19 май 1838 г

ТАЛЕЙРАН

 

На улица Сен Флорантен има един разкошен дом, край който тече мръсен канал.

Разкошният дом, принадлежащ на някакъв благородник, известен с богатата си и потискащо мрачна архитектура, някога се е наричал "Домът на Инфантадо". Днес върху фронтона над главния му вход се чете "Домът на Талейран". През четирийсетте години, през които е живял на тази улица, последният стопанин на разкошния дом едва ли някога е спирал погледа си на мръсния канал.

Той беше необикновена, важна и предизвикваща страхопочитание особа. Казваше се Шарл-Морис дьо Перигор. Като благородник напомняше Макиавели, като проповедник напомняше Гонди, беше отлъчен свещенослужител като Фуше, духовит като Волтер 4 и куц като дявола. Би могло да се каже, че всичко в него накуцваше, както самият той. Благородническата титла, която направи прислужница на републиката, духовническият сан, който влачеше из Шан-дьо-Марс 5, а после захвърли в уличния отточен канал, бракът, който разтрогна с двайсет скандала и доброволна раздяла, духовитостта, която петнеше с низостта си. Въпреки всичко този човек си беше спечелил слава.

Бляскавите маниери на два режима се съчетаваха неразличимо в него. Той беше принц от времето на старото кралство на Франция и принц от епохата на френската империя.

В продължение на трийсет години, укрепен в разкошния си дом, затворен в мисълта си, той, може да се каже, ръководеше Европа. Истина е, че позволи на революцията да се обръща към него на "ти", макар че й се присмиваше иронично. Но тя не го забеляза. Той опозна отблизо, изучи, приложи наблюденията си, проучи отвътре, разучи, преоцени, изследва задълбочено, оплоди, надсмя се над всички хора от своето време, използува ги умело, подигра се с всички идеи на своя век, изживя моменти, в които, хванал в ръцете си четирите или петте всесилни нишки, направляващи цивилизования свят, водеше като кукла императора на французите, краля на Италия, покровителя на Рейнската конфедерация, посредника на Швейцарската конфедерация Наполеон I. Ето с какво се забавляваше този човек.

След Юлската революция, когато старото благородническо съсловие, чийто главен шамбелан се явява той самият, пада от власт, стъпва здраво на краката си и се обръща към народа през 1830 година, уверен в себе си, с голи ръце, застанал върху струпаните павета: "Направи ме твой посланик!"

Изслушва последната изповед на Мирабо, а после първото откровение на Тиер. Казва за себе си, че е велик поет и създател на трилогия от династии: първо действие - "Империята на Наполеон", второ действие - "Бурбонската династия", трето действие - "Орлеанската династия".

Вършил всичко, затворен в разкошния си дом, в същия този палат, като паяк в средата на паяжината си, привлича и улавя последователно герои, мислители, прославени мъже, завоеватели, крале, принцове, императори, Бонапарт, Сейес, Мадам дьо Стал, Шатобриан, Бенжамен Констан, Александър Руски, Вилхелм Пруски, Франц Австрийски, Луи ХVIII, Луи-Филип, всички позлатени и лъскави мухи, които жужат из историята ни през последните четирийсет години. Целият блестящ рояк, хипнотизиран от дълбокия поглед на този човек, преминава във върволица през вратата, на чийто фронтон е написано "Домът на Талейран".

Но дойде краят, завчера, на 17 май 1838 година, този човек умря. Лекарите дойдоха и балсамираха трупа. В случая, както са правели египтяните, изваждат вътрешностите от корема и мозъка от черепа. След като извършиха всичко това, след като превърнаха принц Талейран в мумия и го заковаха в тапицирания с бял сатен ковчег, се оттеглиха, като оставиха на масата мозъка, същия мозък, който обмисляше толкова много неща, вдъхновяваше толкова много хора, строеше толкова много сгради, предвождаше две революции, измами двайсет крале и подчини света на властта си.

След като лекарите си заминали, влязъл някакъв слуга, видял това, което те били оставили. "Я виж! Забравили са нещо! Какво ли да правя с него?" Спомнил си, че в средата на улицата тече мръсен канал, излязъл и изхвърлил мозъка в мръсния канал.

(Finis rerum. 6)

 

БЕЛЕЖКИ:

4. Шарл Морис, херцог Дьо Талейран-Перигор (1754-1838) - френски политически деец, епископ, близък съветник на Наполеон, министър на външните работи при Луи ХVIII; Анри Гонди (1572-1622) - епископ на Париж, първи съветник на крал Луи ХIII; Жозеф Фуше, херцог Дьо Отрант (1759-1820) - прочут френски държавник, отлъчен от църквата заради усърдието му да премахне християнския погребален ритуал (1793); Волтер е признат приживе като изключителен майстор в използуването на ироничната задявка и нападка.

5. Шан дьо Марс (Марсово поле) - широко поле в Париж, край Сена, на което се устройвали военните паради и маршовите упражнения (ХIХ в.).

6. Finis rerum. (Лат.) - Край на делата.

 

ГОСПОДИН  ТИЕР  16

 

Господин Тиер се стреми да подхожда към хората, революционните идеи и събития с парламентарна рутина. Той играе старата си игра с конституционни измами, изправен пред коварните бездни и опасните бунтове на химеричното и непредвидимото. Не си дава сметка, че всичко се е променило; открива някои сходства между времето, в което живеем, и времето, през което е управлявал, и започва оттам; тези сходства действително съществуват, но в тях се намесва нещо неизказано исполинско и чудовищно. Господин Тиер не го предугажда и продължава както досега. Той прекара живота си, като галеше котките, залъгвайки ги с всякакъв род ласкателни увъртания и котешки маниери; и днес продължава хитруванията си, без да забелязва, че животните вече отдавна са пораснали, че тези, които го заобикалят сега, са кръвожадни.

Този малък мъж, опитващ се немощната си ръка да укроти с галене ревящата паст на приближаващата революция, представлява странна гледка…

Господин Тиер е в крайна сметка завършеният дребен човечец. Съставен от буден ум, изтънченост и амбиция; от чувство за превъзходство в миговете, когато успее да постигне нещо; от излишни жестове, щом се наложи да прикрие дребнавостта си с някакво начинание; добре познаващ великите събития, великите идеи и великите хора, за да издаде учудването си, а след това да покаже, че е до голяма степен равен с тях; използуващ ентусиазма, празните приказки, нахалството, всевъзможните крайни средства, лекотата в изразяването - всички онези добре познати качества, които покоряват посредствените хора; в изявленията му няма да откриете особени прозрения, нито светкавични попадения, единствено онзи особен род проблясъци, заслепяващи късогледите; в стила му се проявява съвсем ясно природната му недодяланост, обявявана от по-голямата част от читателите му за яснота; и отгоре на всичко самоувереността му, дързостта му, сигурността му, ниският му ръст и високо вдигнатата му глава; а зад него, за да са му подръка, в багажа му - куп теории от всякакъв вид, т. е. подвижни стълби за преодоляване на всякакви височини…

Към този прославил се държавен мъж, към този прочут оратор, към този изтъкнат историк, към този посредствен писател, към тази дребна и ограничена душа съм изпитвал винаги някакво трудноопределимо чувство на възхищение, отвращение и презрение.

 

БЕЛЕЖКА:

16. Адолф Тиер (1797-1877) - френски държавник с юридическо образование, президент на Франция (1871-1873).

 

БЛАНКИ 17

 

Бланки беше стигнал дотам, че вече не носеше риза. Навличаше върху тялото си все едни и същи дрехи, носеше ги от дванайсет години, това бяха дрехите му от затвора, дрипи, които той излагаше, обзет от унила гордост, пред погледите на всички в своя клуб. Купуваше си само нови обувки и ръкавици, които бяха винаги черни.

Във Венсенския затвор през осемте месеца на пленничеството си заради събитията на 15 май 18 Бланки ял само хляб и неузрели ябълки, отказвайки се от всякаква друга храна. Единствено майка му успявала понякога да го убеди да пийне малко бульон.

Към всичко това непрекъснати къпания, чистота, стигаща до цинизъм, винаги чисти ръце и крака, никога риза, винаги ръкавици. Този човек приличаше на сломен и смазан от някой демагог аристократ.

Забележителна начетеност, никакво лицемерие. Еднакъв сред най-близките си и пред широка публика. Рязък, непреклонен, сериозен, не се усмихва никога, отвръща на почитанието с ирония, на възхищението със сарказъм, на привързаността с пренебрежение, поражда изключителна преданост у хората. Опасна личност.

У Бланки не можеше да се открие нищо от народа, но бе заложено всичко от простолюдието. Наред с това беше образован човек, почти ерудит. В някои моменти преставаше да бъде човек, превръщаше се в необикновено зловещ призрак, в който сякаш се превъплъщаваше цялата породена от всеобщата бедност омраза…

След Февруарската революция поех за осем дни управлението на VIII район в Париж. Някой ден ще разкажа за всичко, случило ми се през тази необикновена седмица. Народът ме боготвореше, аз го поздравявах от балкона на Кметството, работниците ми изпращаха целувки, когато преминавах из улиците. Организирах охраната на реда, настоявах да се разрушат барикадите, да се наредят отново паветата, да се назначи охрана на затворите, да се осветят улиците.

Една сутрин, бях още в леглото, когато някакъв крайно изплашен човек нахълта в стаята ми. Беше господин Адолф Бланки, професор в Консерваторията по изкуствата и занаятите, член на Академията и осем дни преди събитията депутат от групата, подкрепяща Саландруз 19. Беше уплашен и блед, хвана ме за ръцете и закрещя:

- Спасете ме!

- От кого?

- От брат ми.

Неговият брат, Огюст Бланки, действително беше излязъл от затвора и се беше установил да живее в VIII район, в който вече живееше неговият по-голям брат. Разликата беше само, че домът на Адолф бе на булеварда, близо до улица Менилмонтан, а къщата на Огюст беше на Кръглия площад при бариерата за Трон 20...

Септември 1848 г.

Огюст Бланки се беше издигнал за кандидат от килията си в крепостта-затвор "Венсен". Това беше негово право. А правото на народа е да го избере за свой кандидат. Народът има правото да избере човека, на когото вярва навсякъде, независимо дали се намира в килия, в дворец, или е в изгнание. Така че всяка преграда, която не е закон, трябва да изчезне пред върховната воля на народа.

Междувременно Бланки издава плакат, който, разказват, започвал с думите: "Граждани, провинцията ни предава!"

Провинцията, какво значи това? Значи цяла Франция. И така, "Франция ни предава"…

 

БЕЛЕЖКИ:

17. Луи Огюст Бланки (1805-1881) - френски социалист, един от организаторите на Февруарската революция (1848).

18. Събитията на 15 май - вж. бел. 85 към "Малкият Наполеон".

19. Шарл Жан- Саландруз (1808-1867) - френски индустриалец, депутат от десницата.

 

ЛУИ БОНАПАРТ  И  БЕРАНЖЕ

1 януари 1849 г.

 

Страхувам се, че с най-добрите си намерения на света и с известно количество достатъчно явна интелигентност и способност Луи Бонапарт няма да успее да се справи със задачата си. За него Франция, нашият век, новият дух, инстинктите, свързващи ни с родната земя, и епохата са все затворени книги. Той гледа, без да разбира, духовете, които се раздвижват, Париж, събитията, хората, нещата, идеите. Той принадлежи към онази класа от невежи хора, обикновено назовавани принцове, и към онази категория чужденци, които обикновено назовават емигранти. Отвътре нищожество, пред хората величие. За този, който се вглежда внимателно в него, прилича повече на болен, отколкото на управник на държавата.

Не е взел нищо от фамилията Бонапарт, нито лицето, нито осанката, като че ли не принадлежи към нея. Когато човек си спомни за леконравните забавления на кралица Хортензия и ако съпостави датите, ще стигне до връзката й с адмирал Верюел. Кралица Хортензия явно е заченала от него сегашния президент на Републиката.

- Той напомня за Холандия! - ми обясняваше вчера Алексис дьо Сент Приест. Луи Бонапарт действително излъчва холандска студенина.

Луи Бонапарт до такава степен не познава Париж, че първия път, когато го видях, започна да ми обяснява:

- Търся ви от дълго време. Ходих в старата ви къща. Какво представлява всъщност този площад на Вогезите?

- Това е някогашният Кралски площад - припомних му аз.

- Аха - отвърна той, - сигурно е някой стар площад?

Пожела да се срещне с Беранже. Ходи два пъти в Паси, не може да го намери. Неговият братовчед Наполеон предусети по-точно сгодния час и успя да се срещне с Беранже край камината, в дома му. Той го попитал:

- Какво посъветвахте моя братовчед?

- Да спазва Конституцията.

- А какво му препоръчахте да избягва?

- Да нарушава Конституцията.

Беранже не казал нищо повече.

Когато принцът си заминал, Беранже обяснил на прислужницата си:

- Постъпих така, защото съм за Република!

Беранже си е все същият: духовит, ироничен, безразличен, донякъде искрен, донякъде добър, взел по нещо от Диоген и от Волтер. В края на краищата той е повече автор на водевили за буржоазията, отколкото съчиняващ песни за народа поет. Има наистина три или четири хубави песни, ненадминати като вдъхновение и стил. Човек би помислил, че са се родили от много по-всестранно развит ум, като види колко гъвкави, закачливи и неумиращи подобно израснали от гората клони са те.

След като решава да бъде беден и да остане беден, да превръща бедността в добродетел, той греши, щом ходи всяка вечер по приеми.

- Чудесно! Чудесно! - повтаряше Арман Карел. 24 - Беранже тук, Беранже там. Той продължава да не кани у дома си тези, които го канят.

 

БЕЛЕЖКА:

24. Арман Карел (1800-1836) - френски публицист, основател на в. "Насионал" (1830).

 

СМЪРТТА  НА  БАЛЗАК

 

На 18 август 1850 година жена ми, която беше ходила през деня да види госпожа Дьо Балзак, ми каза, че господин Дьо Балзак бил на смъртно легло. Бързо отидох в дома им.

Господин Дьо Балзак боледуваше от осемнайсет месеца от хипертрофия на сърцето. След Февруарската революция беше ходил до Русия и там се беше оженил. Няколко дни преди тръгването му го срещнах на булеварда. Още тогава се оплакваше и дишаше с шумно хриптене. През май 1850 година той се беше завърнал във Франция вече женен, забогатял, но неизлечиво болен. Когато пристигна, краката му вече се бяха подули. Четиримата лекари, извикани на консулт, го преслушаха. Единият от тях, господин Луи, ми каза на 6 юли: "Ще издържи не повече от шест седмици." От същата болест почина и Фредерик Сулие 25.

На 18 август на вечеря у нас дойде чичо ми, генерал Луи Юго. Още щом гостът ни стана от масата, аз се сбогувах с него и наех един файтон, който ме откара на авеню Фортюне № 14, в квартала Божон. Именно там живееше господин Дьо Балзак. Беше купил всичко, което остана от просторния дом на господин Дьо Божон, няколкото ниски жилищни сгради, оцелели по случайност след разрушението. Беше обзавел великолепно тези схлупени къщурки и ги бе превърнал в прелестен малък дворец с голяма двукрила врата за колите откъм авеню Фортюне и с градина, която представляваше всъщност тесен и дълъг двор, чийто паваж беше тук-таме изваден и на тези места бяха засадени лехи с цветя.

Позвъних. Светлината на луната се беше скрила зад облаците. Улицата беше пуста. Никой не отвърна. Позвъних втори път. Вратата се отвори. Появи се прислужница със свещ.

- Какво желае господинът? - попита тя.

Плачеше.

Казах й името си. Въведе ме в приемната, която заемаше приземния етаж, в единия й ъгъл върху масичка срещу камината се намираше величественият мраморен бюст на Балзак от Давид. Върху скъпата овална маса, поставена в средата на приемната, чиито шест крака представляваха всъщност позлатени статуетки, издаващи ненадминат усет за красивото, гореше голяма свещ.

Появи се някаква друга жена, която, потънала в сълзи, ми каза:

- Той умира. Госпожата се върна у дома си. Лекарите го изоставиха още вчера. На левия си крак има голяма рана. Вече е гангренясала. Лекарите не знаят какво да правят. Казаха, че водянката на господина била петниста, инфилтрат, така я нарекоха, че кожата и плътта му били твърди като дебела сланина и било невъзможно да му се направи пункция. Действително, миналия месец, като си лягаше, господинът се блъсна в един украсен с инкрустирана плетеница шкаф, кожата му се разкъса и всичката вода, която изпълваше тялото му, изтече. Лекарите се почудиха: я виж ти! Това ги изненада и оттогава започнаха да му правят пункции. Решиха: ще следваме природата. Но в крака му се получи абсцес. Оперира го господин Ру. Вчера свалиха превръзката. Раната, вместо да набере гной, беше зачервена, суха и възпалена. Тогава се измъкнаха: болният е в безнадеждно състояние; и вече не се появиха. Викахме четирима или петима, без никаква полза. Всички отговаряха: не може нищо да се направи. Нощта беше мъчителна за болния. Тази сутрин, в девет часа, господинът престана да говори. Госпожата заръча да потърсим изповедник. Свещеникът дойде и даде на господина последно причастие. Господинът направи знак, че разбира. Един час по-късно стисна ръката на сестра си, госпожа Дьо Сюрвил. От единайсет часа само хрипти и вече не вижда нищо. Няма да изкара нощта. Ако искате, господине, ей сега ще отида да потърся господин Дьо Сюрвил, той не си е легнал още.

Жената ме остави сам. Изчаках няколко мига. Голяма свещ осветяваше едва-едва великолепната мебелировка на приемната и прекрасните картини на Порбюс и Холбайн, окачени по стените. Мраморният бюст се очертаваше едва забележимо в мрака като привидение на човека, който всеки момент щеше да умре. Къщата бе изпълнена с миризмата на труп.

Господин Дьо Сюрвил влезе и повтори всичко, което ми беше казала прислужницата. Поисках да видя господин Дьо Балзак.

Преминахме един коридор, изкачихме застлано с червен килим и задръстено от изящни вещи стълбище, вази, статуи, картини, масички с подредени върху тях изработени емайлирани съдове, след това поехме по друг коридор и се озовахме пред една отворена врата. Чух високо и зловещо хриптене.

Влязох в стаята на Балзак.

В средата й имаше легло. То беше от махагоново дърво, в долната му част и над възглавницата имаше напречни гредички и ремъци, които бяха всъщност своеобразно устройство за повдигане и преместване на болния. Господин Дьо Балзак беше почти седнал в леглото, облегнат върху купчина възглавници, към които бяха добавили няколко възглавнички от червена дамаска, взети от канапето в стаята. Лицето му беше мораво, почти черно, приведено надясно, брадата му небръсната, косите му посивели, късо подстригани, очите му отворени, неподвижни. Виждах го в профил, така приличаше на императора.

Една стара жена, болногледачката, и един слуга стояха прави от двете страни на леглото. Зад възглавницата върху масичка гореше голяма свещ, а върху шкаф, близо до вратата, гореше друга. Върху нощната масичка беше сложена сребърна купа.

Мъжът и жената мълчаха, обзети от неизразим ужас, вслушани в шумното хриптене на умиращия.

Свещта при възглавницата осветяваше ярко портрет на млад мъж, розоволик и усмихнат, който висеше до камината.

От леглото се разнасяше непоносима миризма. Отметнах завивката и хванах ръката на Балзак. Беше потна. Стиснах я. Той не отговори на ръкостискането.

В тази същата стая бях идвал да го видя преди месец. Тогава беше весел, изпълнен с надежда, не се съмняваше в оздравяването си, показваше подутината си, без да се тревожи. Говорихме и спорихме по политически въпроси. Упрекваше ме за "моята демагогия". Самият той беше легитимист 26. Чудеше се: "Как можахте да се откажете така леко от титлата пер на Франция, която е най-хубавата след титлата крал на Франция!" Разказа ми следното: "Купих къщата от господин Дьо Божон без градината, но със запазеното му място на балкона в малката църква на ъгъла на улицата. На стълбището има врата, през която се преминава направо в църквата. С едно завъртане на ключа мога да присъствувам на литургията. Държа повече на запазеното си място в църквата, отколкото на градината." Когато си тръгвах, той ме изпрати чак до стълбището, като пристъпваше с мъчителни усилия, показа ми споменатата врата и подвикна на жена си: "Държа да покажеш на Юго всичките ми картини."

Болногледачката ме предупреди:

- Сигурно ще умре на разсъмване.

Слязох отново по стълбите, смъртнобледото му лице остана в мисълта ми. След като прекосих приемната, се озовах отново пред неподвижния, безчувствен, горд, скъпернически осветен бюст и сравних смъртта с безсмъртието.

Като се завърнах у дома, денят беше неделя, заварих много хора, които ме чакаха. Сред тях бяха Рица бей, управляващият легацията на Турция, Наварет, испански поет, и граф Аривабене, италиански изгнаник. Пред тях споделих:

"Господа, Европа скоро ще изгуби един велик ум."

Балзак почина през нощта. Беше на петдесет и една години.

 

БЕЛЕЖКИ:

25. Фредерик Сулие (1800-1847) - френски писател, автор на драми и исторически романи.

26. Легитимист - поддръжник на монархията.

 

ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАЛЗАК

 

Погребението беше в сряда.

Изложиха го най-напред в параклиса Божон 27, пренесоха го през вратата, чийто ключ за него беше много по-ценен от всички райски градини на бившия финансист, работил в данъчните служби на Франция. Жиро 28 нарисува портрета му в деня след смъртта му. Искаха да му отлеят посмъртна маска, но не успяха, тъй като разлагането на лицето му напредна бързо. На другия ден след смъртта му, сутринта, работници ваятели, които дойдоха, завариха лицето му деформирано, а носа му увиснал върху едната буза. Положиха го в обкован с олово дъбов ковчег.

Службата бе отслужена в "Сен Филип дю Рул". Мислех си пред ковчега, че в тази църква беше кръстена втората ми дъщеря 29, че в нея не бях влизал от онзи отдавна минал ден. В нашите спомени смъртта докосва раждането.

Барош, министърът на вътрешните работи, дойде на погребението. В църквата пред ковчега беше седнал до мен и от време на време се извръщаше, за да ми каже нещо. Призна ми: "Беше известен и уважаван човек." Отвърнах му: "Той беше гений."

Шествието прекоси Париж и по булевардите стигна до Пер-Лашез. Когато тръгнахме от църквата, закапаха едри капки дъжд и валя, докато стигнахме до гробището. Беше един от онези дни, в които небето като че ли пролива сълзи.

Вървях отдясно пред ковчега, придържах един от сребърните пискюли на погребалния саван. От другата страна беше Александър Дюма.

Когато стигнахме до гроба, изкопан на най-високото място на хълма, заварихме огромна тълпа; пътят беше стръмен и тесен, конете го изкачиха много трудно, едва удържаха тежката катафалка, която изведнъж потегли назад. В един миг се озовах притиснат между едното колело и някакъв гроб. Малко остана да бъда смазан. Хората, които бяха застанали около гроба, ме изправиха, като ме хванаха под мишниците.

Целия път преминахме пешком.

Спуснаха ковчега в дупката, която беше в съседство с гробовете на Шарл Нодие и Казимир Дьолавин 30. Свещеникът произнесе заупокойната молитва, след това казах няколко думи и аз.

Докато говорех, слънцето захождаше. В далечината, в блестящата мъгла на залеза, се виждаше целият Париж. Точно под краката ми, върху ковчега, се срутиха няколко буци и аз бях прекъснат от глухия шум на пръстта, която запълваше гроба.

 

БЕЛЕЖКИ:

27. Става дума за г-н Дьо Божон, предишния собственик на къщата, в която умира Балзак.

28. Себастиан Шарл Жиро (1819-1892) - френски художник портретист.

29. Юго си спомня за втората си дъщеря Адел, родена през 1830 г., починала след смъртта му, през 1915 г., в приют за душевноболни.

30. Шарл Нодие (1780-1844) - френски писател, автор на готически романи и фантастични разкази; Казимир Дьолавин (1793-1843) - френски поет, автор на елегии и трагедии.

                              

 

                                                            Превод на доц. Гено Генов