Бурята предизвика надигането на само няколко изключително високи вълни, които заляха плажа. Първото им връхлитане върху брега беше решаващо. Последвалите го ударни вълни довършиха разрушаването на флотилията. Връхлетян отзад от водната атака, внезапно надигнат от дъното с разтърсил цялото му туловище мощен тласък огромният кораб „Калкута стар“ се понесе по морската повърхност. Този мощен трус събуди един човек, останал сам, увит в дрипи, който дремеше под големия корабен комин, обзет от вцепенението на безобидната му лудост. Негово Високопреосвещенство католическият епископ, апостолическият префект на индийската обаст, през която преминаваше реката Ганг, отвори очи. Върху наводнената от поройни дъжд палуба му се привидяха някакви ръждялали плочки, които той изобщо не беше видял преди, тъй като по време на пътуването тълпата от налягали по палубниите дъски хора беше твърде гъста. Разтовареният кораб сега кънтеше като празна гробница. През пресечените комини ураганът нахлуваше и свиреше в тези органови тръби някаква адска какафония от звуци, прекъсвана от гръмкия пукот на дървеното корабно туловище. Всички оставени отворени врати на кораба се тракаха яростно. Хоризонталните капаци на люковете се отваряха, оставаха изправени нагоре, после се затваряха с трясък сякаш вятърът свиреше по клавиатурата на някакъв чудовищен фагот. Разнообразието от шумове и удари беше безкрайно. Всички греди, подвижни стълби, срязаните от тълпата спасителни мрежи, през които тя се беше промъкнала, бяха завихрени от вятъра в лудешки танц като отмерваха ритъма му блъскайки се в страничните бордове на кораба. Всичко това донякъде приличаше на дружина конници галопиращи по метален мост или на падаща върху ламаринен покрив градушка, чийто барабанен тътен е стократно увеличен. С ръце прилепени към слепоочията му, притиснати до болка към тях, епископът запуши ушите си. В същото време той непрекъснато повтаряше: „Милички мои! Милички мои!“ Без съмнение той си мислеше за децата, които му носеха храна и вода, под сянката на корабния комин, на които се отблагодаряваше като ги пляскаше дружелюбно по бузките или като изписваше с палец кръст върху челцата им, в зависимост от моментния пристъп на просветлениие в съзнанието му. Но корабът беше празен както и всички заседнали наоколо кораби от флотилията. Дъждът струеше върху очуденото му лице и бурните пориви на вятъра го връхлитаха с толкова дива ярост, че той се задушаваше. Изгубил дъх, той продължаваше тихо да ги призовава: „Милички мои! Милички мои!“ Този път той си помисли за стариците, които през нощта допълзяваха до него и с пъргавите си ръце сваляха за него рая на земята. /Ревностно вярващите индийки се опитват да съживят Негово преосвещенство чрез усърдна практика на среднощно фелацио върху члена на изъхващия старец, бел. прев./ Тогава епископът разбра, че е сам, че всички го бяха забравили. Заплакал като дете той отпусна ръце край тялото си, отпуши с този жест ушите си и оглушителният шум го връхлетя неочаквано като двойно кроше на боксьор.
Припадъкът му трая само миг, няколко секунди. Когато той се свести той запълзя като животно на четири лапи по мостика, който изведнъж се беше наклонил и бе помогнал на отеца да възвърне бързо след удара малка част от разсъдъка си. Това кратко свестяване не помогна много на светия отец. Разпаднал се под напора на бурята „Калкута стар“ беше полегнал на единия си борд. Гигантският орган замлъкна. Галопирането на пръснатите дървени останки вътре в трюма на кораба престана отведнъж и вече се чуваше само шума от навлизащата в туловището му морска вода, която помете мостика като неудържим водопад. Епископът се чу, че изрича: „Ние ще бъдем двама мъртавци непостигнали съгласие, господин консуле, това е всичко.“ След което консулът му отговори: „В името Божие, Ваше преосвещенство, майната Ви!“ Поне това му се стори, че чува светият отец, който беше отнесен от опустошаващата мостика вълна, който рушеше всички надстройки по него. Той виждаше вече през някаква плътна течна мъгла, през която му се привиждаха сенките на няколко кучета, които лочеха от локва кръв насред призрачен кей в Калкута. Докато светият отец се бореше с бурния поток връхлитащ мощно при преминаването си железния скрипец, който все още му се съпротивляваше, пред очите му премина нечия окървавена ръка. Тогава той разбра, че умира, че този път кръвта беше по неговата ръка. Нито една фраза на латински не се изписваше върху нея. Епископът на Ганг накрая възвърна ума си и успя да изрече само: „Господи, нека бъде Твоята воля!“ ? После главата му се разби в парапета на корабната палуба, тялото му за миг се олюля преди да се прехвърли накрая през борда в морето, което вече се успокояваше. „Кой сте вие?“, произнесе някакъв добродушен, но ядосан глас. „Аз съм епископа на Ганг. “Хм, хм! - продължи гласът без много да се развълнува. Разкаяхте ли се поне искрено, преди да умрете?“ - „Струва ми се, да!“ „Е, тогава влизайте, приятелю мой! Всичко е забравено. От тук! От тук! Вървете след Ботисиен и Пендратон/Светци, основали Братството на каещите се католици, измислено от френския автор на комикси Жак Терпан / Jacques Terpant/, бел.на прев./, те ще Ви показват пътя...“
От флотилията на индийците останаха само пръснатите край плажа безформени корабни туловища. Само един малък миноносец беше оцелял и все още се разпознаваше по странната му форма. Всеки понеделник след Великден, обкичен с бели хоругви, се поднася от властващите като очаквано с благоговение от народа дарение. Тълпата напираше неудържимо на това поклонение и преминаваше мълчаливо през целия ден в тържествено шествие край морския бряг. И в този случай историята се преиначава. Всички бяха толкова въодушевени, че споменаваха името Кортес, някой си Картес, който бил разбил корабите си, преди да слезе на брега, вместо да ги изгори. Придобил по този начин реалност митът се превръщаше в персонификация на някаква политическа воля, на някакъв мъдро замислен план, в който всяко действащо лице се ангажираше всеотдайно, сякаш е напълно посветено в отстояваната кауза. Отведнъж предизвикващото съжаление множество, току-що слязло на брега, се превърна в армия от завоеватели. Обзети от възхищение пред миноносеца децата от училищата не успяваха да преглътнат лигите си от гордост. Но самият аз знаех много добре, че бяха достатъчни само няколко нещастни минути бурята да унищожи напълно както флотилията, така и нейните чернокожи пътници. Знаех също, че тези подарени от Божията милост минути не бяха предопределени от Бога за нас.
Това леко разминаване породи едно последно следствие. Малко преди да утихне бурята над летището на Лазурния бряг се появиха два самолета, които се приготвиха за кацане без помощта на летищните диспечери. Преминали на ръчно управление пилотите бързо установиха, че пистата за кацане е напълно изоставена, без всякакъв контрол. Кулата на въздушните стрелочници беше безмълвна, паркингът беше пуст, светещата сигнализация на пистата беше угасена, радарът не работеше. Въпреки лошото време те решиха да се приземят. Натоварени с провизии и медикаменти, претъпкани с изпратени за спешна помощ църковни служители, неудобно заклещени между планини от щайги, двата самолета очертаха смело върху черното небе задължителния за подход към пистата завой. Първият от самолетите беше бял. Другият – сив. Много скоро разпознахме мускетарите на воюващото навсякъде из Третия свят милосърдие, героите от Сао Томе /Остров в Атлантическия океан, на 240 км източно от континента Африка, в миналото колония на Португалия, бел. на прев/. Белият самолет беше на Ватикана. Сивият самолет беше на Екуменическия съвет на Протестантските църкви. Никой от летящите свещенослужители не беше успял да устои на лицемерния призив за справедливост. Товарите, които пренасяха служеха, както винаги, за претекст. Най-важното беше да бъдат тук, първи, и, чрез символичното си присъствие тук, да предложат като дар ключовете на Запада, с лекота принесен в жертва, за да се роди новият свят. Но следващите като опашки циклона бури са често опасни. В мига преди да издъхне една такава буря развихри страшния си последен пристъп. Гъст черен облак, раздиран от светкавици, се разстла върху малката ескадрила. Светлините в кабините на пилотите угаснаха, в същото време всички стрелки по бордовите им стени паднаха едновремено на нула. В подобни случаи прилотите обикновено използват пълната мощ на самолетния двигател, за да се спасят някъде високо в небето. В непрогледната нощ, която ги изолираше от всичко наоколо, пилотите веднага излетяха нагоре. Но окото на циклона не се затваряше, превърна се в гигантска въздушна дупка с формата на комин. На ниска височина подобно явление никога не прощава, макар че се случва изключително рядко. Почти благоразумно, един след друг, като спазиха обичайната си подредба, двата самолета се разбиха върху пистата. Белият самолет като първи! Сивият самолет като втори! Есплозия. Пожар. Нямаше нито един свидетел, нито един оцелял. За няколкото нещастни минути, отказани на неговия народ, Бог, въпреки всичко, все пак му се издължи.
Някои историци, наистина малобройни, изказаха една малко вероятна хипотеза, според която папа Бенедикт XVI е бил в белия самолет и е загинал в катастрофата. Тъй като по-късно бяха открити само изгорели кости сред останките от самолета и по никоя вещ, нито по дреха не можаха да идетифицират когото и да било, не се появи никакво доказателство за това твърдение. Единственият довод беше, че по-сетне никой никога не чу да се говори за Бенедикт XVI, като че ли той се беше изпарил някъде из приличащите на лабиринт тавански помещения на Ватикана. След негово послание, произнесено на Велики петък, изпълнено с призиви за вселенско милосърдие, той вече не се беше появявал „на живо“ никъде. Говореше се, че се бил посветил изцяло на молитвите, че се затворил по своя воля в покоите си, в неговия мансарден апартамент, от където никога не се появи отново. А тези внезапни импулсивни пътувания си бяха наистина негова обичайна привичка. Това се беше случвало вече три пъти, когато, за да възвърне изгубеното от неговия страхлив придшественик доверие в папата, той се бе разпоредил да приготвят белия му самолет, за да се придвижи бързо и кацне на някое бойно поле. В Намибия, например, неговото зрелищно приземяване беше ускорило падането на столицата Виндхук. Като напреднал сам в ничията земя /no man’s land/, ограждаща града, той беше обърнал решително гръб на обсаденото бяло малцинство и беше дал благословията си на огромната тълпа от чернокожи бойци обсадила града. За да бъдем справедливи трябва все пак да припомним, че присъствието на папата тогава възпрепятства масовото клане на победените белокожи. Последното пътуване на папата беше в Южна Африка, където по време на всеобща стачка на бунтовници от племето банту той за пореден път щеше да провали мисията на защитаващите реда. Анимисти /Вярващи в съществуването на духове и души, които уж управляват хората и животнвите, бел. на прев./ банту и студенти-прогресисти от племето боери обкръжили папата и му организирали ентусиазиран тържествен кортеж, защото го боготворели. Тогава един полицейски ефрейтор, най-вероятно тъп като галош, сложил край на безумната прищявка на папата, като и двамата се оказали на косъм от смъртта. Той сграбчил папата за раменете и държейки го пред себе си като шит, го захвърлил грубо в колата му и докато колата се придвижвала до летището крещял срещу тълпата от манифестиращи: “Ако ни попречите да преминем, ще го убия!“ Целият свят беше потресен от възмущение. И тъй, хипотезата, че същият този папа е отлетял, за да посрещне пристигналата от Ганг армада и бе изгорял в самолета си, не ме изненадва особено много. Ако трябва да се изкажа докрай по въпроса, в много отношения аз я намирам за предизвикваща изключително голяма радост.
Превел Гено Генов
