1. Луций Аней Сенека Млади (1/3/4-65 г.) е римски философ, поет и прозаик, талантлив оратор, виден политически и държавен деец, основател и един от най-изтъкнатите представители на римската (т. нар. Нова) стоическа философия, акцентирана най-вече в областта на етиката и представляваща последен и заключителен етап в историята на стоицизма.

Роден е в град Кордуба (днес Кордова), провинция Бетика в Южна Испания, която тогава е била римска провинция. Произхожда от богат аристократически род, син на Луций Аней Сенека Стари. Тъй като на младини е страдал от бронхиална астма, той често пъти е бил спохождан от мисълта за самоубийство; и тъй като още на младини е бил счел, че яденето на месна храна е безнравствено, станал пълен вегетарианец, благодарение на което започнал да възприема живота като лек и приятен, но впоследствие се отказал от вегетарианството, за да не бъде заподозрян като последовател на религиозна секта, която по онова време била преследвана от римския закон.

През 30-те години Сенека Млади се е занимавал с адвокатска дейност, а през периода от 37 до 41 г., по време на управлението на император Калигула, е бил член на Сената и актуално известен адвокат и писател. Според историците след като младият и талантлив оратор бил произнесъл една блестяща реч в Сената, това предизвикало неимоверна завист у император Клавдий и през 41 г. той наредил да го убият, но една от императорските наложници успяла да убеди императора, че Сенека е безнадеждно болен и без това скоро ще умре, поради което не си заслужава да го убива директно. През същата година Месалина, съпругата на Клавдий, го обвинила в прелюбодеяние с една от племенниците на императора, и след като Клавдий склонил да не го убие, го изпратил на заточение в Корсика. След почти девет години заточение, след като Месалина била убита през 48 г. и съпруга на Клавдий станала Агрипина, тя се застъпила за него и през 49 г. той бил не само освободен, но и назначен за възпитател (наставник) на сина й - младия Нерон.

Когато по-късно, през 54 г., в хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и на престола встъпил 16-годишният Нерон, Сенека станал негов най-близък съветник и автор на речите му, а благосклонността на императора му дала възможност да натрупа огромно благосъстояние. При убийството през 59 г. на Агрипина, майката на Нерон, той поддържал версията за самоубийство, с което фактически оправдавал убийството й, което изострило взаимоотношенията му с императора, и той започнал да губи влиянието си върху него. После, успоредно с увеличаването на броя на престъпленията на Нерон се увеличавали и интригите срещу Сенека, а след смъртта на Бур през 62 г. той се оттеглил от политическата си дейност и се отдал само на интелектуални занимания. Това му оттегляне, обаче, още повече засилило подозренията против него на Нерон и през 65 г. той бил заподозрян в косвено участие в организирания от Калпурний Пизон заговор против императора и бил принуден да се самоубие по класическия римски образец, като си прерязал вените.

Хронологията на повечето от произведенията му е спорна, а редица от неговите съчиненията са известни само като заглавия. Автор е на 120 “Нравствени писма (послания) до Луций” (Epistolae morales ad Lucilium), на посветен на метеорологическите явления трактат в 7 книги, озаглавен “Естественонаучни въпроси” (Naturales quaestiones), на остроумната и злобна менипова сатира “Отиквяването на божествения Клавдий” или “Превръщането на божествения Клавдий в тиква” (Divi Claudii apocolocyntosis), както и на диалозите: “За благодеянията” (De beneficiis), “За гнева” (De ira), “За снизходителността” (De clementia), “За твърдостта на мъдрия” (De Constantia sapientis), “За провидението” (De providentia), “За отдиха” (De otio), “За щастливия живот” (De vita beata), “За краткостта на живота” (De brevitate vitae). Автор е, също така, и на девет трагедии: “Медея” (Medea), “Едип” (Oedipus), “Федра или Иполит” (Phaedra vel Hipolytus), “Агамемнон” (Agamemnon), “Троянките или Хекуба” (Troades vel Hecuba), “Тиест” (Tyestes), “Финикийките или Тиваида“ (Phoenissae vel Thebais), “Обезумелият Херкулес” (Hercules Furens), “Херкулес на Ета” (Hercules Oetaeus)

2. Макар и животът на Сенека Млади да е бил осеян с редица житейски и политически компромиси, теоретическото му наследство е белязано от безукорно последователната защита на каузата на философията. При това той достатъчно ясно се е проявявал като противник на т. нар. чиста, умозрителна и откъсната от житейската практика философия, при което е определял философията като такова знание, което надхвърля повърхностните представи за живота, което се съобразява с културните ценности на миналото и формира духа на човека, което дава възможност на човека да изгражда свой собствен стил на поведение и което представлява надеждно средство за духовно усъвършенствуване на хората. Той подчертава, че именно философията е интелектуалният инструмент, благодарение на който човек може да отграничава прикриващите се под формата на добродетели пороци - страхливостта, която се представя като предпазливост; леността и мързелът, които се представят като умереност; наглостта, която се прикрива под маската на смело предизвикателство; както и прикриващите се зад привидната почтеност безсрамие и липса на вътрешни задръжки.

Според него в едно общество, което е дълбоко обременено от деформиращите образци на злото именно философията е призвана да бъде искрен наставник и водител, противодействуващ на разминаването на морала и практиката, да бъде своеобразна медицина на човешката душа и надеждна опора на индивида. Във връзка с това изрично издига и подчертава епикурейската максима, че “свободата на личността преминава през робството на философията”. Според него така както политиката показва на човека как не трябва да се живее, така и философията показва единствената и най-сигурната гаранция за “нравственото здраве”.

Заслужава внимание фактът, че във философията на Сенека Млади етиката не е изместила напълно физиката, и натурфилософските възгледи все още имат свой собствен терен и представляват теоретична алтернатива на механичния атомизъм. За Сенека Млади светът е “направляван” от провидението и представлява динамична природа както с вътрешна кохезия между елементите, така и с вътрешно напрежение между тях. Според него именно “действието на духа” е “движещата жизнена сила на всички неща” и “най-активния елемент на природата”, а следващите основни елементи са въздухът, огънят, водата и земята, като самият живот възниква от влагата и завършва в огъня, който завладява и обхваща в себе си целия свят, предизвиквайки “световен пожар”.

Според него “материята тъне в неподвижност”, но е “готова да стане всичко, ако бъде приведена в движение”, а в движение тя може да бъде приведена само от разума, който има способността да придава на природата всякаква форма и да извайва всякакви предмети, и така всяко нещо се състои от това, което го създава, и от онова, от което е създадено. В натурфилософското стоическо учение на Сенека Млади действуващото в природата “активно начало” встъпва като разум, логос, съдба, провидение, бог (представен в образа на Юпитер и като “вселенска мисъл”). При това най-характерната черта на всичките натурфилософски определения в учението на Сенека Млади е, че те служат като непосредствена теоретическа предпоставка за етиката, идеите на която са достатъчно ясно дистанцирани от всички крайности и твърдо ориентирани към умереността, хармонията и добродетелта.

Според Сенека Млади всеки човек е длъжен да държи душата си готова за поход към добродетелта и щастието, но за да може това да бъде осъществено, е необходимо постигането на пълна независимост от външните блага – от богатствата, славата и пр., тъй като “добродетелта е независима от материалното благополучие”, “свободата на индивида не може да минава през робството на тялото”; и поради това “най-унизително е съществуването на онези, които всичко измерват с мярката на плътта”; тъй като “онова, което моделира истинския облик на човека, са неговите вътрешни блага, сред които най-важното е разумът ( мъдростта)”.

Една от най-характерните черти на моралната философия на Сенека Млади е нейният индивидуализъм, намерил най-пълен израз в изискването “човек да принадлежи на себе си и да бъде господар на себе си”, защото “който притежава макар и само себе си, всъщност притежава всичко”, всъщност “притежава способността да постъпва доблестно, да издържа на изпитанията на външните условия”, което е и “единствената гаранция за оцеляване на личността”. Разглеждайки въпроса за нравственото съвършенство, той го определя като “доминация на разума и добродетелта” и подчертава, че така както “Фидий е имал способността да твори произведения на изкуството не само от слонова кост, но и от бронз, мрамор или камък, по същия начин и философът (мъдрецът) има способността да показва добродетелта както в условията на богатството, така и в условията на бедността, както в условията на родината, така и в изгнание, както като пълководец, така и както войник, и както като здрав, така и като инвалид

  Главното съчинение на Сенека е “Писма до Луцилий”, съдържащо 124 писма. Писмата са адресирани до приятеля му Луцилий, който от епикурейството преминава на позициите на стоицизма.

LXV,2 ...”Ти знаеш, че нашите стоици приемат две начала при създаването на всички неща: материята и причината. Материята лежи неподвижно, податлива е на всякакво въздействие и е инертна дотогава, докато някой не я постави в движение. Причината обаче, т.е. разумът, оформя материята, преобразява я както пожелае и създава от нея различни произведения. Трябва следователно да има откъде нещо да произлезе, а след това да има и онова, чрез което то ще се създаде; последното е причината, а първото – материята.”

ІІ. 35...”Въпросите на съдбата налагат своето право по друг начин. И никаква молитва не е в състояние да ги трогне. Те не се отклоняват от своя път нито от милосърдие, нито от снизхождение. Нищо не е в състояние да възпре техния бяг; веднъж тръгнали на път, те протичат съобразно установения ред. Както водата на бързите потоци не тече обратно и не се задържа по пътя, защото водната маса, която следва след нея, тласка напред онази, която е пред нея, по същия начин и веригата на събитията се подчинява на вечния въртеж на съдбата, а нейният пръв закон е да се съобразява със своите собствени наредби.”

CVII. 7-11...”Ние не сме в състояние да променим световните отношения. Ние сме в състояние да сторим само това: да придобием голямо мъжество, което подобава на добродетелния човек, и с негова помощ да понасяме всичко, което съдбата ни носи, и да не спорим с природата. А природата внася промени в онова царство, което ти виждаш...Вечността се изгражда от противоположности. Към този именно закон сме длъжни да приспособим нашия дух, него трябва да следваме, на него трябва да се подчиняваме...Съдбата води този, който желае и влече онзи, който не желае.”

LXVI, 32 – 39 ...”Сам разумът винаги се придържа към своите съждения, защото той не е роб, а повелител на чувствата. Разумът е равен на разума, както правилното на правилното. Следователно добродетелта е равна на добродетелта, щом тя е правилността на разума. Всяка добродетел е разум. Тя е разум, ако е правилна. А щом като е правилна, тя е равна на друга /добродетел/. Какъвто е разумът, такива са постъпките на хората...Чувствата не могат да съдят за доброто и злото; те не знаят какво е полезно и какво безполезно...Разумът е съдията на доброто и злото...Казано накратко, обстоятелствата в които се открива благо, понякога противоречат на природата, но благото – никога; нали не може да има благо без разума, а разумът следва природата.”

LXV, 24...”Онова, което в света е бог, в човека е душата; онова, което в света е материята, в нас това е тялото. Нека по-лошото да служи на по-доброто. Нека да бъдем храбри пред лицето на всичко случайно, без да се страхуваме нито от оскърбления, нито от рани, нито от окови, нито от нужда. Какво собствено представлява смъртта? Или край, или преселение. Не се страхувам да престана да бъда. Нали е все едно? Не се страхувам от преселението. Нали никъде няма да съм в такава теснотия?”

XLVII, 1 – 17...”Беше ми приятно да узная от приятели, които са те посетили, че ти се отнасяш с робите простичко и ги третираш на равна нога; в това проличава твоето благоразумие и твоята образованост. Но някой ще ти рече: но нали това са роби? Да, но и те са хора. Та нали са роби? Да, но и те живеят под един покрив с тебе. Но нали са роби? Да, но те са кротки и смирени приятели. Но нали все пак са роби? Да, но те са твои другари по робство, щом като помислиш само, че и те, и ние сме еднакво подвластни на съдбата...Ще кажат: та нали те са роби? Да, но този роб притежава свободен дух. А кажете ми кой не робува в един или в друг смисъл! Ето например един човек е роб на похотта, друг – на користната алчност, трети – на амбициозността...Но няма по-голямо робство от доброволното робство. Нека кресльовците не бъдат пречка да се отнасяш приветливо с робите си и вместо това да им се надуваш и да се отнасяш с тях високомерно; нека по-добре те да те уважават, отколкото да се страхуват от тебе!”

LI 9...”Предложиха ми свобода; заради тази награда се и старая. Ти питаш: какво е това свободата? Това значи да не си роб нито на обстоятелствата, нито на неизбежността, нито на случая. Махни съдбата на едно стъпало от себе си. И когато разбера, че мога повече от нея, тя ще се окаже безсилна пред мен.”

І. Всички желаят, брате Галионе, да живеят щастливо, но никой не е наясно в какво се състои това, което прави живота щастлив...И докато ние блуждаем на посоки, без да имаме водач освен слуховете и несвързаните викове на онези, които ни съпровождат и които ни викат от всички страни, животът ще се износи в кратковременни лутания натам и насам, които ще съкратят неговата трайност, макар и да полагаме денонощно усилия за нашето усъвършенстване. Ето защо нека да определим своята цел и средствата за нейното постигане, но като не се лишаваме от това да изберем някой опитен човек,  който познава основно пътя, по който тръгваме, понеже условията, при които се извършва това странстване, не са същите, както при други пътувания. При последния вид пътувания обикновено ограниченото платно на пътя и местните жители, които разпитваме, не ни позволяват да се заблудим, докато при първия вид странствувания тъкмо най-утъпканите и най-често използваните пътища ни заблуждават най-много. Ето защо трябва преди всичко да се пазим добре от това да не следваме като стадо овце онези, които вървят пред нас, като се отправяме не натам, накъдето трябва да се върви, а накъдето отиват другите. При това обаче нищо друго не ни причинява по-големи беди, отколкото когато се съобразяваме с мнението на хората и когато приемаме за най-правилни онези възгледи, които срещат по-голямо съчувствие и намират много последователи, а при това живеем не според разума, но като подражаваме на другите. Ето откъде произхожда и това огромно натрупване на хора, които се втурват стремглаво едни върху други.

ІІ. Когато се касае за щастливия живот, ти не си в състояние да ме задоволиш, като ми дадеш отговор, който обичайно се дава при гласуването на сенаторите: “Очевидно мнозинството е на тази страна.” Та тъкмо поради това и тази страна не е права! Човечеството все още не се намира в едно толкова бляскаво състояние, щото по-добрите решения да се нравят на мнозинството. Доказателство за едно нещо, че е по-лошо е тълпата. Предмет на нашето изследване трябва да бъде въпросът, кой начин на действие е най-достоен за човека, а не кой се среща най-често. Ще трябва да изследваме следователно въпроса, кое ни прави способни да притежаваме вечно щастие, а не въпроса, какво се нрави на тълпата, която всъщност е най-лошият тълкувател на истината. Аз говоря за вулгарната тълпа без оглед на това, дали се касае за хора, облечени в хламиди или пък за хора, носещи на главите си венци. Аз не се интересувам от цвета на дрехите, с които хората са облечени. Не се доверявам на очите си, когато разглеждам и преценявам човека, аз притежавам една по-добра и по-сигурна светлина, за да различавам истинското от измамното. За душевната доброта нека съди духът...

ІІІ.  И тъй нека се постараем да издирим не привидното щастие, а действителното и постоянно и толкова по-привлекателно щастие, колкото по-дълбоко то се таи в душата. И да изкопаем това съкровище. А то не се намира толкова далеч от нас. То може лесно да се намери; необходима е само да знаем накъде да протегнем ръката си...Считам за необходимо обаче да отбележа, че аз не се присъединявам изключително към едного от главните представители на стоическата философска школа, като си запазвам правото да изразя своето собствено мнение. При това аз ще следвам едного, а на другиго ще кажа да раздели своето мнение. Когато прилагам своето лично заключение след всички останали автори,, аз може би няма да отхвърля нито една теза на своите предшественици и ще кажа само: “Това именно допълнение е от мене.” Впрочем аз съм съгласен с общото правило на всички стоици; аз се съобразявам със съветите на природата; стремя се да не се отклонявам от нея, за да се ръководя от нейния закон и да я вземам за пример. И така животът е щастлив, ако той се съгласува със своята природа, а това не може да се постигне, освен ако човек притежава преди всичко здрав дух и ако се намира постоянно в това състояние на здраве; сетне, ако неговият дух е смел и енергичен, освен това е чудно търпелив, готов да се справи с всякакви обстоятелства, грижлив спрямо тялото си, но без да проявява тревожна мнителност, полага грижи за удовлетворяването на физическите нужди и ако той изобщо се интересува от материалните предимства на живота, без обаче да се възхищава от никое от тях и ако е готов да използува даровете на щастието, без да им робува.Ти разбираш защо не е нужно да добавям и специално, че в резултат на такова разположение на духа и свобода, тъй като по този начин ние сме прогонили всички онези неща, които ни дразнят и плашат. Защото вместо насладите и мръсните съблазни, които са мимолетни и чието ухание даже е вредно, ще настъпи огромно, непоклатима и непроменима радост, а подир нея душевният мир и хармония, влечението, което е съчетано с красота, а всяка жестокост произлиза от немощта.