Житейска участ:  Роден е на 11 март 1544 година в Соренто, италианско градче, което тогава е в пределите на Неаполското кралство, намиращо се по същото време под испанско владичество. Майка му Порция Де Роси произхожда от заможна благородническа неаполска фамилия. Баща му Бернардо, син на благородническо семейство от Бергамо, е по същото време секретар на принца на Салерно Феранте Сансеверино и изпълнява важни дипломатически мисии на благодетеля си.

     Учи в Йезуитския колеж в Неапол, където изучава упорито латинския и гръцкия. През 1565 година бащата се установява във Ферара, където е на служба при кардинал Луиджи д’Есте, а след това, от 1572 година, влиза в двора на херцог Алфонсо ІІ. Младият Тасо се озовава зависим от обратите, в повечето случаи блогоприятни, в дворцовата кариера на баща му, която е повлияна от непрекъсната промяна в съюзите, които се учредяват и развалят през същия период между Франция, Испания, Рим и другите мощни княжества, разположени на Апенинския полуостров. Семейството на Тасо е обречено да се мести из Полуострова: от Неапол в Орбино, след това в Рим, а по-късно във Венеция и Мантуа. Бернардо е също поет, който като царедворец често започва творбите си с гръмки посвещения, за да си осигури престижни длъжности в антуража на своите именити покровители.

      Става член на Академията на Етреите /Eterei/. Кардинал Луиджи д’Есте го приема в дома си във Ферара от 1565 година. През 1570 година Тасо придружава кардинала в дипломатическа мисия при френския крал Шарл ІХ. Във Франция се запознава с Ронсар.

      През  1562 година публикува поемата си “Риналдо” / “Rinaldo” /, в която разработва сюжет заимстван от френския рицарски роман. Описва смайващите подвизи на известния царедворец Рьоно от Монтобан, на добрия кон Байар и на архиепископ Тюрпен. По примера на баща си Тасо посвещава поемата си “Риналдо” , която се състои от дванайсет песни и е написана в осемстишия /октави/,  на кардинал Луиджи д’Есте. При създаването на тази си творба младият поет се вдъхновява от “Яростният Орландо” на осемнайсетгодишния поет Ариосто, който смайва съвременниците си . По същото време той е вече студент по право в университета на Падуа/1560 - 1562/, а по-късно /1563-1564/ следва реторика и философия в университета на Болоня.

      Обязаностите, които Торквато изпълнява в дома на кардинала, го изпълват с униние, тъй като младият поет не изпитва особена привързаност към своя покровител. Но след като получава достъп в двореца д’Есте той успява да покори сърцата на младите принцеси Елеонора и Лукреция, които ще допринесат много за кариерата му. Едната и другата го вдъхновяват да напише прекрасни стихове като по-пламенните творби на младият придворен поет са посветени на чаровната Елеонора. Романтиците се задълбочават в невъзможната любов на Торквато към неговата високоблагороднап покровителка / вж. също драмата на Гьоте “Торквато Тасо”/. Съвременниците на Тасо усещат отзвуците на тази страстна привързаност на поета в епизода представящ любовта между Олинд и Софрония във втора песен на поемата му “Освободеният Ерусалим”.

    Твърди се, че замисълът за тази поема възникнал у Торквато през 1559 година, когато той е бил на 15 години. Написва я във времето между двадесет и втората и тридесет и първата си година, т.е. между 1566 и 1575 година. В нея се усеща ентусиазмът на един бляскав интелект и ранозрялата ерудиция на младеж, изпитващ преклонение пред класическите автори - Омир, Вергилий, Лукиан, Стаций и  Клодий. Очевидно е и влиянието на ранноренесансовите италиански поети Данте и Петрарка /ХІV век/. Тасо се повлиява от епическата поема на Марко Джироламо Вида “Страданията Христови” /”Christias”/ 1527/ - епопея за живота на Христос - явно подражание на Вергилий, и от поемата на Джиан Джорджо Трисино     “Италия освободена от готите”     /”L’Italia liberata dai Gotti”/ 1547/.

     Епическата традиция се поддържа във Ферара от Боярдо /автор на ”Влюбеният Орландо”/1494/ и от Ариосто / автор  на “Яростният Орландо”/ 1516 - 1532/. Бащата на Тасо също твори в тази традиция и съчинява поема от сто песни със заглавие “Амадиджи” / “Amadigi”/1560/, която е вдъхновена от испанския рицарски роман “Амадис Галски”.

     Самият избор на жанра “героична поема” ни дава представа за специфичното вдъхновение, под чието въздействие пише поета Торкуато Тасо. Той е явно подтикван от амбицията да напише една христианска “Енеида”, да възвеличи един герой, в който да въплъти христианската представа за “правдоподобното” , която се налага в Новото време /Модерните времена/. Макар че епическата и рицарската поезия вече да не са на почит и се четат само за развлечение, Торквато решава да следва специфичната им поетика при създаването на поемата си “Риналдо”. Той избира за протагонист на поемата си Годфроа дьо Буйон, когото възприема като най-изявеният “герой на Първия кръстоносен поход” /1096-1099/. Смята, че точно в момента, когато флотата на Свещената лига разбива при Лепанто / 7 октомври 1571 г./ флотата на турците, е най-уместно да се върне като поет към мита за “нечестивите осквернители на християнската вяра, които настъпват от Изток”. В навечерието на издигането му в двора на д’Есте Тасо придобива славата на поет-пророк, който възвеличава подвизите на първия достоен войн-защитник на праведната вяра.

      Още при първото си посещение във Ферара/ декември 1565 г./ Тасо е заслепен от великолепието на този италиански град, от високите му, ярко боядисани, крепостни стени и от пищните рицарски турнири, които се провеждат в него. Градът го привлича като люлка на новата ренесансова комедия и като родно място на гениалния поет Ариосто. Тасо ще го покори с едно от най-успешните си творения, пасторалът “Аминта”/ “Aminta”/, чието представление пред двора на Ферара, през 1573 година, има невероятен  успех и го утвърждава като безспорен музикално-драматичен шедьовър, който ще обиколи много скоро всички престижни сцени в Италия. С “Аминта” се полага началото на култа към удоволствието, на който всеотдайно служат всички италиански късноренесансови автори, поети и драмописци, в края на ХVІ и началото на ХVІІ век.

 Буркхарт: “Пастирските драми по маниера на Тасо са произведения на най-прекрасна проза, както и на съвършенно стихосложение, в които обаче пастирството е само външно надянат идеален костюм за чувства, произхождащи от съвсем друго културно ниво.” /с.284/.

     През средата на 70-те години на ХVІ век литературният творец  Тасо е  вече получил подобаващо признание във Ферара, така че когато той завършва поемата си “Освободеният Ерусалим” в прослава на херцог Алфонсо ІІ д’ Есте /1559-1597/. Тази творба се приема като безспорен триумф на поета Тасо. Той се радва на почит в двора, тъй като е възприеман там като достоен приемник на гениалния Ариосто, който в поемата си “Разгневеният Орландо” възхвалява добродетелите на Алфонсо І и Иполито І, именитите предшественици в дома д’Eсте на Алфонсо ІІ.

    Но едва завършил поемата си “Освободеният Ерусалим” Тасо е атакуван с необосновани, но ожесточени критики от първите му цензори, които го обвиняват, че в много от строфите му няма логическа връзка, че много от размишленията му са неморални. Те използват неговото отсъствие от Ферара по време на престоя му в Рим /1575-1576/. Несправедливите упреци на нелоялните му хулители ще заседнат в съзнанието му като мрачни натрапчиви мисли, които скоро ще породят неизличимия комплекс за преследване у изнурения поет.

      Тасо става безпомощна плячка на собствените си скрупули, става меланхоличен, постоянно напрегнат, тъй като е обзет от манията за преследване. След издаването без негово знание на поемата “Освободеният Йерусалим” депресията му се задълбочава, тъй като поетът се страхува, че ще бъде обречен на преследване от Светия престол. Комплексът за преследване се превръща в неизличима мания, която тласка безпомощния Тасо в краката на Инквизитора на Ферара/1577/, от когото поетът очаяно търси опрощение и е оправдан. Придворният поет излага достопочтените принцове от рода д’Eсте на риска от компрометиране пред поданиците им. Обвинявайки се като еретик, той ги излага на опасността да бъдат възприемани като “покровители на ерес в двора”. Авторитетът на херцога наистина може да бъде провален, тъй като той е всъщност васален знаменосец /gonfaloniere/ на Църквата  във Ферара.

      В крайна сметка херцог д’Есте има основателен повод да затвори придворния си поет в тъмница и да припише неговите психоотклонения на “мрачно настроение”. Той отлага благоразумно задържането на Тасо под стража до март 1579 година. Клетият Торкуато преживява  малко повече от седем години в болницата “Санта Ана” във Ферара  - до юли 1786 година. След четиринадесет месеца принудително уединение в болницата поетът получава жилище и правото да излиза и приема гости.

      По време на пътуването си из Италия френският философ Мишел дьо Монтен посещава Тасо в болницата “Света Ана”. Някои смятат, че херцогът на Ферара е затворил придворния си поет в болницата, за да сложи край на безумно пламенната му любов към родната му сестра Леонора д’Eсте. Истината е, че Тасо наистина възхвалява в стихове красотата на Елеонора, но известната придворна дама никога не е обсебвала натрапчиво мисълта му.

    От 1583  година Тасо вече може да излиза из града, да ходи на църква и да посещава монасите от близкия манастир. През същата година той е освободен от принудителното му пребиваване в болницата по молба на херцога на Мантуа, но раздразнителният и мнителен поет скоро напуска новия си покровител. Останалата част от живота си Тасо прекарва в постоянно скиталчество, от двор в двор, в търсене на надеждни покровители. Единствените щастливи периоди през последните години на живота се кратките му престои в родното Соренто и в красивия Неапол.

       Въпреки че поемата му “Завладеният Йерусалим” няма особен успех папата решава да почете по блестящ начин талантливия поет на Италия. Той го кани с намерението да го увенчае по маниера на древните римляни с лавров венец пред Капитолия. Тасо пристига болен, с бързо развиваща се простудна треска, в столицата и издъхва преди церемонията през 1595 година.

Поезията на Тасо:

Сонетен диптих

По звездни пътища пилеещи се, бели,

към облачни дворци нетленните вървят;

но мръкват техните лъчи пред оня път,

по който жаждащите слава са поели.

Към други замъци в невиждани предели

пътуват мислите – и след Амур летят.

За тайните на тия замъци мълчат,

които със душите си са в тях прозрели.

Сърцето ми не казва дума, не шепти

/то само с някоя въздишка се издава/,

но погледите тъмни не мълчат, говорят.

Те сякаш питат: колко щастие, мечти –

за тебе непознати – мойта гръд стаява?

Кожи сега, додето с огъня се боря?

                               Превел Драгомир Петров

О, боже древен и крилат, роден

ведно със слънцето и светилата,

рушител и създател на нещата,

ти, който в кръг въртиш се ден след ден –

от грижите трънливи, впити в мен,

сърцето пак ридае в самотата,

дори след доводите на душата –

не си ли ти – ще страдам угнетен.

Даряваш ти на мислите забрава;

раздипляш тайни; в кралските дворци

ти обезсилваш подлостта лукава;

извличаш ти и истината жива

от мрака, и пред всички без венци

ти я показваш  -  гола и красива.

                                        Превел  Кирил Кадийски

“Освободеният Йерусалим”  През 1580 година във Венеция, докато Тасо е още в изолатора на ферарската болница “Санта Ана”, издават без знанието му, издават поемата му “Освободеният Йерусалим”. Първото издание има невероятен успех и поемата скоро се преиздава в Италия, започват да я превеждат и издават из цяла Европа. В същото време поетът я преработва упорито, решен е да издаде една “реставрирана” версия на творбата си, за да освободи съвестта си от натрапчивите упреци на цензорите си. Така ще се появи поемата “Завладеният Йерусалим”/1593/, която практически остава неизвестна за тогавашните читатели. Изправен пред нарастващия успех на първата версия “Освободеният Йерусалим” Тасо скланя да сътрудничи на издателя Фебо Бона от Ферара, който през 1581 година подготвя две нови издания на поемата, които до днес служат като единствената надеждна база за модерните преиздания на шедьовъра на Късния италиански литературен  ренесанс.

ОСВОБОДЕНИЯТ ЙЕРУСАЛИМ /Gerusalemme liberata/ Резюме/

 Епическа поема от 20 песни, написана в октави, в която са организирани и претопени всички теми и тоналности преобладаващи в цялото творчество на Тасо. Поетът започва да пише поема с първоначално заглавие “Йерусалим” още през 1559 година, но не я завършва, остават да се допишат още 110 октави. Нейното основно тематично ядро ще бъде по-късно развито в “Освободеният Йерусалим”. Тасо завършва работата върху поемата през 1575 година. През 1580 тодина във Венеция се появява едно непълно първо издание на творбата, което е отпечатано без съгласието на автора й. През следващата 1581 година излиза второ, също непълно, издание на поемата, което отново не е одобрено от автора. След това се появяват едно след друго още две издания: едното - през 1583 година, а другото /1584/ се появява с внесените в него корекции, направени от монсеньор Шипионе Гонзага.

   Централната тема в поемата “Освободеният Йерусалим”, посветена на Алфонсо ІІ от фамилията Есте, е Първият кръстоносен поход и войната, с която християните, предвождани от Готфрид Булонски, успяват да освободят Светия гроб и да разгромят сарацините водени от Агранте и Сюлейман. Но в тази основна интрига се вплитат много други, до голяма степен свързани с нея, като нещастната любов на  християнския герой Танкред към жената-воин Клоринда, сарацинка по произход. Освен нея в повествованието са вплетени и епизодите проследяващи плахата девическа любов на Ерминия към Танкред, разкриващи коварните намерения на магьосницата Армида, която с изкушения се опитва да отдалечи от войската на кръстоносците най-силните й рицари, но се влюбва в Риналдо, най-храбрия сред тях. В поемата се намесват и много свръхестествени адски и ангелски сили. Включена е и прославата на фамилията Есте посредством възвеличаването на всеотдайната смелост на нейния предполагаем родоначалник Риналдо.

    В основата на пределно наситената с многобройни битки, подвизи и мирновременни сцени фабула на “Освободения Йерусалим” са заложени типичните за Тасо интелектуални и емоционални ангажименти: стремежът му към обединение на християните е изразен чрез щедро възхваляваните техни безстрашни герои; склонността му към изобразяване на грандиозните масови сцени, които налагат идеята за покоряващо величие на християнската вяра: редят се описания на ритуали, битки, победни шествия и паради, военни станове и кралски дворци. Друг спояващ елемент е прецизната и скрупульозна технология използвана в градежа на поемата: описанията на битките, обсадите и дуелите са изградени върху точни познания, натрупани от четения на специализирана литература върху военното изкуство; предварителни познания в областта на етиката предопределят изтънченото пресъздаване на нравствените конфликти, угризенията на съвестта, психологическите проблеми на властващите, които се превъплъщават в изкусни дипломати и опитни юристи; отзвуците идващи от онези научни дисциплини, които имат най-голямо влияние в културния контекст на Контрареформациятта.  Последният много важен похват за осъществяване на спойката в тази творба е непрестанното възвеличаване /имплицитно и експлицитно/ на дворцовия живот, на всепобеждаващите добродетели и на героичния статус на персонажите, които неизменно произхождат от властващата аристократична знат и достойно отстояват нейната житейска философия и изтънчена салонна култура.

    Главната насока, в която еволюира концепцията на “Освободеният Йерусалим”, отвежда към оживилия се през ХVІ век спор за природата и обхвата на героичната рицарска поема. Вместо безкрайното разнообразие от формални решения, предлагано от Аристотел при изграждането на структурата й, Тасо настоява да се запази единството на действие, въпреки многобройните епизоди, които се вплитат във фабулата, също така сюжетът да не се извлича нито от много далечната, нито от много близката история и да се осигури място на християнската представа за чудесното като се изключи езическата митология. В плана на езика неговата програма е от епическата реч да се изключат комичните и простолюдни форми. Оттам произлиза избора на маниера да се пише, който, като върви по следите на Петрарка, както става преди това при Ариосто, възприема внушения както от класическата литература, така и от Данте. Възприема се тържествената възвишена тоналност като наративната тъкан често се прекъсва на някои места, където се въвеждат трагически или лирически /елегични/ акценти. Така отмереният ритъмът на въведената от Ариосто октава се оказва накъсан. Съдържанието на “Освободеният Йерусалим” отразява интереса на съвременниците към сблъсъка между католицизма и Исляма, който се възражда в тогавашната историческа реалност, когато всички чакат с надежда и страх изхода от грандиозната битка при Лепанто /1571/, в която на нахлулите от Изток орди турци се противопоставят войските на обединилите се католически държави. Но дискурсът на Тасо като че ли прекрачва отвъд историята и всъщност придобива облика на поетичен изказ на изгубените надежди: оказва се, че зад безкористността на деянията и благородството на нравите, зад славните подвизи, зад изтънченото охолство, зад силата на институциите и мощта на оръдията, зад споделените страсти и любовта, всичко в живота е подвластно на разединението, на измамните проблясъци, зад които стоят в засада самотата или смъртта.

    Главните персонажи в поемата като че ли не успяват да осъществят пълноценно общуване помежду си. Те като че ли са обречени да останат сами без да получат удовлетворение от живота, напротив, много често остават победени от него. Не само Танкреди, Армида и Ерминия, но и Гофредо /Готфрид/, безстрашният рицар-защитник на християните, си остават самотници, измъчвани от отговорността пред пораждащи ужас решения, неспособни да доверят на другите собствените си тревоги, осъзнаващи суетата на земните завоевания. Не по-малко самотни са Арганте, пленник на собствената си варварска жестокост и безочливост, и Сюлейман, затворен като задушаваща се буря във властническата си мощ и царското си величие. Необикновено внушение се излъчва от пейзажите, върху чиито фон се разгръщат премеждията на “героите”: безлюдни, опустошени, необхватни, пламтящи и печални. Те като че ли отправят заредено с буря предупреждение към човека припомняйки му неговата уязвимост и немощ.

Благосклонността на публиката към поета подтиква тогавашните италиански издатели да се насочат към издаването на ранните творения на Тасо. От 1580 година непрекъснато се преиздават поемата “Аминта” и лирическите сборници /”Rime”/ на ферарския придворен поет, от които модните либретисти на епохата черпят с пълни шепи. С умножаването на изданията на “Освободеният Йерусалим” се разгорещяват дискусиите и полемиките относно достойнствата на поемата, появяват се множество критични рецензии и присмехулни пасквили, така че авторът е принуден да се включи в обсъжданията та труда му. Предизвикан от несправедливите упреци Тасо създава един писмен паметник за еволюцията на  литературната му култура през периода на съмненията и угризенията му, когато се опитва да “преработи” “Освободеният Йерусалим” и създава недоносчето “Завладеният Йерусалим”.

      Така се ражда литературно теоретичният и критически сборник “Разсъждения за героичната поема”/1594/, в който могат да се проследят идеологическите и естетическите компромиси и отстъпления на сломения от атаките на платените от Инквизицията цензори епически поет. Тасо се опитва да дефинира в него собствената си еволюция като поет поел средния път между чисто романтическата свобода на Ариосто и нормативната строгост, към която се придържат неоаристотелиците от кръга на Трисино, авторът на поемата “Италия освободена от готите”. Той изповядва, че като се бори с противоречивите импулси разпъващи творческото му съзнание се стреми към една умиротворена утопия, в изграждането на която се съчетават отговорността му към “дълга” и грижата му да доставя “удоволствие”.

       Според Георги Гачев през епохата на Ренесанса се налага нов тип подражание, подражанието отвътре: “за да бъде произведението вътрешно съгласувано със света”: “И тази съгласуваност дава единствената художествена идея, пронизана от личността на твореца. За това прекрасно пише Тасо: “Самият свят, който съдържа в лоното си толкова разнообразни предмети, самата негова форма и същност, самият възел, свързващ всички негови части в разногласно съгласие, всичко, каквото и да е, служи в него за необходимост или за украшение; по подобен начин по мое мнение и превъзходният поет, който се нарича божествен не за нещо друго, а затова, че в своите действия се уподобява на великия художник / Бога-творец, бел. Г.Г./ става съпричастен на неговата божественост, създава поема, в която като в малък свят се строяват войски, готвят се битки по суша и по море, обсаждат се градове, провеждат се единоборства, турнири, описват се глад, жажда, бури, пожари, чудеса; събират се съвети на небето и в ада; едно след друго се виждат метежи, раздори, заблуждения, вълшебства, подвизи, прояви на жестокост, смелост, вежливост, великодушие, любов, ту щастливи, ту нещастни - и въпреки цялото това разнообразие от предмети поемата трябва да бъде единна, единна да е нейната форма и душа, за да се отнасят всички тези предмети един към друг, да зависят един от друг, за да се разрушава самото цяло с отнемането на една част или със смяната на мястото.”/“Разсъждения за героичната поема”/стр.226-227/.

Процесът на реторична и доктринална автоцензура, през който преминава творецът Тасо догато работи върху “Завладеният Йерусалим”, се съпътства от развитието на един претенциозен формализъм, предизвестяващ възшествието на барока в късноренесансовата италианска поезия.

         Повлияни от поетиката на зараждащия се барок са последните творения на Торкуато Тасо: трагедията “Торисмондо”/1587/, поемите/?/“Сълзите на Девата” и “Сълзите на Христос”/1593/ и поемата “Седемте дни на Сътворението”/издадена посмъртно през 1607 г./. Тасо оставя изключително обемиста кореспонденция, двадесет и шест диалога, около две хиляди стихотворения, по голямата час от които са автобиографични и предоставят възможност на изследователите да  вникнат неизброимите противоречия, който терзаят през целия му живот този творец, привързан към реда и закона. Този италиански поет изпитва дълбок респект както пред теоретичните построения на аристотел, така и пред разпоредбите на двора, идеологията на монархията и апостолическите напътствия на папите. Умножаването на вътрешните конфликти у твореца Тасо развива у него остра чувствителност за несигурността на човешкото съществуване и за уязвимостта на човешкия разум пред догматичния натиск на всевъзможните идеологически цензори.

“Аминта”: Пасторална драма в пет действия с пролог и епилог, представена за първи път през пролетта на 1573 година в замъка Белведере, лятната резиденция на фамилията Есте. По желание на Лукреция д’Есте тя е играна отново на следващата година по време на дворцовия карнавал в Пезаро.

       Както повечето ренесансови пасторални пиеси и “Аминта” е вдъхновена от образцовия пасторален роман на Санадзаро “Аркадия”, който подхранва въображението на сантименталните автори от онази епоха. Тема на драмата е любовта на пастира Аминта и красивата ловджийка Силвия, обрекла се да служи на богинята Диана, която не приема любовта и я презира. Развитието на тази сантиментална обвързаност между двамата простодушни, плахи и наивни, млади хора се следи с особен интерес от две преминали вече през изпитанията на любовта и натрупали опит в нея действащи лица, Тирсис и Дафна, които се опитват да помогнат на младежа да преодолее плахостта си и на девойката да превъзмогне свяна си.

       В тази изкусно заплетена интрига са въведени персонажи, чиито реални прототипи можем да открием в двора на Есте. Самият Тасо се е одързостил да представи себе си в образа на Тирсис и да събере одобрението и възхитата на дворцовите си приятели. Чрез репликите на своя сценичен двойник поетът изказва своята признателност към херцог Алфонсо, който му е осигурил свободно време за творчество и го насърчава да създава поезия. От тази гледна точка пасторалната драма “Аминта” може да се определи като трогателен сценичен отклик на единствения безметежно щастлив период в живота на многострадалния италиански поет.


                                                                           Доц. ГЕНО ГЕНОВ