Особено ясно новите националистични нагласи се открояват в италианската култура през ХV век - столетието, през което особено динамично се развиват градовете държави в Северна Италия. В течението на този век, след като повечето от тях са завладени от Испания, те постепенно се превръщат в княжества, в които властващите принцове утвърждават авторитарната управленческа стратегия, която ще достигне своя апогей в по-късно /ХVІ-ХVІІ век/ установилите се в Западна Европа се “абсолютни монархии”.
Поради авторитарната управленческа стратегия на властващите принцове гражданската ангажираност на италианските хуманисти все още “остава заключена в рамките на един благороден интелектуален избор и така италианското общество се оказва лишено от естествените си “водачи”. “Всички големи революции, включително интелектуалните, си имат цена.”/28, с. 110/.
През втората половина на ХV век сред италианските интелектуалци се налага като доминираща нагласа пиететът към културата на антична Гърция. “Превземането на Констатинопол от турците в 1453 година завършва нашествието и налага триумфа на елинистичния дух в италианската култура. В престижни италиански университети се организират конкурси, за да се приемат в тях прочули се вече елинисти като Йоан Аргиропулос, Деметрий Калкондилас и Константин Ласкарис./41, с. 163/.
През 1454 година петте големи градове държави в Италия сключват мирен договор помежду си в Лоди, след който те бързо укрепват в стопанско отношение и в тях се създават условия за културен подем. Според Джулиано Прокачи “художествената и интелектуалната панорама на Италия през втората половина на ХV век се характеризира с изключително разнообразие и жизненост на изяви и експерименти”. “Падуанецът Андрея Мантеня, който работи предимно в Мантуа, е по-интересен художник от Беноцо Гоцоли, който рисува с много фантазия фреските в параклиса на Двореца на Медичите, и може би – доколкото подобни сравнения имат някакъв смисъл – е по-интересен и от прочутия Сандро Ботичели, с неговата малко изкуствена изящност. По-скоро провинциалната муза на Матео Мария Боярдо – благородник, който слиза от замъка си в Емилианските Апенини в двора на херцозите д’Есте във Ферара, за да го развлича с малко демодираните си истории в епичната си поема “Влюбеният Роланд” – не притежава, разбира се, експресивната изчистеност и съвършенство на поета принц Полициано, който придава най-голям литературен блясък на двора на Медичите; но пък със сигурност притежава повече оригиналност и поетична правдивост от Лоренцо Великолепни, който се забавлява да пише селски поеми с типичното за начетения аристократ, търсене близост с народа, неестествено звучене.”/28, с. 116/.
Според Прокачи “най-голямото откритие на Хуманизма – откритието за безпристрастния и чист характер на изследването – се прилага към всяка форма на човешкото познание.” /28, с. 106/. “Нищо не е по-чуждо на хуманистите от възгледа за света, вдъхновен от религиозен интегрализъм – пише той. Те осъждат суеверията на тесногръдото паство и корупцията на Църквата също толкова, колкото и неумереността и фанатизма на еретиците.” /28, с.109/.
Бързото икономическо развитие на Венеция през ХV век оказва благотворно въздействие върху “венецианската архитектура и изкуство, които са толкова възприемчиви към континенталния и северноевропейския урок на готиката, колкото преди това са били възприемчиви към ориенталския стил. Дворецът Ка’ д’оро, най-видният пример на венецианската готика, е построен през 1421 – 1440 г.” /28, с. 75/.
Във Венеция се открива т.нар. “Библиотека Марчана”, чийто първоначален фонд е дарение, направено в завещанието му, от един от най-големите хуманисти на епохата – кардинал Висарион. В същата библиотека се пазят книгите, които Франческо Петрарка е оставил на Венецианската република.
Прокачи смята, че “не бива да се учудваме, че Лоренцо Великолепни, господарят на Флоренция, възвеличава своя “майчин език” като “общ за цяла Италия език” и че Полициано славослови тосканския език като “пребогат и извънредно чист”. Вярно е, че “през ХV век се наблюдава същинска диаспора на флорентинските творци из градовете и владетелските дворове на Апенинския полуостров”.
Един от предприемчивите търговци във Флоренция, Веспазиано да Бистучи /1421 – 1498/ ни е оставил в своята творба “Биографии” свидетелство за почитта и възхищението, което изпитва към учените си клиенти, и за чувството за отговорност, с което упражнява своята професия. В същия град хуманистът Николо Николи /1364 – 1437/ създава библиотеката на манастира “Сан Марко”, в която се съхраняват и личните книги на Бокачо. /28, с. 104/.
В културата на Флоренция се вписва и “може би най-завършената личност на италианския хуманизъм” – роденият в Генуа Леон Батиста Алберти /1404 – 1472/. Той произхожда от семейство, което Медичите са прогонили от Флоренция, учи в Болоня и през 1492 г. успява да се върне в родния си град. Но не остава задълго и за постоянно там: през периода 1431-1441 г. следва папската курия в нейното движение из градовете, които са седалище на продължилия с години Базелски събор, а след това живее последователно в Рим, в Болоня, във Флоренция, във Ферара, където се сприятелява с херцога Леонело д’Есте. Преди да завърши през 1472 г. своя трудолюбив живот, Алберти пътува и живее и на други места заради славата, която си е спечелил като архитект. Сред най-големите му творби са “Палацо Ручелаи” във Флоренция, “Темпието Малатестиано” в Римини, църквата “Сант’Андреа” в Мантуа.” /28, с. 103/. В своя трактат “За живописта” Леон Батиста Алберти пише, че до завръщането си от изгнание във Флоренция е бил убеден, че никога повече “изтощената” човешка натура няма да успее да догони по творческа плодовитост и мощ “ненадминатите древни майстори”. Но след като се завърнал в родния си град и видял произведенията на архитекта Филипо Брунелески /Пипо/, на Донатело, на Мазачо и съвременниците са надминали древните, “щом ние, без учители, без никакви примери, намираме изкуства и науки невиждани и нечувани”. Надали може да се намери по-красноречива илюстрация на интелектуалната еволюция на Хуманизма.”/28, с. 106/.През ХV век “любовта към литературата се обвързва неразделно с родолюбието и с гордостта на флорентинеца”. През първата му половина във Флоренция живее и твори Леонардо Бруни, известен още като Леонардо Аретино /1370-1444/, преводач на Аристотел, Платон, Демостен и Плутарх. Той наследява своя учител Колучо Салутати на престижния пост Канцлер на Флорентинската република. Бруни проследява в 12 книги историята на Флоренция до 1402 година /Historiae florentini populi/ и насища с пламено родолюбие страниците на своята “Възхвала на флорентинския град” /Laudatio florentinae urbis/. По-късно, през периода 1454-1459 г., Поджо Брачолини се посвещава на описанието на войните, които водят съотчествениците му през периода 1350 – 1455 година в своята “История на флорентиския народ” /Historiae florentini populi/.” /41, с. 166/. Според Прокачи подобни трудове придават на флорентинската култура едно “империалистично” измерение и увеличават нейната способност да се разпространява и да притежава притегателна сила.”/28, с. 117/.
По времето на папа Николай V /1447 – 1455 г./ в Рим се създава Ватиканската библиотека. /28, с 104/. В Рим Джулио Помпонио Лето /1428 – 1498/ основава Академия, чиято съставна част е Платина /1421 – 1481/, която има изключително класически облик. Интелектуалците, които бързо си създават известност в Рим са “подозирани, и то основателно, че правят конспирации срещу папата”. Знае се, че сред тях са Помпонио Лето – най-представителната фигура в кръга на членовете на Римската академия, и Бартоломео Платина, който впоследствие е назначен от папа Сикст ІV за директор на Ватиканската библиотека. /28, с 108/.
Друг известен италиански хуманист, Флавио Биондо /1392 – 1463/, апостолически секретар и автор на високо ценени археологически трудове, се заема да проследи в 32 книги историята на Италия от падането на империята до негово време /Historiarum ab inclinatione Romanorum decades/. Този историк е много усърден в проверката и критиката на източниците, от които черпи сведения. Според Овет в случая “не е важен резултатът от усилията му, много по-важното в случая е, че е намерен правилният метод”. “Освен това в общата концепция за историята на Италия се забелязва дълбока промяна: за хуманистите императорското достойнство, с което все още се кичат немските владетели, вече не се разглежда, както през Средновековието, като законно продължение на римската империя. Според тях величието на Рим завършва с Републиката, а установяването на Империята бележи началото на упадъка.”/ 41, с. 166/.
В Неапол Антонио Бекадели, с прякор “Панормита”/1394 – 1471/, “един посредствен хуманист, прославил се най-вече с един сборник нецензурни епиграми, учредява по своя инициатива една Академия”. Но човекът, който наистина обвързва съдбата си с нея и наследява Бекадели е Джовано Понтано /1429 – 1503/, изградил си впечатляваща репутация като латински поет най-вече със сборника си “Любовни стихотворения” /2 книги/ /Amores/ и поемата си “За градината на Хесперидите” /De hortis Hesperidum/ /. /41, с. 165/. През периода 1445-1446 година Лоренцо Вала /1405 – 1457/ разказва в три книги за събитията, които изпълват периода на царуването в Неапол на Фердинанд Арагонски /Historiarum Ferdinandi regis Aragonae libris tres/.
Роденият в Павия, но установил се в Милано, италиански хуманист Пиер Кандидо Дечембрио /1399 – 1477/ проследява живота на Филипо Мария Висконти във “Vita di Filippo Maria Visconti” и написва една биография на Франческо Сфорца”.
Френският литературен историк Анри Овет признава, че “историците на тази епоха /ХV век/ не са безукорни”. “В стремежа си да подражават на Тит Ливий, Салустий и Светоний те обличат героите си с римски одежди, променят облика на епохата, за чието опознаване претендират, че допринасят и допускат смущаващи анахронизми.” Той открива “същата тенденция в ораторските упражнения и дори в писмата на хуманистите”. “Техният индивидуален характер е белязан от натрапващи се черти, които се открояват в мемоарите и памфлетите като тези на Еней Силвий – станал папа под името Пий ІІ, в 1458 година - тъй като разказът му за събора в Базел е в еднаква степен партийно пропагандна творба и страница от историята.” /41, с. 167/.
През ХV век укрепва с бързи темпове и престижът на филологията. “Филологията е основата и ключът към всяко знание, критическото издание е условието за прочит на всеки текст. Класически пример за този нов метод и стил на работа на хуманистите несъмнено е Лоренцо Вала /1405 – 1457/ с неговото образцово доказателство, че прочутият Константинов дар – средновековен документ, който Църквата използва, за да узакони своята светска власт – фалшификат. Това доказателство на Вала се опира изцяло на елементи от текстови и филологически характер.
От това съчетание на филологическия метод с категорията историчност се заражда онази мисловна нагласа, пропита с мъдрост и толерантност, която ще достигне най-голяма завършеност и висота във великата фигура на Еразъм Ротердамски – изразител на филологическия подход и толерантност, който се е учил именно от Хуманизма.”/28, с. 105/.
Според французина Анри Ховет “слабото място на цивилизацията на ХV век”, че “хуманизмът като прави умовете по-изтънчени, не успява да придаде сила на характерите”. “Точно в този момент литературата се превръща за мнозина в професия; така литераторът в продължение на много векове няма друг източник за самочувствие освен щедрото възвеличаване грандовете, при които служи ту като съветник, ту като посланик, ту като неуморен раздавач на слава, за която са зажаднели и най-дребните тиранчета: всеки се мисли за Ахил и си търси своя Омир.” /41, с. 168/
Издигането на авторитета на филологията естествено се свързва с появата в Италия на първите печатни произведения. Прокачи свидетелства, че сред отпечатаните книги, които излизат от италианските печатници през 1470-1472 г. “изобилстват изданията на тримата велики класици на италианската литература /Данте, Петрарка и Бокачо/” По този начин през ХV век “революционното” откритие на Гутенберг допринася да се затвърди хегемонията на флорентинската култура”. /28, с. 118/.
Доц ГЕНО ГЕНОВ
