на другите”/?/.

  След провала на пиесата му “Шест лица търсят автор” драматургът Пирандело постига истински триумф със същата творба в Милано /1921/.

  След един първи гастрол през 1923 година в Париж и Ню Йорк италианската трупа “Театро д’арте ди Рома”, чийто ръководител е Пирандело, представя “Приношение на кораб на бога” в Германия, Великобритания и Франция. “Диана и Туда” е създадена в Цюрих през 1926 година. Докато е в чужбина  Пирандело създава през този период много значими пиеси, които ще се играят за първи път на сцена извън Италия. Това са “Лазар”:/ Худерсфийлд - 1929/, “Тази вечер се импровизира” /Кьонигсберг - 1930/, “Когато човек е важна особа”/ Буенос Айрес - 1933/, “Притчата за подменения син”/ Германия - 1934/, “Човек не знае как” /Прага -1934/.

  През 1934 година Пирандело, след като става със широка разгласа члена на фашистката партия, макар че не приема лозунгите й, получава Нобеловата награда за литература.

  Много от пиесите на Пирандело са филмирани още докато той е жив: “Но това е за смях!”/1920/, “Покойният Матиа Паскал” /1925/, “Хенрих ІV” /1926/. Филмовата адаптация на новелата му “Безмълвно/Мълчешком/” е първият произведен в Италия говорящ филм. През 1930 година американската компания “Метро Голдуин Майер” филмира “Както ме искаш” с участието на Грета Гарбо. Докато в Рим се снима “Пази се от себе си, Джакомино”, Пирандело пише диалога за новата филмова адаптация на романа му “Покойният Матиа Паскал”.

  Пирандело развива тежка пневмония по време на снимките и умира на 19 декември 1936 година.

 

КАК НА­ПИ­САХ  “ШЕСТ ЛИ­ЦА ТЪР­СЯТ АВ­ТОР”:

На­пи­сах “Шест ли­ца тър­сят ав­тор”, за да се ос­во­бо­дя от един кош­мар.

... Из­вед­нъж пред мен се по­я­ви един мъж на око­ло пет­де­сет го­ди­ни, с тъм­но са­ко и свет­ли пан­та­ло­ни, със сбър­че­ни веж­ди, със зъл пог­лед по­ра­ди прем­но­го из­тър­пени ос­кър­б­ле­ния. До не­го сто­е­ше ед­на не­щас­т­на же­ни­ца, об­ле­че­на в тра­ур, яв­но вдо­ви­ца, хва­на­ла за ръ­ка от­дяс­но ед­но мо­ми­чен­це на че­ти­ри го­ди­ни, от­ля­во ед­но мом­чен­це на мал­ко по­ве­че от де­сет го­ди­ни. До тях бе­ше  зас­та­на­ла ед­на ре­ши­тел­на и пре­диз­ви­ка­тел­на мла­да же­на, об­ле­че­на съ­що в чер­но, но с по­доз­ри­те­лен и свад­лив пог­лед, ця­ла­та тръп­не­ща от ве­се­ла и хап­ли­ва неп­ри­я­зън към ос­кър­бе­ния зас­т­ра­ша­ващ мъж и към един мла­деж на око­ло двай­сет го­ди­ни, кой­то се бе­ше из­п­ра­вил встра­ни от гру­па­та, вглъ­бен в се­бе си, без да об­ръ­ща вни­ма­ние на ос­та­на­ли­те. То­ва бя­ха, съб­ра­ни за­ед­но, шест­те дейс­т­ву­ва­щи ли­ца, ко­и­то се­га зри­те­ли­те ще ви­дят на сце­на­та в на­ча­ло­то на ко­ме­дията.

... И та­ка те ча­ка­ха, из­п­ра­ве­ни пред мен все­ки с тай­но­то си вът­реш­но без­по­койс­т­во, обе­ди­не­ни чрез раж­да­не­то и раз­воя на вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та им, за да ги въ­ве­да в све­та на из­кус­т­во­то, ка­то съ­чи­ня, съ­че­та­вай­ки лич­нос­т­ни­те им ка­чес­т­ва, страс­ти­те и съд­би­те им, ня­кой ро­ман, дра­ма или  най-мал­ко­то ня­коя по­вест... Те из­би­ра­ха оп­ре­де­ле­ни ми­го­ве от де­ня, за да се пред­с­та­вят пред мен, да ме на­ме­рят в са­мо­та­та, ко­я­то ме об­г­раж­да в ка­би­не­та ми, и вед­нъж един, друг път друг или пък два­ма­та за­ед­но ид­ва­ха да ме из­ку­ша­ват, да ми пред­ла­гат да вклю­ча ед­на или дру­га сце­на или да опи­ша ефек­ти­те, ко­и­то мо­гат да се из­в­ле­кат от тях... В един мо­мент те се прев­ръ­ща­ха на­ис­ти­на в нат­рап­чи­ви ви­де­ния за мен.

 

ШЕСТ ЛИ­ЦА ТЪР­СЯТ АВ­ТОР

(Фраг­мен­ти)

 

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (обр­ъ­щай­ки се на­до­лу към дъ­но­то на за­ла­та) Кои сте вие, гос­по­да? Как­во же­ла­е­те?

БА­ЩА­ТА: (след­ван от дру­ги­те, из­ли­за нап­ред до ед­на от две­те стъл­би) Дош­ли сме ту­ка да тър­сим ав­тор.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (уди­вен и сър­дит) Ав­тор? Ка­къв ав­тор?

БА­ЩА­ТА: Ка­къв­то и да е, гос­по­ди­не.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Но тук ня­ма ни­ка­къв ав­тор, за­що­то не ре­пе­ти­ра­ме но­ва пи­е­са.

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: (ве­се­ло и пър­га­во се из­кач­ва по стъл­ба­та) Тол­ко­ва по-доб­ре, тол­ко­ва по-доб­ре! Ние бих­ме мог­ли да ста­нем ва­ша­та но­ва пи­е­са.

ЕДИН ОТ АК­ТЬО­РИ­ТЕ: (сред ожи­ве­ни­те ко­мен­та­ри и сме­хо­ве на дру­ги­те) Я виж ти!

БА­ЩА­ТА: (кач­ва се по стъл­ба­та след дъ­ще­ря­та) Тъй си е, ама ка­то го ня­ма ав­то­ра?! (към Ре­жисьо­ра.) Ос­вен ако не бих­те же­ла­ли вие да ста­не­те наш ав­тор...

(Май­ка­та, уло­ви­ла Мо­ми­чен­це­то за ръ­ка и за­ед­но с Мом­че­то из­кач­ва пър­ви­те стъ­па­ла и зас­та­ва там в очак­ва­не. Си­нът ос­та­ва до­лу, враж­деб­но нас­т­ро­ен.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Гос­по­да, вие ше­гу­ва­те ли се?

БА­ЩА­ТА: Съв­сем не, как­во го­во­ри­те, гос­по­ди­не! Тък­мо об­рат­но­то, но­сим ви ед­на тъж­на дра­ма.

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: И бих­ме мог­ли да ви до­не­сем успех!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Мо­ля ви, бъ­де­те тъй доб­ри и се ма­хай­те. Ня­ма­ме вре­ме за гу­бе­не с лу­ди хо­ра!

БА­ЩА­ТА: (ос­кър­бен, ала го­во­ри със слад­ко­ду­мен глас) О, гос­по­ди­не, вие сам зна­е­те, че жи­во­тът е пъ­лен с без­б­рой аб­сур­ди, ко­и­то са тъй без­с­рам­ни, че до­ри не се нуж­да­ят от прав­до­по­доб­ност. Те прос­то са дейс­т­ви­телни.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: По дя­во­ли­те, как­во ис­ка­те да ка­же­те?

БА­ЩА­ТА: Каз­вам и твър­дя, че е ис­тин­с­ка лу­дост уси­ли­е­то да се пра­ви об­рат­но­то, то­ест да се съз­да­ват правдопо­доб­ни аб­сур­ди, та да из­г­леж­дат дейс­т­ви­тел­ни. Но позво­ле­те ми да за­бе­ле­жа, че ма­кар и да е лу­дост, то в съ­що­то вре­ме е един­с­т­ве­ни­ят сми­съл на ва­ша­та про­фе­сия.

(Ак­тьо­ри­те про­тес­ти­рат въз­му­те­ни.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (ка­то ста­ва прав и го про­низ­ва с пог­лед) Та­ка­ва ли би­ла ра­бо­та­та? Зна­чи на­ши­ят за­на­ят ви се стру­ва ра­бо­та на лу­ди?

БА­ЩА­ТА: Раз­би­ра се. Щом пред­с­та­вя­те оно­ва, ко­е­то в дейс­т­ви­тел­ност не съ­щес­т­ву­ва, без да е не­об­хо­ди­мо, ей тъй, за иг­ра... Ни­ма ва­ша­та ра­бо­та на сце­на­та не се със­тои в то­ва да да­ва­те жи­вот на из­мис­ле­ни ге­рои?

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (вне­зап­но, ка­то ста­ва из­ра­зи­тел на рас­тя­що­то въз­му­ще­ние на Ак­тьо­ри­те) Аз ви мо­ля да по­вяр­ва­те, дра­ги гос­по­ди­не, че про­фе­си­я­та на ак­тьо­ра е ед­на бла­го­род­на про­фе­сия! И ако днес за днес ува­жа­е­ми­те съв­ре­мен­ни дра­ма­тур­зи ни да­ват за пред­с­та­вя­не иди­от­с­ки пи­е­си и ва­дят чу­че­ла вмес­то хо­ра, знай­те: ние мо­жем да се гор­де­ем, че сме да­ли жи­вот ­ ето тук на те­зи дъс­ки ­ на без­с­мър­т­ни твор­би!

(Ак­тьо­ри­те, до­вол­ни, одоб­ря­ват и ръ­коп­ляс­кат на своя Ре­жисьор.)

БА­ЩА­ТА: (пре­къс­ва го и под­х­ва­ща с жар) Точ­но та­ка! От­лич­но! Вие съз­да­ва­те жи­ви, дейс­т­ву­ва­щи ли­ца, по-жи­ви от ония, ко­и­то ди­шат и се хра­нят. Мо­же би по-мал­ко ре­ал­ни, но по-прав­ди­ви. Ние сме на ед­но и съ­що мне­ние!

(Ак­тьо­ри­те се пог­леж­дат сма­я­ни.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Ама как та­ка? На­ли от­на­ча­ло ка­зах­те, че...

БА­ЩА­ТА: Не, мо­ля ви се, от­го­во­рих на ва­ши­те ду­ми, гос­по­ди­не, ко­га­то из­ви­ках­те, че сте ня­ма­ли вре­ме за гу­бе­не с лу­ди хо­ра, до­ка­то сам най-доб­ре зна­е­те, че при­ро­да­та си слу­жи с ин­с­т­ру­мен­та на чо­веш­ко­то въ­об­ра­же­ние, за да про­дъл­жи по-на­та­тък и по-на­го­ре сво­я­та съ­зи­да­тел­на ра­бо­та.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Мно­го доб­ре, мно­го доб­ре. Но как­во зак­лю­че­ние ис­ка­те да из­ва­ди­те от всич­ко то­ва?

БА­ЩА­ТА: Ни­как­во, гос­по­ди­не. Прос­то ис­ках да ви докажа, че чо­век се раж­да за жи­во­та по най-раз­лич­ни на­чи­ни, в най-раз­лич­ни фор­ми: дър­во или ка­мък, во­да или пе­пе­ру­да... или же­на. И че мо­же да се ро­ди и дейс­т­ва­що ли­це!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (иро­нич­но, с прес­то­ре­но учуд­ва­не) И вие за­ед­но с те­зи гос­по­да тук сте се ро­ди­ли ка­то оп­ре­де­ле­ни дейс­т­ва­щи ли­ца?

БА­ЩА­ТА: Имен­но тъй, гос­по­ди­не. И при то­ва сме жи­ви, как­то виж­да­те.

(Ре­жисьо­рът и Ак­тьо­ри­те из­бух­ват в смях ка­то при ня­коя спо­луч­ли­ва ше­га.)

БА­ЩА­ТА: (за­сег­нат) Съ­жа­ля­вам, че се сме­е­те, за­що­то ние но­сим в се­бе си, как­то ве­че ка­зах, ед­на тра­гич­на дра­ма. Вие, гос­по­да, са­ми бих­те мог­ли да се до­се­ти­те, ако пог­лед­не­те та­зи же­на в тра­ур.

(Ка­то каз­ва та­ка, по­да­ва ръ­ка на Май­ка­та, за да є по­мог­не да из­ка­чи пос­лед­ни­те стъ­па­ла, и ка­то про­дъл­жа­ва да я дър­жи за ръ­ка­та, я за­веж­да с ня­как­ва тра­гич­на тър­жес­т­ве­ност до дру­гия край на сце­на­та, ко­я­то се ос­ве­тя­ва вед­на­га от стран­на свет­ли­на. Мо­ми­чен­це­то и Мом­че­то след­ват Май­ка­та, пос­ле ид­ва Си­нът, кой­то се дър­жи на раз­с­то­я­ние и зас­та­ва сам в дъ­но­то. И До­ве­де­ни­ца­та тръг­ва след тях, но се от­да­ле­ча­ва и зас­та­ва пред дру­ги­те, об­ля­гай­ки се на стра­нич­на­та ко­ло­на. Ак­тьо­ри­те, пър­во изу­ме­ни,  пос­ле за­ин­т­ри­гу­ва­ни от то­ва раз­ви­тие на не­ща­та, из­бух­ват в ръ­коп­ляс­ка­не ка­то на пред­с­тав­ле­ние, ко­е­то се ра­зиг­ра­ва пред тях.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (пър­во втре­щен, пос­ле сър­дит и въз­му­тен) Хай­де сти­га! Па­зе­те ти­ши­на! (пос­ле, об­ръ­щай­ки се към Ли­ца­та.) А вие си оти­вай­те! Ма­хай­те се! (към Те­а­търмайс­то­ра.) За бо­га, из­го­не­те ги!

ТЕ­А­ТЪР­МАЙС­ТО­РЪТ: (ка­то тръг­ва нап­ред, но пос­ле спи­ра, ся­каш въз­п­ре­пят­с­т­ву­ван от ня­ка­къв не­о­бяс­ним страх) Марш! Оти­вай­те си!

БА­ЩА­ТА: (към Ре­жисьо­ра) Но, виж­те... ние...

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (ви­ка) Раз­бе­ре­те, ние се­га тряб­ва да ра­бо­тим!

БА­ЩА­ТА: (ре­ши­тел­но, ка­то из­ли­за нап­ред) Учуд­вам се на ва­ше­то не­до­ве­рие. Тък­мо вие, гос­по­да, не сте ли свик­на­ли да виж­да­те как из­с­ка­чат жи­ви тук при вас, на сце­на­та, ли­ца­та, съз­да­де­ни от ав­то­ра? На­вяр­но по­ра­ди то­ва, че там ня­ма (со­чи буд­ка­та на Суф­льо­ра) ек­зем­п­ляр от тек­с­та, в кой­то да ни има?

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: (приб­ли­жа­ва се към Ре­жисьо­ра и се ус­мих­ва лас­ка­во) По­вяр­вай­те, ние сме на­ис­ти­на шест ин­те­рес­ни ли­ца, гос­по­ди­не, мно­го ин­те­рес­ни ли­ца. Ма­кар и блуж­да­е­щи.

БА­ЩА­ТА: (ка­то я от­с­т­ра­ня­ва) Да, блуж­да­е­щи, без път, съг­ла­сен съм! (и вед­на­га след то­ва към Ре­жисьо­ра) Раз­би­ра­те ли, в сми­съл, че ав­то­рът, кой­то ни е съз­дал жи­ви, след то­ва не по­же­ла или пък не ус­пя с пе­ро­то си да ни въ­ве­де в све­та на из­кус­т­во­то. То­ва бе­ше ис­тин­с­ко прес­тъп­ле­ние, гос­по­ди­не, за­що­то ко­му­то се е пад­нал жре­би­ят да се ро­ди жи­во дейс­т­ву­ва­що ли­це, мо­же и да се над­с­мее над смърт­та. Той не ще ум­ре! Ще ум­ре чо­ве­кът, пи­са­те­лят, ин­с­т­ру­мен­тът на съз­да­ва­не­то, а са­ма­та твор­ба ня­ма да ум­ре! И при то­ва, за да жи­вее веч­но, не е не­об­хо­ди­мо до­ри да при­те­жа­ва из­к­лю­чи­тел­ни ка­чес­т­ва или да вър­ши чу­де­са. Кой бе­ше Сан­чо Пан­са? Кой бе­ше дон Абон­дио (I)? И въп­ре­ки то­ва жи­ве­ят веч­но, за­що­то ­ би­дей­ки жи­ви за­ро­ди­ши ­ са има­ли щас­ти­е­то да от­к­ри­ят пло­до­нос­на ут­ро­ба, ед­но въ­об­ра­же­ние, ко­е­то е съ­у­мя­ло да ги от­г­ле­да и от­х­ра­ни, да им вдъх­не жи­вот за веч­ност­та!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: С всич­ко то­ва съм съг­ла­сен! Но вие как­во точ­но ис­ка­те от нас?

БА­ЩА­ТА: Да жи­ве­ем, гос­по­ди­не, да жи­ве­ем!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (иро­нич­но) Във веч­ност­та.

БА­ЩА­ТА: Не, гос­по­ди­не: по­не един миг, у вас.

ЕДИН АК­ТЬОР: Я виж ти!

ПЪР­ВА­ТА АК­Т­РИ­СА: Ис­кат да жи­ве­ят у нас!

МЛА­ДИ­ЯТ АК­ТЬОР: (со­чи До­ве­де­ни­ца­та) Аз ня­мам ни­що про­тив, ако ми се пад­не она­зи там!

БА­ЩА­ТА: Мо­ля, имай­те пред­вид, че пи­е­са­та те­пър­ва тряб­ва да се на­пи­ше (към Ре­жисьо­ра), но ако вие и ва­ши­те ак­тьо­ри же­ла­е­те, мо­жем вед­на­га, още тук да се спо­ра­зу­ме­ем...

 

ЛУ­И­ДЖИ ПИ­РАН­ДЕ­ЛО, Из­б­ра­ни твор­би, НК, С., 1975 г., с. 432­438




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074944
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031