Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.06.2015 18:40 - ЕРИК ЗЕМУР - САМОУБИЙСТВОТО НА ФРАНЦИЯ - Финална глава/II част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1569 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                     ЕРИК ЗЕМУР
           САМОУБИЙСТВОТО НА ФРАНЦИЯ  
                                          Финална  глава / II част/

Това означава ли, че не би трябвало да се променя нищо? Не, разбира се,  но не това е целта на тази книга, дано вече сте го разбрали.  Преди да се провеждат реформи, трябва да се разберем относно диагнозата. Но, за съжаление, от четиридесет години, по този въпрос, левицата и десницата се заиграват само с лъжи. За да ни лъжат и нас. Няма съмниние, че и левицата, и десницата са се отказали да го решават. Франция хитрува както бонвиваните на Балзак, които на стари години се женят за някоя богата наследница.  Франция се строява. Франция си ляга.

Десницата мами Франция заради мондиализацията, левицата мами Франция заради Републиката. Десницата изостави държавата заради либерализма, левицата изостави нацията заради универсализма. Десницата мами народа заради CAC 40, левицата мами народа заради малцинствата. Десницата предаде народа в името на свободата – онази погрешно разбирана свобода, която подтиска слабия и прави по-силен силния; онази изкривена свобода, която принуждава светската държава да се кичи с епитета „позитивна“, за да стане приемлива за оценките на лобитата на всички племенни общности в нея. Левицата предаде народа в името на равенството. Равенството между родители и деца, което убива възпитанието; между учители и ученици, което убива училището; между французи и чужденци, което убива нацията.

Май 1968 ще се окаже за голистката Република това, което е била 1789 година /Великата френска революция/ за монархията на Капетингите : великият разтворител/развратител. Думите, които е използвал за да определи революционното земетресение през лятото на 1789 година се оказват напълно съответни при определянето на Майската революция през 1968 година: «Франция е била една голямо сдружение от акционери организирано от първоразреден спекулант – родът на Капетингите. Акционерите повярвали, че могат да се справят без управители, че сами ще могат да продължат да осъществяват сделките. Всичко започва добре докато сделките се успешни; но когато сделките започнат да се провалят, заявките за ликвидация се умножават.» Но ако революцията през 1789 година е била революция на народа срещу монарха и благородническата и клерикалната аристокрация Майската революция през 1968 година беше революция на обществото ссрещу народа. Народът се вдига на бунт, но може би твърде късно. Той се бори срещу окончателната деструкция на неговата юдеохристиянска и грекоримска цивилизация, но неговото въоръжение са дървените мечове. Той се втурва в изложбените зали на импресионистите, но става безразличен към скритите прелести на съвременното изкуство, което привлича само снобизма на милиардерите. Той слуша само стерилизираните къвъри на модните шлагери на 60-те и 70-години на миналия век. Той издига в култ филма „Чичовците  стрелци“/ Les Tontons flingueurs/ и пее песни във възхвала на Луи дьо Фюнес, чийто спазмодичен френски тесногръд шовинизъм вече е превъзнасян от критиците на левицата, които приживе го пренебрегваха и ненавиждаха заради испанския му произход. Народът не се интересува от повечето френски филми, трудно поносими заради оловно тежката им политическа коректност, но осигурява триума на малкото смели филми, които възхваляват някогашните аристократични морални ценности /“Гостите“, Les Visiteurs/, някогашния Париж / „Амели Пулен“,Amйlie Poulain/, някогашното училище /„Хористите“, Les Choristes/, някогашната работническа класа (Les Chtis), някогашната солидарност /“Недосегаемите“, Intouchables/ и някогашното единение /“Какво сторихме на добрия Господ“, Quest-ce quon a fait au bon Dieu ?). Всеки път пресата на левицата разобличава като възмутителен скандал изостаналостта, ксенофобията и расизма на гранясалата Франция, но крясъците й са като проповед сред пустиня. Всеки път залите са препълнени от ентусиазирани зрители, които идват да гледат филмова лента за една Франция, която вече не съществува, за някогашната Франция. През 70-те години филмите, които имаха голям успех сред народа разобличаваха, деконструираха и разрушаваха установения обществен ред. Филмите, които пълнят залите четиридесет години по-късно са изпълнени с носталгията по онзи установен обществен ред, който вече не съществува.  Впрочем филмовите творби, създадени през 70-те години бяха с много по-добро качество от сегашните им съперници. Като че ли трябвда повече талант да рушиш, отколкото да си спомняш. Като че ли някогашният свят – с неговата строгост и с ограниченията му, с неговия патриархален дух и  с табутата му -– пораждаше някаква енергия и някаква виталност, някаква креативност, която днешният свят, светът на пълната индивидуална свобода и на развлеченията, на феминизираната неразграничимост не може да създаде. Като че ли разюзданата свобода на 70-те години се превърнала от 2000-та година насетне в един тесногръд катехизис/догма. Преди четиридесет години старият, селски, патрирхален и католически ред вече не съществуваше, а новият, градски, матриархален и антирасистки ред все още не съществуваше. Като се възползва от появилия се интервал изпръхтя като изправил се на задните си крака кон един иконокластки и ликуващ бунт, който за няколко десетилетия се превърна в тягостна, изпълнена с подозрителност, постоянно наставляваща тоталитарна власт. Бунтуващият се младеж от романа на Флобер „Възпитание на чувствата“ остаря като циничния, високомерен и отмъстителен господин Оме /еснаф, подмазващ се на властта в другия роман на Флобер „Мадам Бовари“, бел.прев./. Още щом възникне някакъв повод народът бързо завладява улицата, без да му пука, че ще си навлече суровото презрение на левицата, която така и не разбра новите обстоятелства, при които се води вечната класова борба  - бретонските „червени бонета“, виновни за смесването в един общ протест на рабтници и дребни собственици, заедно жертви на новия световен ред, или манифестиращите срещу „брака за всички, виновни заради „хомофобията“ им, защото защитават най-често със спокойна пламенност традиционното семейство. В кината, на изложбите и на улицата все едно и също автентично реакционно протестно движение мобилизира френския народ.

    Адският триъгълник, изкован вследствие на Майската революция през 1968,  между държавата, народа и обществото се клати отвсякъде.  Държавата вече е слаба, неспособна да покровителства народа, макар че все още е способна да го наказва за неговите така наречени /мними/ прегрешения. Народът е разгневен срещу постмодерността и се сплотява твърдо  под диаболизирания лозунг „Преди беше по-добре!“, но няма мажжоритарно политическо представителство. Все още на власт е обществото. То е съставено от всички тези асоциации с хуманитарни цели, от антирасистки лобита , от гейове, феминистки, защитници на различните общности, които се издържат от обществени субсидии, раздавани от една безволева и клиентелистка държава, от всички тези конформистки медии, от всички тези технократи, интелектуалци с власт, собственици на медии с власт, социолози, демографи, икономисти, които все още претендират, чеа могат да формират общественото мнение с натрапчиви уроци по морал и с натъкмени статистически данни, изработват в състава на безбройните педагогически комисии учебните програми, изготвят доклади върху най-добрия начин „да се създава единство, за да се гради Франция“. Според тях обединението една обща за всички култура, което е съхранило нашия народ, въпреки масовата имиграция в страната нн през ХIХ век, буди съмнение;  изискването да се асимилират чужденците е ксенофобско;

Привързването към нашата история, към великите ни личности, към богатото ни минало е свидетелство за нашата расистка арогантност. Всичко трябва да бъде разрушено, стъпкано, разграбено. Американският мултикултурализъм трябва да ни бъде нов образец, дори ако той идва от епохата на робството и дълго време е флиртувал с реалния апартейд. Обществото победи: то подчини държавата като й върза ръцете, разедини народа като го лиши от националната му памет чрез отхвърлянето на културните му норми, като разкъса единството му чрез имиграцията. Обществото властва като крал над някакъв хаос. Всички знаем известната фраза на историка Марк Блок: « Има две категории французи, които никога няма да проумеят Историята на Франция: тези, които отказват да изпитват трепет при спомена за тържественото коронясване на френските крале в катедралата на Реймс, и онези, които четат без каквото и да било вълнение разказа за празнуването на първата годишнина от Превземането на Бастилията през 1790 година. » Какво би казал днес смазаният духом автор на „Странното поражение“ / Марк Блок/ за тези милиони французи, най-вече за младите, които от невежество или отричане не изпитват вълнение нито при  спомена за едното, нито при спомена за другото историческо събитие?

Ние свързваме икономическата ситуация през май 1940 година с една зараждаща се Религиозна война, всичко това осеяно с повтарящи се циклично метежи срещу обсипваната с язвителни шеги, с презрение и със злословие държава, но за която всеки пази дълбоко в сърцето си мъчителна носталгия по нейното минало величие.  Нашата История често обсебва натрапчиво умовете дори на тези, които вече не я познават. Кралството на франките е възникнало след падането на Римската империя от съюза на старогерманските завоеватели с гало-римските управляващи елити, койти по-късно се сплотяват, за да отблъскват ордите прииждащи от изток и юг /арабите/ и от север /викингите/. В тази именно омировска война, която едва не ги поглъща, „франкските“ племена придобиват обособяващото ги съзнание, че са римляни и християни. Тогава цяла Европа минава през едни и същи болки – болките на мъчителния родилен акт. От друга страна, малко по-късно, в разпаления  през ХVI век огън на Религиозните войни се каляват нашите политически и интелектуални елити и се изковават принципите на суверенитета, за да се наложи над потопилите в кръв страната религиозни догми омиротворяващият закон на Държавата; нашият Левиатан се разкраси с великолепния блясък на абсолютната монархия с възхода на Бурбонската династия; Франция наложи този модел на всяка Европа с Вествалския договор от 1648 година. Тъкмо това хилядолетно наследство разпродадохме през последните четиридесет години. Премахнахме границите; отказахме се от суверинитета си; нашите политически елити забраниха на Европа да се позовава на «християнските си корени». Това трикратно вероотстъпничество разруши хилядолетния пакт на Франция с нейната История; това доброволно самоограбване, това преднамерено самоубийство доведоха отново бурите, които ние някога успяхме да избегнем – големите нашествия и Религиозните войни.

   Бъдещето на нашия скъп Хекзагон се разполага между обширния парк с увеселителни туристически атракции и крепостите на ислямизма, между Дисниленд и Косово. Държавата вече е само една празна черупка, която запази най-лошите си голистки недостатъци (арогантността на нейните елити), без да съхрани забележителната й ефикасност. Само здравата ръка на някой нов Колбер или нов Помпиду би могла да възроди от пепелта нашата индустрия. Сега би могъл да ни помогне само някой нов Ришельо, който да воюва непрестано с «държавата в държавата» и с «партиите на чужденците », за да се премахнат градовете-ислямски крепости, които се изграждат върху нашата територия; но ние отстъпваме пред вътрешния враг, чийто просперитет не можем да възпрем, договяряме се с могъщите чужди държави, които ги поддържат със субсидиите си и с религиозната си пропаганда – арабските  шейхове от Персийския залив заместиха херцог Бъкингам и ние ги приемаме с отворени обятия и блестящ поглед както някога обзетата от любовни трепети Ана Австрийска.

   Идеологията на мондиализацията, антирасистка и мултикултуралистка, ще бъде през XXI век това, което бяха през XIX век национализмът и през XX век авторитаризмът – продпалвач на войни месиански прогресизъм; войната между народите ще се пренесе сред тях и ще стане вътрешна война. Ще се създаде алианс между « тихата търговия » и гражданската война. Всички западни страни ще понесат това гигантско преместване на света сред загуба на ориентири, на идентичности и на сигурност. Но Франция ще изстрада този процес по-тежко от другите. Тя беше придобила привичката  от XVII век насетне, а най-вече след Великата революция //1789 г./, да налага своите идеи, дори своите внезапни капризи, своето виждане за света и своя език на един припадащ пред толкова чудесии свят. Тя вече не само не успява в това начинание, а, обратно, озова се принудена да преглъща стойности и нрави напълно противоположни на това, което е изграждала в течение на векове. Марсел Гоше много добре изложи накратко нашето нещастие: «Нашето наследство ни прави неадекватни спрямо един свят, който обезценява това, на което ние спонтанно сме склонни да придаваме стойност, и извежда на преден план онова, на което ние гледаме отвисоко. » Франция бавно умира, Франция е мъртва. Нашите политически, икономически, административни, медийни, интелектуални и артистични елити плюят върху гроба й и тъпчат с крака върху димящия й труп. От това те извличат финансово и социално удовлетворение. Всички те наблюдават внимателно, с насмешка и с фалшива разчувстваност, убийството на Франция; и дописват, с досада и пренебрежение,  «последните страници от Историята на Франция ».

 

                                     Превод на доц. Гено Генов



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075252
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031