Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2016 13:52 - ФРАНЧЕСКО ПЕТРАРКА - “Моята тайна или Книга с беседи за презрението към света” - презентация на доц. Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 994 Коментари: 1 Гласове:
1



  “Моята тайна или Книга с беседи за презрението към света”  (Secretum или De secreto conflictu curarum mearum, 1342 – 1343)

     “Моята  тайна” е може би най-значимата творба на Петрарка, която придобива особено важно значение за тези, които се заемат да изследват подробно и задълбочено  духовното развитие на италианския поет. Именно заради нейната значимост и богаство от идеи тя изисква по-голямо внимание и по-прецизно тълкуване. Според меродавния Лоренциански препис (Manoscritto Laurenziano XXVI) първоначалното заглавие на този трактат е било Книга с беседи за презрението към света. В предисловието на автора този труд е означен с краткото заглавие “Моята тайна”и затова днес повечето му коментатори го назовават така.

     Но коя е всъщност тайната на поета? Обяснението може да се изложи накратко по следния начин: Веднъж на отдалия се на размисъл Франческо се явява “жена на неопределена възраст, с несравнимо излъчване и с такава красота, че мъжете, заслепени от нея, не успяват да я схванат ясно”. Единствен поетът веднага разбира, че пред него се е появила Истината. До нея се очертава фигурата на старец с благородна осанка – той се оказва Свети Августин. Истината моли Отеца на Църквата да направи нещо, за да спаси Франческо, който усеща, че духовната му мощ бързо отслабва. Блаженният Августин е изненадан от подобна молба, тъй като смята, че Истината би могла да спаси поета много по-бързо от него. Тогава Истината отвръща, че, ако “ако в ушите на човека зазвучи човешки глас, той ще го възприема много по-лесно”. Въпреки че отдава предимство на светеца Тя обещава да присъства на разговора между Августин и Франческо, за да придава по-голяма убедителност на словата на Отеца на Църквата. След това тримата се оттеглят “на тайно място” и там започва оживения диалог между двамата мъже, които от време на време се обръщат към Истината, за да търсят потвърждение на доводите си от Нея.

     Във всяка от трите, нарастващи прогресивно по обем, книги, които съставляват “Моята тайна”, е отразен по един ден от продължилия три дни диалог между Петрарка и Свети Августин: през първия ден се обсъжда духовната немощ на поета, който, тъй като трудно различава “нежеланието” от “неможенето”, е изгубил желанието да твори; през втория ден Франческо подлага на задълбочен анализ собствената си съвест като излага подробно пред Учителя всичките си тежки прегрешения; през третия ден двамата спорещи обсъждат двете пламенни увлечения, които са обсебили изцяло Петрарка – любовта му към Лаура и стремежът му да постигне непременно славата чрез литературните си изяви.

      Благодарение на отстоянието на периода на измисленото действие (1342-43) от периода на реалното създаване на “Моята тайна” (1347-53) изследвачите днес тълкуват този важен трактат на Петрарка не като пряко свидетелство за някаква духовна “криза”, както са го приемали критиците през епохата на романтизма, а по-скоро като важно теоритично, художествено обработено, размишление на Поета. Този “драматизиран” чрез диалога текст представлява детайлна равносметка на собствения екзистенциален избор на човека Петрарка и на личното духовно изграждане на интелектуалеца Петрарка през 10-годишния преход в жизнения му път – от възрастта на 40-те към възрастта на 50-те години. Много от подбраните подробности сочат, че през този преход творецът Петрарка е бил изцяло обсебен от точната оценка на интелектуалните си търсения.

      След като през 1345 година открива във Верона голяма част от писмовното наследство на Цицерон, Петрарка има възможност да се вгледа отблизо в твърде противоречивото интелектуално израстване на прочутия римски оратор и философ – негов неизменен идеал. Това ценно откритие изпълва с нова динамика въображението на поета, подтиква го да събере и издаде писмата си в сборник, в който последователно да се откроят основните характеристики на неговото “аз” и да се изгради ясна представа за цялостния му образ. Петрарка проектира да завърши сборника си с поредица послания отправени към близките му по дух древни авторитети, с които през изминалите години е водил непрекъснати “беседи”. “Егото”, в което се сплитат чувствата на човека и амбициите на поета, се превръща по онова време в централна тема за Петрарка. Малко преди навършването на 40-те години у италианския поет се оформят замислите за двете му “автобиографични” творби – “Посланията в рима” и сборника “Песни”.

     През периода 1346-47 година в писанията на Петрарка могат да се открият свидетелства за неговите вътрешни безпокойства, които ще го доведат до идеята да завърши докрай “Моята тайна”. Всъщност редица предзнаменования за оформянето на подобна идея откриваме още в атмосферата на трактатите “За безделието на служителите на религията” и “За самотния живот”. Такива предизвестия са заложени още в разнообразните цели, които италианският автор си поставя в поемата “Африка”, както и в трактатите “За знаменитите мъже” и “Деяния и писания скъпи за паметта”, в които могат да се открият свидетелства за радикалната промяна в позицията му като писател. В тях античният свят е вече подчинен на други интереси – отразява се комплекса от етични нагласи у индивида, вярващият католик подлага себе си на щателен анализ, изследва се преди всичко изграждането на морала у човека. При създаването на горепосочените трудове кръгът от използваните автори се постоянно се разширява като редом с древните класици се включват “отците на Църквата” и авторитетните средновековни писатели.

      Така различните аспекти на личността на Петрарка, разпръснати до този момент в отделни негови писания, около 1345 година започват да се групират във все по-комплексни обобщения. Отначало, в трактата му “Деяния и писания скъпи за паметта”, той, като следва обичая на древните, обявява, че “осъзнава неосведомеността си в полето на църковната литература” и е “неспособен да се откъсне от ревносното изследване на античността”. Две години по-късно, в заключението на труда си “За самотния живот” поетът споделя: “Приятно ми става, за разлика от древните, на които подражавам в много неща, когато често в тази моя кратка творба упоменавам принадлежащото на религията свято име на Христос.” Усещането за някакво разцепление, неудобството породено от неуспешното съчетаване на двете склонности заложени дълбоко в творческия му дух -  увлечението по античната култура и обвързаността му с католическото вероизповедание - намират израз в решението му да изложи пределно ясно своите морални ангажименти: първо, да следва неотлъчно античните класици, които му сочат “пътя към спасението” и второ, да използва писанията им при “усвояването на истината” («studio veritatis»).

     В възходящият развой на процеса на самоосъзнаването у интелектуалеца Петрарка завършва с неговата инвектива “Нападки срещу лекарите”, своеобразна кулминация във философската му есеистика, в която, през 1353 година, той твърди, че от седем години не се е връщал към любимите му класически поети, т.е.  предпочитаните през юношеските му години произведения - писмените шедьоври на античната култура, са отстъпили място на интроспективното изследване личния му етичен избор и на “епистемологичния” размисъл върху йерархията на изкуствата, които го поддържат. Като следва учредената още от Вергилий и Хораций традиция, според която дейността на интелекта започва от периода на детската незрялост (присъща за филолога) и се развива към периода на зрелостта (присъща на философа), през 1353 година Петрарка, придобил нов усет за самия себе си, пристъпва към създаването на идеалната притча за участта на поета. Той се позовава на авторитета на Цицерон в “Тускулански беседи”, на мъдростта на Боеций доказана в “За философското утешение” и на откровеността в “Разговорите със себе си” (Soliloquia) на Свети Августин, когато се заема да пише този разгърнат философски диалог с Учителя /Августин/.

     И наистина, в третата книга на “Моята тайна”, става ясно, че най-присъщото за истинския философ занимание е “размишлението върху смъртта и човешкото нещастие”, че хората биха могли да се извисят до съзерцанието на Божията същност единствено чрез задълбочения размисъл върху собствената им участ. Франческо благонамерено изслушва мъдрите поучения на светеца с обещанието, че ще приеме трудовете на древните историци и на Свети Августин като историк на вярата като опорни стълбове, върху които ще изгради своята изповед с красноречивото заглавие “Моята тайна”: “Ще се вглеждам неизменно в самия себе си доколкото мога. Ще събирам непрестанно отделните морални принципи, които са заложени в душата ми и ще се грижа преди всичко за изграждането на собствената си личност”

      Всъщност “Моята тайна” днес се възприема като своеобразно “въведение” в старостта, като необикновен “манифест” оповестяващ сложната промяна (mutatio), през която е призван да премине поета, за да може да приеме ведро своето изпълнено с облагородяващ труд остаряване. При създаването на този труд авторът му непрекъснато се вслушва в препоръките на Отеца на Църквата относно изкуството да се изграждат убедително образите на главните действащи лица в диспута, умението сцената да се изпълва с вълненията на живота, подхода при обосноваването чрез убедителни аргументи на позициите на спорещите, за да се внуши чрез доводите им непреходния идеал за мъдростта (sapientia). По този начин Петрарка възприема от Августин реториката, която помага на мислителя да постигне “истинската философия”. След като е оставил детството и младостта зад гърба си, италианският мислител споделя как е придобил способността да се ръководи от по-високи морални цели. Обогатен от изучаването на тривиума / граматика, реторика и диалектика/, придобил полезни знания от ревностното четене на античната литература, Петрарка се посвещава на съчиняването на “маскарада” “Моята тайна” - театрализиран преамбюл към Истинската философия, чийто култ възприема от Свети Августин.

      Днес “Моята тайна” се коментира преди всичко като примерна “автобиография” на ранноренесансовия интелектуалец, написана във възрастта на прехода /към петдесетте години/ – възраст, която, според представите на древните, се възприема като предверие към старостта. През античността се е вярвало, че след четиридесетте години  в живота на всеки творец настъпва дълбока духовна метаморфоза, която обуславя появата на нови реакции в мисленето и в поведението му. Петрарка осъзнава, че подобна “промяна” настъпва и у него, и усеща, че тя оказва определящо влияние върху стила му на живот. Той, например, признава, че вече е склонен “да се откаже от похотливите помисли на младостта”, макар че реално той се оказва подвластен на този отказ малко по-късно. По същото време първият италиански ерудит открива промени в естеството на духовните му ангажименти – радикално прекрояване на интилектуалните нагласи, което наистина настъпва в живота му от 1345-1347 година насетне.

        В действителност целта на Петрарка в “Моята тайна” не е да описва реалистично собствените си чувства и убеждения в реалното време, в което се разполагат житейските случвания. Неговото намерение е по-скоро да изложи собствените си прозрения относно миналото в настоящия момент, т.е. в момента, в който той се заема да пише своята интелектуална изповед. Италианският ерудит оценява миналото не според някогашните си представи, а съобразно с придобитите през последвалите години нови оценъчни критерии. Някои изследвачи споделят схващането, че двамата главни герои, противопоставящи се в тази оживена дискусия, всъщност въплъщават двата етапа, през които преминава духовното развитие на поета: Франческо се възприема като житейското въплъщение на поета Петрарка през периода 1342-43 година, а Августин като духовния събрат на мислителя Петрарка възприел нови възгледи за живота през периода 1347-53 година.

       В случая трябва да се направи уговорката, че двата образа не бива да се приемат като съвсем точни възстановки на реалната биография на човека Петрарка. Тук става дума по-скоро за “възможен развой”, за един очертан в строги концептуални параметри идеален житейски проект. Заключението, което се налага: макар че изобилства с анекдотични, повече или по-малко достоверни, упоменавания, макар че отразява много от личните интереси, с които е изпълнен живота на първия италиански хуманист, трактатът “Моята тайна” се изгражда върху много по-широка основа, която се разпростира извън пределите на личния му човешки опит.

      Ето как проф. Шишманов предава накратко съдържанието на “Моята тайна”: “Един ден, когато поетът размишлявал отгде е дошъл на света и как ще го напусне, му се явява една лъчезарна фигура  -  Истината, придружена от Свети Августин, този черковен писател, когото Петрарка високо уважавал, най-вече заради неговите всеизвестни “Изповеди” (Confessiones). Тия последните са дали както на Петрарка, така и на Русо, идеята сами да се изповядат в своите диалози. Свети Августин се наема в три дена да вкара свише грешния си ученик Петрарка в правия път. Но за тази цел Петрарка трябва откровено да се изповяда, да признае своите слабости, да излее сърцето си пред него.

      И ето че поетът започва да изрежда греховете и пороците си. Той си приписва главно следните прегрешения: 1/ жаждата за слава, 2/ наклонност към песимизъм, 3/меланхолия (acedia), и на 4/, последно място, той се обвинява сам заради своята любов към Лаура. Вие виждате от това кратко резюме на знаменитите някога диалози, какво голямо значение имат те в биографията на Петрарка – ако, може би, и да не са съвършено искрени, ако и в тях да се съглежда известна поза...”/38, с. 180/.

      Действително в първия диалог авторът съсредоточава интереса си върху объркването на Франческо, който признава, че е неспособен да постигне онова, което искрено желае. Така протагонистът на този диалог се изправя пред една “романна” дилема, т.е. той е раздвоен между повелите на разума и стремленията на волята, така както самият автор /Петрарка/ е постоянно измъчван от взаимно изключващи се амбиции. Но подобна дилема се вгражда органично в един роман, само ако авторът му е достатъчно изкусен разказвач, за да придаде пълнокръвен живот на противопоставящите доводите си събеседници. Иначе съдържанието и дълбокото значение на тази дилема могат да бъдат представени схематично в разсъдъчен план като отзвуци от древния идеен спор между морала на стоиците и морала на Аристотел. Тук трябва да се припомни, че стоиците твърдят, че човек е господар на собствената си съдба, че щастието зависи изцяло от себевладението, докато Аристотел смята, че разсъдъкът невинаги успява да победи връхлитащите го отвън нещастия.

      В първия ден се установява болестта на Франческо и се стига до диагнозата, че той не може да се справи с “погрешните мнения”, които го отклоняват от правия път, с “илюзиите”, които го заслепяват. Тук се изгражда относително точен портрет на Петрарка, който е объркан от предизвикателствата идващи от света около него и е неспособен да поеме изцяло тежестта на собствената си участ. В този случай “погрешните мнения” и “илюзиите” се оказват универсално валидни, приложими към участта на всеки човек. Те са били използвани още от стоиците, а след това и от Свети Августин, за да се описват изпитанията и страданията понасяни от смъртните хора. По този начин Франческо се оказва не само стилизирана образна представа, съответстваща на един период от духовното развитие на Петрарка, но и обобщаващ символ на земната човешка кондиция /участ/. Всъщност този проблем се изяснява още в Пролога: “Макар че много се е говорило против обичаите на нашето време и против присъщите на земните хора прегрешения, та в края се стигнало до обвинителен акт насочен не толкова срещу мен, колкото срещу целия човешки род, в моята памет въпреки всичко са се запечатали по-дълбоко нещата, за които самият аз съм бил наказан.”

       Всъщност най-уместно е в тълкуването на “Моята тайна” да се открояват тези доводи, които придават на биографичните подробности и на теоретичните прозрения универсална значимост. От друга страна е необходимо да се отбележи, че Петрарка обикновено използва “обиколни” пътища, за да разрешава проблемите, чиито решения не се налагат отведнъж като очевидни. Например в третия диалог се разглеждат двете “вериги”, в които е окован Франческо: всеотдайната му любов към Лаура и страстният му стремеж към славата. Но тук по-голямата част от спора за Лаура не може да бъде разбрана, ако се свързва с жената от плът и кръв, а не с Дамата на сърцето възпявана в сборника “Песни”, т.е. Петрарка анализира не толкова собственото си поведение на мъж пред любимата, колкото представата, която се създава в лириката му за подхода му като влюбен, коментирана в “Писма до роднините” (Rerum vulgarium fragmenta). Следователно истинската тема в откъса посветен на Лаура са предпоставките, от които е изградена салонната еротична доктрина за любовта в сборника “Песни” – сдържано чувствена доктрина, чиито корени са заложени плахо в провансалската поезия и в поезията на “Сладостния нов стил”. В “Моята тайна” тази доктрина се оспорва чрез “синтеза” между стоическата етика и християнския морал на Свети Августин.

     Във втората част на третата книга от “Моята тайна” спорът относно страстния стремеж към славата се води като се разполага на равно разстояние от другите два основни проблема. От едната страна проблем става настояването на Августин пред събеседника му да се освободи от търсенето на слава като изостави поемата си “Африка” и трактата си “За знаменитите мъже” – настояване, с което Франческо е до голяма степен се съобразява. И все пак това настояване предизвиква своеобразното самооправдание на Петрарка. Той всъщност твърди, че още не е завършил тези си творби, че няма намерение да ги защитава като велики произведения на неговия гений. От другата страна се появяват някои теоретични проблеми, които предизвикват тълкуванията на Августин. Така например християнският мъдрец отстоява ревностно пред поета личната си представа за философията като универсална наука, имаща по-престижен статут от литературата.

      Така у онези читатели, които малко или никак не са познавали Петрарка, се създава впечатлението, че юношата Франческо “се изгубва”, за да намери по-късно правилния път през възрастта предхождаща старостта. Те са приканени да извлекат полезни поуки от лутанията на Поета и от борбата му с обсаждащите го нещастия. Тези читатели, които са по-добре осведомени и проявяват интерес към науките, за които се намеква в самия диалог, биха си създали по-конкретна представа за автора на “Моята тайна”. Това е  представата за някогашния поет, увенчан с лавров венец, който току-що е навлязъл в 40-те си години, готов да изостави “детските глупости” и да стане философ в съответствие с новите амбиции, които го завладяват след 1347 година.

      За нас, днешните читатели, които се опиетваме да вникнем по-дълбоко в текста на “Моята тайна”, истинския ключ за разбирането на тази творба на Петрарка се намира точно в неговата изкусна стратегия, която ни дава възможност да я прочетем по два начина. Не само като трактат, в който ни се дават ценни морални поуки, но и като изповед, чрез която авторът иска да ни създаде определена представа за себе си.

     Според проф. Шишманов в “Моята тайна” Петрарка “излага дълбоката морална криза, през която преминава в периода на зрелостта си”. “Диалогът, който се превръща във вътрешен монолог, като че ли се насочва към една криза, разкрива конфликт между два стремежа: устремът да се търси вечното и божественото и усърдието да се придобият земните блага и славата в един свят, в който страстите създават невярна представа за действителността. Франческо се опитва да се издигне над това антагонистично противопоставяне като възхвалява поезията, която, според него, може най-добре да обясни човешката участ и противоречията в нея.”  /41, с.131/.

     В своя коментар на “Моята тайна” българският философ Слави Боянов отдава предимство на идеите, които са заложени в основата на беседата на Петрарка с Августин Блажени...: “В този труд събеседник на Петрарка е Свети Августин, който упреква Петрарка, че е изгубил истинското си благочестие, че е забравил за задгробния живот и се е предал на светската суета. А е трябвало да помисли малко повече за смъртта и за това, че земните неща са преходни. Августин го укорява, че Петрарка жадува за земна слава, че се гордее със своя талант, с красноречието си, с начетеността си и с това, че вече толкова години обича Лаура. А любовта към Лаура най-много го въвежда в заблуждение. Петрарка се вслушва в думите на своя невидим събеседник, съгласява се с неговите доводи, благодари му за беседата, но въпреки всичко това старите ръждиви традиционни вярвания и догми напразно се надяват да всемат връх върху ренесансовия поет.” /7, стр.41/.

    Обобщението на Слави Боянов е, че “у Петрарка любовта е неразделна от страданието”: “Той страда от студенината на своята Мадона, от това, че тя не споделя неговите желания, от това, че призракът на средновековните догми и изисквания свива сърцето му. Той страда от мисълта, че неговата любов към тази земна красавица е грешна. Тогава той се опитва да увери себе си, че той е влюбен не толкова в тялото, колкото в нейната душа, че любовта му към нея предизвиква любов към Бога. Така влюбеният поет се оправдава в диалога си с Августин в “Моята тайна” /За презрението към света/.” /7, стр.43/.




Гласувай:
1



1. panazea - Моето откритие на Петрарка .
28.09.2016 13:43
Voi ch'ascoltate in rime sparse il suono by www.latorre-editore
https://www.youtube/watch?v=ZoSRZe9MfdU
pace non trovo Francesco Petrarca
https://www.youtube/watch?v=F4vRzk0h2Mc
http://panazea.blog/technology/2010/03/22/franchesko-petrarka.516266
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075428
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031