Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2015 13:14 - ТОРКУАТО ТАСО - творчество /Втора част/ - презентация на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1044 Коментари: 0 Гласове:
0



  

“Освободеният Йерусалим”

      Пред нас, съвременните хора, априори неподвластни на епопеята, се явява възможността да бъдем завладяни от поетичената чувствителност на Тасо като чрез “Освободеният Йерусалим” вникнем в забравеното измерение на древната наслада, която доставя величавата епическа поезия. Същата, която този поет възхвалява в знаменитата си “Реч за героическата поема” (1594). В нея се налага платоновата представа за поемата, която «макар че съдържа най-различни теми, представлява едно цяло, притежава само една форма и само една душа, така че всички тези елементи са съчетани по такъв начин, че си съответстват един на друг, поддържат връзка помежду си, зависят толкова правдоподобно и толкова задължително един от друг, че е достатъчно да се премахне или премести някой от тях, за да рухне цялата поема.»

    Макар че единството на поемата е заложено в поезията на Тасо, в уникалната тоналност на излъчването й, в която отзвучават всички гласове заложени във великата му творба, тя е изградена от многобройни отзвуци, образи, ситуации, сцени, завръзки и съчетания, които свързват неразривно всяка класическа творба с образната и литературна съкровищница на западния музей от художествени представи. Това е единството на пространството на класическите образни представи, в което фигурите на речта и на формите съчетават различията си, вместо да ги извеждат до крайност, както става в конфликтното поле на модерната пародия, или да ги зачеркват, както се случва в игровия вакум на постмодерната неразчлененост.

    Що се отнася до “най-различните теми”, които изтъкават съдържанието на поемата, исторически или измислени, правдоподобни или невероятни, езически или християнски, военни или любовни, в представите на съвременния читател всички тези теми се причисляват към възвишения разред на романтичното, казано по друг начин, са присъщи на поетиката на препятствието, което отлага безкрайно, чак до последната октава на песен XX, осъществяването на обета на Годфроа дьо Буйон – отвоюването на Божи гроб за християните, което се постига в края на Първия кръстоносен поход, на 15 юли 1099 година.

     Поемата на Тасо, който е пристрастен към разработвания от него сюжет, поразява със прецизното съчетаване на събитията изграждащи структурата й. Водеща в поемата е фабулата проследяваща развитието на една любов, в представянето на която очарованието надделява над описанието на премеждията, фантастичните видения се оказват по-важни от интригата.

    Поемата “Освободеният Йерусалим” не е посветена на любовта, а на жената. Единственото изключение в нея е Херминия, своеобразно отражение на отражението, която е раздвоена в страстните си въжделения, двойно нещастна, тъй като иска да бъде страстно желаната от Танкред Хлоринда. А Танкред е символно белязан от немощ, която е обусловена от същото това желание. Тя не разказва две истории за невъзможна любов, разположени всъщност извън потока на времето, в отвъдния свят, постижим след смъртта (Танкред и Хлоринда) или на утопичен омагьосан остров (Рено и Армида). Тя представя не толкова два персонажа, колкото два образа на женствеността каквито са белязаното от смъртта видение (Хлоринда) и чистото видение (Армида). Хлоринда се възприема като кастриращо изображение на едновременно невидимата и забранената жена, тъй като мъжът може да се изложи на риска да я види, само ако я убие преди тя да го убие. Тя и Аргант представляват най-кръвожадната двойка, която може да се открие сред езическите легенди. С всяващата ужас, развяна над бойното поле златиста дълга коса, подобно на нова Лаура, тя се явявя въплъщение на колеуктивното безсъзнателно на кръстоносците. Подобно на нова Елена, чисто видение, привидение родено от привидението, Армида изобразява жената във всичките й превъплъщения и състояния, само за да скрие истината: всъщност тя е само една примамка.

    Великата творба на Тасо е всъщност една инсценировка на празнотата. Все пак единствено героят, който прозира, че жената е примамка, благодарение на изпитанието с удоволствието, изживяно в обятията на магьосницата, единствено Рено ще успее да надмогне вълшебствата, чрез които крастоносците са възпряни да секат дървета от омагьосаната гора Сарон, които са необходими за изработването на бойните машини, с които да се предприеме последния щурм срещу отбранителните стени на Йерусалим.  Единствено преодоляването на вълшебствата разтваря дверите на действието. Докато, след като се е провалил пред дверите на удоволствието като е убил тази, която ги е защитавала с меч в ръка, Танкред ще остане завинаги омагьосан от образа на Хлоринда, който той си внушава, че чува да стене под кората на дърветата.

      Накрая, войната се подчинява на същия мизансцен, благодарение на който се излагат прелестите на Армида. И тъй като е кратковечна като жената, тя се колебае между показно подредения ужас и напълно оголения ужас на парадите на смъртта. Тази естетика на “ужасното” е предопределена да има голям успех в театъра, романа и поезията през епохата на господство на барока. Поезията ще наследи най-вече от Тасо увлечението по музикалността, конкурираща или независима от смисъла. Би трябвало да се отбележи, че главното послание на тази велика поема към следващите поколения е безпристрастието й към теоретичните спорове, които се вихрят във времето, когато е създадена и терзаят чувствителната съвест на автора й.

 

       Гьоте се възхищава от “умението на поета Тасо да улови това, което представлява историята и това, което ражда живота”: “ Умът му събира онова, което се разпростира в пространството, а душата му оживява с дух бездуховното. Той често облагородява това, което ни изглежда грубо и вулгарно, а онова, от което се възхищаваме, е иставено от п огледа му в небитието. Този чудотворец пристъпва във владенията на магията, които сам си е създал.”

 

 

                                               ТОРКУАТО ТАСО

 

РЕЧ ЗА ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО, ОРИЕНТИРАНА КЪМ ГЕРОИЧЕСКАТА ПОЕМА

Посвещение: На сеньор Сципион Гонзага

ПЪРВА РЕЧ

         Три неща трябва да съблюдава всеки, който си поставя за цел да пише героическа поема: да избере такова съдържание, което е способно да получи най-превъзходната форма, в която изкуството на поета да успее да го въведе; да му придаде точно такава форма; накрая да го облече с най-изящните одежди, които се полагат на неговото естество. И така на тези три глави ще бъде разделена цялата тази Реч, в която те са ясно разграничени. Затова като започвам с преценката, която поетът трябва да покаже в избора на съдържанието, продължавам с изкуството, което се изисква от него, за да го разположи и изгради, а след това да го облече във форма и разкраси.

      Суровото съдържание (сурово се назовава онова съдържание, което още не е получило никакво качество от изкуството на оратора и на поета) се подлага на преценката на поета така както желязото или дървото се подлага на преценка от ковача или дърводелеца. Така например този, който прави кораби, е длъжен не само да знае каква трябва да бъде формата на корабите, но трябва да знае също кое дърво е най-пригодно за ппридобиването на подобна форма. По същия начин на поета е присъщо не само да владее изкуството да придава форма на съдържанието, но и да притежава преценка, за да го разпознае. И тъй той трябва да избере такова съдържание, което по природа е податливо на усъвършенстване.
..............
         Съдържанието, което за по-голямо удобство може да се назовава сюжет, или се измисля и така поетът не само избира, но и измисля сюжета; или сюжетът се извлича от историята. Защото епическият поет трябва да търси във всяка част правдоподобното (полагам, че последното е най-отличителният принцип), а правдоподобни е само славните деяния, каквито са включените в героичната поема, която не би била написана и не би преминала в паметта на потомците без помощта на историята. Големите подвизи не могат да останат неизвестни. А онези, които не са записани, само поради този пропуск се считат от хората за неистински. И като ги приемат за неистински, те не са склонни така лесно да се поддадат или отдадат на гнева, страха или състраданието...Ето защо поетът трябва с подобието на истината да измами читателите, не само да ги убеди, че нещата, за които говори, са истински, а да ги предложи на сетивата им, така че те да повярват, че не четат за тях, а са пред тях, виждат ги, чуват ги. Поетът трябва да внедри в ума им впечатлението, че това е истината. Това той лесно ще постигне чрез авторитета на историята. Тук говоря за тези поети, които пресъздават славните деяния, т.е. епическите и трагическите поети... Историята на Тиест, Медея и Едип е разработвана от различни антични автори. Но те я заплитат по различен начин и от общопознатото, от старото правят ново. Тъй че нова е тази поема, в която по нов начин са сплетени възлите, нови са решенията, нови са епизодите, които още от началото ще са разположени по нов начин, макар че сюжетът е много добре познат и разработван преди това от други. Напротив, не може да се назове нова онази поема, в която сюжета и персонажите са измислени, но поетът ти развива и разгръща по начин, по който вече са ги заплитали и развързвали други поети...Така че в поемата достоверност се внася само чрез историята, а новост – само чрез измислицата.
         И тъй, сюжетът на епическата поема трябва да бъде извлеченп от историята. Но историята е или на религията, считана за фалшива от нас, или на религията, приемана от нас като истинска, каквато е днес християнската, а някога истинска е била еврейската...Наистина много малко удоволствие ни доставя онази поема, която не съдържа в себе си чудеса, които често вълнуват не само духа на невежите, но и на образованите: имам предвид онези пръстени, онези омагьосани щитове, онези оседлани летящи коне, онези кораби превърнати в нимфи, онези призраци, които се появяват между воюващите и подобни неща...Но тъй като тези чудеса не могат да бъдат извлечени от земната храброст, трябва да се обърнем към свръхестествената добродетел. А когато се обръщаме към божествата на езичницитеу поемата престава веднага да бъде правдоподобна. Защото не може да бъде правдоподобно за нашите хора онова, което се възприема от тях не само като неистинско, но и като невъзможно. А невъзможно е от мощта на тези празни и безсъдържателни идоли, които не съществуват и никога не са съществували, да произлязат неща, които излизат извън пределите на природата и човешката същност...
   ...По своята природа поезията не е нищо друго освен подражание. И това не може да се поставя под съмнение: а подражанието не може да не бъде съпътствано от правдоподобното, тъй като да подражаваш означава да създаваш правдоподобие. Така че никоя позеия не може да бъде откъсната от правдоподобното. И в крайна сметка правдоподобието не е от онези условия, които се изискват от поезията, за да бъде тя по-красива и по-привлекателна. То е присъщо и неотделимо от същността й качество и присъства във всяка нейна част по необходимост. Но макар че приканвам епическия поет да служи на правдоподобието, което е постоянно негово задължение, аз обаче не изключвам от неговите задължения другото, т.е. чудесното. Затова смятам, че едно и също действие може да бъде едновременно правдоподобно и чудесно. И съм убеден, че са много начините, по които могат да се съчетаят две толкова разнородни качества...
 
   Но поемите, в които са въведени боговете на езичниците са лишени от възможността да съчетават правдоподобното с чудесното. Напротив, много по-удобно могат да си служат с тази възможност поетите, които изграждат поезията си върху нашата религия. Това е единствената причина, според мен, заради която се стига до заключението, че сюжетът на епическата поема трябва да бъде извлечен не от езическата история, а от християнската или еврейската. Може да се добави, че нашата религия носи в себе си друго величие, друго достойнство, друга възвишеност както на съборите на небето и в ада, така и в предсказанията и церемониите, които не съществуват в религията на езичниците...И тъй сюжетът на епическия поет трябва да бъде извлечен от историята на религията, която се възприема като истинна от нас...И тъй сюжетът на епическата поема се взема от историята на истинната религия, но не толкова свещенна, че да е непроменима, от епоха, която нито да е отдалечена прекалено много от епохата, нито да е прекалено близка до епохата, в която живеем...

... Трагическите действия предизвикват страха и състраданието. Там където липсва страшното и предизвикващото състрадание, действията не са вече трагически. А епическите действия не са създадени, за да предизвикват нито милост, нито страх. Това условие не е необхоимо да се съдържа в тях. И ако понякога в героическите поеми се появи някое ужасяващо или предизвикващо състрадание случване, страхът и състраданието обаче не са търсени в цялостния контекст на фабулата. Така че в поемата подобно случване е случайно и е въведено обикновено като украшение /орнамент/. Така че когато се казва, че действието в трагедията и в епическата поема е еднакво посветено на прославата, би трябвало да се знае, че прославата в двете е от различно естество. Прославата в трагедията съдържа неочаквания и внезапен обрат на съдбата и възвишеността на събитията, които са изпълнени със страх и състрадание. Докато прославата в героичната поема се основава върху начинанията на една превъзходна войнска добродетел, върху деяния, които предполагат вежливост, благородство, милосърдие и религиозна ревност. Подобни действия, свойствени за епопеята, са съвсем неподходящи за трагедията. От горното следва, че личностите, които се въвеждат в една или друга поема, макар че в едната и в другата притежават висше, кралско достойнство, не са все пак с еднакви характери...За разлика от трагедията епическата поема изисква от действащите лица най-високи добродетели. Тези добродетели са назовани “героични”. В Еней откриваме най-висшето милосърдие, в Ахил – ненадминатата войнска мощ, в Одисей – съобразителността. А ако продължим до героите на нашето време, у Амадижи откриваме  верността, у Брадаманте – постоянството. Всъщност в някои от тези герой са събрани всички най-висши добродетели. А понякога, когато епическеят поет и трагическият поет въведат като главно действащо лице една и съща личност, тя е разглеждана от тях по различен начин. У Херкулес и Тезей епическият поет подчертава храбростта и превъзходството на оръжията им. Докато трагическият поет ги представя като царе носещи някаква вина, заради която изпадат в нещастие. Епическите поети включват в творбите си не само върховете на добродетелта, но и крайностите на порока, като се излагат на далеч по-малък риск отколкото роемат обикновено  трагическите поети...

   От казаното по-горе става ясно, че разликата между трагедията и епопеята се поражда не само от различието на средствата и от начина на подражание, но преди всичко и много повече от различието на нещата, които се пресъздават чрез подражание. Тази разлика е много по-привична, в по-голяма степен вътрешно присъща и по-съществена от другите. И ако Аристотел не я споменава, това е защото му е достатъчно на това място да покаже, че трагедията и епопеята са различни. А това много добре личи от първите две посочени различия, които са по-явни, отколкото от последното, което не е толкова явно...

   Ето, сеньор Сципионе, кои са условията, които разумният поет трябва да търси в необработеното съдържание: авторитетът на историята, истината на религията, свободата да се измисля, качествата на описваната епоха и величието и благародството на събитията /случванията/. Но това съдържание, преди да бъде обработено от изкуството на  епическия поет, се назовава, след като е прекроено и обработено от него и е станало фабула, вече не е просто съдържание, а се превръща във форма и душа на поемата. То е оценено по този начин от Аристотел...Аз твърдя, като имам предвид че в необработеното съдържание, макар и лишено от всякаква форма, философите все пак отчитат обема, който е нейн постоянен и вечен спътник, че той характеризира съдържанието преди раждането на формата и след придобиването й си остава непроменен. И така поетът в това съдържание трябва преди всичко друго да обърне внимание на обема.  Тъй че като се заема да обработва някакво съдържание поетът го взема с определен обем, който приема като неделимо от съдържанието условие. Трябва се пак да предупредим, че ако обемът на съдържанието, което поетът възприеме, се окаже недостатъчен при изграждането на фабулата и трябва да се включат много епизоди, да се опишат и разкрасят нещата, които са обикновени по природата си, поемата не би трябвало да нарасне до такава степен, че да изглежда неправдоподобна и извън мярата. Защото поемата не трябва да превишава една определен предел, който да съответства на обема на съдържанието...

...Да обобщим това, което беше казано: обемът на необработеното съдържание трябва да бъде определен и не много голям, така че изкуството на поета да бъде прието с по-голямо доверие, без да се надхвърлят пределите на подходящата величина. След като разсъждавахме върху преценката, която трябва да прояви поета при избора на темата, редът изисква във Втората реч да обсъдим изкуството, с което тя трябва да бъде разгърната и оформена.

 

ВТОРА РЕЧ

      
       ...И така след като поетът е свел истината и подробностите от историята до правдоподобното и общовалидното, което е свойствено за изкуството му, той трябва да направи така, че фабулата (фабула наричаме формата на поемата, която може да се определи като тъканта или подреждането на събитията), трябва да направи така, повтарям, че фабулата, която след това иска да изгради, да бъде цялостна, искаме да кажем завършена, да бъде със съответната големина и да бъде единна...Тази цялост ще се съдържа във фабулата, ако тя има начало, среда и завършек...

  Стремеж към подобна цялост има във “Влюбеният Орландо” на Бойардо, но не се открива в “Разгневения Орландо” на Ариосто: във “Влюбения Орландо” липсва края, а в “Разгневения Орландо” – началото. Но в първата поема пропускът не е недостатък на изкуство, а произтича от смъртта на автора. Във втората поема не незнанието, изборът да се добави към това, което е вече започнато, обуславя пропуска...Но, както вече казах, “Влюбеният Орландо” и “Разгневеният Орландо” не трябва да се разглеждат като две отделни книги, а като една поема, чиято интрига е започната от единия автор, по-добре заплетена и по-добре оцветена, а от другия е изведена докрая. Ако се възприема по този начин, това е цялостна поема, в която не липсва нищо, за да се разберат двете фабули.
     ...Подобаващо дълга е тази поема, в която паметта нито се губи, нито се обърква. Но цялото е обхванато така, че в него има единство, така че едно нещо се схваща свързано със следващото и зависи от него, така както частите помежду си и спрямо цялото са пропорционални... Общо взето фабулата е като изкусна плетеница, между чиито възли има вътрешна, правдоподобна и неочаквана връзка...

 ...Ако се допусне, че фабулата е целта на поета, както твърди Аристотел, което никой досега не е отричал, тогава, ако фабулата е една, краят също ще бъде един. Ако има няколко фабули, ще има и няколко края. Но много по-добре изглежда творба с един край, от онази, която си поставя за цел няколко завършека. Тъй като разсейването на ума се поражда от умножаването на завършеците и работата му се затруднява, по-добре е подражаващият да разработва една фабула, отколкото да обработва много действия. Добавям, че от множеството фабули се поражда неопределеността. А този развой може да стигне до безкрайността, без да се предпостави на изкуството някакъв определен и добре изяснен край...По-добре е да се съчини една съвършена поема, отколкото множество несъвършени поеми...
... Романът (така наричат “Разгневеният Орландо” и други подобни) е вид поезия различно от епопеята и не е познат за Аристотел: и
spezie di poesia diversa da la epopeia, e non conosciuta da Aristotele: затова не е обвързан с правилата, които Аристотел предписва на епическата поема. Тъй че, ако Аристотел настоява, че единството на фабулата е необходимо за епопеята, той обаче не твърди че е подходящо за поезията на романите, която е непозната за него...

...Романът и епопеята възпроизвеждат чрез подражание едни и същи действия. Възпроизвеждат ги по един и същи начин. Възпроизвеждат ги с едни и същи похвати. Така че те са от един и същи род. Романът и епопеята възпроизвеждят едни и същи действия, т.е. носещи слава. Това условие е възприето не само от тях, но и от епическия и трагически поет, между които има още по-тясна и частна договореност да възпроизвеждат една и съща слава. Тази слава, настоявам, която не се основава върху величието на ужасяващи и предизвикващи състрадание факти, а върху възпроизвеждането на благородни и великодушни действия на герои. Тази слава, настоявам, която се постига не от разположени между порока и добродетелта личности, а от храбри до превъзходна степен личности. Това условие да се подражава на най-висшата слава откриваме ясно както в нашите романи, така и в поемите на древните гърци и римляни...

...Така че стигам до заключението, че макар че е истина, че всеки език притежава присъщите му свойства, не по-малко вярно е, че се твърди без точно обяснение, че множеството действия са присъщи за простолюдните поеми, а единственото действие е присъщо на латинските и гръцки поеми. Не по-малко трудно е да се отговори на упоменатия довод, че по-съвършени са тези поеми, които са по-често одобрявани от потребителите /читателите/ им. Оттам романът е по-съвършен от епопеята, тъй като е по-благоприятно възприеман от потребителите /читателите/. Тъй като искам да отрека този довод, най-подходящо е, за да се изясни и разбере истината, разсъждението ми да бъде изградено върху по-висш принцип.

... Но могат да се открият и други неща, които са определени изцяло от собствената си природа, т.е. те са добри или лоши сами по себе си и употребата няма никаква власт, нито авторитет върху тях. От този род неща са порокът и добродетелта: порокът е злотворен по своята природа, по своята природа добродетелта е почтена. И тогава добродетелните и порочните творби са сами по себе си достойни за похвала и за укор. И тъй това, което само по себе си е такова, тъй като светът и обичаите се променят, въпреки всичко си остава завинаги такова...От този род съответно са творенията на природата, така че това, което е било веднъж превъзходно, въпреки колебанията в употребата му, си остава завинаги превъзходно. Природата е изключително постоянна в своите операции и действа винаги по сигурен и неизменен начин..., тъй като е направлявана от една незалязваща светлина и съпътствана от безпогрешен ескорт и вторачена винаги в доброто и съвършеното. А тъй като доброто и съвършеното са винаги неизменни, неизменен е и начинът, по който действа тя. Творение на природата е красотата, която е заложена в пропорцията на съставките й, в подходящата й величина и в прелестната мекота на цветовете й. Тези условия са установени сами по себе си като завинаги красиви и винаги ще бъдат красиви. Употребата не би могла да ги промени...Но ако такива са сами по себе си творенията на природата, такива би трябвало да бъдат сами по себе си и творбите на онова изкуство, което, без никакво посредничество, подражава на природата???
   И ако се спрем на отделен пример, ако пропорцията на частите е сама по себе си красива, същата пропорция, възпроизведена чрез подражание от художника или скулптура ще бъде сама по себе си красива. И ако достойното за похвала е природосъобразно, достойно за похвала ще бъде и изкуствено създаденото, тъй като то зависи от природата...

   ...Още веднъж твърдя, че разнообразието е достойно за похвала до онзи предел, след който настъпва объркване. А също че до този предел единството е толкова способно да създаде разнообразие, колкото и множеството фабули. Ако подобно разноображие не се забелязва в поема с едно действие, трябва да се приеме, че това е следствие от неопитността на поета, а не е недостатък на изкуството...
     ...Щом като четири са родовете или разновидностите на фабулата, нека ги изкажем: простата, сложната, вълнуващата сърцето и предизвикващата мъка /черната/...Но във всички тях се изисква единство: но единството на простата фабула е просто, а единството на сложната фабула е сложно...Сложна се назовава тази поема, макар че в нея няма узнаване или обрати на съдбата, която съдържа в себе си неща от различно естество, т.е. войни, любовни страсти, омагьосвания и премеждия, щастливи или нещастни събития, които съдържат било страх и състрадание, било желание и веселие. Тя произлиза от това естествено /природно/ разнообразие...

...Но може би е редно, а го изисква и темата, в следващата Реч да се разгледа изкуството, с което поетът въвежда в единството на фабулата това така приятно разнообразие, което е много желано от онези, чиито уши са привикнали с авантюрите на нащите романисти.

 

 

ТРЕТА РЕЧ


          ...по необходимост се стига до разглежданетио на стила: последният не е нищо друго, а това съчетание, което произлиза от смесването на понятията и изричанията им на глас.

   Три са разновидностите на стила: великолепен или възвишен, посредствен и смирен. Първият от тях е подходящ за епическата поема по две причини. Първата, тъй като възвишените неща, които се захваща да представя епическият поет, трябва да бъдат разработени на възвишен стил. Втората, защото всяка част се насочена към целта, към която се насочва цялата поема: а стилът е част от епическата поема, така че стилът действа за постигане на целта, към която е насочена цялата епичееска поема...

...Трябва да предупредим, че всяка добродетел съседства с някой порок или често порокът, тъй като си прилича с нея, е назоваван добродетел. По подобен начин всяка разновидност на стила  се оказва толкова близка до някой порок, че това съседство често не се забелязва. Великолепният стил съседства с надутия; умереният – с напрегнатия или сухия; смиреният – с ниския или плебейския. Възвишеният, умереният и смиреният стил на героичната поема не съвпада с възвишения, умерен и смирен стил на другите поеми...

...Героичният стил се разполага по средата между простодушната сериозност на трагическия и цветистото изящество на лирическия и изпреварва единия и другия с великолепието на чудотворното си величие.

...След като беше казано защо е цветист стилът на поета и защо е несложен и чист стила на трагическия поет, епическият поет ще види, че , тъй като разработва патетични и морално поучителни теми, трябва да се придържа към чистотата и простотата на трагическия стил. Но когато говори от свое име, тъй като разработва забавни теми, трябва да се приближи до лирическото изящество, но без да изоставя присъщите на единия и на другия величие и великолепие...

КАК МОЖЕ ДА СЕ ОВЛАДЕЕ ТОВА ВЕЛИКОЛЕПИЕ И КАК МОЖЕ ДА СЕ ПОСТИГНЕ СМИРЕНИЯТ ИЛИ НЕПОСРЕДСТВЕН СТИЛ

...Великолепието на концепциите може да се постигне, ако се представят велики неща: като Бог, света, героите, сухоземните и морските битки и други подобни...Изказът ще бъде възвишен, като думите бъдат необикновени, а заети отвън и неупотребявани в простолюдния език.

...Възвишеното и изящното се раждат от изказването на чужди думи, на преведени от чужд език думи  и от тези, които не са свойствени за родния език. Но от същите източници може да се роди и неяснотата. А тя трябва дза се избягва и както в героичната поема трябва да се търси не само великолепието, но и яснотата...

...От казаното дотук може да се изведе заключението, че ако лирическият и епическият поет представят едни и същи неща с едни и същи понятия, ще следва, че че стилът на единия и на другия трябва да бъде един и същ. И тъй става ясно, че стилът се ражда от понятията и по същия начин от понятията се ражда качеството на стиха, т.е. те могат да бъдат или сериозни, или скромни /прости/. Във Вергилий може да се открие, че един и същи стих може да бъде прост, посредствен и великолепен в зависимост от разнообразието на понятията...

ХЕГЕЛ:

ТОРКВАТО ТАСО

 

І том

 

С. 381...Първото, което можем да приведем тук, се отнася до същинските национални поеми, които от отдавнашни времена са били у всички народи от такова естество, че външната, историческа страна, вече чрез самата себе си е принадлежала на нацията и не е оставала нещо чуждо за нея...По същия начин испанците имат своите романси за Сид; в поемата си “Освободеният Йерусалим” Тасо възпя общото дело на католическото християнство...  

 

ІІ том

 С. 566...Свободното участие, както и оттеглянето, извършено също така по своя воля, в което се запазва ненакърнена независимостта на индивидуалността, дава на цялото отношение неговия поетичен облик. Нещо подобно намираме в поемите на Осиан, както например в отношението на Сид към владетелите, на които служи този поетичен герой на националното романтично рицарство. Също и у Ариосто и Тасо още не е накърнено това свободно отношение и особено у Ариосто отделните герои се впускат в собствени авантюри в почти несвързана самостоятелност...

С. 585...И така тъкмо благодарение а това, че са целокупни индивиди, които обединяват блестящо в себе си това, което иначе лежи в националния характер разпръснато вън едно от друго и остават в тази своя целокупност велики, свободни, човешки красиви характери, тези главни образи получават правото да бъдат поставени начело и да видят главното събитие свързано с тяхната индивидуалност. В тях нацията се концентрира до живия единичен субект и по такъв начин те извоюват главното начинание и търпят съдбините на събитията. В това отношение например Готфрид Булонски в “Освободеният Йерусалим” на Тасо, макар че той като най-благоразумен, най-храбър, най-справедлив между всички кръстоносци бива избран за предводител на цялата войска, не е така изпъкваща фигура, както Ахил, този младежки разцвет като такъв на съвкупния гръцки дух, или както Одисей...

С. 593...При Омировите богове няма защо друг да ги отвежда в смешното; начинът, по който ги е представил самият Омир, ги прави достатъчно смешни; защото у него все пак дори боговете трябва да се смеят над куцащия Хефест и над изкусната мрежа, в която Марс лежи с Венера; освен това Венера получава плесници, а Марс крещи и пада. Чрез тази естествена, радостна веселост поетът също така ни освобождава от външния облик, който ни предлага, но, от друга страна, снема само това човешко съществуване, от което се отказва, докато, напротив, оставя да съществува субстанциалната сила, която е необходима чрез самата себе си, и вярата в нея. – За да приведа няколко по-близки примера, ще кажа, че трагичният епизод на Дидона има така модерен колорит, че е можал да вдъхнови Тасо да го възпроизведе, нещо повече, отчасти да го преведе дословно, а и почти да кара французите да се възхищават...

С. 599...Следователно същинският материал на лирическото и драматическото също така не остава вън от произведението, макар че в епическото тези страни, вместо да дават основната форма на цялото художествено пресъздаване, се самоутвърждават само като моменти и не бива да лишават епоса от своеобразния му характер. Ето защо не трябва да се смята за истински епическо, когато лиричните изяви, както виждаме това например у Осиан, определят тона и колорита, или когато те, както отчасти вече у Тасо, а после предимно у Милтон и Клопщок, се изтъкват като онази част, в която поетът е постигнал най-доброто, което е могъл да даде; напротив, чувствата и разсъжденията, както и външното, също така трябва да се съобщават като нещо извършило се, изказано, премислено и да не прекъсват спокойно крачещия напред епичен тон...

С. 604...Защото в епоса характерът и необходимостта на външното стоят рамо до рамо като еднакво силни; и затова епическият индивид може, струва ми се, да отстъпи на външните обстоятелства, без да навреди на поетическата си индивидуалност, и да бъде в своята дейност резултат от отношенията, така че благодарение на това последните да застанат като мощното на мястото на характера, който е единствената действаща сила в драмата...заповедта на боговете, която определя Еней да стане основател на Рим, както и многообразните случки, които разпростират разработката надълго и нашироко, биха били един безусловно недраматически начин на мотивиране. Подобен случай срещаме в “Освободеният Ерусалим” на Тасо, където се противопоставят целта на християнската войска освен храбрата съпротива на сарацините, още и най-различни природни явления...

С. 609... Но особено епизодите служат за прекъсване на непосредственото движение напред и в повечето случаи са от препятстващо естество. Така например корабокрушението на Еней, любовта към Дидона, появата на Артемида у Вергилий и Тасо, както и в романтичния епос изобщо многото самостоятелни любовни авантюри на отделните герои, които у Ариосто дори се натрупват и взаимопреплитат, за да образуват едно така пъстро многообразие, че поради тях борбата между християните и сарацините се прикрива изцяло...

С. 637...Като представител на една втора насока, който се е прочул не по-малко, ще споменем само Тасо. За разлика от Ариосто в “Освободеният Ерусалим” на Тасо виждаме великата обща цел на християнското рицарство, освобождаването на Светия гроб, това завоевателно поклонничество на кръстоносните походи, избрано за център без каквито и да било прибавки на комично настроение, и един художествен епос, осъществен с вдъхновение, усърдие и изучаване според образеца на Омир и Вергилий, който епос трябвало да застане на мястото на самите онези образци...


                                                                      Доц. ГЕНО ГЕНОВ




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075977
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031