Тази рамка, носеща някои характеристики присъщи на романа, поражда ефекта на отстранението, благодарение на “мизансцена” в разказите, който се откроява чрез сдържаните реакции и коментари на слушателите. Тя помага преди всичко на автора да разположи между собствената му позиция и публиката от възприемчици (влюбените жени) поредица от отразяващи екрани. Така, в Предговора, където той поснвещава сборника си на тези, които, поради принадлежността си към слабия пол, не могат да се отдадат на спортните развлечения или на сериозните занимания, с които мъжете обикновено разсейват любовните си мъки. Бокачо се представя като хроникьор на премеждията на десетимата младежи и като “записалият” разказите, който нито ги “измисля”, нито ги разказва от свое име. В Заключението той създава същата илюзия. Благодарение на това своеобразно освобождаване от пълномощия авторът натоварва десетте млади хора последователно със задълженията на разказвача. В същото време те представляват и публика – една по-разнообразна публика, различна от общността на дамите, към която е отправено посвещението, една идеална публика, съставена от образовани и интелигентни читатели, без предразсъдъци и без пороци, които са научени да приемат новелите така както са поднесени, т.е. с освободен дух, с чувство за хумор и с житейска мъдрост.
Тази постановка не издържа, въпреки всичко, изпитанието на реалността. Във въведението къв четвъртия ден Бокачо, като се обръща към предполагаемите си читателки, едновременно прави апология на новелите си и защитава своите разкази в отговор на атаките срещу него. Така може да се предположи, че новелите, включени в “Декамерон”, са се разпространявали устно още преди отпечатването на сборника. Неговите врагове го обвиняват, че си позволява непристойни волности и допуска неточности. А критиците му го упрекват най-вече, че е посветил усилията си на творение, което е недостойно за един ерудит.
Залогът в случая “Декамерон” е особено важен: дали бъдещето на литературата е да бъде занимателно развлечение, достъпно за широката публика, дали Бокачо може да си позволи да провали известността си на елитен интелектуалец. Отговорите на автора на скандалния сборник са категорични: трябва да се отстоява свободата на изкуството; трябва да се уважава публиката като се приема, че тя е узряла за такива творби; трябва да се пишат и такива разкази, които не са предназначени нито за философи, нито за студенти. Но трябва да се признае, че Бокачо се опитва да се скрие зад представата за маловажен жанр. Той обявява кратката новела /”новелката”/ за простолюден жанр и твърди, че се е заел да го облагороди.
Дръзновението на Бокачо се проявява в проекта му, а не във волностите, които си е позволил тук-там. Грижата за структурирането на сборника издава намерението му да придаде по-висок статус на новелата като наративен жанр.
Опис на моралните стойности
Амбицията на автора се разкрива в умелото разпределение на темите в сборника. Наистина, още през II ден разказвачите решават да се задава общата тема за всеки следващ ден. Само последната новела на всеки ден се предоставя, по привилегия, на младия Дионео, който не е задължен да обвързва разказа си с темата на деня. По подобен начин и останалите разказвачи се ползват от пълна свобода на избор, когато разказват историите си през деветия ден.
В подреждането на темите първо място се отрежда на великите сили, които направляват човешката участ: Съдбата (II ден), заложбите на индивидуалния интелект (III ден), любовта, чийто развой може да има трагичен (IV ден) или щастлив(V ден) завършек. Въпреки това, интересът към частните случаи преобладава още в дните, когато разказите се посвещават на великите сили в човешкото битие. Особените ситуации привличат разказвачите и в деня на остроумните и находчиви словесни находки (VI ден), когато се възхвалява изкуството на стегнатото изразяване, почитано като важно оръжие за защита и излизане от опасни ситуации. По същия начин подхождат разказвачите през седмия и осмия ден, когато се припомнят beffe (хитри номера), съдържащи игров момент, благодарение на които хората се измъкват от неочаквани усложнения или преодоляват неразрешими конфликти. През упоменатите три дни се отреждат заслужени наказания на различни индивидуални и обществени провинения – болезнената ревност, набожното лицемерие, скъперничеството и разните злоупотреби с властта. Целият X ден е посветен на възхитителни примери на щедрост, великодушие и благородство. Тук най-голямо внимание се отрежда на светската изтънченост и човешката вежливост, които се разглеждат като изяви на душевното благородство у индивида.
Тази тематична рамка, която се налага от разказвачите, не е толкова строга. Тя по-скоро насочва читателите към темите, които ще се разискват в съответния кръг новели. В сборника се насъчват практическия усет, предприемаческия дух, дръзновението както и благоразумието, следвани най-често от търговците. Разказвачите деликатно внушават, че тези добродетели трябва да се съчетават с рицарските и куртоазни идеали, за да се превърнат във философия на новия светски елит. Не бива да се смята обаче, че тези благосклонна нагласа на поучаващите разказвачи не се натъква на пороците на новобогаташите и на потомствените знатни. В сборника се разкрива диктатурата, налагана върху нравите от Просещите братя /францисканците/, израждащата характера алчност на новозабогатялите, безплодния консерватизъм на потомствените аристократи – недостатъци, които задържат прогреса на формиращата се градска цивилизация. Очевиден е стремежът на младежите от Флоренция да внушават, че градът им би трябвало по-бързо да се превърне в привилегировано място за свободна размяна на материални и духовни ценности.
Освен прецизно изследване на нравите сборникът предлага и философски “прочит” на света, в който се констатира преди всичко една нова нагласа – освободеността от традиционното вярване, че Провидението е всемогъщо и вездесъщо. Според Бокачо намеренията на Бог са “непроницаеми” и нещата в този свят са подвластни на постоянни промени. Тази, на пръв поглед благочестива, представа се превръща в закон в “Декамерон”, където случайностите на съдбота никога не се свързват с някаква Божия сила, дори като предположение. Така например претърпелият корабокушение Ландолфо (II, 4) е тласкан към бреговете на остров Корфу “било по волята Божия, било по волята на вятъра”. Наставлението, което биха могли да представляват тези случайности, е не толкова наказание или възнаграждение от Бог, колкото предупреждение на разказвача. В случая Ландолфо не е постъпил мъдро тъй като се е поддал на алчността да има повече, отколкото му е нужно. Освен това, убеждението на автора е, че единствените оръжия на човека срещу превратностите та Съдбата са находчивият ум и смелостта.
След като Провидение няма поведението на човека се диктува от по-конкретни сили, главната от които е природата. Признаването на нейната мощ е най-важната добродетел за човека, докато отказът от законите на природата предопределя животинската същност /bestialitа/ на индивида, от която произлизат всички “извратени щения” у него. Бокачо възприема аскетизма като изява на животинската природа на човека и го описва в 101-та новела на “Декамерон” – своеобразна “апология на гъските”, разказана като въведение към четвъртия ден, за да се осмеят яростните критици на автора, които го обвиняват, че иска дасе хареса предимно на “женската публика”.
В почти всички новели на сборника се утвърждават свещените права на природните закони и се осъждат нарушенията им – ревността на един постоянно отсъстващ от дома си търговец, глупостта на един остарял съпруг, както и всички злоупотреби с бащината и братовата власт, която се упражнява върху дъщерите и сестрите.
Във философския кръг от проблеми, разисквани в сборника, се вписва темата за любовта. Разказвачите се стремят да оправдаят многобройните случаи на изневяра от омъжени жени, така както възхваляват примерите на трагическа любовна вярност. Наборът от делнични ситуации на изневяра е невероятно богат. В речта на слугинята Лачиска, явяваща се своеобразно въведение на шестия ден, се задава доминиращата в някои смехотворни новели тоналност, в които се представят хитрите номера, които жените скрояват на съпрузите си. В новела VI на седмия ден, например, се представя един типичен случай – една дама, извършила прелюбодеяние, е съдена по твърде суровите закони на Прато и я заплашва смърт. Но Мадона Филипа успява да убеди по време на процеса съдиите да я оправдаят, та дори и да преразгледат прекалено строгия закон. В своя защита тя привежда природните закони: тя е отдала на младия благородника, който я обича до полуда, само “остатъка” от нежността, която никога не е отказвала на мъжа си. Но тази защита е предшествана от юридическия довод: “Законите трябва да бъдат за всички и създадени със съгласието на тези, които засягат.” А всъщност досега никога не са се допитвали до жените. Ако се вгледаме внимателно в тази изключително дръзка новела, ще установим колко могъщо е влиянието на Бокачо върху съвременното му общество и неговите институции.
С впечатляващи трагически акценти е изпълнена разказа /IV, 1/ за нещастното любовно увлечение на Гизмонда, дъщеря на принца Танкред, по един невзрачен, но изпълнен с достойнства, слуга, който е обречен на смърт от Танкред – решение, което подтиква девойката да се самоубие. Тук е въведен мотивът за душевното благородство, различно от потомственото благородство, към който се прибава и мотива за патологичната бащина привързаност, която издава подмолно кръвосмесително влечение. И тук доводите на природата изпълват със смисъл обвинителната реч на Гизмонда – твърде дълга и красноречива, прекалено разкрасена, за да придобие тежестта на осъзнат избор. Авторът приписва на Гизмонда красноречие, което предполага,, че влюбената девойка е усвоила всички изтънчености на реториката. Сериозността на разисквания проблем нарушава изискавията на мимезиса /подражанието/.
Бокачо приема, че природата е разумна сила. От това допускане в теоретичен план следва, че любовта е не само фактор за моралното облагородяване (теза, поддържана от средата на ХІІІ век в италианската поезия), но също стимул за духовно обогатяване и усъвършенстване. Така например малоумният Симоне, който живее като животно сред полето, след като е завладян от любовта се превръща в образец на съвършенство и култура, придобива отведнъж всички рицарски и светски добродетели /V, 1/.
От подобно възприемане на природата произлиза схващането на Бокачо за жената като централна фигура в обществото. Цивилизацията, към която се стреми авторът на “Декамерон”, не би могла да се изгради без активното участие на жената в социалния живот. Действително може да се открият както у Мадона Филипа, така и в много женски персонажи, въведени в сборника, впечатляващ интелект, предприемчив дух, решимост да се обвържат с традиционните добродетели – скромността и сдържаността – проповядваните от светските автори физическа елегантност и духовна извисеност. В сборника на Бокачо без уговорки се осъжда само една категория жени – продажните жени, проститутките. Независимо дали са израсли в града (VIII, 1) или на село (VIII, 1), те са разобличени заради тяхната алчност, заради склонността им да отдават за пари женското си благоволение.
Свободата в любовта и благоразположението на Бокачо към жените все пак имат известни граници. Авторът на новелите забранява на жените да бъдат жестоки към онези любовници, които имат високи достойнства, дори заради верността към брачния партньор. Такова е наставлението, което може да се извлече от прочутата новела за сокола (V, 9). Любовникът трябва да се уважава, особено когато той е потомствен аристократ, има благородно сърце и богат интелект (VIII, 7). Посланието на тези две новели е ясно: промяната може да се постигне или чрез дълго постоянство, или благодарение на някаква ужасяваща заплаха (V, 8). А когато съпротивата на жената е упорита и включва недостойни обноски, тя си навлича упреците на автора, който подробно разяснява колко е опасно жените да се подиграват с учените мъже (VIII, 7).
