ЗА ДРА­МА­ТА И ТЕ­А­ТЪ­РА

... Не­съм­не­но ис­тин­с­ки­ят проб­лем не са струк­ту­ри­те, ни­то до­ри те­ми­те на на­род­ния те­а­тър, а проб­ле­мът за тех­ни­ка­та, в най-ши­ро­кия сми­съл на ду­ма­та или, ако ще­те, за ези­ка му. Имам пред­вид не тол­ко­ва уме­ни­е­то да се из­бе­ре ези­кът, кой­то би мо­гъл да се из­пол­зу­ва в те­а­тъ­ра, а уме­ни­е­то да се оп­ре­де­ли ро­ля­та, ко­я­то тряб­ва да из­пъл­ня­ва ези­кът в не­го.

Вгле­дай­те се в тек­с­то­ве­те на пи­е­си­те, ко­и­то са би­ли пред­с­та­вя­ни през ХIХ век вър­ху под­виж­ни плат­фор­ми, ко­и­то спи­ра­ли по град­с­ки­те пло­ща­ди. Вгле­дай­те се и в тек­с­то­ве­те на дра­ма­тур­зи­те от Ели­за­бе­тин­с­ка­та епо­ха, най-ве­че в пи­е­си­те на Мар­лоу, и ще ви­ди­те кол­ко ди­на­ми­ка има в сце­нич­ния език. Ни­кой те­а­тър през епо­ха­та на кла­си­циз­ма не пос­ти­га по­доб­на ди­на­мич­на реч. Имен­но към та­ка­ва сце­нич­на реч тряб­ва да се стре­мим днес. Не зная да­ли Брехт е ус­пял да я пос­тиг­не: ди­а­ло­зи­те му (за то­ва мо­же би са ви­нов­ни пре­во­да­чи­те) спо­ред мен не са из­пъл­не­ни с дос­та­тъч­но ди­на­ми­ка. В не­го­вия те­а­тър дейс­т­ви­е­то е пред нас, а реч­та се под­дър­жа и но­си от дейс­т­ви­е­то та­ка­, как­то чай­ка­та е под­дър­жа­на и но­се­на от въл­на­та. Ези­кът ня­ма ре­ша­ва­що зна­че­ние в пи­е­си­те му. Но всъщ­ност Брехт има пра­во, ако се взе­ме пред­вид струк­ту­ра­та на не­го­вия те­а­тър-кри­ти­ка от глед­на точ­ка на те­а­тъ­ра.

И та­ка, спо­ред мен глав­ни­ят проб­лем е след­ни­ят: най-важ­но­то е да се на­ме­ри ня­как­ва ор­га­ни­за­ция на реч­та и дейс­т­ви­е­то, в ко­я­то реч­та да не из­г­леж­да из­лиш­но при­ба­ве­на, а да за­паз­ва въз­дейс­т­ву­ва­ща­та си мощ, но не ка­то са­мо­цел­но крас­но­ре­чие. То­ва, мис­ля, е пър­во­то ус­ло­вие за про­съ­щес­т­ву­ва­не­то на все­ки на­ис­ти­на въз­дейс­т­вен те­а­тър.

Фраг­мент от ин­тер­вю, пуб­ли­ку­ва­но във френ­с­ко­то спи­са­ние “Те­атр по­пю­лер”, кн. 15

Пре­вод на Ге­но ГЕ­НОВ

2. (САРТР)

... Мно­зи­на въз­п­ри­е­мат без­к­ри­тич­но пог­реш­но­то мне­ние, че дра­ма­тич­но­то дейс­т­вие пред­по­ла­га ве­ли­ки сът­ре­се­ния, го­ле­ми про­ме­ни, а то­ва изоб­що не е дра­ма­тич­но дейс­т­вие, а вря­ва и шу­мо­те­ви­ца. Ис­тин­с­ко­то дра­ма­тич­но дейс­т­вие е всъщ­ност дейс­т­вие на пер­со­на­жа. Съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­на пред­с­та­ва за те­а­тъ­ра ­ те­а­тъ­рът е пред­с­та­вя­не на дейс­т­вие, но ако на­ис­ти­на ис­ка­ме да уз­на­ем що е то­ва те­а­тър, тряб­ва най-нап­ред да се за­пи­та­ме как­во пред­с­тав­ля­ва дейс­т­ви­е­то, за­що­то те­а­тъ­рът пред­с­та­вя дейс­т­вие и не мо­же да пред­с­та­вя ни­що дру­го. Скул­п­ту­ра­та пред­с­та­вя фор­ма­та на тя­ло­то, те­а­тъ­рът пред­с­та­вя дейс­т­ви­е­то на то­ва тя­ло. Сле­до­ва­тел­но то­ва, ко­е­то ис­ка­ме да си по­лу­чим об­рат­но, ко­га­то хо­дим на те­а­тър, е оче­вид­но са­ми­те нас, но нас са­ми­те не ка­то по­ве­че или по-мал­ко бед­ни, не ка­то по­ве­че и по-мал­ко гор­де­е­щи се с мла­дост­та или кра­со­та­та си, а ка­то дейс­т­ву­ва­щи, за­ни­ма­ва­щи се с ня­как­ва ра­бо­та, сре­ща­щи труд­нос­ти хо­ра, ко­и­то дейс­т­ву­ват по ня­как­ви пра­ви­ла и са­ми оп­ре­де­лят пра­ви­ла­та, по ко­и­то дейс­т­ву­ват. За жа­лост, как­то виж­да­те, днес сме твър­де да­леч от бур­жо­аз­ния те­а­тър и ако всич­ко, ко­е­то ви го­во­ря се­га, не съв­па­да изоб­що с оно­ва, ко­е­то се иг­рае по на­ши­те сце­ни от 150 го­ди­ни, с ня­кои из­к­лю­че­ния, раз­би­ра се, при­чи­на­та е ед­на: в бур­жо­аз­ния те­а­тър не се до­пус­ка дра­ма­тич­но дейс­т­вие. По-точ­но ка­за­но, той до­пус­ка ед­но не­од­ра­ма­тич­но дейс­т­вие, но не до­пус­ка да се пред­с­та­вят дейс­т­ви­я­та на чо­ве­ка, а пред­по­чи­та да пред­с­та­вя дейс­т­ви­я­та на кон­с­т­ру­и­ра­щия съ­би­ти­я­та ав­тор. Ис­ти­на е, че бур­жо­а­зи­я­та ис­ка да виж­да пред­с­та­ве­на на сце­на­та са­ма­та се­бе си ка­то об­раз, изис­к­ващ пъл­но съ­у­час­тие. (От та­зи глед­на точ­ка мо­жем да си обяс­ним за­що Брехт е съз­дал своя епи­чес­ки те­а­тър, кой­то се на­соч­ва в точ­но про­ти­во­по­лож­на­та по­со­ка.) Бур­жо­а­зи­я­та не ис­ка в ни­ка­къв слу­чай да бъ­де пред­с­та­вя­на ка­то не­за­вър­шен обект. При­чи­на­та е, че ко­га­то зри­те­лят си съз­да­де пъл­на пред­с­та­ва за нея ка­то за­вър­шен обект, та­зи пред­с­та­ва ня­ма да бъ­де мно­го при­ят­на...

Фраг­мент от лек­ция, из­не­се­на в Сор­бо­на­та на 29 март 1960 г.

Пре­вод на Ге­но ГЕ­НОВ

3. (САРТР)

... Смя­там, че те­а­тъ­рът не тряб­ва да за­ви­си от фи­ло­со­фи­я­та, ко­я­то из­ра­зя­ва. Той тряб­ва да из­ра­зя­ва ня­как­ва фи­ло­со­фия, но вът­ре в те­ат­рал­на­та пи­е­са не тряб­ва да се пос­та­вя проб­ле­мът за стой­ност­та на фи­ло­со­фи­я­та, ко­я­то се из­ра­зя­ва в нея. Пи­е­са­та би тряб­ва­ло да бъ­де ня­как­во обоб­ща­ва­що зре­ли­ще на ня­ка­къв мо­мент или не­що, но ед­нов­ре­мен­но тряб­ва да бъ­де пос­т­ро­е­на та­ка, че то­ва, ко­е­то се раз­к­ри­ва в нея, да бъ­де пред­с­та­ве­но по на­пъл­но те­ат­ра­лен спо­соб... Те­ат­рал­на­та пи­е­са би тряб­ва­ло да пред­с­та­вя пред зри­те­ли­те ня­ка­къв мит. А ми­тът спо­ред мен тряб­ва да бъ­де пре­ди всич­ко за­гат­ващ, вну­ша­ващ кос­ве­но, т.е. тряб­ва да бъ­де та­ка под­не­сен, че чо­век да не за­бе­ляз­ва, че в не­го е вло­же­на ня­как­ва фи­ло­со­фия...

Ако е вяр­но, че чо­век е сво­бо­ден в да­де­на си­ту­а­ция да нап­ра­ви своя из­бор, че той се из­би­ра (из­би­ра се­бе си) в  и  ч р е з  та­зи си­ту­а­ция, то­га­ва в те­а­тъ­ра тряб­ва да бъ­дат по­каз­ва­ни прос­ти чо­веш­ки си­ту­а­ции и сво­бод­ни­те дейс­т­вия, из­б­ра­ни от чо­ве­ка в те­зи си­ту­а­ции. Най-въл­ну­ва­що­то, ко­е­то те­а­тъ­рът мо­же да по­ка­же, е след­ният ка­зус: как се из­г­раж­да един ха­рак­тер в мо­мент на из­бор на сво­бод­но ре­ше­ние, ко­е­то об­вър­за със за­дъл­же­ния мо­ра­ла на чо­ве­ка за цял жи­вот. Но тъй ка­то не мо­же да има те­а­тър, ако ня­ма ня­как­ва връз­ка меж­ду зри­те­ли­те, тряб­ва да се на­ме­рят та­ки­ва об­щи си­ту­а­ции, ко­и­то да бъ­дат об­щи за всич­ки зри­те­ли... Ня­ко­га те­а­тъ­рът бе­ше “те­а­тър на ха­рак­те­ри”, т.е. на сце­на­та се явя­ва­ха по-прос­то или по-слож­но из­г­ра­де­ни пер­со­на­жи, но ви­на­ги ця­лос­т­ни, и ро­ля­та на си­ту­а­ци­я­та бе­ше са­мо  да пос­та­ви те­зи ха­рак­те­ри на из­пи­та­ние, да по­ка­же как все­ки един от тях се про­ме­ня в ре­зул­тат  на дейс­т­ви­я­та на дру­ги­те... Дос­та­тъч­но дъл­го са би­ли пред­с­та­вя­ни ха­рак­те­ри: ге­ро­и­те са всъщ­ност ин­ди­ви­ду­ал­ни сво­бо­ди, уло­ве­ни в клоп­ка, та­ка как­то сме уло­ве­ни всич­ки ние. Как­во е зак­лю­че­ни­е­то ни? Вся­ко дейс­т­ву­ва­що ли­це пред­с­тав­ля­ва из­бор на из­ход от да­де­на си­ту­а­ция... Тряб­ва да се из­мис­ли ня­ка­къв из­ход. Все­ки един от нас, ка­то намира из­ход за се­бе си, всъщ­ност на­ми­ра, т. е. съз­да­ва се­бе си...

САРТР, Раз­мис­ли за те­а­тъ­ра, Сп. ”Аван-сцен”

Пре­вод на Ге­но ГЕ­НОВ

АЛ­БЕР КА­МЮ
 

ЗА ДРА­МА­ТА И ТЕ­А­ТЪ­РА

За мен те­а­тъ­рът е мо­на­шес­ка оби­тел. Ожив­ле­ни­е­то на све­та уми­ра в под­но­жи­е­то на ог­рад­ни­те є сте­ни, но вът­ре меж­ду те­зи сте­ни ра­бо­ти не­у­мор­но ед­на об­щ­ност от мо­на­си, об­рек­ли се на ед­на-един­с­т­ве­на цел, от­да­де­ни на ед­но-един­с­т­ве­но раз­миш­ле­ние, под­гот­вя­щи усър­д­но све­та­та ли­тур­гия, ко­я­то ще бъ­де от­с­лу­же­на за пър­ви път.

... Не зная кой бе­ше ка­зал, че да се пос­та­ви с ус­пех ед­на пи­е­са на сце­на­та, ав­то­рът тряб­ва да е из­ме­рил соб­с­т­ве­но­ръч­но тег­ло­то на де­ко­ри­те.То­ва е ед­но ве­ли­ко пра­ви­ло в из­кус­т­во­то и що се от­на­ся до мен, аз оби­чам то­зи за­на­ят, кой­то ме за­дъл­жа­ва да се съ­об­ра­зя­вам ед­нов­ре­мен­но с пси­хо­ло­ги­я­та на пер­со­на­жи­те, с мяс­то­то на ед­на лам­па или на ед­на сак­сия със здра­вец, с тъ­кан­та на ня­кой плат или с тег­ло­то на ня­коя рак­ла, ко­я­то тряб­ва да се пов­диг­не и пос­та­ви в дъ­но­то на сце­на­та...

Свет­ли­ни­те на сце­на­та са без­ми­лос­т­ни и всич­ки съ­щес­т­ву­ва­щи в све­та три­ко­ве не би­ха мог­ли да поп­ре­чат на мъ­жа и же­на­та, ко­и­то се дви­жат и го­во­рят сред те­зи шес­т­де­сет квад­рат­ни мет­ра, да се из­повядат по свой не­пов­то­рим ма­ни­ер и да прив­ле­кат ин­те­ре­са на зри­те­ли­те, въп­ре­ки ефек­ти­те от гри­ма и кос­тю­ми­те, вър­ху ис­тин­с­ка­та им са­мо­лич­ност...

(По по­вод пос­та­нов­ка­та на пи­е­са­та му “Об­сад­но по­ло­же­ние”)... Спек­та­къ­лът по пи­е­са­та ми бе­ше цен­т­ри­ран вър­ху един­с­т­ве­на­та, стру­ва ми се, не­из­чер­па­е­мо жиз­не­на ре­ли­гия, в един век на ти­ра­ния и роб­с­т­во, имам пред­вид ре­ли­ги­я­та на сво­бо­да­та. Тъй че е на­пъл­но без­с­мис­ле­но да ме об­ви­ня­ват, че пер­со­на­жи­те ми би­ли сим­во­ли. За­щи­та­вам се ся­каш съм ви­но­вен. От­к­ри­то из­по­вяд­ана­та от мен цел бе­ше да из­мък­на те­а­тъ­ра от тре­са­ви­ще­то на пси­хо­ло­ги­чес­ки­те спе­ку­ла­ции и да пре­не­са вър­ху на­ши­те из­пъл­ва­ни с ше­пот сце­ни не­ис­то­ви­те кря­съ­ци, ко­и­то днес за­роб­ват или ос­во­бож­да­ват тъл­пи от хо­ра. Ка­то из­хож­дам един­с­т­ве­но от та­зи глед­на точ­ка, аз ос­та­вам с убеж­де­ни­е­то, че мо­ят опит пре­диз­вик­ва ин­те­рес...

Днес въз­п­ри­е­мам ка­то спра­вед­ли­во и об­ла­го­ро­дя­ва­що са­мо оно­ва дейс­т­вие, ко­е­то са­мо мно­го доб­ре поз­на­ва гра­ни­ци­те си и ако се на­ло­жи да ги пре­ми­не, включ­ва в се­бе си по­не смърт­та. Све­тът, в кой­то жи­ве­ем днес, ни раз­к­ри­ва от­б­лъс­к­ва­що­то си ли­це, за­що­то е тво­ре­ние на хо­ра, ко­и­то си прис­во­я­ват пра­во­то да на­ру­ша­ват те­зи гра­ни­ци, пре­ди всич­ко, ка­то уби­ват дру­ги хо­ра, без да зап­ла­щат с ни­що от соб­с­т­ве­на­та си лич­ност. Имен­но то­ва е при­чи­на­та пра­во­съ­ди­е­то днес да слу­жи за али­би на убий­ци­те на спра­вед­ли­вост­та...

След един дос­та­тъч­но дъл­го нат­ру­пан опит ка­то пос­та­нов­чик, ак­тьор и ав­тор на дра­ми се ос­ме­ля­вам да твър­дя, че не съ­щес­т­ву­ва те­а­тър без език и стил, ни­то стой­нос­т­на дра­ма­тур­гич­на твор­ба, в ко­я­то да не е въ­ве­де­на чрез иг­ра­та ця­ла­та чо­веш­ка съд­ба пос­ред­с­т­вом обик­но­ве­но­то и ве­ли­ко­то, ко­и­то се съ­че­та­ват в нея... Във все­ки слу­чай “пси­хо­ло­ги­я­та”, на­ход­чи­во раз­ви­ти­те фа­бу­ли и пи­кан­т­ни­те си­ту­а­ции, въп­ре­ки че по­ня­ко­га ме ув­ли­чат ка­то зри­тел, ме ос­та­вят без­раз­ли­чен ка­то ав­тор...

ОДЕТ АС­ЛАН, Из­кус­т­во­то на те­а­тъ­ра (на френ­с­ки език), Изд. Ашет, Па­риж