Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2015 13:42 - ШИЛЕР - ТЕАТЪРЪТ, разглеждан като морален институт
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1561 Коментари: 0 Гласове:
2



  

ШИ­ЛЕР

   

 

Театърът, разглеждан като

морален институт

 

 

Под­съд­ност­та на сце­на­та за­поч­ва там, къ­де­то свър­ш­ва об­се­гът на свет­с­ки­те за­ко­ни. Ко­га­то спра­вед­ли­вост­та ос­ле­пее за зла­то и за­тъ­не в служ­ба на по­ро­ци­те, ко­га­то зло­де­я­ни­я­та на сил­ни­те се по­диг­ра­ват над без­си­ли­е­то є и стра­хът свър­з­ва ръ­ка­та на власт­та, те­а­тъ­рът взе­ма ме­ча и вез­ни­те и при­зо­ва­ва по­ро­ци­те пред стра­шен съд. Ця­ло­то цар­с­т­во на фан­та­зи­я­та и на ис­то­ри­я­та, на ми­на­ло­то и бъ­дещето са му на раз­по­ло­же­ние. Дръз­ки прес­тъп­ни­ци, ко­и­то от­дав­на гни­ят в прах­та, се­га са при­зо­ва­ни от все­мо­гъ­щия зов на по­е­ти­чес­ко­то из­кус­т­во и пов­та­рят по­зор­ния си жи­вот за ужас­но на­зи­да­ние на по­том­с­т­во­то. Без­сил­ни по­доб­но на приз­ра­ци във вдлъб­на­то ог­ле­да­ло пре­ми­на­ват ужаси­те на тех­ния век пред очи­те ни и ние прок­ли­на­ме па­мет­та им с ужас и за­до­вол­с­т­во. Ко­га­то ни­кой не учи ве­че на мо­рал, ко­га­то ре­ли­ги­я­та не сре­ща ве­че вя­ра, ко­га­то ня­ма ве­че за­кон, Ме­дея все още ще ни из­пъл­ва с ужас, ка­то я гле­да­ме да за­ли­та на­до­лу по стъ­па­ла­та на дво­ре­ца, след ка­то де­те­у­бийс­т­во­то е ве­че из­вър­ше­но. Целеб­ни тръп­ки на ужас ще об­зе­мат чо­ве­чес­т­во­то и скри­то все­ки ще бла­гос­ла­вя доб­ра­та си съ­вест, ко­га­то ле­ди Мак­бет, ужас­на­та сом­нам­бу­ла, мие ръ­це­те си и при­зо­ва­ва всич­ки бла­го­во­ния на Арабия, за да по­гъл­нат от­в­ра­ти­тел­ния ми­рис на убийс­т­во­то. Как­то без съм­не­ние ви­ди­мо­то изоб­ра­же­ние въз­дейс­т­ву­ва по-сил­но от мър­т­ва­та бук­ва и сту­де­ния раз­каз, та­ка без­с­пор­но те­а­тъ­рът въз­дейс­т­ву­ва по-дъл­бо­ко и по-трай­но от мо­ра­ла и за­ко­ни­те.

Но тук те­а­тъ­рът са­мо под­по­ма­га све­тов­на­та спра­вед­ли­вост ­ още ед­на по-ши­ро­ка об­ласт стои от­к­ри­та за не­го. Той на­каз­ва хи­ля­ди пороци, които тя търпи ненаказани; хиляди доб­ро­де­те­ли, за ко­и­то тя мъл­чи, се пре­по­ръч­ват от сце­на­та. Тук той съп­ро­вож­да мъд­рост­та и ре­ли­ги­я­та. От то­зи чист из­вор те­а­тъ­рът чер­пи по­у­ки­те и об­раз­ци­те си и об­ли­ча стро­гия дълг в пре­лес­т­на, прив­ле­ка­тел­на дре­ха. С как­ви чуд­ни усе­ща­ния, ре­ше­ния, страс­ти той из­пъл­ва ду­ша­та ни, как­ви бо­жес­т­ве­ни иде­а­ли ни пред­ла­га, за да се стре­мим към тях! ­ Ко­га­то бла­го­род­ни­ят Ав­густ, ве­лик ка­то бо­го­ве­те си, по­да­ва ръ­ка на пре­да­те­ля Ци­на, кой­то мис­ли, че ве­че че­те смър­т­на­та при­съ­да на ус­т­ни­те му: “Да бъ­дем при­я­те­ли, Ци­на!”1 ­ кой от мно­жес­т­во­то зри­те­ли ня­ма в то­зи мо­мент охот­но да по­ис­ка да стис­не ръ­ка­та на смър­т­ния си враг, за да зап­ри­ли­ча на бо­жес­т­ве­ния рим­ля­нин? ­ Ко­га­то Франц фон Зи­кин­ген2 по­тег­лил на път, за да на­ка­же един княз и да се бо­ри за чуж­ди пра­ва, пог­леж­да не­о­чак­ва­но на­зад и виж­да да се из­ди­га пу­шек над кре­пост­та, къ­де­то же­на му и де­те­то му са ос­та­на­ли без­по­мощ­ни, ­ а той про­дъл­жа­ва, за да удър­жи ду­ма­та си ­ кол­ко ве­лик из­рас­т­ва то­га­ва пред мен чо­ве­кът, кол­ко мал­ка и през­ря­на ста­ва неп­ре­о­до­ли­ма­та съд­ба, от ко­я­то се бо­им!

В страш­но­то ог­ле­да­ло на те­а­тъ­ра по­ро­ци­те се от­ра­зяват съ­що та­ка от­в­ра­ти­тел­но, как­то прив­ле­ка­тел­но се от­ра­зя­ва доб­ро­де­тел­та. Ко­га­то без­по­мощ­ни­ят вде­ти­нен Лир напра-зно тро­па сред нощ в бу­ря пред къ­ща­та на дъ­ще­ри­те, кога­то ску­бе ко­си­те си и раз­каз­ва на бу­шу­ва­щи­те сти­хии кол­ко прес­то­ре­на е би­ла не­го­ва­та Ре­га­на, ко­га­то бу­шу­ва­ща­та болка нак­рай се из­ли­ва от не­го в ужас­ни­те ду­ми: “Аз ви да­дох всич­ко!”3 ­ как от­в­ра­ти­тел­на ни се явя­ва то­га­ва неб­ла­го­дар­ност­та! Кол­ко тър­жес­т­ве­но обе­ща­ва­ме стра­хо­по­чи­та­ние и си­нов­на обич!

Но по­ле­то на въз­дейс­т­вие на сце­на­та се раз­п­рос­ти­ра още по-да­леч. До­ри и там, къ­де­то ре­ли­ги­я­та и за­ко­ни­те смя­тат, че е под дос­тойн­с­т­во­то им да се свър­з­ват с чо­веш­ки чув­с­т­ва, тя още се ста­рае за на­ше­то об­ра­зо­ва­ние. Щас­ти­е­то на об­щес­т­во­то се раз­с­т­рой­ва съ­що тол­ко­ва от глу­пост, кол­ко­то от прес­тъп­ле­ние и по­рок. Опи­тът, кой­то е та­ка стар, кол­ко­то и све­тът, учи, че в тъ­кан­та на чо­веш­ки­те не­ща чес­то най-го­ле­ми­те те­жес­ти ви­сят на най-мал­ки­те и най-тън­ки ниш­ки, и ко­га­то прос­ле­дим пос­тъп­ки­те на­зад до из­во­ри­те им, тряб­ва де­сет пъ­ти да се ус­мих­нем, пре­ди вед­нъж да се ужа­сим. С все­ки ден, в кой­то ос­та­ря­вам, мо­ят спи­сък на зло­деи ста­ва по-кра­тък, а мо­ят ре­гис­тър на глуп­ци ­ по-пъ­лен и по-дъ­лъг...

Не­въз­мож­но ми е да от­ми­на тук го­ля­мо­то вли­я­ние, ко­е­то би има­ла ед­на пос­то­ян­на доб­ра сце­на вър­ху ду­ха на един на­род. На­ци­о­на­лен дух на един на­род на­ри­чам при­ли­ка­та и съг­ла­су­ва­не­то на схва­ща­ни­я­та му и склон­нос­ти­те му от­нос­но пред­ме­ти, вър­ху ко­и­то дру­га на­ция мис­ли и чув­с­т­ву­ва дру­го­я­че. Са­мо те­а­тъ­рът мо­же до ви­со­ка сте­пен да пре­диз­ви­ка то­ва съг­ла­су­ва­не, за­що­то той преб­рож­да ця­ла­та об­ласт на чо­веш­ко­то зна­ние, из­чер­п­ва всич­ки по­ло­же­ния на жи­во­та и ос­ве­тя­ва всич­ки ъг­ли на сър­це­то; за­що­то обе­ди­ня­ва в се­бе си всич­ки със­ло­вия и кла­си и на­ми­ра най-доб­рия път към ума и към сър­це­то. Ако във всич­ки на­ши про­из­ве­де­ния вла­де­е­ше ед­на глав­на на­со­ка, ако по­е­ти­те ни би­ха ис­ка­ли да се спо­ра­зу­ме­ят по­меж­ду си и да съз­да­дат здрав съ­юз с ог­лед на та­зи край­на цел ­ ако строг под­бор би ръ­ко­во­дел ра­бо­та­та им, ако пе­ро­то им би се пос­ве­ти­ло са­мо на на­род­ни те­ми ­ с ед­на ду­ма, ако бих­ме до­жи­ве­ли да има­ме на­ци­о­нал­на сце­на, то бих­ме ста­на­ли и на­ция. Как­во е спло­тя­ва­ло Гър­ция та­ка здра­во? Как­во е прив­ли­ча­ло на­ро­да та­ка неп­ре­о­до­ли­мо към сце­на­та є? ­ Ни­що дру­го ос­вен пат­ри­о­тич­но­то съ­дър­жа­ние на пи­е­си­те, гръц­кият дух, го­ле­мият, пре­об­ла­да­ващ ин­те­рес на дър­жа­ва­та, на по-доб­ро­то чо­ве­чес­т­во, кой­то е ди­шал в тях.

Още ед­на зас­лу­га има сце­на­та ­ зас­лу­га, ко­я­то се­га при­веж­дам тол­ко­ва по-охот­но, за­що­то пред­по­ла­гам, че тя бездру­го ще е спе­че­ли­ла ве­че про­це­са сре­щу сво­и­те го­ни­те­ли. То­ва, ко­е­то се опи­тах­ме да до­ка­жем до­тук, че тя съ­щес­т­ве­но въз­дейс­т­ву­ва вър­ху нра­ви­те и прос­ве­та­та, под­ле­же­ше на спор ­ но че тя из­меж­ду всич­ки от­к­ри­тия на лук­са и всич­ки на­чи­на­ния за об­щес­т­ве­но раз­в­ле­че­ние зас­лу­жа­ва пре­дим­с­т­во­то, се приз­на­ва до­ри от неп­ри­я­те­ли­те є. То­ва оба­че, ко­е­то тя вър­ши тук, е по-важ­но, от­кол­ко­то сме свик­на­ли да вяр­ва­ме.

Чо­веш­ка­та при­ро­да не по­на­ся да бъ­де неп­ре­къс­на­то и веч­но из­те­за­ва­на от де­ло­ви за­ни­ма­ния; прив­ле­ка­тел­ност­та на се­ти­ва­та из­чез­ва със за­до­во­ля­ва­не­то им. Чо­ве­кът, пре­то­ва­рен от се­тив­на нас­ла­да, умо­рен от дъл­ги­те уси­лия, из­мъч­ван от веч­ния стре­меж към де­я­тел­ност, или жа­ду­ва за по-доб­ри, по-из­б­ра­ни удо­вол­с­т­вия, или се впус­ка ра­зюз­да­но в ди­ви раз­в­ле­че­ния, ко­и­то ус­ко­ря­ват па­де­ни­е­то му и ру­шат спо­койс­т­ви­е­то на об­щес­т­во­то. Вак­хан­с­ки удо­вол­с­т­вия, па­губ­на иг­ра, хи­ля­ди бе­зум­с­т­ва, ко­и­то без­де­ли­е­то из­мис­ля, са не­из­беж­ни, ако за­ко­но­да­те­лят не умее да ръ­ко­во­ди то­зи стре­меж на на­ро­да. Чо­ве­кът на де­ло­то е из­ло­жен на опас­ност да из­ку­пи с ги­бе­лен сплин един жи­вот, кой­то той е по­жер­т­ву­вал та­ка ве­ли­ко­душ­но на дър­жа­ва­та, уче­ни­ят ­ да из­пад­не до със­то­я­ни­е­то на тъп пе­дант, тъл­па­та ­ до със­то­я­ни­е­то на жи­вот­но. Те­а­тъ­рът е за­ве­де­ни­е­то, ко­е­то свър­з­ва удо­вол­с­т­вие с на­зи­да­ние, спо­койс­т­вие с нап­ре­же­ние, за­бав­ле­ние с об­ра­зо­ва­ние, къ­де­то ни­коя си­ла на ду­ша­та не би­ва впря­га­на във вре­да на дру­га, ни­кое удо­вол­с­т­вие не се из­жи­вя­ва за смет­ка на ця­ло­то. Ко­га­то мъ­ка тер­зае сър­це­то ни, ко­га­то мрач­но нас­т­ро­е­ние тро­ви са­мот­ни­те ни ча­со­ве, ко­га­то све­тът и ра­бо­та­та ни ста­ват про­тив­ни, ко­га­то хи­ля­ди по­ро­ци потис­кат ду­ша­та ни и въз­п­ри­ем­чи­вост­та ни зап­лаш­ва да се за­ду­ши в про­фе­си­о­нал­на­та ра­бо­та, то­га­ва сце­на­та ни при­е­ма ­ в то­зи из­кус­т­вен свят меч­та­та про­гон­ва дейс­т­ви­тел­ния свят, ние на­ми­ра­ме от­но­во са­ми­те се­бе си, усе­ща­не­то ни се съ­буж­да, це­леб­ни страс­ти раз­тър­с­ват дре­ме­ща­та ни при­ро­да, раз­д­виж­ват и ос­ве­жа­ват кръв­та ни. Не­щас­т­ни­ят из­п­лак­ва тук за­ед­но с чуж­да­та мъ­ка и сво­я­та соб­с­т­ве­на ­ щас­т­ли­ви­ят от­рез­вя­ва, а уве­ре­ни­ят се заг­риж­ва. Чув­с­т­ви­тел­ни­ят ме­ку­шав мла­деж се за­ка­ля­ва и ста­ва мъж, су­ро­ви­ят и без­чо­веч­ни­ят тук за пър­ви път за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва. И нак­рай ­ как­во тър­жес­т­во за теб, о, при­ро­до! ­ тол­ко­ва пъ­ти стъп­к­ва­на, тол­ко­ва пъ­ти на­но­во въз­к­ръс­ва­ща! ­ ко­га­то хо­ра от всич­ки кра­и­ща и кръ­го­ве, и със­ло­вия, от­х­вър­ли­ли всич­ки око­ви на прев­зе­тост и мо­да, из­т­ръг­на­ти от все­ки на­пор на съд­ба­та, поб­ра­ти­ме­ни в ед­на всеп­ро­ник­ва­ща сим­па­тия, сле­ти в един на­род, заб­ра­вят се­бе си и све­та и се приб­ли­жат до бо­жес­т­ве­ния си про­из­ход. Все­ки един из­жи­вя­ва въз­тор­зи­те на всич­ки, ко­и­то, под­си­ле­ни и раз­к­ра­се­ни, се връ­щат вър­ху не­го от хи­ля­ди очи и в гър­ди­те му се­га има мяс­то са­мо за ед­но чув­с­т­во ­ и то е: да бъ­де чо­век.

ШИ­ЛЕР, Ес­те­ти­ка, НИ., С., 1981 г., с. 74­77, 92­100

Пре­вод на Ва­лен­ти­на ТО­ПУ­ЗО­ВА

 

  

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075478
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031