ЗА ДРА­МА­ТА И ТЕ­А­ТЪ­РА

(Фраг­мен­ти)

Да оти­да на спек­та­къл бе­ше за ме­не все ед­но да оти­да да гле­дам хо­ра, ко­и­то се пра­вят на се­ри­оз­ни и се “об­ри­чат” на пред­с­тав­ле­ни­е­то. Ма­кар че не счи­там се­бе си за чо­век с прак­ти­чен дух. Не съм  про­тив­ник на въ­об­ра­зя­ва­не­то. До­ри ви­на­ги съм смя­тал, че във фик­ци­я­та има по­ве­че и по-дъл­бо­ка ис­ти­на, по­ве­че зна­че­ния, от­кол­ко­то във все­кид­нев­на­та ре­ал­ност. Ре­а­лиз­мът, бил той со­ци­а­лис­ти­чес­ки или не, е от­сам ре­ал­ност­та. Той стес­ня­ва, оме­ко­тя­ва и фал­ши­фи­ци­ра гра­ни­ци­те є; не дър­жи смет­ка за при­съ­щи­те ни ис­ти­ни и нат­рап­чи­ви идеи: лю­бов, смърт, учуд­ва­не. Чо­ве­кът там е пред­с­та­вен в стес­не­на и от­с­т­ра­не­на пер­с­пек­ти­ва; ис­ти­на­та за нас е в меч­ти­те и въ­об­ра­же­ни­е­то ни; всич­ко във все­ки един мо­мент пот­вър­ж­да­ва то­ва твър­де­ние. Фик­ци­я­та пред­шес­т­ва на­у­ка­та. Всич­ко, ко­е­то меч­та­ем (то­ест ­ же­ла­ем) е ис­тин­но (ми­тът за Икар пред­шес­т­ва ави­а­ци­я­та и  ако Адер и Бле­рио по­ле­тя­ха, то е, за­що­то хо­ра­та бя­ха меч­та­ли за из­ли­та­не). Ис­тин­ност има са­мо в ми­та: опит­вай­ки да го осъ­щес­т­ви, ис­то­ри­я­та го про­ме­ня, ус­пя­ва да схва­не ед­ва по­ло­ви­на­та от не­го; тя се прев­ръ­ща в из­ма­ма, в мис­ти­фи­ка­ция вед­на­га щом за­поч­не да пре­тен­ди­ра, че е “ус­пя­ла”. Всич­ко, ко­е­то меч­та­ем, е осъ­щес­т­ви­мо. Ре­ал­ност­та не мо­же да бъ­де осъ­щес­т­ви­ма ­ тя е то­ва, ко­е­то е. Имен­но мис­ли­те­лят, меч­та­те­лят, уче­ни­ят е ре­во­лю­ци­о­нер ­ точ­но той се стре­ми да про­ме­ни све­та.

Фик­ци­я­та в ро­ма­на не ме драз­не­ше, при­е­мах я и в ки­но­то. Тя нах­лу­ва­ше в мен съв­сем ес­тес­т­ве­но, при­е­мах я ка­то ед­на въз­мож­на ре­ал­ност, как­то впро­чем и соб­с­т­ве­ни­те си меч­ти. Иг­ра­та на ар­тис­ти­те в ки­но­то не пре­диз­вик­ва­ше у мен то­ва не­о­бяс­ни­мо при­тес­не­ние и драз­не­не, ко­е­то пре­диз­вик­ва­ше ед­но те­ат­рал­но пред­с­тав­ле­ние.

За­що те­ат­рал­на­та ре­ал­ност не ус­пя­ва­ше да ме зав­ла­дее? За­що ней­на­та ис­тин­ност ми из­г­леж­да­ше фал­ши­ва? И за­що ми се стру­ва­ше, че фал­ши­во­то ис­ка да ми­не за ис­тин­но, да го за­ме­ни? В ар­тис­ти­те ли бе­ше греш­ка­та? Или в тек­с­та? Или в мен? Стру­ва ми се, че се­га раз­би­рам, че то­ва, ко­е­то ме е драз­не­ло в те­а­тъ­ра, е при­със­т­ви­е­то на “теп­сия” на дейс­т­ва­щи ли­ца от плът и кръв. Ма­те­ри­ал­но­то им при­със­т­вие раз­ру­ша­ва­ше фик­ци­я­та. Там ся­каш има­ше два пла­на на ре­ал­ност­та ­ ре­ал­на­та, ма­те­ри­ал­на, оп­раз­не­на и ог­ра­ни­че­на по сво­е­то съ­дър­жа­ние ре­ал­ност на жи­ви най-обик­но­ве­ни хо­ра, ко­и­то се дви­жат и го­во­рят по сце­на­та, и ре­ал­ност­та на въ­об­ра­же­ни­е­то; зас­та­на­ли ед­на сре­щу дру­га те не се пок­ри­ва­ха, не мо­жеха да се сле­ят; то­ва бя­ха две ан­та­го­нис­тич­ни все­ле­ни, ко­и­то не ус­пя­ват да се обе­ди­нят и сме­сят ед­на с дру­га.

И на­ис­ти­на бе­ше точ­но та­ка: все­ки жест, вся­ко по­ве­де­ние, вся­ка реп­ли­ка, из­ре­че­на на сце­на­та, раз­ру­ша­ва­ше пред очи­те ми ед­на все­ле­на, ко­я­то то­зи жест, то­ва по­ве­де­ние, та­зи реп­ли­ка то­ку-що бе по­ро­ди­ла; или я раз­ру­ша­ва­ха още пре­ди да са я по­ро­ди­ли: въз­п­ри­е­мах то­ва ка­то ис­тин­с­ки аборт, ка­то не­що пог­реш­но, ка­то ог­ром­на глу­пост. Ако си за­пу­ши­те уши­те, за да не чу­ва­те тан­цо­ва­та му­зи­ка, сви­ре­на от ор­кес­тъ­ра, но про­дъл­жи­те да гле­да­те тан­цу­ва­щи­те, ще ви­ди­те кол­ко те са смеш­ни в без­с­мис­ле­ни­те си дви­же­ния; та­ка и чо­век, по­пад­нал за пръв път на из­пъл­ня­ва­не­то на ня­ка­къв ре­ли­ги­о­зен култ въз­п­ри­е­ма це­лия це­ре­мо­ни­ал ка­то не­що не­раз­би­ра­е­мо и аб­сур­д­но.

Та­ка и аз при­със­т­вах в те­а­тъ­ра, с де­сак­ра­ли­зи­ра­но съзна­ние, и за­то­ва не го об­ли­чах, не го чув­с­т­вах и не му вяр­вах.

То­ест ­ не съм ис­тин­с­ки аматьор в те­а­тъ­ра, още по-мал­ко ­ те­ат­рал. На­ис­ти­на мра­зех те­а­тъ­ра. Отег­ча­ва­ше ме. И все пак не ме отег­ча­ва­ше. Спом­ням си, че в дет­с­т­во­то май­ка ми не мо­же­ше да ме от­къс­не от кук­ле­ния те­а­тър в Люк­сем­бур­г­с­ка­та гра­ди­на. Сто­ях там неп­ре­къс­на­то и мо­жех да из­ка­рам омагьо­сан по це­ли дни. Въп­ре­ки то­ва не се сме­ех. Кук­ле­ни­ят спек­та­къл ме омай­ва­ше с кук­ли­те, ко­и­то го­во­ре­ха, мър­да­ха, би­е­ха се. То­ва бе ис­тин­с­ки спек­та­къл на не­ве­ро­ят­ния, не­о­би­ча­ен свят, по-ис­тин­с­ки от ис­тин­с­кия, и той се пред­с­та­вя­ше пред ме­не в ня­как­ва съв­сем оп­рос­те­на ка­ри­ка­тур­на фор­ма, ся­каш за да под­чер­тае гро­тес­к­ност­та и бру­тал­ност­та на ис­тин­с­ка­та. По-къс­но, чак до­към пет­найс­та­та ми го­ди­на, коя и да е те­ат­рал­на пи­е­са ме зав­ла­дя­ва­ше и имах чув­с­т­во­то, че све­тът е не­о­бик­но­вен и ко­ре­ни­те на то­ва чув­с­т­во бя­ха тъй дъл­бо­ки, че то не ме на­пус­на ни­ко­га. Все­ки спек­та­къл съ­буж­да­ше у ме­не чув­с­т­во­то за стра­нност­та на све­та и ми се стру­ва­ше, че тя е най-доб­ре по­ка­за­на в те­а­тъ­ра. Три­най­сет­го­ди­шен на­пи­сах ед­на пи­е­са ­ пър­во­то ми про­из­ве­де­ние, ­ в ко­я­то ня­ма­ше ни­що не­о­би­чай­но. Бе пат­ри­о­тич­на пи­е­са ­ мла­дост­та из­ви­ня­ва всич­ко.

Ко­га раз­лю­бих те­а­тъ­ра? От мо­мен­та, в кой­то ста­нах мал­ко по-про­зор­лив и у ме­не се по­я­ви кри­ти­чен дух, си да­дох смет­ка за хит­рос­ти­те, за ве­ли­ки­те улов­ки на те­а­тъ­ра, то­ест ­ от мо­мен­та, в кой­то из­гу­бих на­ив­ност­та си. Как­ви те­ат­рал­ни чу­до­ви­ща би­ха мог­ли да ми го въз­вър­нат? И в име­то на как­ва ис­тин­с­ка ма­гия би мо­гъл той, те­а­тъ­рът, да има пре­тен­ци­я­та, че ни омагьос­ва? Ве­че не съ­щес­т­ву­ва ма­ги­я­та, ве­че ня­ма ни­що свя­то: ни­ка­къв сми­съл, ни­как­во оп­рав­да­ние не мо­же да я въз­ро­ди у нас.

Впро­чем ня­ма ни­що по-труд­но от то­ва да пи­шеш за те­а­тъ­ра. Ро­ма­ни­те и по­е­ми­те си съ­щес­т­ву­ват. Ефи­кас­ност­та им не се е при­тъ­пи­ла и след ве­ко­ве. Ин­те­рес­но е да про­че­теш мно­го от нез­на­чи­тел­ни­те про­из­ве­де­ния на ХIХ, ХVIII, ХVII в. И кол­ко още по-ста­ри про­из­ве­де­ния ни ин­те­ре­су­ват! Ця­ла­та жи­во­пис и му­зи­ка  про­дъл­жа­ват да съ­щес­т­ву­ват. И най-дреб­ни­те скул­п­ту­ри  от тол­ко­ва ка­тед­ра­ли са за­па­зи­ли ви­тал­ност­та си и ед­на не­до­сег­на­та све­жест, въл­ну­ва­ща на­ив­ност; и все още ус­пя­ва­ме да усе­тим ар­хи­тек­тур­на­та рит­ми­ка на най-древ­ни па­мет­ни­ци на ци­ви­ли­за­ци­я­та и те се из­п­ра­вят пред нас, го­во­рят ни с ди­рек­тен и то­чен език. А те­а­тъ­рът?

Ня­кои днес уп­рек­ват те­а­тъ­ра, че не е съз­ву­чен с вре­ме­то си. Спо­ред ме­не е пре­ка­ле­но съз­ву­чен. И от то­ва ид­ва не­го­ва­та сла­бост и ефи­мер­ност. Ис­кам да ка­жа, че те­а­тъ­рът е съз­ву­чен с вре­ме­то, но не дос­та­тъч­но. Вся­ка епо­ха изис­к­ва ед­но “нав­ре­мие”, не­ко­му­ни­ка­тив­но във вре­ме­то и в ко­му­ни­ка­тив­ност­та. Раз­би­ра се, че вся­ко не­що е мо­мент, впи­сан в ис­то­ри­я­та. Но и ис­то­ри­я­та е във все­ки един мо­мент: вся­ка ис­то­рия е ва­лид­на са­мо ко­га­то е тран­сис­то­рич­на; в ин­ди­ви­ду­ал­но­то че­тем уни­вер­сал­но­то.

Те­ми­те, из­б­ра­ни от по­ве­че­то ав­то­ри, раз­к­ри­ват един­с­т­ве­но ня­как­ва иде­о­ло­гия, а то­ва е не­що по-древ­но от епо­ха­та. Или пък те­ми­те раз­к­ри­ват ед­на или дру­га час­т­на по­ли­ти­чес­ка ми­съл и пи­е­си­те, ко­и­то ги илюс­т­ри­рат, ще ум­рат за­ед­но с иде­о­ло­ги­и­те, чи­я­то три­бу­на са, ко­га­то те­зи иде­о­ло­гии из­ля­зат от дав­ност. Вся­ка хрис­ти­ян­с­ка гроб­ни­ца, вся­ка гръц­ка или ет­рус­ка над­г­роб­на пло­ча ни въл­ну­ват и ни каз­ват по­ве­че за чо­веш­ка­та съд­ба от ко­я­то и да е ста­ра­тел­но ан­га­жи­ра­на пи­е­са, пре­вър­на­ла се в ин­с­т­ру­мент за из­ра­зя­ва­не на оп­ре­де­ле­на дис­цип­ли­на, сис­те­ма от из­раз­ни сред­с­т­ва, език, раз­лич­ни от при­съ­щи­те є.

Ис­ти­на­та е, че всич­ки ав­то­ри са има­ли за цел ня­как­ва про­па­ган­да. Ве­ли­ки са те­зи, ко­и­то са се про­ва­ли­ли, ко­и­то ­ съз­на­тел­но или не ­ са се до­кос­на­ли до по-дъл­бо­ки и по-уни­вер­сал­ни ис­ти­ни. Ня­ма ни­що по-нет­рай­но от те­ат­рал­ни­те про­из­ве­де­ния. Те се за­дър­жат мно­го крат­ко вре­ме и бър­зо се из­то­ща­ват, раз­к­ри­вай­ки соб­с­т­ве­ни­те си улов­ки.

Чес­т­но ка­за­но, Кор­ней ме отег­ча­ва. Мо­же би го оби­чаме (без да съм си­гу­рен в то­ва) по на­вик. При­ну­де­ни сме. На­ло­жи­ли са ни го в учи­ли­ще. Не мо­га да тър­пя Ши­лер. Пи­е­си­те на Ма­ри­во дъл­го вре­ме ми из­г­леж­да­ха вя­тър­ни­ча­ви. Пи­е­си­те на Мю­се са сла­би, а те­зи на Ви­ни прос­то не ста­ват за иг­ра. Кър­ва­ви­те дра­ми на Юго ме ка­рат да из­бух­вам в смях; в за­мя­на на то­ва, как­во­то и да го­во­рят, труд­но мо­га да се зас­мея на по­ве­че­то от ко­мич­ни­те пи­е­си на Ла­биш. Дю­ма-син и “Да­ма­та с ка­ме­ли­и­те” е не­що смеш­но сан­ти­мен­тал­но. А дру­ги­те? Ос­кар Уайлд? ­ ле­ко­ват; Иб­сен? ­ не­до­дя­лан; Стрин­д­берг? ­ нес­ръ­чен. Един съв­ре­ме­нен ав­тор, чий­то гроб е още пре­сен, Жи­ро­ду, не ви­на­ги ус­пя­ва да пре­ми­не рам­па­та; и той ка­то те­а­тъ­рът на Кок­то из­г­леж­да прес­то­рен, из­кус­т­вен. Бри­лян­т­ност­та му е по­мът­не­на: те­ат­рал­ни­те хват­ки при Кок­то са твър­де оче­вид­ни; хват­ки­те и из­тън­че­ни­те ези­ко­ви улов­ки на Жи­ро­ду все пак си ос­та­ват са­мо хват­ки.

Пи­ран­де­ло пък над­ви­ша­ва пра­ва­та си ­ те­а­тъ­рът му е ос­но­ван вър­ху те­о­рии за лич­ност­та или вър­ху ис­ти­на­та, раз­г­ле­да­на от раз­лич­ни стра­ни, но след пси­хо­а­на­ли­за или дъл­бо­ко пси­хо­ло­ги­чес­ко раз­г­леж­да­не на те­зи те­о­рии те из­г­леж­дат яс­ни ка­то бял ден. Пот­вър­ж­да­вай­ки вер­ност­та на те­о­ри­и­те на Пи­ран­де­ло, мо­дер­на­та пси­хо­ло­гия по не­об­хо­ди­мост сти­га по-да­ле­че ­ в раз­г­леж­да­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша тя оце­ня­ва по дос­тойн­с­т­во Пи­ран­де­ло, но в съ­що­то вре­ме го пра­ви не­дос­та­тъ­чен и без­по­ле­зен, за­що­то из­ри­ча по-на­уч­но ка­за­но­то от Пи­ран­де­ло. То­ест, стой­ност­та на не­го­вия те­а­тър не е в при­но­са му към пси­хо­ло­ги­я­та, а в те­ат­рал­ни­те му ка­чес­т­ва, ко­и­то се кри­ят дру­га­де: при то­зи ав­тор ня­ма раз­к­ри­ва­не на ан­та­го­низ­ма на лич­ност­та, ко­я­то ни ин­те­ре­су­ва, а дра­ма­тич­но пред­с­та­вя­не на то­ва, ко­е­то та­зи лич­ност из­вър­ш­ва. Чис­то те­ат­рал­ни­ят му ин­те­рес е над­на­у­чен, той стои над соб­с­т­ве­на­та си иде­о­ло­гия. Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то ос­та­ва при Пи­ран­де­ло,  е те­ат­рал­на­та ме­ха­ни­ка, иг­ра­та: още ед­но до­ка­за­тел­с­т­во, че те­а­тъ­рът се гра­ди един­с­т­ве­но вър­ху иде­о­ло­ги­я­та или фи­ло­со­фи­я­та, а че той дъл­жи всич­ко един­с­т­ве­но на та­зи иде­о­ло­гия и фи­ло­со­фия; та­ка из­г­ра­ден вър­ху пя­съч­на ос­но­ва, той за­тъ­ва. И са­мо чис­то те­ат­рал­ни­ят му ин­с­тинкт и език го пра­вят все още жив.

Тряб­ва ли да се от­ка­жем от те­а­тъ­ра, щом не мо­жем да му оси­гу­рим пър­вос­те­пен­на ро­ля, щом не мо­жем да го под­чи­ним на дру­ги фор­ми на ду­хов­на изя­ва, на дру­ги из­раз­ни сис­те­ми? Мо­же ли той да по­лу­чи ав­то­но­мия, как­то жи­во­пис­та или му­зи­ка­та?

Те­а­тъ­рът  е ед­но от най-ста­ри­те из­кус­т­ва. И все ми се стру­ва, че не мо­жем да се ли­шим от не­го. Не мо­жем да ус­то­им на же­ла­ни­е­то да по­каз­ва­ме на сце­на­та жи­ви същес­т­ва, ед­нов­ре­мен­но ре­ал­ни и из­мис­ле­ни. Не мо­жем да ус­то­им на нуж­да­та да ги ка­ра­ме да го­во­рят, да жи­ве­ят пред очи­те ни. Вдъх­ва­не­то на жи­вот на соб­с­т­ве­ни­те ни фантазии, раж­да­не­то им ­ то­ва е изу­ми­тел­но прик­лю­че­ние и ни­що не мо­же да го за­ме­ни; по­не при ме­не е та­ка; бях омагьо­сан, ко­га­то на ре­пе­ти­ци­и­те на пър­ва­та ми пи­е­са “Лу­натици” ви­дях как на сце­на­та се раз­д­ви­жи­ха дейс­т­ва­щи ли­ца, про­из­лез­ли от са­мия ме­не. То­ва до­ри ме из­п­ла­ши. С как­во пра­во бях из­вър­шил та­ко­ва не­що? Бе­ше ли поз­во­ле­но? И как бе­ше въз­мож­но пре­во­да­чът Ни­ко­ла Ба­тай да се превър­не в гос­по­дин Мар­тен?... В то­ва имаше не­що дя­вол­с­ко. Та­ка чак ко­га­то слу­чай­но за­поч­нах да пи­ша за те­а­тъ­ра ­ с же­ла­ни­е­то да го ос­мея, ­ го за­о­би­чах и взех да го от­кривам у се­бе си, да го раз­би­рам, той за­поч­на да ме омагьос­ва; то­га­ва раз­б­рах с как­во имен­но тряб­ва да се за­ни­ма­вам.

Ка­зах си, че пи­ше­щи­те за те­а­тъ­ра не бя­ха дос­та­тъч­но ин­те­ли­ген­т­ни, а фи­ло­со­фи­те не мо­же­ха да при­ло­жат в те­а­тъ­ра езика на фи­ло­соф­с­ки­те трак­та­ти; от­к­рих, че в же­ла­ни­е­то си да вне­сат в те­а­тъ­ра из­тън­че­нос­ти и ню­ан­си, те или пре­ка­ля­ват, или са не­дос­та­тъч­ни, или и две­те; ре­ших, че щом те­а­тъ­рът бе прос­то един ока­ян гру­би­ян, ли­шен от ню­ан­си, кой­то ме драз­ни, то той ме драз­ни, за­що­то бе не­дос­та­тъч­но гру­би­ян­с­ки. Пре­ка­ле­но де­бе­лаш­ко­то не е дос­та­тъч­но де­бе­лаш­ко, твър­де тън­ко ню­ан­си­ра­но­то е пре­ка­ле­но ню­ан­си­ра­но.

То­ест, ако стой­ност­та на те­а­тъ­ра е в ог­ру­бя­ва­не­то на ефек­ти­те, то те тряб­ва­ше да се нап­ра­вят още по-гру­би, да се под­чер­та­ят и ак­цен­ти­рат мак­си­мал­но. Из­ли­за­не­то на те­а­тъ­ра от та­зи меж­дин­на зо­на, ко­я­то не е ни­то те­а­тър,  ни­то ли­те­ра­ту­ра, оз­на­ча­ва връ­ща­не­то му в при­съ­щи­те му рам­ки и ес­тес­т­ве­ни гра­ни­ци. Не тряб­ва­ше да се кри­ят кон­ци­те, а нап­ро­тив ­ да се нап­ра­вят още по-ви­ди­ми, оче­вад­ни; тряб­ва­ше да се дос­тиг­не дъ­но­то на гро­тес­ка­та и ка­ри­ка­ту­ра­та, да се над­с­ко­чи блед­но­ва­та­та иро­ния на ду­хо­ви­ти­те са­лон­ни ко­ме­дии. Не са­лон­ни ко­ме­дий­ки, а фарс, до­ве­ден до край­ност па­ро­ди­ен шарж. Ху­мор ­ да, но със сред­с­т­ва­та на бур­лес­ка­та. Ко­мич­но­то тряб­ва­ше да бъ­де гру­бо, без фи­нес, до­ве­де­но до край­ност. Не тряб­ва­ше да има и дра­ма­тич­ни ко­ме­дии. Но да се вър­нем към не­по­но­си­мо­то. Всич­ко тряб­ваше да се до­ве­де до па­рок­си­зъм ­ там имен­но са из­во­ри­те на тра­гич­но­то. Тряб­ва­ше да се съз­да­де те­а­тър на на­си­ли­е­то: на­сил­с­т­ве­но ко­ми­чен и на­сил­с­т­ве­но дра­ма­ти­чен.

Да се из­бег­не пси­хо­ло­ги­я­та, или по-ско­ро тя да по­лу­чи ме­та­фи­зич­ни раз­ме­ри. Те­а­тъ­рът е в ек­с­т­ре­мал­но­то пре­сил­ва­не на чув­с­т­ва­та, ко­е­то раз­мес­т­ва плос­ка­та все­кид­нев­на ре­ал­ност. Та­ка­ва дис­ло­ка­ция тряб­ва­ше да има и в ези­ка, до­ве­де­на до­ри до де­зар­ти­ку­ла­ция.

От дру­га стра­на, ако ар­тис­ти­те ме драз­не­ха, за­що­то ми из­г­леж­да­ха твър­де мал­ко ес­тес­т­ве­ни, тъй ка­то ис­ка­ха да бъ­дат пре­ка­ле­но ес­тес­т­ве­ни, от­ри­чай­ки се от то­ва си же­ла­ние, те мо­же би щя­ха да го сто­рят по-доб­ре по ня­ка­къв друг на­чин. Те не тряб­ва­ше да се стра­ху­ват от то­ва, че ня­ма да бъ­дат ес­тес­т­ве­ни.

За да се от­къс­нем от все­кид­нев­но­то, от оби­чай­но­то, от ум­с­т­ве­ния мър­зел, кой­то скри­ва от нас стран­ност­та на све­та, ни е не­об­хо­ди­мо не­що ка­то ис­тин­с­ки удар с то­я­га. Без ед­на но­ва дев­с­т­ве­ност на ума, без но­во пре­чис­те­но съз­на­ние за ек­зис­тен­ци­ал­на­та ре­ал­ност ня­ма  те­а­тър, ня­ма и из­кус­т­во; тряб­ва да из­вър­шим ня­как­ва дис­ло­ка­ция на ре­ал­но­то, ко­я­то да пред­шес­т­ва пов­тор­на­та му ин­тег­ра­ция.

За пос­ти­га­не­то на то­зи ефект по­ня­ко­га мо­же да се из­пол­з­ва след­ният про­цес ­ да се иг­рае сре­щу тек­с­та. За ня­ка­къв без­смис­лен, аб­сур­ден ко­ми­чен текст ­ теж­ка, тър­жес­т­ве­на и це­ре­мо­ни­ал­на пос­та­нов­ка и ин­тер­п­ре­та­ция. И об­рат­но­то ­ за да из­бег­нем смеш­но­то в лес­но про­ли­ва­ни­те про­чув­с­т­ве­ни съл­зи, мо­жем да пре­об­ра­зим един дра­ма­ти­чен текст, да го ин­тер­п­ре­ти­ра­ме кло­ун­с­ки, чрез фар­са за под­чер­та­ем тра­ги­чес­кия сми­съл на ня­коя пи­е­са. Свет­ли­на­та пра­ви сян­ка­та по-чер­на, сян­ка­та усил­ва свет­ли­на­та. Са­ми­ят аз ни­ко­га не съм ус­пя­вал да раз­бе­ра раз­ли­ка­та меж­ду ко­мич­но­то и тра­гич­но­то. Тъй ка­то ко­мич­но­то е ин­ту­и­ция за аб­сур­д­но­то, то ми из­г­леж­да по-от­чай­ва­що от тра­гич­но­то. В ко­мич­но­то ня­ма из­ход. Каз­вам “от­чай­ва­що”, но всъщ­ност то­ва е из­вън от­ча­я­ни­е­то или на­деж­да­та.

На ня­кои тра­гич­но­то мо­же да се сто­ри в ня­ка­къв сми­съл не­у­доб­но, за­що­то из­ра­зя­ва без­си­ли­е­то на по­бе­де­ния, пре­чу­пен от фа­тал­ни съ­би­тия чо­век; но тра­гич­но­то все пак раз­к­ри­ва ре­ал­ност­та на ед­на фа­тал­ност, на ед­на съд­ба, на за­ко­ни­те, уп­рав­ля­ва­щи все­ле­на­та ­ по­ня­ко­га не­раз­би­ра­е­ми, но ви­на­ги обек­тив­ни. И то­ва чо­веш­ко без­си­лие, та­зи без­по­лез­ност на уси­ли­я­та ни мо­же в ня­ка­къв сми­съл да из­г­леж­да ко­мич­но.

На­ре­къл съм ко­ме­ди­и­те си “ан­ти-пи­е­си”, “ко­мич­ни дра­ми”, а дра­ми­те ­ “псев­до-дра­ми”, “тра­ги­чес­ки фар­со­ве”, за­що­то, стру­ва ми се, ко­мич­но­то е тра­гич­но, а чо­веш­ка­та тра­ге­дия е не­що смеш­но. За днеш­ния кри­ти­чен дух ни­що не мо­же да се при­е­ме съв­сем на се­ри­оз­но, ни­що не мо­же да се при­е­ме и съв­сем на ше­га.

Та­ка пък в пър­ва­та ми пи­е­са “Пле­ши­ва­та пе­ви­ца”, ко­я­то бях за­мис­лил ка­то те­ат­рал­на па­ро­дия, пре­рас­т­ва­ща в па­ро­дия на ня­как­во чо­веш­ко по­ве­де­ние, нав­ли­зай­ки в ба­нал­но­то и до­веж­дай­ки го до край­ност, из­пол­з­вай­ки до кра­ен пре­дел най-из­тър­ка­ни­те кли­ше­та на все­кид­нев­ния език се опи­тах да из­ра­зя она­зи стран­ност, в ко­я­то мис­ля, че е за­тъ­на­ло ця­ло­то ни съ­щес­т­ву­ва­ние. Тра­гич­но и фарс, про­за­ич­но и по­е­тич­но, ре­а­ли­зъм и фан­тас­ти­ка, все­кид­нев­но и не­о­би­чай­но ­ мо­же би то­ва са про­ти­во­ре­чи­ви­те прин­ци­пи (а ня­ма те­а­тър без ан­та­го­нис­тич­ни про­ти­во­ре­чия), ко­и­то из­г­раж­дат ос­но­ва­та на ед­на въз­мож­на те­ат­рал­на кон­с­т­рук­ция. Мо­же би по то­зи на­чин не­ес­тес­т­ве­но­то с не­го­ва­та си­ла и мощ би из­г­леж­да­ло ес­тес­т­ве­но, а пре­ка­ле­но ес­тес­т­ве­но­то ­ не на­ту­ра­лис­тич­но.

Тряб­ва ли да до­ба­вям, че при­ми­тив­ни­ят те­а­тър не е пър­ви­чен; че от­ка­зът от “зак­ръг­ля­не на ъг­ли­те” е точ­но очер­та­ва­не на кон­ту­ри­те и съз­да­ва­не на по-въз­дейс­т­ва­щи фор­ми; че те­а­тъ­рът, из­пол­з­ващ оп­рос­те­ни сред­с­т­ва, не е оп­рос­тя­ващ, сим­п­лис­ти­чен те­а­тър.

Ако схва­ща­ме те­а­тъ­ра ка­то те­а­тър на сло­во­то, то труд­но бих­ме мог­ли да до­пус­нем, че той би имал свой ав­то­но­мен език. Той би мо­гъл един­с­т­ве­но да бъ­де за­ви­сим от дру­ги­те фор­ми на ми­съл­та, ко­и­то се из­ра­зя­ват със сло­во­то; за­ви­сим от фи­ло­со­фи­я­та и от мо­ра­ла. Не­ща­та ста­ват раз­лич­ни, ако при­е­мем, че сло­во­то пред­с­тав­ля­ва ед­ва един от шо­ки­ра­щи­те еле­мен­ти на те­а­тъ­ра. Пър­во, те­а­тъ­рът из­пол­з­ва сло­во­то по свой соб­с­т­вен на­чин ­ то­ва е ди­а­ло­гът, то­ва са сло­вес­ни­те бит­ки, кон­ф­лик­тът. И ако то при ня­кои ав­то­ри е прос­то дис­ку­сия, то то­ва е го­ля­ма­та им греш­ка. Съ­щес­т­ву­ват дру­ги на­чи­ни за те­ат­ра­ли­зи­ра­не на сло­во­то: до­веж­дай­ки го до па­рок­си­зъм, мо­жем да из­в­ле­чем ис­тин­с­ка­та му мяр­ка за те­а­тъ­ра, а тя е в лип­са­та на  мяр­ка; са­ми­те гла­го­ли тряб­ва да се до­ве­дат до край­ни­те си зна­че­ния, реч­та тряб­ва поч­ти да ек­с­п­ло­ди­ра и да се раз­ру­ша­ва в не­въз­мож­ност­та си да съ­дър­жа зна­че­ния.

Но съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но сло­во­то: те­а­тъ­рът е ед­на ис­то­рия, ко­я­то се съ­жи­вя­ва от­но­во с вся­ко пред­с­тав­ле­ние, и съ­щев­ре­мен­но то­ва е ед­на ис­то­рия, ко­я­то виж­да­ме да се из­жи­вя­ва. Те­а­тъ­рът е кол­ко­то ви­зу­а­лен, тол­ко­ва и ау­ди­ти­вен. Той не е по­ре­ди­ца от кар­ти­ни ка­то ки­но­то, а кон­с­т­рук­ция, дви­же­ща се ар­хи­тек­ту­ра от сце­нич­ни изоб­ра­же­ния.

Всич­ко е въз­мож­но в те­а­тъ­ра: и оду­ше­вя­ва­не­то на дейс­т­ва­щи ли­ца, но и ма­те­ри­а­ли­зи­ра­не на мъ­чи­тел­ни стра­хо­ве и на вът­реш­ни при­със­т­вия. То­ест не са­мо е раз­ре­ше­на, но и пре­по­ръ­чи­тел­на е иг­ра­та с ак­се­со­а­ри­те, ожи­вя­ва­не­то на пред­ме­ти­те, вдъх­ва­не­то жи­вот на де­ко­ра, кон­к­ре­ти­зи­ра­не­то на сим­во­ли­те.

И тъй ка­то иг­ра­та, жес­тът, пан­то­ми­ма­та са про­дъл­же­ние на сло­во­то, в мо­мен­та, в кой­то то ста­не не­дос­та­тъч­но, те го за­мес­т­ват; всич­ки ма­те­ри­ал­ни сце­нич­ни еле­мен­ти мо­гат да го обо­га­тят. Из­пол­з­ва­не­то на ак­се­со­а­ри­те е друг проб­лем. (Ар­то е го­во­рил по то­зи въп­рос.)

Ко­га­то каз­ват, че те­а­тъ­рът мо­же да бъ­де един­с­т­ве­но со­ци­а­лен, ни­ма не ста­ва въп­рос всъщ­ност за по­ли­ти­чес­ки те­а­тър (в един или друг сми­съл)? Да бъ­де со­ци­а­лен е ед­но, да бъ­де “со­ци­а­лис­ти­чес­ки”, “мар­к­си­чес­ки”, “фа­шис­т­ки” ­ дру­го; и то из­ра­зя­ва един­с­т­ве­но ня­как­во ог­ра­ни­че­но съз­на­ние ­ кол­ко­то по­ве­че пи­е­си на Брехт гле­дам, тол­ко­ва по­ве­че у ме­не се по­я­вя­ва чув­с­т­во­то, че вре­ме­то  (и не­го­ва­та епо­ха) му убяг­ва: чо­ве­кът там има ед­но из­ме­ре­ние по-мал­ко, не­го­ва­та епо­ха е фал­ши­фи­ци­ра­на от ед­на иде­о­ло­гия, ко­я­то ог­ра­ни­ча­ва по­ле­то є на дейс­т­вие; то­ва е греш­ка, об­ща за всич­ки иде­о­ло­зи и хо­ра, ог­ра­ни­че­ни от соб­с­т­ве­ния си фа­на­ти­зъм.

И пос­ле, чо­век се со­ци­а­ли­зи­ра въп­ре­ки са­мия се­бе си, тъй ка­то всич­ки при­те­жа­ва­ме ня­ка­къв ис­то­ри­чес­ки ком­п­лекс и сме част от кон­к­ре­тен ис­то­ри­чес­ки мо­мент (кой­то, впро­чем, да­леч не мо­же да ни об­се­би из­ця­ло, нап­ро­тив ­ той из­ра­зя­ва и съ­дър­жа най-не­съ­щес­т­ве­на­та част от са­ми­те нас).

Те­а­тъ­рът мо­же да бъ­де един­с­т­ве­но те­а­тър, ма­кар че спо­ред ня­кои съв­ре­мен­ни спе­ци­а­лис­ти по “те­ат­ро­ло­гия” та­зи иден­тич­ност е са­ма по се­бе си не­вер­на и фал­ши­ва (то­ва пък ми из­г­леж­да най-не­ве­ро­ят­ния и смай­ващ па­ра­докс).

За те­зи “док­то­ри” те­а­тъ­рът, би­дей­ки не­що раз­лич­но от те­а­тъ­ра, е иде­о­ло­гия, але­го­рия, по­ли­ти­ка, за­се­да­ние, есе или ли­те­ра­ту­ра. То­ва е тол­ко­ва не­вяр­но, кол­ко­то ако за­поч­нем да твър­дим, че му­зи­ка­та тряб­ва да бъ­де ар­хе­о­ло­гия; жи­во­пис­та ­ фи­зи­ка или ма­те­ма­ти­ка. А те­ни­сът всич­ко дру­го, но не и те­нис.

Ако при­е­мем, че всич­ко до­тук ка­за­но не е не­вяр­но, то мо­га да бъ­да об­ви­нен, че не каз­вам ни­що но­во. А пък ако ме об­ви­нят, че то­ва са аз­буч­ни ис­ти­ни, бих бил съв­сем щас­т­лив, тъй ка­то смя­там, че най-труд­но се от­к­ри­ват пър­вич­ни­те ис­ти­ни, ос­нов­ни­те си­гур­ни по­ло­же­ния. Са­ми­те фи­ло­со­фи тър­сят аб­со­лют­но си­гур­ни­те пред­пос­тав­ки на не­ща­та. Пър­вич­ни­те ис­ти­ни пред­с­тав­ля­ват точ­но то­ва, ко­е­то ни убяг­ва, ко­е­то заб­ра­вя­ме. Ето за­що дос­ти­га­ме до не­у­доб­ни по­ло­же­ния и прес­та­ва­ме да се раз­би­ра­ме един с друг.

Впро­чем всич­ко, ко­е­то каз­вам, не е пред­ва­ри­тел­но въз­п­ри­е­та те­о­рия за дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во. То не пред­шес­т­ва­ше, а дой­де след лич­ния ми опит в те­а­тъ­ра. Иде­и­те ми се по­ро­ди­ха след раз­съж­де­ния  вър­ху соб­с­т­ве­ни­те ми, доб­ри или ло­ши тво­ре­ния. Иде­и­те дой­до­ха след фак­та. Ня­мах идеи, пре­ди да съм на­пи­сал ко­я­то и да е пи­е­са. Те се по­я­вя­ва­ха след на­пис­ва­не­то є или ко­га­то не пи­шех ни­що. Мис­ля, че ху­до­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во е спон­тан­но. За мен по­не е та­ка. Още вед­нъж ис­кам да пов­то­ря, че то­ва ва­жи най-ве­че за са­мия ме­не; но ако мо­жех да по­вяр­вам, че в се­бе си съм от­к­рил пос­то­ян­ни­те ин­с­тин­к­тив­ни схе­ми на обек­тив­на­та при­ро­да на те­а­тъ­ра, че съм раз­к­рил по­не мал­ка част от същ­ност­та му, бих се гор­дял. Вся­ка те­о­рия на­ми­ра от­ра­же­ние един­с­т­вено в не­вер­но­то, вто­рич­но, из­к­ри­ве­но, фал­ши­во съз­на­ние; за чо­ве­ка на из­кус­т­во­то един­с­т­ве­но вяр­но е то­ва, ко­е­то той не за­им­с­т­ва от дру­ги­те.

Тъй ка­то ме на­ри­чат “аван­гар­ден” ав­тор, не­ка сам си нав­ле­ка уп­ре­ка, че ни­що не съм от­к­рил. Мис­ля, че не­ща­та се от­к­ри­ват, ко­га­то ги из­мис­ляш, из­мис­ли­ца­та е от­к­ри­ва­тел­с­т­во или пре­от­к­ри­ва­не; и ако ме счи­тат за аван­гар­дист, то греш­ка­та не е моя. Кри­ти­ка­та смя­та, че съм та­къв. То­ва е без зна­че­ние. Де­фи­ни­ция ка­то вся­ка дру­га. Тя ни­що не оз­на­ча­ва. Прос­то ети­кет.

Й. ЙО­НЕС­КО, Есе­та, Пре­вод от Ну­вел Ре­вю Фран­сез, фев­ру­а­ри 1958. Вж. сп. Гес­тус, кн. 7/8, 1990 г.