Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2015 13:50 - ВИКТОР ЮГО - Предговорът на "Кромвел" /Фрагменти/ - превел доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1407 Коментари: 0 Гласове:
2



                                                         ВИК­ТОР ЮГО 

 

ПРЕД­ГО­ВОР НА “КРОМ­ВЕЛ”

(Фраг­мен­ти)

 

И тъй ези­чес­т­во­то, ко­е­то за­мес­ва всич­ки­те си тво­ре­ния от ед­на и съ­ща гли­на, при­ни­зя­ва бо­жес­т­во­то и въз­ве­ли­ча­ва чо­ве­ка. Ръс­тът на ге­ро­и­те у Омир е поч­ти ед­на­къв с ръс­та на бо­го­ве­те му. Аякс пре­диз­вик­ва Юпи­тер, Ахил е ра­вен с Марс. Ве­че ус­та­но­вих­ме, че, нап­ро­тив, хрис­ти­ян­с­т­вото раз­г­ра­ни­ча­ва от­чет­ли­во ду­ха от ма­те­ри­я­та. То из­ко­па­ва про­паст меж­ду ду­ша­та и тя­ло­то, меж­ду чо­ве­ка и Бог.

През та­зи епо­ха, тъй ка­то не ис­ка­ме да про­пус­нем ни­то ед­ин щри­х в кар­ти­на­та, ко­я­то се опит­ва­ме да съз­да­дем, би тряб­ва­ло да от­бе­ле­жим, че с хрис­ти­ян­с­т­во­то и пос­ред­с­т­вом не­го в ду­ха на на­ро­ди­те се въ­веж­да ед­но но­во чув­с­т­во, не­поз­на­то за древ­ни­те и не­о­бик­но­ве­но раз­ви­то у съв­ре­мен­ни­те хо­ра, чув­с­т­во, ко­е­то е не­що по­ве­че от се­ри­оз­ност­та и не­що по-мал­ко от скръб­та: меланхолията. Да­ли на­ис­ти­на сър­це­то на чо­ве­ка, ско­ва­но до­то­га­ва от стро­го йе­рар­хи­чес­ки и жре­чес­ки кул­то­ве, не би мог­ло да се про­бу­ди и да по­чув­с­т­ву­ва как в не­го по­къл­ва ня­как­ва не­о­чак­ва­на мощ, под вдъх­но­ве­ни­е­то от ед­на дъл­бо­ко чо­веч­на ре­ли­гия, за­що­то тя е бо­гов­дъх­но­ве­на; от ед­на ре­ли­гия, ко­я­то прев­ръ­ща мо­лит­ва­та на бед­ния в бо­гат­с­т­во­то на бо­га­тия; от ед­на ре­ли­гия на ра­вен­с­т­во­то, сво­бо­да­та и ми­ло­сър­ди­е­то? Да­ли не би мог­ло да ви­ди всич­ки не­ща в нов об­лик, след ка­то Еван­ге­ли­е­то му е по­ка­за­ло ду­ша­та от­въд се­тив­ни­те въз­п­ри­я­тия, веч­ност­та от­въд зем­ния жи­вот?

Меж­ду дру­го­то, в съ­щия то­зи мо­мент све­тът из­жи­вя­ва ед­на тол­ко­ва все­об­х­ват­на ре­во­лю­ция, че е не­въз­мож­но да не нас­тъ­пи ня­как­ва ре­во­лю­ци­он­на про­мя­на в умо­ве­те. До­то­га­ва ка­тас­т­ро­фи­те на им­пе­ри­и­те ряд­ко про­ник­ва­ли в сър­це­то на на­ро­ди­те; вяр­но е, че се про­ва­лят кра­ле, че из­чез­ват ве­ли­чия, но ни­що по­ве­че. Гръ­мо­те­ви­ци­те по­ра­зя­ват са­мо вис­ши­те сфе­ри, а съ­би­ти­я­та, как­то ве­че от­бе­ля­зах­ме, ка­то че ли про­ти­чат сред ха­рак­тер­на­та за епо­пе­я­та тър­жес­т­ве­ност. В ан­тич­но­то об­щес­т­во ин­ди­ви­дът е тол­ко­ва нис­ко пос­та­вен, че за да бъ­де по­ра­зен, зла­та съд­ба тряб­ва­ло да се спус­ка чак до се­мейс­т­во­то му. Тъй че той ня­ма ни­как­ва пред­с­та­ва за не­щас­ти­я­та из­вън връх­ли­та­щи­те се­мейс­т­вото му стра­да­ния. Поч­ти не­чу­ва­но съ­би­тие е за­ся­га­щи­те дър­жа­ва­та не­щас­тия да раз­с­т­ро­ят лич­ния му жи­вот. Но в ми­га, в кой­то се на­ла­га и ут­вър­ж­да­ва хрис­ти­ян­с­ко­то об­щес­т­во, тру­сът раз­тър­с­ва це­лия дре­вен кон­ти­нент. Ко­рен­но се про­ме­ня всич­ко. Съ­би­ти­я­та, пре­доп­ре­де­ле­ни да раз­ру­шат древ­на Ев­ро­па и да из­г­ра­дят ед­на но­ва Ев­ро­па, за­поч­ват да се блъс­кат, да се над­п­ре­вар­ват не­от­с­тъп­но и да тлас­кат без­ред­но на­ро­ди­те: ед­ни към свет­ли­на­та, дру­ги към мра­ка. На зе­мя­та се вди­га тол­ко­ва шум, че е не­въз­мож­но не­що от та­зи шум­на не­раз­бо­рия да дос­тиг­не до сър­це­то на на­ро­ди­те. То­ва е по­ве­че от от­з­вук, то­ва е кон­т­ра­у­дар. Чо­ве­кът, зат­во­рил се в се­бе си сред те­зи ве­ли­чес­т­ве­ни прев­рат­нос­ти, за­поч­ва да из­пит­ва със­т­ра­да­ние към чо­ве­чес­т­во­то да раз­миш­ля­ва вър­ху злос­т­ни­те по­диг­рав­ки на жи­во­та. От то­ва чув­с­т­во, ко­е­то спо­ред езич­ни­ка Ка­тон е ра­зо­ча­ро­ва­ние, хрис­ти­ян­с­т­во­то съз­да­ва ме­лан­хо­ли­я­та.

По съ­що­то вре­ме се раж­дат ана­ли­тич­ни­ят и лю­боз­на­тел­ни­ят ум. Те­зи ве­ли­чес­т­ве­ни ка­тас­т­ро­фи пред­с­тав­ля­ват съ­щев­ре­мен­но ве­ли­чес­т­ве­ни зре­ли­ща с по­ра­зя­ва­щи пе­ри­пе­тии. То­ва е вре­ме­то, ко­га­то Се­ве­рът връх­ли­та вър­ху Юга, ко­га­то рим­с­ки­ят свят про­ме­ня об­ли­ка си, ко­га­то цял един свят е об­х­ва­нат от пос­лед­ни­те кон­вул­сии на аго­ни­я­та. Вед­на­га след смърт­та на то­зи свят вър­ху ог­ром­ния му труп връх­ли­тат ка­то му­ши­ци ро­я­ци от ре­то­ри, гра­ма­ти­ци и со­фис­ти. Бър­зо­то им раз­м­но­жа­ва­не мо­же да бъ­де ус­та­но­ве­но нав­ся­къ­де, жу­же­не­то им мо­же да бъ­де чу­то нав­ся­къ­де из то­ва ог­ни­ще на раз­ло­же­ние. То­ва мо­же да ус­та­но­ви все­ки, кой­то се за­е­ме да ги из­с­лед­ва, ко­мен­ти­ра и об­съж­да. Все­ки член, все­ки мус­кул, вся­ка фиб­ра на го­ля­мо­то смър­т­но ра­не­но тя­ло се ог­леж­да под­роб­но от­в­ся­къ­де. То­ва дос­та­вя без­с­пор­но го­ля­ма ра­дост на ана­то­ми­те на ми­съл­та, ко­и­то вед­на­га след пър­ви­те си опит­ни из­с­лед­ва­ния има­ли въз­мож­ност да пред­п­ри­е­мат ши­ро­ко­об­х­ват­ни про­уч­ва­ния; да раз­ра­бо­тят ка­то пър­ва “те­ма” ди­сек­ци­я­та на ед­но мър­т­во об­щес­т­во.

Та­ка ние ус­та­но­вя­ва­ме ед­нов­ре­мен­на­та по­я­ва, ка­то че ли хва­на­ти за ръ­ка, на ге­ния на ме­лан­хо­ли­я­та и съ­зер­ца­ни­е­то и на де­мо­на на ана­ли­за и фи­ло­соф­с­кия дис­пут. В на­ча­ло­то на та­зи пре­ход­на епо­ха е Лон­гин, в края є ­ Ав­густ Бла­жен­и. Тряб­ва да се въз­дър­жа­ме да из­с­лед­ва­ме с през­ре­ние та­зи епо­ха, през ко­я­то всич­ко, ко­е­то по-къс­но ще да­де плод, е все още в за­ча­тие, то­ва вре­ме, през ко­е­то най-нез­на­чи­тел­ни­те пи­са­те­ли, ако ни бъ­де поз­во­ле­но да упот­ре­бим то­зи из­тър­кан, но от­к­ро­вен из­раз, нат­руп­ват тор­та за уро­жая, кой­то ще се ро­ди по-къс­но. Сред­но­ве­ко­ви­е­то е при­сад­ка вър­ху дъ­не­ра на къс­на­та рим­с­ка им­перия.

Ето как се по­я­вя­ва ед­на но­ва ре­ли­гия, ед­но но­во об­щес­т­во; ние тряб­ва да ви­дим как вър­ху та­зи двой­на ос­но­ва из­рас­т­ва ед­на но­ва по­е­зия. До­то­га­ва, не­ка бъ­дем из­ви­не­ни, че обоб­ща­ва­ме ре­зул­тат, до ко­йто чи­та­те­лят би тряб­ва­ло да дос­тиг­не сам след по-го­ре ка­за­но­то, въз­дейс­т­ву­ва­ща­та по съ­щия на­чин как­то по­ли­те­из­ма и ан­тич­на­та фи­ло­со­фия чис­то епи­чес­ка му­за на древ­ни­те из­с­лед­ва при­ро­да­та ед­нос­т­ран­чи­во, ка­то без­ми­лос­т­но из­х­вър­ля из­вън из­кус­т­во­то поч­ти всич­ко оно­ва, ко­е­то в све­та, вли­защ в об­се­га на ней­но­то под­ра­жа­ние, не се от­на­ся към ня­кой из­вес­тен об­ра­зец за кра­со­та. Прек­ра­сен в на­ча­ло­то об­ра­зец, но как­то се случ­ва с всич­ко, ко­е­то е сис­те­ма­тич­но, прев­ръ­щащ се през по-къс­но вре­ме в не­ис­тин­на и ог­ра­ни­ча­ва­ща ус­лов­ност. Хрис­ти­ян­с­т­во­то из­ди­га по­е­зи­я­та до ис­ти­на­та. Ка­то не­го съв­ре­мен­на­та му­за от­ра­зя­ва не­ща­та от по-ви­со­ко, има по-ши­рок об­х­ват. Тя осъз­на­ва, че в сът­во­ре­но­то не всич­ко е чо­веш­ки “кра­си­во”, че гроз­но­то в не­го съ­щес­т­ву­ва ре­дом с кра­си­во­то, бе­зоб­раз­но­то ре­дом с гра­ци­оз­но­то, гро­тес­к­но­то  на об­рат­на­та стра­на на въз­ви­ше­ни­е­то, зло­то съ­жи­тел­с­т­ву­ва  с доброто, сянката съжителствува със свет­ли­на­та. Тя за­поч­ва да си за­да­ва въп­ро­са да­ли ог­ра­ни­че­ни­ят и от­но­си­те­лен ра­зум на ху­дож­ни­ка тряб­ва да взе­ма връх над ог­ра­ни­че­ния аб­со­лю­тен ра­зум на Съз­да­те­ля; да­ли е поз­во­ле­но на чо­ве­ка да поп­ра­вя Бо­га; да­ли оса­ка­те­на­та от не­го при­ро­да би мог­ла да бъ­де след по­доб­на поп­рав­ка по-кра­си­ва; да­ли из­кус­т­во­то има пра­во­то да раз­д­во­я­ва, ако мо­же та­ка да се ка­же, жи­во­та и тво­ре­ни­е­то; да­ли вся­ко не­що ще се раз­ви­ва по-доб­ре, ако му се пре­мах­нат мус­ку­ли­те и под­бу­ди­те; нак­рая, да­ли един­с­т­ве­ни­ят на­чин да пос­тиг­неш хар­мо­ни­я­та е да ос­та­неш не­за­вър­шен? Ед­ва то­га­ва, с при­ко­ван ед­нов­ре­мен­но вър­ху сме­хот­вор­ни­те и бу­де­щи­те въз­хи­та съ­би­тия пог­лед и под въз­дейс­т­ви­е­то на ду­ха на хрис­ти­ян­с­ка­та ме­лан­хо­лия и фи­ло­соф­с­ка­та кри­тич­ност, кой­то изяс­них­ме пре­ди мал­ко, по­е­зи­я­та пра­ви ед­на ве­ли­ка, ре­ши­тел­на крач­ка, ко­я­то, по­доб­но на трус при зе­мет­ре­се­ние, из­ця­ло про­ме­ня ин­те­лек­ту­ал­ния об­лик на све­та. Тя за­поч­ва да съз­да­ва как­то съз­да­ва при­ро­да­та, ка­то смес­ва в тво­ре­ни­я­та си, без, раз­би­ра се, да за­ли­ча­ва гра­ни­ци­те меж­ду тях, мра­ка със свет­ли­на­та, гро­тес­к­но­то с въз­ви­ше­но­то, с дру­ги ду­ми, тя­ло­то с ду­ша­та, жи­вот­но­то с ду­ха; за­що­то из­ход­на­та по­зи­ция на ре­ли­ги­я­та ста­ва за­ви­на­ги из­ход­на по­зи­ция на по­е­зи­я­та. Всич­ко е свър­за­но с хар­мо­ния.

Ето та­ка се по­я­вя­ва един чужд на ан­тич­ност­та прин­цип, а в по­е­зи­я­та нов пох­ват; и тъй ка­то вся­ко до­пъл­ни­тел­но въз­ник­на­ло об­с­то­я­тел­с­т­во в би­ти­е­то ви­до­из­ме­ня ця­ло­то би­тие, се по­я­вя­ва но­ва фор­ма, ко­я­то се раз­ви­ва в из­кус­т­во­то. Пох­ва­тът е гро­тес­ка­та. Фор­ма­та е ко­ме­ди­я­та.

А се­га не­ка от­но­во наб­лег­нем вър­ху ве­че ка­за­но­то: и тъй, ние то­ку-що по­со­чих­ме ха­рак­тер­на­та чер­та, ос­нов­но­то раз­ли­чие, с ко­е­то съв­ре­мен­но­то из­кус­т­во се раз­г­ра­ни­ча­ва от ан­тич­но­то, се­гаш­на­та фор­ма ­ от мър­т­ва­та фор­ма, или, ако си пос­лу­жим с по-не­оп­ре­де­ле­ни­те, но по чес­то из­пол­з­ва­ни ду­ми, “ро­ман­ти­чес­ка­та” ли­те­ра­ту­ра ­ от “кла­си­цис­тич­на­та” ли­те­ра­ту­ра...

Ето че стиг­нах­ме до вър­ха в по­е­зи­я­та на на­ше­то вре­ме. Ш е к с п и р, то­ва е всъщ­ност  Д р а м а т а.  И тъй дра­ма­та смес­ва в един­но­то си ди­ха­ние гро­тес­к­но­то с въз­ви­ше­но­то, ужа­ся­ва­що­то със смеш­но­то, тра­ге­ди­я­та с ко­ме­ди­я­та, от­ра­зя­ва вът­реш­ния ха­рак­тер на тре­та­та епо­ха в раз­ви­ти­е­то на по­е­зи­я­та, на се­гаш­на­та ли­те­ра­ту­ра.

Ако тряб­ва да из­ло­жим нак­рат­ко фак­ти­те, вър­ху ко­и­то се спрях­ме до­се­га, тряб­ва да пов­то­рим, че в по­е­зи­я­та се раз­г­ра­ни­ча­ват три въз­рас­ти, вся­ка от ко­и­то съ­от­вет­с­т­ву­ва на ед­на епо­ха от раз­ви­ти­е­то на об­щес­т­во­то: ода­та, епо­пе­я­та и дра­ма­та. Пър­во­бит­на­та епо­ха е вре­ме на ли­ри­ка­та, ан­тич­на­та епо­ха е вре­ме на епо­са, съв­ре­мен­на­та епо­ха е вре­ме­то на дра­ма­та. Ода­та въз­пя­ва веч­ност­та, епо­пе­я­та прос­ла­вя ис­то­ри­я­та, дра­ма­та пре­съз­да­ва жи­во­та. Ха­рак­тер­на за по­е­зи­я­та в ран­на­та є въз­раст е на­ив­ност­та, ха­рак­тер­на за по­е­зи­я­та през вто­ра­та й въз­раст е прос­то­та­та, ха­рак­тер­на за тре­та­та въз­раст на по­е­зи­я­та е ис­ти­на­та. Рап­со­ди­те бе­ле­жат пре­хо­да от ли­рич­ни­те към епич­ни­те по­е­ти та­ка, как­то ро­ма­нис­ти­те пре­диз­вес­тя­ват по­я­ва­та на дра­ма­ти­чес­ки­те по­е­ти след епи­чес­ки­те. Ис­то­ри­ци­те се раж­дат за­ед­но с вто­ра­та епо­ха; ле­то­пис­ци­те и кри­ти­ци­те се раж­дат през тре­та­та епо­ха. Дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца в ода­та са ко­ло­си: Адам, Ка­ин и Ной; в епо­пе­я­та са ве­ли­ка­ни: Ахил, Ат­рей и Орест; в дра­ма­та са обик­но­ве­ни хо­ра: Хам­лет, Мак­бет и Оте­ло. Ода­та чер­пи жизне­ни си­ли от иде­а­ла, епо­пе­я­та ­ от гран­ди­оз­ни­те съ­би­тия, дра­ма­та ­ от дейс­т­ви­тел­ност­та. Нак­рая, през три­те ста­дия в раз­ви­ти­е­то си по­е­зи­я­та чер­пи жиз­не­ни со­ко­ве от три не­из­чер­па­е­ми из­точ­ни­ка: Биб­ли­я­та, Омир и Шек­с­пир...

Всъщ­ност об­щес­т­во­то за­поч­ва да въз­пя­ва то­ва, за ко­е­то меч­тае, след то­ва раз­каз­ва оно­ва, ко­е­то пра­ви, а ед­ва след то­ва се за­е­ма да пред­с­та­вя оно­ва, ко­е­то мис­ли. Меж­дув­ре­мен­но би тряб­ва­ло да по­яс­ним, че тък­мо по­ра­ди то­ва пос­лед­но след­с­т­вие, обе­ди­ня­вай­ки на­пъл­но про­ти­во­по­лож­ни ка­чес­т­ва, дра­ма­та мо­же да бъ­де ед­нов­ре­мен­но дъл­бо­ко­мъд­ра и яр­ко изоб­ра­зя­ва­ща, фи­ло­со­фия и жи­во­пис.

Ако ис­ка­ме да бъ­дем пос­ле­до­ва­тел­ни, тук би тряб­ва­ло да до­ба­вим, че всич­ко в жи­во­та и при­ро­да­та пре­ми­на­ва през три­те пос­ле­до­ва­тел­ни фа­зи на ли­рич­но­то, епич­но­то и дра­ма­тич­но­то, тъй ка­то вся­ко не­що се раж­да, дейс­т­ву­ва и уми­ра. Ако смес­ва­не­то на чуд­но­ва­ти­те упо­до­бя­ва­ния на въ­об­ра­же­ни­е­то със стро­ги­те умо­зак­лю­че­ния на раз­съ­дъ­ка не бе­ше тол­ко­ва смеш­но, все­ки по­ет би мо­гъл да ка­же, че, нап­ри­мер, из­г­ре­вът на слън­це­то е химн, че обед­но­то му лъ­че­не е из­пъл­не­на с бля­сък епо­пея, че за­ле­зът му при­ли­ча на зло­ве­ща дра­ма, в ко­я­то се раз­вих­ря бор­ба меж­ду де­ня и нощ­та, меж­ду жи­во­та и смърт­та...

За­се­га пред­по­чи­та­ме да се при­дър­жа­ме към из­ло­же­ни­те по-го­ре фак­ти: меж­дув­ре­мен­но не­ка ги до­пъл­ним с още ед­но важ­но наб­лю­де­ние. Ние, впро­чем, ня­ма­ме ни­как­во на­ме­ре­ние да при­пис­ва­ме на три­те епо­хи в раз­ви­ти­е­то на по­е­зи­я­та ня­как­ва из­к­лю­чи­тел­на все­ва­лид­ност, а прос­то кон­с­та­ти­ра­ме пре­об­ла­да­ва­ща­та в тях ха­рак­тер­на ат­мос­фе­ра. Биб­ли­я­та, то­зи па­мет­ник на ли­ри­ка­та, прос­ла­вящ Бо­га, съ­дър­жа в се­бе си в за­ро­диш­но със­то­я­ние епо­пе­я­та и дра­ма­та ­ “Кни­га на ца­ре­те” и “Йов”. Във всич­ки по­е­ми на Омир мо­же да се до­ло­ви от­з­вук от ли­ри­чес­ка­та по­е­зия и пре­диз­вес­тие за дра­ма­ти­чес­ка­та. Ода­та и дра­ма­та се пре­си­чат в епо­пе­я­та. Всич­ко се съ­дър­жа във всич­ко; във вся­ко не­що неп­ре­мен­но е за­ло­жен ня­ка­къв раж­дащ но­во­то еле­мент, на кой­то се под­чи­ня­ват всич­ки ос­та­на­ли, на­ла­гащ пос­те­пен­но соб­с­т­ве­на­та си ха­рак­тер­ност вър­ху ця­лото.

Дра­ма­та пред­с­тав­ля­ва за­вър­ше­на по­е­зия. В ода­та и епо­пе­я­та тя е още в за­ро­диш; и ед­на­та, и дру­га­та по-къс­но се включ­ват в ней­но­то раз­ви­тие; две­те се обе­ди­ня­ват и вли­зат в нея в син­те­зи­ран вид. Ня­ма съм­не­ние, че то­зи, кой­то е из­ре­къл: “Фран­цу­зи­те не при­те­жа­ват ум­с­т­ве­на наг­ла­са за епос”, е из­ка­зал ед­на чис­та и без­пог­реш­на ис­ти­на; ако съ­щев­ре­мен­но той бе­ше уточ­нил “съв­ре­мен­ни­те ав­то­ри”, по­доб­на ос­т­ро­ум­на до­бав­ка би пред­с­тав­ля­ва­ла не по-мал­ко про­ник­но­ве­но проз­ре­ние. Без­с­пор­но е, меж­ду дру­го­то, че в чу­дес­на­та тра­ге­дия на Ра­син “Ата­ли”, тол­ко­ва въз­ви­ше­на и тол­ко­ва ес­тес­т­ве­но ве­ли­чес­т­ве­на, не­раз­б­ра­на във ве­ка на кра­ле­те, пре­об­ла­да­ващ е епи­чес­ки­ят дух. Не по-мал­ко без­с­пор­но е, че по­ре­ди­ца­та дра­ма­ти­зи­ра­ни хро­ни­ки на Шек­с­пир пред­с­тав­ля­ва ве­ли­ко­леп­но про­яв­ле­ние на епо­пе­я­та. Но най-под­хо­дя­ща за дра­ма­та е ли­ри­чес­ка­та по­е­зия; тя ни­ко­га не я при­тес­ня­ва, прис­по­со­бя­ва се към кап­ри­зи­те є, чув­с­т­ву­ва се доб­ре във всич­ки­те є фор­ми, вед­нъж въз­ви­ше­на, как­то е у Ари­ел, друг път гро­тес­к­на, как­то е у Ка­ли­бан. Съв­ре­мен­на­та, преди всич­ко дра­ма­тич­на, епо­ха е тък­мо по­ра­ди то­ва във вис­ша сте­пен ли­рич­на. За­що­то вза­и­мов­ръз­ка­та меж­ду на­ча­ло­то и края не е ед­на; в за­ле­за на слън­це­то ви­на­ги има лъ­чи от из­г­ре­ва му; ста­ре­цът се прев­ръ­ща от­но­во в де­те. Но то­ва пос­лед­но дет­с­т­во не при­ли­ча на пър­во­то; то е тъж­но точ­но тол­ко­ва, кол­ко­то е ве­се­ло пър­во­то. Участ­та на ли­рич­на­та по­е­зия е съ­ща­та. Ос­ле­пи­тел­на, из­пъл­не­на с меч­ти в зо­ра­та на на­ро­ди­те, тя ни се пред­с­та­вя пом­рък­на­ла, из­пъл­не­на с раз­мис­ли в за­ле­за им. Биб­ли­я­та за­поч­ва с лъ­че­зар­но­то Сът­во­ре­ние и за­вър­ш­ва със зап­ла­ши­тел­ния Апо­ка­лип­сис. Съв­ре­мен­на­та ода все още се тво­ри с вдъх­но­ве­ние, но ве­че не из­лъч­ва не­ве­де­ние. В нея по­ве­че се раз­миш­ля­ва, от­кол­ко­то се съ­зер­ца­ва; в нея меч­та­ни­е­то е всъщ­ност ме­лан­хо­лия. Оче­вид­но е, че още с раж­да­не­то си та­зи му­за се сро­дя­ва тяс­но с дра­ма­та.

Ако тряб­ва да вну­шим по-въз­дейс­т­ве­но, чрез ня­ка­къв об­раз, иде­и­те, ко­и­то то­ку-що се одър­зос­тих­ме да из­ло­жим, ние бих­ме мог­ли да срав­ним ли­рич­на­та по­е­зия през пър­во­бит­на­та епо­ха със спо­кой­но езе­ро, ко­е­то от­ра­зя­ва об­ла­ци­те и звез­ди­те; епо­пе­я­та ­ с ре­ка­та, ко­я­то из­ти­ча от не­го и бър­за на­до­лу, ка­то от­ра­зя­ва бре­го­ве­те, го­ри­те, по­ля­та и гра­до­ве­те, за да се влее нак­рая в океана на драмата.  В края, как­то езе­ро­то, дра­ма­та от­ра­зя­ва не­бе­то; как­то ре­ка­та от­ра­зя­ва бре­го­ве­те си; но са­мо в нея се раз­то­ва­рят без­д­ни и се раз­вих­рят бу­ри...

В същия ден, в кой­то хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия за­поч­ва да про­по­вяд­ва на чо­ве­ка: “Ти се със­то­иш от две съ­щес­т­ва: ед­но­то е смър­т­но, дру­го­то ­ без­с­мър­т­но; ед­но­то е от плът, дру­го­то е ете­рич­но; ед­но­то е око­ва­но във ве­ри­ги­те на же­ла­ни­я­та, нуж­ди­те и страс­ти­те, дру­го­то се но­си на кри­ла­та на ен­ту­си­аз­ма и меч­та­ни­е­то, нак­рая ед­но­то ви­на­ги се връ­ща в зе­мя­та, не­го­ва май­ка, дру­го­то не­от­к­лон­но се стре­ми към не­бе­то, не­го­во­то оте­чес­т­во.” В съ­щия то­зи ден въз­ник­ва дра­ма­та. На­ис­ти­на ни­ма тя е не­що по-раз­лич­но от кон­т­рас­та, кой­то ежед­нев­но се про­я­вя­ва, от пос­то­ян­на­та бор­ба, ко­я­то во­дят два­та про­ти­во­пос­та­вя­щи се прин­ци­па, неп­ре­къс­на­то при­със­т­ву­ва­щи в жи­во­та на чо­ве­ка и спо­ре­щи за не­го от люл­ка­та до гро­ба?

По­е­зи­я­та, ро­де­на с хрис­ти­ян­с­т­во­то, по­е­зи­я­та на на­ше­то вре­ме, е дра­ма­та. От­ли­чи­тел­на чер­та на дра­ма­та е бли­зост­та є до ре­ал­ност­та. Съв­сем ес­тес­т­ве­но в ре­ал­ност­та се съ­че­та­ват две пър­во­об­раз­ни на­ча­ла, въз­ви­ше­но­то и гро­тес­к­но­то, ко­и­то в дра­ма­та се кръс­тос­ват та­ка, как­то се сре­щат в жи­во­та и тво­ре­ни­е­то. За­що­то прав­ди­ва­та по­е­зия, за­вър­ше­на­та по­е­зия, пред­с­тав­ля­ва хар­мо­нич­но съ­че­та­ние на про­ти­во­по­лож­нос­ти. Ос­вен то­ва вре­ме е от­к­ри­то да за­я­вим, че най-чес­то имен­но в нея из­к­лю­че­ни­я­та пот­вър­ж­да­ват пра­ви­ло­то, че всич­ко, ко­е­то е в при­ро­да­та, вли­за в об­се­га на из­кус­т­во­то.

Ако от та­зи глед­на точ­ка се за­е­мем да пре­це­ня­ва­ме  въз­п­ри­е­ти­те от нас дреб­на­ви кон­вен­ции, да раз­п­ли­та­ме всич­ки схо­лас­тич­ни ла­би­рин­ти, да раз­ре­ша­ва­ме всич­ки нез­на­чи­тел­ни проб­ле­ми, с ко­и­то през пос­лед­ни­те два ве­ка кри­ти­ци­те та­ка ста­ра­тел­но об­г­раж­дат из­кус­т­во­то, ние ще бъ­дем по­ра­зе­ни от бър­зи­на­та, с ко­я­то мо­же да бъ­де раз­ре­шен проб­ле­мът на съв­ре­мен­ния те­а­тър. На дра­ма­та є ос­та­ва са­мо ед­на крач­ка, за да раз­къ­са па­я­жи­на­та, с ко­я­то си мис­ли, че я е око­ва­ла, до­ка­то спи, стра­жа­та на Ли­ли­путия.

В та­къв слу­чай, ако без­раз­съд­ни­те пе­дан­ти (ед­но­то не из­к­люч­ва дру­го­то), все още пре­тен­ди­рат, че бе­зоб­раз­но­то, гроз­но­то и гро­тес­к­но­то не би­ва ни­ко­га да се прев­ръ­щат в обект за под­ра­жа­ние на из­кус­т­во­то, ние тряб­ва да им от­го­во­рим, че гро­тес­ка­та е всъщ­ност ко­ме­ди­я­та, а ко­ме­ди­я­та без­с­пор­но пред­с­тав­ля­ва част от из­кус­т­во­то...

В дра­ма­та, та­ка­ва, как­ва­то мо­же, ако не да се из­пъл­ни, по­не да се из­мис­ли, всич­ко е свър­за­но и след­ва ед­но от дру­го съ­що как­то в дейс­т­ви­тел­ност­та. Тя­ло­то из­пъл­ня­ва ро­ля­та си в нея ре­дом с ду­ша­та; хо­ра­та, как­то и съ­би­ти­я­та, зад­виж­ва­ни в иг­ра­та от съ­щия дву­със­та­вен дви­га­тел, се пред­с­та­вят ед­ни след дру­ги ту смеш­ни, ту вну­ша­ва­щи страх, ту ед­нов­ре­мен­но смеш­ни и вну­ша­ва­щи страх...

Виж­да се кол­ко бър­зо рух­ва под въз­дейс­т­ви­е­то на ра­зу­ма и вку­са про­из­вол­но­то раз­г­ра­ни­ча­ва­не на жан­ро­ве­те. Не по-труд­но би би­ло да се раз­ру­ши та­ка на­ре­че­но­то пра­ви­ло за две­те един­с­т­ва. Уточняваме две, а не три единства, тъй ка­то един­с­т­во­то на дейс­т­вие или на ця­ло­то, без­с­пор­но прав­ди­во и обос­но­ва­но, от­дав­на не се пос­та­вя под въп­рос.

Бе­ле­жи­ти съв­ре­мен­ни­ци, чуж­ден­ци и съ­о­те­чес­т­ве­ни­ци, ве­че ата­ку­ват с те­о­ри­и­те и прак­ти­ка­та си то­зи ос­но­вен за­кон в псев­до­а­рис­то­те­ло­вия сбор­ник с пра­ви­ла. Всъщ­ност бит­ка­та не бе­ше про­дъл­жи­тел­на. Още при пър­вия трус ста­ра­та схо­лас­тич­на ко­ли­ба се про­пу­ка, тол­ко­ва про­я­де­ни се ока­за­ха под­пор­ки­те є.

То­ва, ко­е­то е стран­но, е тък­мо пре­тен­ци­я­та на при­вър­же­ни­ци­те на ста­ра­та сис­те­ма да обос­но­ва­ват пра­ви­ло­то за две­те един­с­т­ва чрез прав­до­по­до­би­е­то, след ка­то са­ма­та ре­ал­ност го уби­ва. Има ли на­ис­ти­на не­що по-неп­рав­до­по­доб­но и по-без­с­мис­ле­но от при­ем­ния са­лон, от предд­ве­ри­е­то, от пе­рис­ти­ла, об­щоп­ри­е­то­то мяс­то, къ­де­то на­ши­те тра­ге­дии бла­го­во­ля­ват да се пре­не­сат, за да раз­гъ­нат дейс­т­ви­е­то си, къ­де­то по не­ве­до­м на­чин прис­ти­гат съ­зак­лят­ни­ци­те, за да про­из­не­сат дъл­ги дек­ла­ма­ции сре­щу ти­ра­на, а ти­ра­нът да про­из­не­се дъл­ги дек­ла­ма­ции сре­щу съ­зак­лят­ни­ци­те...

Къ­де сте виж­да­ли по­до­бен са­лон за при­е­ми или пе­рис­тил? Има ли не­що по-не­съ­от­вет­с­т­ву­ва­що, не бих­ме ка­за­ли, на ис­ти­на­та, тъй ка­то схо­лас­ти­ци­те я це­нят твър­де мал­ко, а на прав­до­по­до­би­е­то? От всич­ко ка­за­но по-го­ре след­ва, че всич­ко, ко­е­то е твър­де ха­рак­тер­но, твър­де ин­тим­но и твър­де зем­но, за да се из­вър­ши в при­ем­ния са­лон или на пло­ща­да, т. е. ця­ла­та дра­ма, тряб­ва да се раз­вие зад ку­ли­си­те. В из­вес­тен сми­съл на сце­на­та се по­каз­ват са­мо лак­ти­те на дейс­т­ви­е­то, до­ка­то ръ­це­те са ня­къ­де дру­га­де. Вмес­то сце­ни пред нас се пред­с­та­вят раз­ка­зи; вмес­то кар­ти­ни пред нас се по­каз­ват опи­са­ния. Дъл­бо­ко­мъд­ри пер­со­на­жи, раз­по­ла­га­щи се ка­то ан­тич­ния хор меж­ду дра­ма­та и нас, се по­я­вя­ват, за да ни раз­ка­жат оно­ва, ко­е­то е ста­на­ло в хра­ма, в дво­ре­ца, на пло­ща­да, по та­къв на­чин, че ние мно­го чес­то сме из­ку­ше­ни да им из­к­ре­щим: “На­ис­ти­на ли? Но от­ве­де­те ни там! Там си­гур­но се за­бав­ля­ват доб­ре, там си­гур­но има мно­го кра­си­ви не­ща за гле­да­не!” То­га­ва те не­съм­не­но ще ви от­го­во­рят с ду­ми­те: “Твър­де въз­мож­но е всич­ко, ко­е­то ста­ва там, да пробу­ди ин­те­ре­са ви и да ви раз­ве­се­ли, но въп­ро­сът е съв­сем друг: До­кол­ко ние сме опа­зи­ли дос­тойн­с­т­во­то на френ­с­ка­та Мел­по­ме­на?” Ето то­ва е въп­ро­сът!

Но ня­кои ще ка­жат: Пра­ви­ло­то, ко­е­то от­х­вър­ля­те, е за­им­с­т­ва­но от гръц­кия те­а­тър. ­ Но по как­во си при­ли­чат гръц­ки­ят те­а­тър и дра­ма и на­ши­ят те­а­тър и дра­ма? Ние, впро­чем, ве­че обяс­них­ме, че изу­ми­тел­но об­шир­на­та площ на ан­тична­та сце­на є поз­во­ля­ва да включ­ва ця­ла­та окол­ност, та­ка че по­е­тът мо­же, спо­ред нуж­ди­те на дейс­т­ви­е­то, да го пре­на­ся по своя во­ля от еди­ния до дру­гия край на сце­нич­на­та пло­щад­ка. То­ва всъщ­ност от­го­ва­ря на днеш­на­та смя­на на де­ко­ри­те. Стран­но про­ти­во­ре­чие! Гръц­ки­ят те­а­тър, ма­кар че е из­ця­ло под­чи­нен на на­род­нос­т­ни и ре­ли­ги­оз­ни це­ли, е всъщ­ност мно­го по-сво­бо­ден от на­шия, чи­я­то един­с­т­ве­на цел, меж­ду дру­го­то, е да дос­та­вя удо­вол­с­т­вие и ако ще­те, да по­у­ча­ва зри­те­ля. Та­ка е, тъй ка­то еди­ни­ят се под­чи­ня­ва на за­ко­ни, ко­и­то са му ор­га­нич­но при­съ­щи, до­ка­то дру­ги­ят си при­пис­ва на­пъл­но чуж­ди на при­ро­да­та му ус­лов­нос­ти. Еди­ни­ят е ху­до­жес­т­вен, дру­ги­ят е из­кус­т­вен.

Днес за­поч­ва да се осъз­на­ва, че точ­но оп­ре­де­ле­но­то мяс­то е един от пър­вог­ра­див­ни­те еле­мен­ти на дейс­т­ви­тел­ност­та. Го­во­ре­щи­те и дейс­т­ву­ва­щи­те пер­со­на­жи не са един­с­т­ве­ни­те, ко­и­то доп­ри­на­сят за точ­но­то от­ра­зя­ва­не и за­пе­чат­ва­не на фак­ти­те в ума на зри­те­ля. Мяс­то­то, къ­де­то се случ­ва не­щас­ти­е­то, се прев­ръ­ща в не­о­бик­но­вен, тяс­но об­вър­зан с не­го, сви­де­тел. От­със­т­ви­е­то на то­зи сво­е­об­ра­зен ням пер­со­наж от дра­ма­та би ли­ши­ло от пъл­но­та най-важ­ни­те ис­то­ри­чес­ки сце­ни...

Един­с­т­во­то на вре­ме не е по-убе­ди­тел­но обос­но­ва­но от един­с­т­во­то на мяс­то. Дейс­т­ви­е­то, на­си­ла ог­ра­ни­че­но в два­де­сет и че­ти­ри ча­са, е не по-мал­ко смеш­но, от­кол­ко­то дейс­т­ви­е­то, ог­ра­ни­че­но в пре­де­ли­те на ня­кой при­е­мен са­лон. Вся­ко дейс­т­вие при­те­жа­ва своя соб­с­т­ве­на про­дъл­жи­тел­ност, как­то и свойс­т­ве­но са­мо за не­го мяс­то.  Как­во би се по­лу­чи­ло, ако из­пъл­ва­ме с ед­но и съ­що ко­ли­чес­т­во вре­ме всич­ки съ­би­тия, ако при­ла­га­ме ед­на и съ­ща мяр­ка към всич­ко! Все­ки от нас би се прис­мял на обу­ща­ря, кой­то се опит­ва с един и съ­щи но­мер обув­ки да обу­ва кра­ка­та на всич­ки. Да се кръс­тос­ва един­с­т­во­то на вре­ме с един­с­т­во­то на мяс­то е все ед­но да се из­г­раж­да клет­ка и в нея да се на­тик­ват с пе­дан­тич­но усър­дие, в име­то на Арис­то­тел, всич­ки фак­ти, всич­ки на­ро­ди, всич­ки об­ра­зи, ко­и­то Про­ви­де­ни­е­то раз­г­ръ­ща пред нас и ни ги пред­с­та­вя ка­то не­де­ли­ми от ре­ал­нос­тта ве­ли­чи­ни ­ то­ва оз­на­ча­ва да се оса­ка­тя­ват хо­ра­та и съ­би­ти­я­та, а ис­то­ри­я­та да бъ­де при­нуж­да­ва­на са­мо да гри­мас­ни­чи. Ка­за­но по-яс­но: при по­доб­на опе­ра­ция всич­ко уми­ра. Та­ка оса­ка­тя­вания­та пос­ред­с­т­вом дог­ма­та за­вър­ш­ват обик­но­ве­но със след­ния ре­зул­тат: То­ва, ко­е­то е би­ло жи­во в ис­то­ри­чес­ка­та хро­ни­ка, уми­ра в тра­ге­ди­я­та. Ето за­що мно­го чес­то клет­ка­та, спле­те­на от един­с­т­ва­та, дър­жи зад ре­шет­ки­те са­мо един ске­лет...

Нак­рая би би­ло дос­та­тъч­но да при­ве­дем ед­но пос­лед­но съ­об­ра­же­ние, за­ло­же­но в дъл­бо­ка­та същ­ност на из­кус­т­во­то, за да до­ка­жем без­с­мис­ли­е­то на три­те един­с­т­ва. То­ва е съ­щес­т­ву­ва­не­то на тре­то­то един­с­т­во, един­с­т­во­то на дейс­т­вие, един­с­т­ве­но­то, ко­е­то се при­е­ма от всич­ки, тъй ка­то про­из­ли­за от оче­вид­на­та ис­ти­на: Ни­то очи­те, ни­то умът на чо­ве­ка би­ха мог­ли да въз­п­ри­е­мат по­ве­че от ед­но ця­ло ед­нов­ре­мен­но. То­ва пра­ви­ло е тол­ко­ва не­об­хо­ди­мо, кол­ко­то дру­ги­те две са неп­ри­ло­жи­ми. Имен­но чрез не­го се оз­на­ча­ва глед­на­та точ­ка на дра­ма­та. И тък­мо по­ра­ди то­ва то из­к­люч­ва дру­ги­те две пра­ви­ла. За­нап­ред в дра­ма­та не мо­гат да съ­щес­т­ву­ват три един­с­т­ва, та­ка как­то не мо­же да има три хо­ри­зон­та в ед­на кар­ти­на. От дру­га стра­на, би тряб­ва­ло да се въз­дър­жа­ме да смес­ва­ме един­с­т­во­то на дейс­т­вие с прос­то­та­та на дейс­т­ви­е­то. Един­с­т­во­то на ця­ло­то в ни­ка­къв слу­чай не тряб­ва да от­с­т­ра­ня­ва вто­рос­те­пен­ни­те дейс­т­вия, вър­ху ко­и­то обик­но­ве­но се гра­ди глав­но­то дейс­т­вие. Не­об­хо­ди­мо е оба­че те­зи из­кус­но под­чи­не­ни на ця­ло­то час­ти да се стре­мят неп­ре­къс­на­то към централ­но­то дейс­т­вие и да се гру­пи­рат око­ло не­го на раз­лич­ни­те ни­ва или по-ско­ро на раз­лич­ни­те пла­но­ве в раз­ви­ти­е­то на дра­ма­та. Един­с­т­во­то на ця­ло­то е за­кон на пер­с­пек­ти­ва­та в те­а­тъ­ра...

Ня­кои, тво­ри­ли пре­ди нас, ве­че са из­ри­ча­ли след­на­та ми­съл: дра­ма­та е ог­ле­да­ло, в ко­е­то се от­ра­зя­ва при­ро­да­та. Но ако то­ва ог­ле­да­ло е обик­но­ве­но, с плос­ка и глад­ка по­вър­х­ност, то ще от­ра­зя­ва ве­щи­те ка­то не­яс­ни и бе­зиз­раз­ни, точ­ни, но без­ц­вет­ни об­ра­зи. Из­вес­т­но е, че цве­тът и свет­ли­на­та се гу­бят при прос­то­то от­ра­зя­ва­не. Сле­до­ва­тел­но дра­ма­та тряб­ва да бъ­де концентриращо огледало, ко­е­то, вмес­то да раз­сей­ва, да съ­би­ра и на­си­ща оц­ве­тя­ва­щи­те лъ­чи, да пре­от­ра­зя­ва проб­ля­съ­ка ка­то свет­ли­на, а свет­ли­на­та ка­то пла­мък. Са­мо то­га­ва дра­ма­та мо­же да се пре­вър­не в до­ве­рен за­щит­ник на из­кус­т­во­то.

Те­а­тъ­рът е оп­ти­чес­ки фо­кус. Всич­ко, ко­е­то съ­щес­т­ву­ва в све­та, в ис­то­ри­я­та, в жи­во­та и у чо­ве­ка, тряб­ва и мо­же да се от­ра­зя­ва в не­го, но пос­ред­с­т­вом ма­ги­чес­ка­та пръч­ка на из­кус­т­во­то. Из­кус­т­во­то пре­лис­т­ва ве­ко­ве­те ка­то стра­ни­ци, раз­лис­т­ва при­ро­да­та, раз­пит­ва хро­ни­ки­те, ста­рае се да въз­п­ро­из­веж­да ре­ал­ни­те фак­ти, най-ве­че ре­ал­ни­те нра­ви и ха­рак­те­ри, ко­и­то мно­го по-мал­ко от фак­ти­те са под­в­лас­т­ни на съм­не­ни­е­то и про­ти­во­ре­чи­е­то, да въз­к­ре­ся­ва оно­ва, ко­е­то е пре­мъл­ча­ва­но от ле­то­пис­ци­те, да свър­з­ва в хар­мо­нич­но един­с­т­во всич­ко, ко­е­то е съб­ра­но от тях, да вник­ва в про­пус­ки­те им и да ги поп­ра­вя, да за­пъл­ва праз­ни­ни­те в тях с из­мис­ли­ци, ко­и­то но­сят ко­ло­ри­та на вре­ме­то, да съ­би­ра оно­ва, ко­е­то е ос­та­на­ло раз­п­ръс­на­то из пи­са­ни­я­та им, да въз­с­та­но­вя­ва на­ме­ре­ни­я­та на Про­ви­де­ни­е­то, ко­е­то дър­па кон­ци­те на хо­ра­та-кук­ли, да об­ли­ча всич­ко то­ва във фор­ма, ко­я­то е ед­нов­ре­мен­но по­е­тич­на и при­ро­до­съ­об­раз­на, да му при­да­ва жи­вот, из­пъл­нен с ис­ти­на­та и ре­леф­ност­та, ко­и­то по­раж­дат илю­зи­я­та, та­зи ма­гия на дейс­т­ви­тел­ност­та, ко­я­то зав­ла­дява пър­во по­е­та, а пос­ле зри­те­ля, за­що­то по­е­тът е всъщ­ност един доб­ро­на­ме­рен чо­век. И та­ка, цел­та на из­кус­т­во­то е поч­ти бо­жес­т­ве­на: да въз­к­ре­ся­ва, ко­га­то пре­съз­да­ва ис­то­ри­я­та; да тво­ри, ко­га­то съз­да­ва по­е­зия.

Ве­ли­ко и кра­си­во е да се наб­лю­да­ва раз­ши­ря­ва­не­то на об­х­ва­та на дра­ма­та, в ко­я­то из­кус­т­во­то раз­к­ри­ва мощ­та на при­ро­да­та; дра­ма, в ко­я­то дейс­т­ви­е­то нап­ред­ва уве­ре­но, с ле­ко­та, без да се раз­сей­ва и зат­лач­ва към раз­в­ръз­ка­та; нак­рая, дра­ма, чрез ко­я­то по­е­тът осъ­щес­т­вя­ва док­рай раз­нос­т­ран­на­та ми­сия на из­кус­т­во­то ­ да раз­г­ръ­ща пред зри­те­ля два хо­ри­зон­та, да ос­ве­тя­ва хо­ра­та ед­нов­ре­мен­но от­вън и от­вът­ре: от­вън, чрез сло­ва­та и дейс­т­ви­я­та им; от­вът­ре, чрез реп­ли­ки­те “встра­ни” и мо­но­ло­зи­те; да съ­че­та­ва в ед­на реп­ли­ка, в ед­на кар­ти­на дра­ма­та на жи­во­та с дра­ма­та на съ­вест­та.

 

Victor Hugo, Preface de “Cromwell”

Пре­вод на доц. Ге­но ГЕ­НОВ




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074844
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031