Кючуков и Сивилов резюмират размислите на Марсилио Фичино за човека така: “човешката душа е причастна на световната душа, която е източник на движението и живота в космоса. Човешката душа може да опознава света чрез размисъл и поради това е способна да обхване в своята интелектуална дейност всички йерархии – от нисшите до висшите. Следователно човек е свързващото звено в световната йерархия...”/31, с. 103/
Марсилио Фичино е роден в лекарско семейство, което живее в малкото градче Филиньо, разположено между Арецо и Флоренция. Изучава усърдно старогръцкия и латинския, усвоява основните норми в италианската граматика. По-късно изучава еврейския език и натрупва солидни познания в теологията и медицината. Спечелва покровителството на Козимо Медичи, а по-късно и на внука му Лоренцо Медичи-Великолепни, които са тогава пълновластни управници на Флоренция. Става известен като учител по философия в двора на своите могъщи покровители.
Фичино установява трайно приятелство с Пико дела Мирандола, макар че то често е разтърсвано от постоянните им диспути. Най-важният проблем е разгадаването на човешката участ. Благодарение на неговите преводи и коментари тогавашните италиански хуманисти опознават основните идеи развити в творчеството на Платон, Плотин и Псевдо-Дионисий. През 1494 година възприема учението на Джироламо Савонарола (1452 - 1498), който е настоятел на доминиканско абатство във Флоренция. Савонарола, прославил се като Черния монах, изобличава папството и тиранията на Медичите, призовава към аскетизъм. След като реформатора доминиканец е отлъчен от Църквата (1497), осъден на смърт и обесен, Фичино е принуден да бяга от Флоренция.
Слави Боянов разглежда Пико дела Мирандола като “крайъгълен камък на ренесансовия хуманизъм, около който се изгражда и самият идеал за независимостта на човешката личност от всички земни и небесни посегателства, ограничаващи свободата й”./стр.19/.
През 1456 година Козимо Медичи му предоставя вилата на Кареджи във Флоренция, където той основава своята Платонова академия. През 1473 година е ръкоположен за свещеник, а от 1487 година е Главен проповедник /каноник/ на Флорентинската катедрала. След смъртта на Лоренцо Великолепни фамилията на Медичите е прогонена от владетелската им крепост от френския крал Шарл VІІІ /1494/. Фичино напуска благоразумно Флоренция, заживява на село и са завръща в любимия му град малко преди смъртта си/ 1499/.
“Главата на Флорентинската академия”/Слави Боянов/ развива оживена преводаческа и пропагандаторска дейност като ревностен ученик и последовател на древногръцкия идеалист Платон. През 1496 година превежда диалозите му, а след това, през периода 1484 - 1492 година, превежда и съчиненията на неоплотониците. През 1492 година се появават неговите преводи на “Мистичната теология” и “Божествените имена” от Псевдо Дионисий.
Още през 1474 година завършва трактатите си “Платоническата теология” и “Християнската религия” . А през 1489 година написва едно аналитично психо-медицинско изследване, което озаглявява “Тройнственият живот”.
Марсилио Фичино е убеден, че най-актуалната задача на философията е да се върне към идеите на Платон. Той споделя, че е изживял като “второ раждане” след запознаването му, под мъдрото предводителство на “духовния му баща” Козимо Медичи, с философията на древногръцкия мислител. Второто раждане се осъществява благодарение на опознаването на безсмъртната душа и нейната участ като се тръгва от “платоновите доводи”, които обосновават една нова теология. Според този италиански хуманист идеите на Платон не са в противоречие с христианството, а, напротив, го връщат към изначалната му идеологическа база и утвърждават безсмъртието и индивидуалността на човешката душа.
За Фичино откривателите и законодателите на истинската мъдрост са Мойсей, Атлас, Прометей, Зороастър, Хермес Тримегист, Питагор, Платон, Плотин и Прокъл. Но той често напомня, че над всички се извисява Исус Христос като се обосновава с фундаменталните тези на Свети Августин изложени в оемистия му трактат “За Божия град” . Според него човекът заема средишно място в строго йерахизирания космос, изпълнен е с благотворни духове и разрушителни демони, влаедее над света, но владетелското му самочувствие е ограничено от съзнанието му на “небесен изгнаник”. Така Фичино стои като мислител все още близо до средновековната представа за кондицията на човека като “пътник на земята и кратковечен съзерцател на земния живот”. Но той вече отстоява самобитното достойнство на индивидуалната душа, която, макар че е пленница на този полуилюзорен свят, е призвана да се извисява над земното чрез съзерцанието и придобитата в него интуиция.
От Платоновата представа за Ероса Фичино възприема мотивите за незадоволеността, желанието и въздигащата мощ на любовта. Но той утвърждава свободата на човека, вярва на постоянното въздействие на звездите и на духовете разпръснати из видимия свят. Убеден е, че “една и съща звезда може да бъде благотворна и злотворна според вътрешната позиция, която човек си изработва спрямо нея”. Единствено познанието на самия себе си може да помогне на душата да изплува над материята, за да й придаде форма и значение/смисъл/. Човек трябва да изплува сам от гробницата на душата си, за да постигне едно истинско възкресение. Близък с висшето чрез Ангела, който е едновременно един и многолик, а чрез него и с неизразимото Божие единство, човекът се докосва до ниското чрез земното, чието главно качество е обединената множественост, а посредством него с телесното, чисто и просто многолико, безразлично към всякаква форма и делимо до безкрайност.
Ако ликът на една “божия и стояща над всичко мощ” се отразява във видимия свят посредством все по-помътняващите огледала на ангела, човека и придобилата качество материя, ако човешкият космос е мястото, където вселенската светлина намира своето хармонично изражение, между заслепението от небесната пълнота и от раздробяването на материалната природа, семесената кондиция на човека не му позволява да се самозабравя в ефирно чисти мечтания. Едновременно лекар и поет Марсилио Фичино предопределя в изследването си “Тройнственият живот” трима небесни предводители на преминаващия през земния живот човек: Меркурий , Феб и Венера; вменява му три психически функции: Воля, Усет и Памет; определя му три наставника на земята: биологичния баща, духовният водач и лекарят на тялото.
За да се избягнат миланхолията, която обикновено преследва учените хора /подвластни на Меркурий/ и желанията подбудени от Венера, който “разстройват стомаха и деликатните части”, трябва да се следи движението на слънцето, да се става заедно с него и да се използват пълноценно първите му лъчи, които са най-благотворни. Трябва да се избягва пиенето на вино, яденето на говеждо месо, дивеч, ферментирали сирена, леща, горчица, изживяването на всичко, което е “черно”, гнева, самотата, да се правят бани, да се слуша музика, да се правят разходки сред разцъфнали поляни, на “свободен въздух” и при ярка светлина.
През всяка от възрастите човекът трябва да се съобразява с покровителствуващия го природен дух и да използва в призванието си дарбите, с които щедро го обсипват звездите, камъните и образите от иконите. Петдесетгодишният трябва да отбягва жените, здрача и да се храни със жълтъци от яйца, чието златожълто идва от слънцето.
“ В духа на неоплатонизма Фичино представя света като прекрасно хармонично същество, което се развива на степени - пише Слави Боянов. - Най-низшата степен или стъпало е материята, която е съвсем пасивно начало, състоящо се от множество части, точно определени на брой. Втората степен, която се издига над материята, това е качеството, което се схваща като активен принцип, чрез който формата въздейства върху телесността. А формата е присъща само на качествените, а не на количествените определения. Това доказва, според Фичино, че няколко качества могат да проникнат едно в друго в едно и също пространство и място. Третата степен е разумната душа. Тя е неделима и не може да се премеси с каквито и да е други форми и не се подчинява на пространствените и временни отношения.
Над душата се издигат ангели, а над тях вмисшата степен на всичко съществуващо, абсолютното единство, което съдържа в себе си всички предшестващи степени, и това е бог.” /стр.61/.
Според Боянов най-важният принос на Фичино в по-нататъшното развитие на философията е разполагането на човешката душа между телесно-материалния и божествено-неземния свят: “Ето защо именно в душата, в човешката личност трябва да се търси универсалната вселенска връзка между нещата. Тя ръководи качествата и телата и същевременно е способна да се издигне до ангелите и божеството.” /стр.61/.
“Фичино отнася о б и ч т а към онези неща, които могат да предизвикат човешката привързаност и симпатия не заради нещо друго, което стои вън от тях, а заради самите тях - обяснява Слави Боянов. - Само това заслужава нашата обич, което представлява ценност само по себе си. “По такъв начин с пълно право считаме, че любовта се отнася към науките, формите и звуковете, и поради това намираме за прелестно само онова, което се намира в тези три неща: в добродетелта на душата, във формата, в звука…На нас ни е приятен разумният и добър нрав на душата, приятна ни е формата на красивото тяло, приятна ни е стройността на гласовете”…
Онова, което е трайно, стои далеч от материалността. Дори ако има в предмета на нашата обич някоя телесност, като например красивото тяло, което е оформено в определена хармонична форма - ние харесваме тук не не самата телесност, а нейната ф о р м а, която според Фичино е нещо духовно. Ето защо духът се насочва към неща, които са по-близки, по-родни с него и затова “той ги приема по-жадно, обича ги по-пламенно и се възторгва от тях по-силно. Тази прелест на добродетелта, формата и звуковете, която зове духа към себе си и го възхищава чрез разума, зрението или слуха, съвсем правилно се нарича красота.” /стр.63/.
За Фичино “красотата е безплътна и онова, което е прекрасно и приятно, трябва също да притежава тази безплътност. Затуй “любовта е насочена към нещо безплътно и самата красота е по-скоро някакво духовно изображение на нещото, отколкото телесен образ” /Фичино/стр.65/.
Възродяването на атинската Академия във Флоренция открива Златен век в културата на Италия след като в Академията на Фичино мъдростта се съюзява с красноречието и дава мощен тласък на развитието на граматиката, поезията, живописта, музиката, архитектурата и военното изкуство. Този италиански мислител, убеден в посредническата роля на естетическата красота и на увлечението по хармоничните форми, допринася много за обновлението на изкуствата и науките не само в родната му Италия. Но той в никой случай не бива да се възприема като блаженстващ оптимист и, макар че никога не се е срещал в своите видения със Сатаната, предусеща съдбоносните гръмотевици, които ще се изсипят над Флоренция след падането на покровителстващата града и савмия него фамилия на Медичите.
Бицили: “За флорентинските философи Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола на преден план стои Космосът като завършено художествено цяло и Човекът като негов център” /3, с. 77/
“...За Фичино и за Пико математиката е ценна предимно като най-чиста изява на идеята за Красотата, т.е. за хармонията, единството и многообразието. Централна идея на математиката за тях представлява идеята за пропорцията, за “божествената пропорция”, la divina proporzione, както гласи трактата на един от теоретиците на изкуството на онова време, Лука Пачоли. Основната им интуиция определяя отношението им към проблема за културата. Човечеството в техните очи е едно цяло и човешката култура е единна...” /3, с. 78/
“...Пико в “ De hominis dignitate” нахвърля картината на развитие на единната в цялото многообразие на своите изяви човешка мъдрост: “Още древните, казва той, са забелязали, че различните теории образуват единство и че всяка филосоофия е продължение на предшестващите”. /3, с.79/
“...Органичността на космоса дава възможност той да бъде наречен животно: “И което е най-важно, говори Фичино на друго място /De vita caelitus comparanda, lib.III/, той е животно по-цялостно / magis in se unum/, отколкото всяко друго, тъй като той е най-съвърщеното животно.” /3, с. 80/.
“...Всички твари във вселената са взаимно съпричастни. Между всички неща съществуват симпатии, учи Пико /“ De hominis dignitate”/. Това съзиране на всеобща симпатия е тъкмо същото, което той другояче нарича “истинна магия”, а тя трябва да се различава от лъжливата магия, основана върху общуването с тъмните, зли сили. “Истинната магия” не е нещо друго, а познаване на връзките между видовете, познаване на природните закони, природознание...” / 3, с.80/
“...Фичино сравнява одушевеното същество с музикално произведение: “...душата и тялото са съзвучни помежду си по силата на някакво съответствие, по същия начин частите на душата помежду си и също частите на тялото между себе си. Тази съгласуваност възпроизвеждат по същия начин и хармоничните обръщения на течностите в тялото, биенето на пулса” /Epistolae, libro 1, до Антонио Канизано/...” /3, с. 81/
“...Щом светът е произведение на изкуството, Бог е художник. Бог, разсъждава Фичино, придава форма на материята, както извършва това майсторът, създателят на художественото произведение...Така, подчертавайки в естеството на Бога момента на активност, на творчество, т.е. на саморазкриване на своите създания, твърдейки, че всичко се корени в Бога, издигайки концепцията за Бога `като Всеедниство, мислителите на Ренесанса все пак не разтварят Бога в Природата, не Го обезличават: Бог-художник е преди всичко личност...” /3, с. 82-83/.
“...Именно като личност, като художник на своя живот, човек е по-близо до Бога от всички останали създания. Бог е единственото същество, способно за всякакви изкуства и занаяти, единственото същество, умеещо да прави оръдия, единственото, способно да изобретява. Някои животни умеят да си уреждат жилища, вият гнезда, копаят бърлоги и т-н. Обаче те се ръководят от инстинкта и не усъвършенстват умението си. Само хората, действащи съзнателно, са способни да прогресират. Човекът преди всичко е деец, майстор, художник, homo faber. Тъкмо затова той е способен да се наслаждава от художественото творчество на Бога. Когато Всевишният ваятел, говори Пико, е създал храма на Вселената, Той е възжелал да създаде същество, което да е в състояние да познае нейната евритмия и закономерност, да възлюби нейната красота и да се удиви от нейното величие. И той създаде човека / “За достойнството на човека”/3, с. 86/
“...Стремежът да асимилираш за себе си нещо, да се съединиш с нещо не е друго, а е любов. Обичайки Бога, човек по този начин става съпричастен на Бога, защото самият Бог е любов. Способността да се обича е божествено качество. Любовта подтиква Бога да се възпроизвежда в нещата. И всичко създадено от Бога носи върху себе си отпечатъка на божествеността, доколкото всичко в света се движи, т.е. се привлича едно към друго, тъй като между всички неща съществуват симпатии /Фичино, “Коментар към “Пир” на Платон”, ІІ, 8 /3, с. 90/.
“ В духа на неоплатонизма Фичино представя света като прекрасно хармонично същество, което се развива на степени - пише Слави Боянов. - Най-низшата степен или стъпало е материята, която е съвсем пасивно начало, състоящо се от множество части, точно определени на брой. Втората степен, която се издига над материята, това е качеството, което се схваща като активен принцип, чрез който формата въздейства върху телесността. А формата е присъща само на качествените, а не на количествените определения. Това доказва, според Фичино, че няколко качества могат да проникнат едно в друго в едно и също пространство и място. Третата степен е разумната душа. Тя е неделима и не може да се премеси с каквито и да е други форми и не се подчинява на пространствените и временни отношения.
Над душата се издигат ангели, а над тях вмисшата степен на всичко съществуващо, абсолютното единство, което съдържа в себе си всички предшестващи степени, и това е бог.” /7, с.61/.
Според Боянов най-важният принос на Фичино в по-нататъшното развитие на философията е разполагането на човешката душа между телесно-материалния и божествено-неземния свят: “Ето защо именно в душата, в човешката личност трябва да се търси универсалната вселенска връзка между нещата. Тя ръководи качествата и телата и същевременно е способна да се издигне до ангелите и божеството.” /7, с.61/.
“Фичино отнася о б и ч т а към онези неща, които могат да предизвикат човешката привързаност и симпатия не заради нещо друго, което стои вън от тях, а заради самите тях - обяснява Слави Боянов. - Само това заслужава нашата обич, което представлява ценност само по себе си. “По такъв начин с пълно право считаме, че любовта се отнася към науките, формите и звуковете, и поради това намираме за прелестно само онова, което се намира в тези три неща: в добродетелта на душата, във формата, в звука…На нас ни е приятен разумният и добър нрав на душата, приятна ни е формата на красивото тяло, приятна ни е стройността на гласовете”…
Онова, което е трайно, стои далеч от материалността. Дори ако има в предмета на нашата обич някоя телесност, като например красивото тяло, което е оформено в определена хармонична форма - ние харесваме тук не не самата телесност, а нейната ф о р м а, която според Фичино е нещо духовно. Ето защо духът се насочва към неща, които са по-близки, по-родни с него и затова “той ги приема по-жадно, обича ги по-пламенно и се възторгва от тях по-силно. Тази прелест на добродетелта, формата и звуковете, която зове духа към себе си и го възхищава чрез разума, зрението или слуха, съвсем правилно се нарича красота.” /7, с.63/.
За Фичино “красотата е безплътна и онова, което е прекрасно и приятно, трябва също да притежава тази безплътност. Затуй “любовта е насочена към нещо безплътно и самата красота е по-скоро някакво духовно изображение на нещото, отколкото телесен образ” /Фичино/7, с.65/.
