През онези години на властващо лицемерие и охранителна прикритост младата М.П. обичаше да пуска клюкарски фишеци и кьорфишеци сред колежките си в БФ на ВТУ. Признавам, че още тогава тя проявяваше много кръшна артистичност като подхранваше трудно проверими митове. Нейни колежки я спрягаха извън аудиториите като „дъщерята на УБО“ като така обобщаваха противоречащите си слухове, че баща й бил  „ту генерал, ту полковник“ в зловещата охранителна свита на Първия.

Помня, че през 70-години на миналия век във Велико Търново се учреди традицията на „Мелодия на годината“ – състезание за естрадни песни, провеждано ежегодно в местния театър, на което неизменно се появяваше „артистичната“ двойка Хачо Бояджиев и помазания с членство в ЦК Зет на Първия. Това е втория мит, който упорито се култивираше в студентския „колегиален кръг“ на М.П., нарочена от клюката от като „компаньонката на всесилния Иван“. И тук кръшните инвенции около „болките отляво“ на младата поетеса идва ли са били изцяло нейни, но съм запомнил една много деми-монденска клюка: Една вечер когато младата жрица на Музите се отдавала на нежни ласки в персоналната спалня на всемогъщия Иван в София, от съседната, също персонална, спалня се разнасял мощния глас на Людмила Първа, която четяла преди лягане „Есетата“ на Монтен.

Не крия, че тези митове тогава ме забавляваха само като изкусно сплетени махленски притчи и не съм търсил виновника за появата им, защото не съм предполагал, че протагонистката в тях един ден ще бъде произведена за „национална поетеса“, ще се афишшира натрачиво като колумнистка-морална съдница на провалилия се Преход и, най-вече, че ще превърне една своя адюлтерна авантюра в най-голямата й „болка отляво“.

В новата стихосбирка на М.П. чрез един цикъл посветен на „възрастния мъж с прошарени слепоочия“ се възкресява като дръзко се прекроява една иначе обетивна истина – най-ранната интимна лирика в Европа, лириката на труверите, трубадурите и минезингерите, – е посветена на адюлтерни /извънбрачни/ сантиментални и чувствени връзки. В случая, нашата с претенция за „национална поетеса, е пропуснала да отчете еволюцията в социално-историческата концепция за брака. М.П. нарочва устремно в цикъла си като „моята най-голяма любов“ мой колега и много близък приятел, преселил се отдавна във вероятно „По-добрия свят“.

    Моят приятел беше „роден литератор“ и много деликатно подхождаше както в умозрителния литературоведски анализ, така и в живота към реално възникналия любовен порив. Свидетел съм на приятелството му с М.П., което може и да е преминало през „недостъпни за другия“ стадии, но то никога не е стигало до някаква драматично криза в хармоничния му семеен живот, за каквато споделя в свое интервю нашата „национална поетеса“. В това юбилейно интервю моралната съдница на  уродливите духовни нагласи, пръкнали се от Прехода /1989 г./, „се извисява“ до провокативна тротоарна апология на адюлтерната любов със смайващото изявление, което ме подтикна да допусна в загавието на този отзив намек за центъра на телесната долница на жената: “Какво пък, влюбвала съм се в женени мъже, но не съм виновна, че законните им съпруги не са успявали да ги опазят от мен!“

Напоследък, предимно във Фейсбук, се нижат простинги с яростни нападки срещу подмолно дирижираните от някои медии ежедневни атентати срещу традиционните ценности в нашата народопсихология. Потресен бях от главаломното „падане надолу“ на една уважавана поетеса, която поне от почит към покойния еорги ДжагаровГГеорги Джагаров, който няколко години преди кончината му, сравни М.П. с Христо Ботев. Подбудите на този именит  покойник до днес си остават за мен неизвестни, но съм сигурен, че моят личен приятел едва ли би одобрил от Отвъдното „лирическото“ нашествие на бившата му судентка в частния му живот.

 Мисля, че добре познавам любовните изповеди на средновековните френски трубадури, у които любовното щастие се ражда не от обявено на всеослушание предизвикателство спрямо законния съпруг, а  от субективното осъзнаване и осмисляне на плодоносното изстрадване на съкровената „болка отляво“. Разгласяването на любовната болка като адюлтерен подвиг в жълтата преса си е ефектно харакири на самовлюбен поет, заробен опасно от собственото му его. Убеден съм вече, че за задължителната почит към паметта на преселилите се в Отвъдното би трябвало да се припомня настойчиво не само под сводовете на църковните храмове.

                                                                 Доц. Гено Генов