В кратките истории на италианската живопис Пиеро дела Франческа е представян преди всичко като поддържник на строгото използване на перспективата, но негово изкуство не може да се сведе само до този му технологичен ангажимент.  Благодарение на майсторството и гения си той успява да осъществи съвършен синтез между формата, цвета и светлината като използва нововъведенията на италианските художници творили през XV век. Макар че Пиеро дела Франческа въвежда математическите изчисления и прилага стриктно правилата на перспективата, той не допуска пространстото и човешките фигури да бъдат смазани от придирчивата прецизност. При него страстният стремеж към съвършенство и преследването на респектиращата монументалност съдъействат за изграждането на подбуждащ съзерцателната склонност на ценителите свят.

   Пиеро дела Франческа е роден през 1416 в Борго Сан Сеполкро (предградие на град Тоскане /???/, днес носещо името Сансеполкро), от където ще напусне земния свят през 1492 година. През юношеските си години се ръководи от напътствията изложени в “Книга за изкуството” на Ченино Ченини. Запазени са се безспорни свидетелства за присъствието на Пиеро в ателието на флорентинския художник Доменико Венециано през 1439 година, когато младият калфа участва в изработването на фреските за хора на църквата Сан Еджидио. Така няма съмнения, че Пиеро е усвоил новаторските изобразителни похвати от своя наставник в живописта Венециано, който съчетава изследванията на цвета осъществени от майсторите в Сиена с откритията в полагането на светлосянката на художниците от Флоренция. Пиеро насочва вниманието си предимно към предаването на въздействието на светлината в картината. Той хвърля усилия върху внушаването на плавността на преходите от светлите към тъмните зони в нея. Въздействието на светлината върху формите му позволява да експлоатира изкустно ефектите на дълбочината и да вдъхва вътрешен живот на композициите си. Светлото излъчване, което струи от творбиге му притежава осезаема интензивност. Присъстващият в творчеството му респект към перспективата и пропорциите съдейства за пораждането на особен всеобхватен и ведър поглед за света в творенията му.

     Преди Пиеро дела Франческа в италианската живопис се отделя твърде скромно място за представянето на творенията на архитектурата. Под влияние на разсъжденията на Алберти /???/ този художник възприема архитектурната среда като важно свързващо звено между човека и окръжаващата го природа. След него средата, природна и архитектурна, престава да бъде просто фон и започва да играе важна роля за внушаване на достоверността на илюстрираната случка. Пиеро използва перспективата за подреди прецизно плановете в картините си обемащи все по-обширен природен пейзаж. Той сваля хоризонта по-близо до земята, далечините са все по-ясно изобразявани, пространството се разширява в дълбочина. Подробностите на пейзажа уравновесяват композицията и биват натоварени с лесни за разчитане символни функции. По-настойчивото вглеждане в елементите на пейзажа е характерен белег на живописта на Пиеро дела Франческа. Монументалният характер на формите и тържествеността на жестовете, извлечени от делничния живот позволяват на художника да подчертае благородството и нравственото досторепие, което излъчват някои ежедневни дейности. От неговата живопис струи човечност, която се разпростира върху целия свят, и сплита в една възвишена представа деятелността и съзерцанието.

    През 1445 година братството на Милосърдието в Борго Сан Сеполкро възлага на Пиеро дела Франческа поръчката да изработи един олтар – това е всъщност най-ранната му призната творба. Осъществяването на Полиптиха на Милосърдието не е самостоятелна дейност на художника. От него са рисувани само светците Себастиян и Йоан Кръстител, централното пано и Разпятието. В разработването на този олтар, от най-разпространения по онова време в Тоскана образец, се придържа към средновековната традиция да нанесе фона със “златна” боя, но при обработката на обемите и човешките лица той използва изцяло нова техника. В използваната гама от цветове са смесени интензивно ярки бои с бестящо бяло, които придават на материалните обекти необикновено озарение. Така лицето на Мадоната, излъчващо едновременно величие и свръхчовешка мощ, носи всички характеристики на ренесансовата живопис. Впечатляващата с архитектурната си строгост композиция подсилва смисловото внушение: Девата е представена преди всичко като покровителка на човечността.

    Като една от най-значимите композиции на Ранния ренесанс се разглежда картината на Пиеро дела Франческа “Бичуването”, създадена вероятно през 1455 година.  В нея откриваме съвършен синтез на изискванията на художника в областта на перспективата, полагането на цвета и въвеждането на светлината. В тази композиция доминира грижата за внушаване на единството, което е сложно съставено, но неговата комплексност не дискредитира мощния смислов заряд на творбата, нито поетичното й внушение. Върху лицата не е изписано никакво вълнение, тъй като тяхната безстрастност трябва да бъде в съответствие със строгата композиционна схема. След като завършва тази си творба през 1450 година, вероятно в Пезаро, Пиеро заминава за Ферара, където работи върху декоративните фрески в двореца на фамилията Есте. Именно там той се запознава с богата колекция от творби на изкуството на покровителя си, ферарския маркиз Леонело д’ Есте – откритие, което му позволява да оцени достойнствата на фламандската живописна школа, чийто стил ще окаже влияние върху сетнешните му творби.

    Първата картина на Пиеро дела Франческа, в която се съчетават северното влияние и традицията на тогавашната италианска пейзажна живопис, е  “Разкайващият се Свети Джероламо” /1450/. Продължения на търсенията установени в “Бичуването” е картината на художника “Кръщението на Христос”. Пиеро успява да предаде по впечатляващ начин пространствената широта и извисяващата отвореност на пейзажа към небето.

     През 1451 година Пиеро дела Франческа е призован в двора на Сихизмундо Пандолфо Малатеста в Римини, за да разкраси параклиса, в който се съхраняват реликви от храма на фамилията Малатеста. Във фреската представяща Сихизмундо Малатеста на колене пред Свети Сихизмундо, кралят на бургундите, е използвана създаваща илюзията за реалност /тромп-л-йои/ рамка, чиито детайли са извлечени от класическия стил. Това е най-старата запазена фреска от Пиеро, в която се представя индивидуално вричане, но не като религиозно-ритуална сцена, а като тържествена дворцова сцена.

     През периода 1452 – 1459 година Пиеро дела Франческа се посвещава на най-забележителното си творение – декорацията на хоровата стена на църквата Сан Франческо в Арецо. В цикъл от фрески художникът проследява Историята на истинския Христов кръст, извлечена от прочутия средновековен сборник на Жак дьо Воражин “Златната легенда”. Тази тема е била характерна за иконографията, към която по традиция се придържали във францисканското монашеско братство. Традиционно е делението на стената на три регистъра /пояса/, но художникът изоставя хронологичния порядък в подредбата на сцените и отдава предимство на съчетаването им с оглед на аналогията и симетрията, което е негов собствен избор. Повествователният подход акцентира върху атмосферата, която господства в разказа. Пиеро дела Франческа надгражда над легендата една своеобразна символика, която е типична за писанията на хуманистите през XV век и така зарежда алегоричната легенда с универсално значение.  Представянето на смъртта на Адам е съобразено с конвенциите на класическата скулптура, с чиито образцови тарения художникът се запознава по време на престоя си в Рим. Срещата на Соломон с царицата на Саба е разработена като съвременна сцена, която се разгръща в съответствие с бавния ритъм на тържественото шествие. Царицата и Соломон се открояват като импозантни фигури върху фон от сграда в ренесансов стил. Цялата композиция излъчва впечатляващо тържествено и отчетливо внушение благодарение на изчистеността на маниера в предаването на лицеизраженията и позите.

     В сюжета на “Мечтата на Константин” /???/ се преплитат реализма на изработката със свръхестесвените намеси, заложени в него. Благодарение на изкусното предаване на ефектите на светлината този цикъл се ражглежда като етапен момент в развоя на ренесансовото изобразително изкуство.

     Вероятно през 1460 година е създадена фреската “Санта Мария-Мадалена” за катедралата на град Арецо. По поръчка от градчето Монтерки, което се намира в съседство с родното Борго Сан Сеполкро, Пиеро дела Франческа изработва “Раждащата Мадона” /???/ за местното гробище. Мадоната е представена под поддържан от ангелчета балдахин като изражението й поразява с величието и топлата си човечност. Но преди това, още през 1458 година, управата на родното градче на художника му възлага едно Възкресение Христово, за което той разработва сложна композиция: хоризонтално разполагане на персонажите и саркофага в първия план, изправящата се по вертикала фигура на Христос, чиято мощ е подсилена чрез извисяващите се дървета във втория план.

     През 60-те години на ХV век Пиеро дела Франческа рисува Полиптиха за Свети Августин, от който до нас са достигнали четири пана. По същото време той работи върху олтарната стена на църквата Сан Антонио в Перуджа. Пак тогава той установява близки връзки с двора на херцога на Урбино Федериго да Монтефелтро- един от най-прочутите меценати на творци на изкуството в ренесансова Италия. Заедно с почутите тогава архитекти Алберти и Лаурана той участва в обновяването на двореца на щедрия херцог през 1465 година. В Диптиха на херцозите от Урбино са съчетани портретите на Федериго и на жена му Батиста Сфорца. Художникът ги представя в профил на фона на пейзаж с широка перспектива, който явно е вдъхновен от фламандската живопис от края на XV век.

    През последните години на живота си Пиеро дела Франческа събира своите разсъждения върху перспективата и ефектите на светлината в живописта в два трактата, които пише по време на престоя си в херцогски двор на Урбино. Последното свидетелство за безспорния талант на този италиански художник е изработения от него олтар за църква в Брера, където представя “Светата беседа” /???/, Богородица и Младенеца с шестима светци, четири ангелчета и херцог Федериго ІІ да Монтефелтро. Тази творба е започната вероятно през 1472 година, остава незавършена и е дорисувана по-късно / ок. 1490 г./. (visage et mains du duc). В нея Небесният съд, предопределен да съди този, на който е посветена картината, е разположен сред пищно архитектурно обкръжение представено в перспектива разгръщаща се “отдолу нагоре”.  Композицията е замислена като надгробна сцена, която е трябвало да украсява църквата, в която е погебан херцогът на Урбино.

     С големите си познания в областта на геометрията и перспективата Пиеро дела Франческа, според Вазари, пробужда възхищението на своите съвременници и се радва на подражатели през втората половина на Куатроченто из Централна Италия. Особената обработка на въздействието на светлината му дава възможност да създаде един едновременно природоподобен и поетичен свят, който сътветства на иделите на тогавашните хуманисти. Влиянието на този художник се отчита от изкуствоведите у представителите на по-късната Венецианска школа в италианската ренесансова живопис.

АЛПАТОВ, с.41 – 42: Пиеро дела Франческа /ок. 1410/1420 – 1492/ е един от най-значителните и най-обаятелните художници на своето време...Изпитвал голямо възхищение от античното изкуство,...преди всичко към Елада...В творчеството си той е самобитен, независим и очарова най-вече с цялостността, единството на светогледа си, нещо, което в тези преломни години не било присъщо на всички...

    Най-значителното творение на Пиеро са фреските в църквата “Сан Франческо” в Арецо, където е представена легендата за Христовия кръст /1452 – 1466/...В света на Пиеро решаваща роля играе не кипящата енергия на човека, а справедливият и скромен порядък...Във фреските му има малко външно напрежение и малко действие. Това са предимно многофигурни сцени, тържествени срещи и поклонения пред светини; дори сраженията са лишени от напрегнат драматизъм. Затова пък всички фигури излъчват обаятелно чистосърдечие и искрено чувство. Затова пък всички фигури излъчват обаятелно чистосърдечие и искрено чувство. Хората на Пиеро винаги запазват достойнство, не издават никаква възбуда, дори когато са вътрешно дълбоко развълнувани и страдат.

    Сред фреските в Арецо особено привлича вниманието “Поклонение на Савската царица през кръста”. Събитието е предадено по образеца на традиционния тип на поклонението на влъхвите. Но за разлика от своите съвременници Пиеро не се увлича от блясъка на източните одежди. Придворната тема е претворена в изображение на човешкото смирение и нравствена чистота...

АЛПАТОВ, с. 43:  Във всеки, и в най-дребния детайл на фреските на Пиеро дела Франческа цари определен ритъм. И най-простите форми у него се изпълват с дълбок вътрешен смисъл. Музикалната основа на изкуството му е израз на нравствената чистота на духа...

...Това пренебрежение към колорита у флорентинците имало своето историческо оправдание. Флорентинците считали за своя задача да възстановят в изкуството предметността на света, която почти била изчезнала в сияйните багри на византийските икони и готическите витражи.

АЛПАТОВ, с.44:  Всъщност Пиеро пръв открил т. нар. вальори или тонални стойности на цвета, но за разлика от по-сетнешните майстори на вальора той ясно разграничава отделните отсенки на цвета една от друга и почти избягва меките преходи от един нюанс в друг...Към края на живота си Пиеро дела Франческа започнал да пише трактат за живописта. Но в своето изкуство той си остава преди всичко поет.

АЛПАТОВ,  с.48-49: През 15 век Венеция вече имала своя богата художествена традиция. Тук подобно на широк поток се вливали влиянията на Севера. Венеция открай време поддържала тесни връзки с Изтока. Тук се издигала катедралата “Сан Марко” с нейните византийски мозайки; съкровищницата й била пълна с докарани от Цариград скъпоценности, емайли и златарски изделия. Това до голяма степен допринесло за особеното развитие във венецианското изкуство на онази обич към багрите и към тяхната художествена изразителност, която другите живописни школи в Италия не познавали.

Джонсън, с. 139: Пиеро дела Франческа /ок. 1415 – 1492/ работи върху висококачествени поръчки в градовете из цяла Централна Италия като Перуджа и Арецо, където е една от най-забележителните му творби, цикълът фрески “Легендата за Честния кръст”. Той проявява необикновена жажда за учение, подхранена от Ренесанса и непрестанния напредък на неговите художници...Самият той успява да стане блестящ  математик и играе по-голяма роля за разпространяването на Евклидовата геометрия от всеки друг. До нас са достигнали три от безбройните му научни трактати, сред които “De prospective pingendi” /”За перспективата в живописта”/, д който излага правилата на перспективата, изискващи повече математически знания, отколкото повечето художници някога са притежавали. В картините му перспективата заема такова централно място, че изключва всичко останало и обърква публиката...

Джонсън, с. 140: Пиеро е ексцентрик. В “Кръщението на Христос” /Лондонска национална галерия/ вниманието като че ли е съсредоточено върху човека, който съблича ризата си, или върху тримата потресени ангели, отколкото върху Йоан Кръстител, поливащ главата на Христос с вода от Йордан...Всичките изображения на Пиеро – на светци, певци, случайни зрители, сановници – се отличават с някакво ледено спокойствие, със застинала неподвижност, които може би отразяват неговата обсебеност от тази студена наука, геометрията....