ШИЛЕР
Театърът, разглеждан като
морален институт
Подсъдността на сцената започва там, където свършва обсегът на светските закони. Когато справедливостта ослепее за злато и затъне в служба на пороците, когато злодеянията на силните се подиграват над безсилието є и страхът свързва ръката на властта, театърът взема меча и везните и призовава пороците пред страшен съд. Цялото царство на фантазията и на историята, на миналото и бъдещето са му на разположение. Дръзки престъпници, които отдавна гният в прахта, сега са призовани от всемогъщия зов на поетическото изкуство и повтарят позорния си живот за ужасно назидание на потомството. Безсилни подобно на призраци във вдлъбнато огледало преминават ужасите на техния век пред очите ни и ние проклинаме паметта им с ужас и задоволство. Когато никой не учи вече на морал, когато религията не среща вече вяра, когато няма вече закон, Медея все още ще ни изпълва с ужас, като я гледаме да залита надолу по стъпалата на двореца, след като детеубийството е вече извършено. Целебни тръпки на ужас ще обземат човечеството и скрито всеки ще благославя добрата си съвест, когато леди Макбет, ужасната сомнамбула, мие ръцете си и призовава всички благовония на Арабия, за да погълнат отвратителния мирис на убийството. Както без съмнение видимото изображение въздействува по-силно от мъртвата буква и студения разказ, така безспорно театърът въздействува по-дълбоко и по-трайно от морала и законите.
Но тук театърът само подпомага световната справедливост още една по-широка област стои открита за него. Той наказва хиляди пороци, които тя търпи ненаказани; хиляди добродетели, за които тя мълчи, се препоръчват от сцената. Тук той съпровожда мъдростта и религията. От този чист извор театърът черпи поуките и образците си и облича строгия дълг в прелестна, привлекателна дреха. С какви чудни усещания, решения, страсти той изпълва душата ни, какви божествени идеали ни предлага, за да се стремим към тях! Когато благородният Август, велик като боговете си, подава ръка на предателя Цина, който мисли, че вече чете смъртната присъда на устните му: “Да бъдем приятели, Цина!”1 кой от множеството зрители няма в този момент охотно да поиска да стисне ръката на смъртния си враг, за да заприлича на божествения римлянин? Когато Франц фон Зикинген2 потеглил на път, за да накаже един княз и да се бори за чужди права, поглежда неочаквано назад и вижда да се издига пушек над крепостта, където жена му и детето му са останали безпомощни, а той продължава, за да удържи думата си колко велик израства тогава пред мен човекът, колко малка и презряна става непреодолимата съдба, от която се боим!
В страшното огледало на театъра пороците се отразяват също така отвратително, както привлекателно се отразява добродетелта. Когато безпомощният вдетинен Лир напра-зно тропа сред нощ в буря пред къщата на дъщерите, когато скубе косите си и разказва на бушуващите стихии колко престорена е била неговата Регана, когато бушуващата болка накрай се излива от него в ужасните думи: “Аз ви дадох всичко!”3 как отвратителна ни се явява тогава неблагодарността! Колко тържествено обещаваме страхопочитание и синовна обич!
Но полето на въздействие на сцената се разпростира още по-далеч. Дори и там, където религията и законите смятат, че е под достойнството им да се свързват с човешки чувства, тя още се старае за нашето образование. Щастието на обществото се разстройва също толкова от глупост, колкото от престъпление и порок. Опитът, който е така стар, колкото и светът, учи, че в тъканта на човешките неща често най-големите тежести висят на най-малките и най-тънки нишки, и когато проследим постъпките назад до изворите им, трябва десет пъти да се усмихнем, преди веднъж да се ужасим. С всеки ден, в който остарявам, моят списък на злодеи става по-кратък, а моят регистър на глупци по-пълен и по-дълъг...
Невъзможно ми е да отмина тук голямото влияние, което би имала една постоянна добра сцена върху духа на един народ. Национален дух на един народ наричам приликата и съгласуването на схващанията му и склонностите му относно предмети, върху които друга нация мисли и чувствува другояче. Само театърът може до висока степен да предизвика това съгласуване, защото той преброжда цялата област на човешкото знание, изчерпва всички положения на живота и осветява всички ъгли на сърцето; защото обединява в себе си всички съсловия и класи и намира най-добрия път към ума и към сърцето. Ако във всички наши произведения владееше една главна насока, ако поетите ни биха искали да се споразумеят помежду си и да създадат здрав съюз с оглед на тази крайна цел ако строг подбор би ръководел работата им, ако перото им би се посветило само на народни теми с една дума, ако бихме доживели да имаме национална сцена, то бихме станали и нация. Какво е сплотявало Гърция така здраво? Какво е привличало народа така непреодолимо към сцената є? Нищо друго освен патриотичното съдържание на пиесите, гръцкият дух, големият, преобладаващ интерес на държавата, на по-доброто човечество, който е дишал в тях.
Още една заслуга има сцената заслуга, която сега привеждам толкова по-охотно, защото предполагам, че тя бездруго ще е спечелила вече процеса срещу своите гонители. Това, което се опитахме да докажем дотук, че тя съществено въздействува върху нравите и просветата, подлежеше на спор но че тя измежду всички открития на лукса и всички начинания за обществено развлечение заслужава предимството, се признава дори от неприятелите є. Това обаче, което тя върши тук, е по-важно, отколкото сме свикнали да вярваме.
Човешката природа не понася да бъде непрекъснато и вечно изтезавана от делови занимания; привлекателността на сетивата изчезва със задоволяването им. Човекът, претоварен от сетивна наслада, уморен от дългите усилия, измъчван от вечния стремеж към деятелност, или жадува за по-добри, по-избрани удоволствия, или се впуска разюздано в диви развлечения, които ускоряват падението му и рушат спокойствието на обществото. Вакхански удоволствия, пагубна игра, хиляди безумства, които безделието измисля, са неизбежни, ако законодателят не умее да ръководи този стремеж на народа. Човекът на делото е изложен на опасност да изкупи с гибелен сплин един живот, който той е пожертвувал така великодушно на държавата, ученият да изпадне до състоянието на тъп педант, тълпата до състоянието на животно. Театърът е заведението, което свързва удоволствие с назидание, спокойствие с напрежение, забавление с образование, където никоя сила на душата не бива впрягана във вреда на друга, никое удоволствие не се изживява за сметка на цялото. Когато мъка терзае сърцето ни, когато мрачно настроение трови самотните ни часове, когато светът и работата ни стават противни, когато хиляди пороци потискат душата ни и възприемчивостта ни заплашва да се задуши в професионалната работа, тогава сцената ни приема в този изкуствен свят мечтата прогонва действителния свят, ние намираме отново самите себе си, усещането ни се събужда, целебни страсти разтърсват дремещата ни природа, раздвижват и освежават кръвта ни. Нещастният изплаква тук заедно с чуждата мъка и своята собствена щастливият отрезвява, а увереният се загрижва. Чувствителният мекушав младеж се закалява и става мъж, суровият и безчовечният тук за първи път започва да чувствува. И накрай какво тържество за теб, о, природо! толкова пъти стъпквана, толкова пъти наново възкръсваща! когато хора от всички краища и кръгове, и съсловия, отхвърлили всички окови на превзетост и мода, изтръгнати от всеки напор на съдбата, побратимени в една всепроникваща симпатия, слети в един народ, забравят себе си и света и се приближат до божествения си произход. Всеки един изживява възторзите на всички, които, подсилени и разкрасени, се връщат върху него от хиляди очи и в гърдите му сега има място само за едно чувство и то е: да бъде човек.
ШИЛЕР, Естетика, НИ., С., 1981 г., с. 7477, 92100
Превод на Валентина ТОПУЗОВА