В своята “История на италианците” Прокачи с явно съжаление констатира “културната разпокъсаност” на Италия през ХVІ век и като илюстративни примери изрежда “флорентинизма” на акедемиците Дела Круска, “амвросианството” в Милано по време на двамата Боромео, “венецианизма” на историка Паоло Парута и на Якопо Сансовино”. “Бихме могли да продължим с Неапол и с историографията на Ди Констанцо, която също се стреми да открие и да възвеличи една традиция на местна слава.
Във всички тези случаи става дума за едно и също явление на провинциално и диалектно затваряне в себе си, което ще се засили през следващия век и чиято най-ярка проява е създаването на типичните за отделните градове герои маски на сцените на комедия дел’арте. В този завръщащ се муниципализъм, роден в затворения кръг на академиите и закрилян и поощряван от меценатството на владетелите, липсва, естествено, силата и спонтанността на италианската общинска и полицентрична традиция. Нищо не по-чуждо на истинския флорентински дух от флорентизма на книжовниците в края на ХVІ век.”/28, с. 184/.
В контекста на Контрареформацията, в стремежа да се охранява ревностно католическата догматика след провегждането на Събора в Тренто “с всеки изминал ден все повече и повече проява на анахронистично и носталгично поведение: сега трябва да се избира между открития разрив с ортодоксалността и пълното подчинение – мотивирано или привидно – на същата тази ортодоксалност, между тежко изгнаничество и също толкова тежко оставане в родината”.
Духовната атмосфера, която се възцарява в Италия след Събора, поражда “драмата на поколението, което до последния миг е хранило надежди за обновление на Църквата”. “Това е провалът на интелектуалците като класа, залезът на спойващата и образователна функция, която те са упражнявали и са искали да упражняват спрямо разпокъсаното италианско общество: с една дума, това е краят на престижа и на мисията на високообразования човек – обобщава Джулиано Прокачи. И несъмнено тази е най-дълбоката криза, която италианската интелигенция и култура са изживели до този момент.”28, с. 184/.
Италианският историк изтъква, че “репресивната и полицейска политика не е единственият аспект на културната политика на Контрареформацията”. “Тя се стреми всъщност не да издевателства над един вече повален противник, а да вземе неговото наследство и да създаде с него – в своя изгода и под свой контрол – една нова интелектуална общност. Типична в това отношение е дейността на Йезуитския орден. Той се опитва да създаде един нов и еднороден интелектуален персонал, който трябва да усвои урока и техниките на хуманистичната филология и педагогика, за да успее да замени хуманистите във владетелските домове и в училищата и да упражнява върху обществото като цяло онова влияние и онзи авторитет, който хуманистите са упражнявали в миналото...
Прокачи откроява в “италианската интелектуална реалност...реакцията срещу национализма и иманентността на ренесансовата култура” и изрежда покозателни примери: “наложената от Инквизицията цензура върху празничното представяне на “Тайната вечеря” от Паоло Веронезе, безмилостната борба на йезуитите срещу произведенията на омразния им Макиавели, изтезанията на Джордано Бруно и затворничеството на Томазо Кампанела”. / 28, с. 186/.
През 1510 г. художникът Рафаело Санти завършва своята импозантна композиция “Атинската школа”, а малко по-късно, през 1516 г. се появява първото издание на поемата на Ариосто “Бесният Роланд”. Книжовникът на Виченца Джан Джорджо Трисино публикува през 1529 г. своя адаптация /превод/ на Дантевия трактат “За народната реч” / и популяризира в много подходящ момент Дантевия възглед за “официалния” език.”
Прокачи твърди, че Рафаело и Ариосто са “сред малкото поети и художници, които са били веднага и изцяло разбрани и обикнати от своите съвременници”. Италианският историк обяснява, че “за нас Рафаеловите фрески във Ватикана /т.нар. “Станци на Рафаело”/ са само шедьовър, но за съвременниците, които с лекота откриват изобилстващите в тях връзки с културата и обстановката на епохата, те са и моментна панорама на собствения им свят и въжделения”./28, с. 131/.
Във Венеция “успоредно с демографския растеж се развива и строителството на сгради и паметници”. “Много от най-известните венециански дворци, включително този на фамилията Корнер, са от ХVІ век. От същата епоха е и оформлението на площада “Сан Марко” в днешния му вид. Сансовино построява т.нар. “Лоджия на Сансовино” /1537-1540 г./, “Либрерия Марчана” /1536-1554 г/ и “Палацо дела Дзека” /1537 – 1545 г./. Архитектурният периметър на площада е завършен от архитекта Виченцо Скамоци с изграждането на “Прокурацие нуове” /1586 г.” /28, с.171/. Син на Якопо Сансовино – “архитектът, който може да бъде смятан за създателя на площада “Сан Марко” е Франческо Сансовино. Той е автор на един, появил се през 1581 г., трактат под надслов “Венеция – най-благороден град”. “В интерес на истината, в този мит и в това бленуване има нотка на носталгично и възпоменателно родолюбие и тази нотка е на свой ред нова проява на онзи провинциализъм, който – във Флоренция и във Венеция, в Неапол и в Милано – характеризира в различна степен и форма културната атмосфера във всички италиански държави в края на века” – пише Прокачи. /28, с. 175/.
Прокачи твърди, че през епохата на Контрареформацията Венеция “е италианският град, който през епохата на Контрареформацията успява да запази най-голям периметър интелектуална свобода”. В средата на века града на лагуната е “втората родина на Паладио и Веронезе – тези двама велики декаденти”. От венецианската аристокрация произхожда кардинал Джузепе Контарини, който през 1537 г. пише доклада “Consilium de emendanda Ecclesia” / Препоръки за промени в Църквата/ и един от най-видните представители на католическата реформа. Не е случайност фактът, че първият превод на Библията на италиански език излиза именно във венецианските печатници през 1532 г. Сред великите умове на културата на Венеция през ХVІ век се отличава противоречивата фигура на Пиетро Аретино, който живее във Венеция от 1527 до 1556 г. и в писмата си я удостоява с титлата “папа на всички градове”.../28, с. 172/.
Не можем да не споменем бързото развитие на печатарството във Венеция през ХVІ век. По време на неговия най-голям разцвет във Венеция действат 113 големи и малки печатници: някои от тях – като се започне от печатницата на Алдо Мануцио и се стигне до Джолито – заемат видно място не само в изкуството на книгоиздаването, но и в културата на този век.
В духовния живот на Флоренция през първата половина на ХVІ век се вписва фигурата на един типично ренесансов интелектуалец като Франческо Гуичардини /1483 – 1540/. Той завършва през последните години на живота си своята “История на Италия”, в която проследяването на събитията в главния град на Тоскана започва през 1492 г. и завършва – това е показателно – със смъртта на папа Климент VІІ през 1533 г. Това обемисто съчинение е пропито от благородството и горестта на една голяма класическа епитафия и от всяка негова страница струи прискърбието на автора, че пише за вече безвъзвратно отминали събития. С 14 години по-млад от Макиавели, с когото е приятел и поддържа кореспонденция, Гуичардини живее достатъчно дълго, за да стане свидетел на плячкосването на Рим и събитията след страшната 1527 г., на Болонския конгрес и падането на втората Флорентинска република, и извлича от тези събития горчивия и неизбежен извод, че е последния жив представител на цяла една епоха.
В своята “История на Италия” Гуичардини, обзет от патриотичен патос, си припомня за щастливите години на мир и равновесие в родината му в началото на новия век: “Нима има човек, който не знае каква е Италия? Провинция, царица над всички други поради хубавото си местоположение, поради мекия си климат, поради многото си и даровити хора, които умеят да вършат всички достойни дела, поради плодородието във всички неща, нужни на човешкия род, поради величието и красотата на толкова много благородни градове, поради престола на религията и поради древната слава на империята, поради безчет други достойнства.” С една дума – за Гуичардини Италия е най-богатата, най-културната, най-населената, най-престижната земя на християнския Запад.../28, с. 112/.
След като се оттегля от политиката Гуичардини започва да пише “Политически и граждански мемоари”, труд, който, както други негови творби, не е публикуван. Това съчинение е ярко свидетелство за тази душевна нагласа и за благородството и прозорливостта, с които един виден представител на интелектуалната традиция на флорентинския хуманизъм успява да приеме превратностите на съдбата. В тази книга има страници и мисли, които могат да ни накарат да предположим, че авторът проявява дезангажираност или дори цинизъм. Но когато Гуичардини например пише: “Молете се Богу да се окажете на страната на победителя”, ние усещаме, че такива прями и в крайна сметка дори наивни думи могат да бъдат казани само от човек, който е изживял с цялата си душа и е споделял съкровено убежденията и въжделенията на своята епоха.
Според Джулиано Прокачи “флорентинската култура през втората половина на ХVІ век е все още нищо, което буди уважение и възхита”. “Достатъчно е да припомним например, че с нея е свързано формирането и научното дело на Галилео Галилей /1564-1642/. Неговият баща Винченцо, музиколог и виден музикант, е един от създателите на “Камерата Фиеорентина”, на която традиционно се приписва заслугата за обновлението на италианския музикален вкус и за създаване на мелодрамата. И не е изключено в математическата гениалност на сина да има и нещичко от музикалния талант на бащата – същата обич към реда, към мярката, към пропорциите, към хармонията, както на нотите, така и на небесните сфери.” /28, с. 164/.
Прокачи прави важната уговорка, че, “ако я оценяваме в цялост и ако държим сметка не толкова за нейните високи постижения и за изключенията, а за нейното обичайно, средно състояние, не можем да не забележим, че флорентинската култура в края на ХVІ век се отличава с известна загуба на устремност и с все по-ярко изразена тенденция към затваряне в съзерцание на собственото си минало”. “Академиите, които възникват една след друга през този период благодарение на пристрастното и патерналистично ерцхерцогско меценатство – Флорентиската акедемия по времето на Козимо Медичи и Академия Дела Круска по времето на Фердинандо Медичи – са център и двигател на това затваряне в съзерцание на миналото. От самото начало първостепенната им задача и мисия е да възвеличават до безкрай културнато богатство на града, неговата литература, неговите автори и неговия език.
Карло Ленцони /?/ пише една защита на флорентинския език, на която впоследствие Леонардо Салвиати /1540 – 1589/ подражава със съчинението си “Реч във възхвала на флорентинския език”. Винченцо Боргини /1515 – 1580/ е може би първият специалист по Данте в историята на италианската култура /Studi sulla Divina Commedia/, който посвещава страстни проучвания на флорентинската литература. Академиците от Дела Круска публикуват през 1612 г. първото издание на своя речник и се опитват да прекратят с него езиковия спор, който се води през целия ХVІ век, канонизирайки окончателно превъзходството на флорентинския език. Редом с тези имена може да се посочи и това на Джорджо Вазари /1511 – 1574/ от Арецо: той не само официален архитект на ерцхерцозите Медичи, но и автор на съчинението “Житеописания на най-видните италиански архитекти, художници и скулптори” /І издание – 1550; второ допълнено издание – 1568 г.//, което, освен че е първия органичен опит за написване на история на италианското изкуство от Чимабуе до ХVІ век, но и се стреми да докаже повече или по-малко открито превъзходството на флорентинското изкуство. /28, с. 164/.
Наложилият се през втората половина на ХVІ век маниеризъм в живописта и скулптурата оказва мощно влияние и върху литературата, където “преобладава разнообразието на себеизразяването и изтънчеността на експериментите”. През укаания период се разработват “всички литературни жанрове и всеки от тях – до предела на експресивните му възможности, с онзи вкус към крайностите, който е типичен за експерименталността и е също предвестник на барока”.
Комедията достига, с творчеството на неаполитанеца Джамбатиста Дела Порта, до пределите на гротеската и е прелюдия към стила и формите на комедия дел’арте; трагедията, с Джамбатиста Джерарди Чинтио /автор, от който Шекспир ще заимства много неща/, клони към зловещото, а новелата – към романтичното и екзотичното. Дори автобиографията – такъв е случаят с прочутото произведение на Бенвенуто Челини “Моят живот” – става приключенски роман. И накрая, поезията се съюзява и съчетава с музиката и дава живот на мелодрамата. Първата мелодрама – “Дафнис” е представена във Флоренция през 1595 година. /28, с. 185/.
Всъщност терминът “маниеризъм”, с който се обозначават обикновено художествените течения и изяви през този исторически период, “не успява да обхване изцяло тези невероятно пъстра и неспокойна художествена реалност”. “От картините по религиозни сюжети до първите натюрморти, от големите живописни цикли в прослава на една или друга владетелска фамилия и до портрета в миниатура, от камените колоси на Аманати или на Бандинели до прецизно изваяните статуетки на Челини и Джамболоня, от смръщения стил на “Киеза дел Джезу” на архитекта Виньола до изяществото на вилите на Паладио, от луминизма на Тинторето до малко изкуствената изтънченост в творбите на Веронезе. В действителност това, което надделява, е широко разпространената склонност към експериментиране, при което търсенето често е самоцелно и се предлага богата гама оот решения...Барокът вече чука на вратата: първата творба на изключително плодовития Бернини е от 1625 г.” /28, с. 185/.
Доц. ГЕНО ГЕНОВ
