Главният персонаж в романа на Уелбек „Подчинение“ е 40-годишен университетски преподавател в Сорбона 3 /Сансие/ - където, между другото, е специализирал през 1976 г. авторът на това непретенциозно есе. В житейската философия на литературния историк Франсоа се вписват като в модернистичен пачуърк най-напред изтънчените морбидни психически нагласи характерни за „героите“ на романиста-декадент Карл-Йорис Юисманс – авторът от втората половина на 19-ти век, върху чието творчество, след дългогодишно задълбочено критическо изследване,  е изградил академичната си кариера „героят“ на Уелбек. Университетският преподавател Франсоа се е вживял до такава степен в изучаването на сложната психография и почерка на писателят-денди Юисманс, че много често се замисля дали не е негов аватар, обречен да живее век по-късно, т.е. на прехода от 20-ти към 21-ви век.

   Макар че литературоведът Франсоа преподава на студентите си френските автори, живели и творили през 19-ти век, в неговата житейска философия се вписват и странните и често провокативни психологически нагласи, които могат да се открият в характерите на героите на цяла плеяда философи и романисти от 18-ти и 20-ти век като Жан-Жак Русо, Жан-Пол Сартър, Албер Камю, както и на екстравагантния романист –интимист Чарлз Буковски.

   Протагонистът в романа на Уелбек притежава пословичната искреност, прямота и безпощадна морална самокритичност на Жан-Жак в първия значим изповеден роман в просвещенската френска литература – „Изповедите“ на Русо. На литератуния изследовател Франсоа са присъщи и някои от морбидните аутсайдерски мании на „героя“ на Сартър Рокантен в романа му „Погнусата“ – архитип на мнителния и затворен интелектуален труженик, отдаден на едно „научно издследване“ със съмнителна приносна значимост. В интимния живот на безмилостно самокритичния университетски полуотшелник в „Подчинение“ се натъкваме и на смайващ непукизъм, характерен за „героя“ на Камю Мьорсо в романа му „Чужденецът“, където, макар и хладно индиферентен към чувството на Мари, което за негова голяма изненада тя определя като „любов“, стреля и убива от ревност мъж, привидил му се като „съперник“.  По примера на скандалния Буковски Уелбек, с присъщия му усет за радикалната епатация, наследен от любимия му автор-декадент, посвещава цяла страница на детайлното описание на знойното фелацио, с което чувствената еврейка Мириам прави отчаяна заявка да внуши на индиферентния си  партньор, че силната любов е заредена със сериозно предизвестие на готовността й за брачен ангажимент.

     Преди няколко години, за международна конференция във ВТУ, подготвих скромен мой прочит на култовия роман на Юисманс “A rebours”, чието заглавие е трудно преводимо на български език – възможни са вариантите „Наопаки“, „Заднешком“, „Срещу течението“. Върху редица смайващи странности и провокативни приумици в поведението на протагониста в “A rebours” Дез Есент  се калкират и описанията на изумяващата откритост и провокативна освободеност на поведението на „героя“ Франсоа в „Подчинение“. Наистина, за сетен път Мишел Уелбек отстоява с този си провокативен роман-антиципация прозвището си “l’enfant terrible”, т.е. ужасното дете или неподвластното на възпитание дете в най-новата френска литература.

   Преди да се спра на две шокиращи нашата българска свенлива представа за откровеност в интимните споделяния, ще припомня само една добре позната теза на Фройд, според когото либидото, т.е. неосъзнатите силни подтици на То-то, зараждащи се в зоната на несъзнателното  на нашата психика се удържат много трудно от Цербера /Свръх-аза/, господстващ в зоната на ясното съзнание. Психиатърът от Виена въвежда в изясняването на динамичния механизъм, чрез който „се уреждат“ драматичните взаимоотношения между То-то и Свръх-аза, термина „сюблимация“, с който, според мен, се означават усилията на съобразяващия се винаги със социалните условности човешки интелект да се приобщи към социума.

 С големи извинения пред професионалните-фройдисти заради опростенческото ми обяснение на подмолната ежедневна „битка на нагона с интелекта“ продължавам експресния си опит да осветя поне с два пасажа, вградени дръзко в повествованието на „Подчинение“, неуспеха на „героя“ Франсоа, въпреки високата му интелектуална позиция, да постигне чрез „сюблимацията“  укротяването на „либидото“, което при него се указва единственото убежище, от което може да се възроди в дендистката му душа естественият човешки порив към щастие в любовта и брака.

    Всъщност, много преди да възникне и се наложи официално от „Ислямско братство“ идеята за задължителността на полигамния брак, Франсоа, аватарът на Юисманс в „Подчинение“, е вкусвал много пъти благините на полигамното съжителство благодарение на многобройните користни авантюристични набези на неговите „тъпи бакалавърки и магистрантки“.

   Тук е нужно да уточня, че литературоведът-специалист по 19-ти век не храни абсолютно никакви илюзии, че университетските семинарни занятия по литература ще допринесат за повишаването на интелектуалния уровен на неговите студентки, облечени във впити, провокативно къси поли, т.е. по маниера на своя декадентски гуру Юисманс Франсоа, още преди възцаряването на режима на „Ислямско братство“ във Франция, е убеден в краха на Сюблимацията, в пълното сливане на двете фройдиски „зони“ в психиката на неговите питомки – изкусно прикриващи се жрици на всемогъществото на либидото.

    С епатираща откровеност литературоведът-денди Франсоа споделя: „Интересът ми към интелектуалния живот спадна значително; социалният ми живот вече не ме задоволява повече от телесното ми съществуване. За мен той вече се  свежда до поредица битови неприятности – запушена мивка, прекъснат Интернет, отнети точки от щофьорската ми книжка, немарлива домашна прислужница, грешка в данъчната ми декларация – които следват непрекъсато една след друга и не ми дават мира...“

   И тук идва още по-смайващото признание на съвременния аватар на декадента Юисманс отпреди два века относно неподвластният медиатор на инпулсите на фройдисткото То, сгушен в центъра на мъжката телесна долница. Тук дори романистът-интимист Буковски би се изчервил, а да не говорим за автоцензурата, която веднага ще напълзи бъдещия преводач или преводачка на романа на Уелбек на български: „Всъщност хеят ми е единственият от органите ми, който никога не се е появявал в съзнанието ми чрез посредничеството на болката, но винаги ми се е  представял чрез насладата. Скромен по размери, но як, той винаги ми е служил вярно – в края на краищата, точно обратното, може би именно аз съм му бил слуга. Тази идея би могла да се поддържа, но в този случай неговата властническа палка е била достатъчно нежна. Той никога не ми е давал заповеди, понякога кротко ме е подтиквал, без рязкост и без гняв, да се замесвам повече в обществения живот...“

   Всъщност, медиаторът на фройдисткото То става обект на знойно фелацио, след което „героят“ на Уелбек, по волята вече на разтърсващите политически промени връхлетели Франция, се ангажира в социалните пробеми. И тази сцена в „Подчиние“ със сигурност ще активира автоцензурата на българския преводач на романа. Тук аз ще разгледам знаковото значение на сцената с фелациото като нов етап в динамиката на двубоя между либидото и интелекта   у Франсоа. Духовният двойник на любимия му автор Юисманс следва стриктно повелите на френския гуру-декадент. В романа си „В семейството“ Юисманс е формулирал представата си за идеалната съпруга, която ще съвпадне с днешната представа на някои българи-любители на разкрепостените вицове. Наистина в интимния си живот папата на френските декаденти търпи крах, заради претенциозната си мъжка взискателност да търси за съпруга жена, у която „да се съчетават въртокъщницата и проститутката“.

    В монотонния живот на безилюзорния Франсоа обажданията и приятелските визити в дома му на двойно по-малката от него на години еврейка Мириам са единствените интимни случвания, които все още поддържат надеждата му за възвръщане към любовния трепет. Но съвременният аватар на Дез Есент демонстрира на моменти такава отстраненост от любовта и дори секса, които го сродяват като поведение със странните пируети в настроението, на което е подвластен „героят“ Мьорсо в романа на Камю „Чужденецът“. След една нереализирана докрай интимна среща  с Мириам, поради необясними за самия него „настроения“, Франсоа е връхлетян отново от предизвикателно късополата млада еврейка, който нахълтва в дома му с още по-къса пола, за да му съобщи съкрушителната вест: Поради страх от репресии след предстоящото възлизане на „Ислямско братство“ по парадната стълба на Елисейския дворец, родителите на девойката, заедно с нея, се изселват в Израел.   

    Заражда се драматична ситуация, която екзистенциалистът Сартър би определил като „гранична“. Жената Мириам изиграва брилянтно прецизно оркестриран от либидото й зноен интимен мизансцен на фелациото, в който екзалтиращите детайли като че ли са нацелени към активирането на Свръхаза /интелекта/ у изтерзания от задълбочаващата се бездна на самотата около него любовен партньор. И отново след знойното фелацио на последното му сексзавоевание Франсоа не успява да постигне сюблимацията на изтънчено провокираното му То, която би била единствения му разумен излаз, под напора на надвисващата социална катастрофа, към мисълта за логичния завършек на една толкова пламенна всеотдайност – споделената любов.

   Преди да увлече читателя на „Подчинение“ в бедствената спирала на социалната и политическа криза, в която вихрено пропада Франция, хипнотизирана от триумфалното възшествие на „Ислямското братство“ „ужасното дете“ на съвременния френски роман подробно проследява интелектуалното падение на един депресиран от обсаждащата го самота университетски лектор, у когото девалвацията на социалните му ангажименти е толкова напреднала, че очертаващата се на френския политическия хоризонт задължителна ислямизация на академичната общност на Сорбоната е просто поредната, понесена от неспирния медиен поток, делнична новина.

    И все пак, за ободрявание, припомням: Ние сме пред фентъзи роман-предизвестие, чийто случвания се реализиратк през 2022 година.  

                                                                     Доц. Гено Генов