Финална  глава / I част/

И оттогава досега...

Дьо Гол не успя. Четиридесет години след смъртта му неговият шедьовър е развалина. Той възстанови суверенитета на Франция като го построи върху суверенитета на народа. След 1992 година Франция изостави грижата за националния си суверенитет на брюкселското бюрократично чудовище, чиито благодеяния все по-трудно се проумяват. След 2007 година за да се хареса на тази „Империя без империализъм“ нейната политическа класа, почти единодушно, изхвърли в боклучийските кофи на Историята народния суверенитет като разкъса здраво ушития мундир на референдума, който генерал Дьо Гол беше скроил, за да наложи волята на народа над всички „знатни и общоизвестни личности“, които бяха придобили през вековете обичая да си я конфискуват.
Народът разбра урока. Народът се разсърди. Народът вече не гласува. Народът се самообяви за дисидент, стана резервиран спрямо Републиката. Дьо Гол повярва също, че е разрешил отлагания през отминалите сто петдесет и девет години въпрос като върна главата на гилотинирания през 1793 година крал върху раменете на президента на Републиката. Той изпълни отново със смисъл поразяващо точната формулировка на Шарл Пеги: „Републиката е една и неделима, тя е всъщност Френското кралство.“ Той разграничи президента на Републиката „поел товара на нейната същност“ от обязаностите на Първия министър, за да придаде реалност на прецизното разграничение на вдъхновителя на списанието „Кайе дьо ла Кензен“ / Шарл Пеги/ между мистика и политика.Но това разграничение се оказа с течение на времето и с изреждането на неговите наследници все по-неработещо, тъй като президентите на Републиката, особено след узаконяването на петгодишния им мандат, не успяваха да бъдат нещо друго освен първи министри; като че ли обществото, преминаващо в продължение на четиридесет години през пералнята на егалитаризма и индивидуализма, вече не можеше да произведе човешка раса, която да може да живее при тип управление с „Баща на нацията“. 
Французите продължават да живеят озарени от „излъчването на властващия принц“, както казваше Анатол Франс, но вече никой не е негово олицетворение.
Ние живеем в ерата на карнавала. Никола Саркози беше един карнавален Наполеон; Франсоа Оланд е един карнавален Митеран, а Манюел Валс е един карнавален Клемансо на най-лошия вариант на една Радикална република. Едно време всички тези Клемансо, Жорес, Валдек-Русо. Поанкаре, Бриан и др. все още притежаваха поведение, осанка, характер, но институциите ги спъваха и ги задушаваха.
В днешно време единствено институциите поддържат изправени, както корсетите някогашните жени, сегашните отпуснати и вяли превъзходителства. Ширак прикриваше под осанката си на хусар хитрата предпазливост на високопоставения радикал-социалист. Саркози криеше зад вихрената си нервност и вглъбения в пъпа му авторитаризъм неподвластен на разума страх от улицата и чувствителност на юноша. Оланд скрива зад колежанския си хумор челичен цинизъм и мека като кадифе ръка, която трепери в желязната си ръкавица.
По-голямата част от нашите елити изоставиха позициите си. Нашите политически елити изоставиха защитата на националната независимост и суверенитет в името на техния голям европейски проект. Нашите икономически елити вършат предателство спрямо интересите на Франция в името на мондиализацията и на необходимата интернационализация. Повече от половината предприятия от CAC 40 са изкупени от чуждестранни фондове. Френската индсустрия вече не принадлежи на Франция. От двадесет години CAC 40 не е приемал нови предприятия. Собствениците им напускат Хексагона, за да следват или предшестват децата си, които следват в универснитетите на Лондон, Монреал, Лос Анжелос, настаняват седалищата на дружествата си в Англия, Холандия, Америка, Сингапур или Шанхай, като че ли техният минал икономически растеж не се е дължал на тяхната скъпа и стара родна страна.
Нашите медийни елити оправдават и възхваяват този „велик“ отказ от родината смъмрят и преследват рядко появяващите се бунтари и изливат непрекъсната струя от „морализиращи препарати“, за да натоварят общественото мнение със „съзнанието за вина“.
Общата им цел е да прикачат Франция към общността на западноевропейските държави, които се съюзяват пред новата заплаха идваща от Изток, в частност от Китай. Договорът за трансатлантическа свободна търговия има за цел, според твърденията на американските преговарящи да изгради едно „търговско НАТО“ Този договор ще подчини европейската икономика на санитарните, технически, юридически, културни и опазващи околната среда норми възприети в САЩ. Това ще бъде последният погребален звън за солидарността и независимостта нао Европа..../Следва./
Френските елити се отказаха да доминират над Европа и останалата част от континента отказва занапред всяка хегемония, дори културната или идеологическата, на вече покойната„Велика нация“. Но това съчетаване на откази довежда до провала на европейския проект. Като че ли смъртта на Френската Европа води до въвличането на цяла Европа в нейното падение. Това бе много точно предвидено от историка Пиеер Гаскот:
“Европа някога съществувааше. Тя вече е зад нас. Тя беше една цивилизована общност, чиято цивилизация беше френска.“ Французите вярваха дълго време /през 60-те години на ХХ век те все още имаха право/, че Европа ще стане едромащабно копие на Франция. Те, разочаровани, започват да проумяват, че Европа ще бъде едромащабно копие на Германия. Добре известният европеистки лозунг „По-силни заедно“ придобива вече жестокия смисъл на фраза с точно обратното значение: Европа се превърна в разширено икономическо бойно поле за конкуренция, състезание и съперничество. Историческата конюнктура довела до обединението на Германия, до разширяването на EС и до единната валута позволи на Германия да превърне целия континент в разширена платформа обслужваща нейния модел на водене на търговия. Немската индустрия усвои градивните елементи постъпващи от цяла Европа /а когато е необходимо и от целия свят/ и прибави към тях своето пословично умение да ги съчетава. Тази ефикасна и добре организирана „пазарна индустрия“ я превърна в първата по мощ държава-износителка в света. Както бяха предвидили много икономисти единната валута засили индустриалната поляризация между Рейнския басеин и обречения на трагичната съдба да бъде периферия европейски Юг. Общо взето Франция се оказа заседнала в тази периферия. Единната валута беше замислена от Франсоа Митеран, за да лиши обединилите се немци от тяхната „атомна бомба“ – германската марка. Но немците използваха въжето, което трябваше да ги обеси, за да удушат индустриите на Франция и Италия, които не успяха да избягнат мъртвата хватка с девалвации целящи да спечелят надпреварата им с Германия. Превъзходството на Германия се оказа толкова голямо, че Франция не успя да се изплъзне от статута на страна-васал на източната си съседка. Век след началото на Първата световна война ние сме принудени да приемем плана на немските управници, замислен от Вилхелм Втори, който още тогава е предвидена унификацията на европейския континент около държавата-хегемон Германия. За да се спаси от тази злокобна съдба Франция би трябвало да се освободи от еврото и да подтикне последните си национални предприятия да сключат извъневропейски съюзи, за да нанесе ответен удар на икономическата мощ на Германия и отново да започне да тъче платното на своя държавен капитализъм, който изграждаше, независимо дали го искахме или не, онези редки периоди в Историята ни, през които страната постигаше реална икономическа динамика: Втората империя и Тридесетте славни години. Успехът не би бил сигурен, рисковете – огромни, задачата – трудно осъществима; но нашите политически и икономически елити по принцип отказват да я решават. Повечето от тях вече не вярват в способността на Франция да поеме съдбата си на суверенна нация. Диаболизацията на нацизма направи по парадоксален начин приятно и поносимо господството на демократична Германия.
Всяка сутрин ни призовават да се подчиняваме на свещената и неприкосновена „реформа“. Това встъпление към модернизирането ни не е винаги незаконно, нито безоснователно; но то се препъва в едно основно препятствие: каквото и да казват „знаещите“ и „експертите“, народът вече няма доверие. Като разрушиха олтара на суверенитета нашите управляващи премахнаха хилядолетния им договор с френския народ. Политиката бе превърната в труп, който, както рицарите на италианския ренесансов поет Тасо, все още крачи напред, макар че вече е мъртав. И английските управници също говорят за „модернизиране“. Думата „реформа“ отеква по странен начин в умовете на французите, където тя припомня за протестантската схизма, за Религиозните войни, за „Париж заслужава една меса“ /Анри IV/ и за крайната победа на „Контра-Реформата“. Като ни призовават към „реформата“ нашите „добри учители“ не се задоволяват с подобряването на нашата икономическа конкуретноспособност и с възстановяването на плодоносния социален диалог, те ни превъзпитават, покръстват ни в нова религия. Нашите управници станаха реалигиозни проповедници. Те вече не управляват, те проповядват. „Има преразпределение на ролите. Левицата ни надзирава от близо, както се полага за народ, който тя счита за опасно предразположен към расизма и ксенофобията. Десницата непрекъснато ни заплашва с решителни реформи, които най-накрая ще ни върнат трудолюбието, защото очевидно ние сме големи мързеливци. Накрая, независимо дали това е левицата или десницата, те се оказват не толкова наши представители и управници, колкото охранители на нашата нравственост.“ 
Те размахват „външната принуда“ като надвиснал над главите ни меч; а Европа се представя като Граала, който се завладява с цената на безброй саможертви. Те се вайкат: Франция е неподатлива на реформи: тя предпочита Революцията пред реформите, защото иначе ще отсече главата на краля! От четиридесет години литанията за „реформите“ вече доведе до евтаназията селяните, дребните търговци и работниците. От това печелят големите аграрни обединения осигуряващи хранителните стоки, големите търговски вериги, банкерите, мениджърите на предприятията от CAC 40, китайските работници и ръководителите на Фолксваген. Тези, които оживяха след масовото жертвоприношение не искат да умират. Натрапчивият страх от смъртта ги прави злобни и свадливи. Таксиджиите, фармацевтите, железничарите, нотариусите и чиновниците водят отчаяната битка така както някога френските войници са се били при Вердюн.
Нашите елити, по-голямата част от които идват от високите обществени длъжности и са се облагодетелствували от френския вариант на феодалната система на мандарините, искат да наложат англо-саксонския модел « struggle for life » на всички в държавата, с изключение на самите тях. Това е егалитарен протестантизъм за пехотинците, а ватиканският блясък и разкош си остават достъпни само за кардиналите. Защо професионалните искания на общността на шофьорите на такси се оказват нелигитимни, а професионалните интереси на общността на банковите директори неприкосновени?
Нека всяка сутрин се говори за реформи, все нещо ще остане в съзнанието на хората. Най-малкото народът, върху когото непрекъснато се стоварва вината, ще разбере, че грешката е негова и постоянно ще стои нащрек. Но коя е истината, коя е реформата, кой е моделът? Дали е немският, английският, американският, японският, шведският, датският или финландският? Нашите елити копаят тук-там наслуки, без да се страхуват от изникващите противоречия. Един ден ни се казва, че трябва да станем конкурентноспособни като немците, но немците затварят големите си магазини още в събота следобед. На другия ден ни се казва, че трябва да изнасяме като японците, но японците нямат големи супермаркети, имат много селяни, но нямат имигранти. Казва ни се, че ще ни се осигурят гъвкаво осигуряване както е при датчаните, стабилна финансова система както е при англичаните, референдуми както е при швейцарците, глоби за клиентите на проститутките както е при шведите, намаляване на дефицитите както е при канадците, намаляване на данъците както е при италианците, спасяване на автомобилната индустрия както е при американците, намаляване на заплатите както е при испанците. Но нашите модели сами си сменят модела. Канят се да премахнат SMIC /най-ниската работна заплата/, когато немците я въвеждат. Развива се позитивната дискриминация в момента, когато американците я премахват. Замечтахме се за окрупняване на административните области тогава, когато в Испания вече си хапят пръстите.
Ние не сме нереформируеми; ние сме непоследователни. Многото модели убиват модела. Както прекалено многото лекарства убиват болния. Това е непризнатата цел. Нека бъде каквото и да е, но да не бъде френския модел, при който управлението е поверено на Държавата, а двигателят/моторът е индивидуалната свобода. Нашият колберто-бонапарто-голистки модел като че ли е изгубил състезанието, вече е извън употреба, остарял, демодиран. Тираничен и убиващ свободата. И, ако трябва да се изкажем докрай, отвратителен в морален план. /Следва/.