Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2014 09:57 - ДРЕВНОГРЪЦКАТА ТРАГЕДИЯ - Софокъл и Еврипид - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4877 Коментари: 0 Гласове:
0



                     СОФОКЪЛ /496, Колон - 406 г.пр.н.е., Атина/

 Софокъл (гр. Σοφοκλης) е древногръцки драматург. Роден е през 496 г. пр.н.е. Той е един от тримата велики древногръцки трагици, заедно с Есхил и Еврипид. Според Суда е написал 123 пиеси. Избиран за военен стратег на Атинския полис. Близък приятел на Перикъл, който по онова време насърчава развитието на драмата. Сред творчеството му са известни творби като "Едип цар", "Антигона", "Седемте срещу Тива" и др.

    Според косвени свидетелства е написал 123 пиеси, от които в пълен текст до нас са достигнали  с е д е м:   “Едип цар”, ”Антигона” “Едип в Колон”, “Електра”, “Филоктет”, “Трахинянките” и “Аякс”.  Получил е 24 пъти наградата за най-добър трагически поет в полиса Атина.

“Антигона”/442 г.пр.н.е./

Богдан Богданов: ... Сравнена с “Едип цар”, “Антигона” като че ли е по-понятна и по-съвременна. Просто драматично действие по строеж, тя действа цялостно на зрителя. Устремена към определения трагичен край, с органичната си простота тя носи мъдрост и внушава чувство за непреходност.

Но днес “Антигона” трудно би завладяла изведнъж. Особено при четене тя изисква напрежение и активност, за да се възприеме не само общия, но и конкретният Ј смисъл. Пълната си сила тя може да покаже само на онзи, който е способен да я разбира в нейната собствена мярка. Това ще рече, че тя трябва да се възприема с естетически усет, в който редица знания са преработени до определена чувствителност, спомагаща и даваща перспектива на четенето. Колкото по-чужда на съвременността е една творба, толкова по-активен трябва да бъде читателят и толкова по-пластична възприемателната му способност.

Излиза, че “Антигона” не бива да се чете нито веднъж, нито само два пъти, за да бъде прочетена добре. За да я разберем, излиза още, че трябва да сме погледнали в Омир, в Есхил и Еврипид, в историята на Херодот и Тукидид, да сме натрупали достатъчно знания, върху които да стъпим като на здрава почва. Но обикновената начетеност свършва понякога с изграждането на твърда мярка, която, прилагана грубо, разрушава естествената многозначност на творбата. Затова е необходимо да възстановим емоционалната атмосфера, онзи свят, който непосредствено е бил претворен в художествената материя на “Антигона”.

Първо, не трябва да забравяме, че тя е създадена за изпълнение, и то на антична сцена. Затова в търсенето на естествената мярка на “Антигона” трябва да сменим покрива на съвременния театър с дълбокото синьо небе над Дионисовия театър в Атина и тъмнината, която ни отделя от другите, със слънчевата светлина, свързвала в едно античните зрители. Трябва да си представим разноцветните ярки дрехи, бързата способност на зрителите да се афектират, да спират действието, когато героят ги дразни с нрава си или когато някой актьор играе лошо. Под лъчите на пролетното слънце, заслушани в стиховете на Софокъл, те дишат с отворени гърди донесения от вятъра солен дъх на морето...

Б.Богданов: ... Софокъл високо цени свободата на човека и вярва в силата на човешката природа. Неговият идеализъм се проявява особено в стремежа да създава хората такива, каквито трябва да бъдат, както казва Аристотел в “Поетиката”.12 Но Софокъл има съзнание и за ограничеността на човешките възможности. Голямата тема на неговата трагедия е изменчивостта и непостоянството на човешката съдба, трагедията на героя, когато достига до знанието за тази сила, по-висока от човека. “Няма на света щастливи” - това е лайтмотивът на Софокловата трагика.

Но Софокъл не представя нещастието като чиста игра на боговете и случая. Съществува определена връзка между човешката природа, съдбата и страданието. Причината за нещастието е в надменността на човека, в пренебрегването на божествените закони, в прекалената активност и неумерената свобода. В мярката на недеятелното благоразумие човек може да избегне ударите на съдбата.

Софокъл наблюдавал с безпокойство растящото разслоение в колектива на гражданите, това че личните и партийните интереси надмогвали държавните и търсел средства да съхрани хармонията в религиозната традиция и умерените демократични форми на близкото минало. Негов политически идеал бил благородният, благочестив управник, който се съобразява с мнението на мъдрия съвет. И той като Есхил се възхищавал от аристократа Кимон.

Но политическите и нравствените възгледи на Софокъл остават на повърхостта на делото. В дълбочина поетът постигнал величието на един героичен мироглед, за който може би съзнателно бил неспособен. Неговият човек се издига именно в неумереността и неблагоразумието, в конфликта и гордостта. И само в тази благородна неумереност човешката природа разкрива същността си. Само в трагедията може да се прояви героизъм. Само в нещастието човекът на Софокъл може да покаже своята морална сила и да достигне сладостната висина на съвършенството...

 

Интрига

Б. Богданов:...  Наричат “Антигона” любимата творба на Софокъл, “царица на трагедиите”. Той се занимавал с нея до края на живота си и дори смъртта го заварила зает с коригирането й. Наистина един живот не бил достатъчен за създаването на такава трагедия.

В общи черти нейният сюжет съществувал преди Софокъл. Той му придал логиката на своето време и таланта на своя поетически гений. В стария епически цикъл, който послужил за източник на Софокъл, изобщо липсвал мотивът за погребението на Полиник. Софокъл го взел вероятно от местно тиванско сказание. Показвали едно място край Тива, където съпругата на Полиник Аргия, подпомогната от Антигона, извършила забраненото от градския съвет погребение на Полиник. Когато се явила стражата, Аргия избягала, Антигона била хваната и предадена на наказание.

За пръв път в литературата Антигона се явила в един дитирамб от Ион от Хиос, който може би също свързал епическите образи с местното тиванско сказание. Но Антигона излизала преди Софокъл веднъж и на сцената в “Седемте срещу Тива” на Есхил. Прокълнати от слепия Едип, двамата синове Етеокъл и Полиник влезли във вражда за престола. Полиник - по-младият - потърсил убежище в Аргос и с помощта на Адраст събрал войска и обсадил Тива. Есхил показал Етеокъл като истински демократически водач и защитник на града. Двамата братя се срещат на бойното поле и се убиват. В края на трагедията вестител разгласява решението на съвета: Етеокъл да бъде погребан с почести, а изменникът Полиник да се лиши от погребение. Антигона спори с вестителя, тя търси аргументи да защити Полиник и именно с неговата невинност да извоюва правото на погребение. После, следвана от половината хор, съставен от тивански жени, тя отива да погребе брат си. Сестра й Исмена не дръзва да тръгне срещу решението на съвета и с другата половина се отправя за погребението на Етеокъл.

В “Седемте срещу Тива” Креон дори не е споменат. Но и него Софокъл не измислил. Има свидетелство, че Есхил развил същия сюжет в една загубена трилогия, написана в прослава на демократична Атина. В третата част “Елевзинци” се разказвало за Антигона, която, заловена от стражата в момента, когато погребвала Полиник в семейната гробница, била отведена при Креон. Временен представител на властта, за да спази разпорежданията на съвета, той въпреки родството си с Антигона я осъжда да бъде жива погребана в същата семейна гробница. Но Есхил завършил примирително историята. Херакъл се застъпил и предотвратил това жестоко дело.

От тези източници Софокъл създал нова трагедия с друга мярка и атмосфера. Неговата Исмена става контраст на мъжествената Антигона, един обикнат похват на Софокъл. Явяват се и нови фигури - стражът, Тирезий, Хемон и Евридика. Разказната структура на мита се превръща в мощна драматична конструкция. През сърцето на атинската демокрация и таланта на Софокъл епичният сюжет се издига до истинска трагедия. Докато в другия шедьовър на Софокъл “Едип цар” Едип е сам срещу желязната воля на събитията, в “Антигона” волята на съдбата е волята на две силни натури - Антигона и новият цар Креон. В това противопоставяне Софокъл открива равновесието на цялата трагедия. Според Хегел конфликтът в “Антигона” е между два изключващи се принципа: държавността и семейството, дългът към отечеството и дългът към непогребания брат. Всъщност той се изразил абстрактно като философ. Конфликтът е между две лица, способни докрай да отстояват един принцип. Той би бил невъзможен, ако те не бяха такива, каквито ги е създал поетът. В това се проявява неговата творческа природа: за да внуши някаква идея, той я очовечава дотам, че тя става характер...

 

Персонажи: Антигона, Исмена, Креон, Хемон

Б. Богданов: ... Контрастът не случайно е архитектоника на “Антигона”. Той е превърнатата в структура същност на трагедията. Конфликта пораждат характерите, а те трябва да се представят в контраст, за да се запази равновесието между изключителност и достоверност. Контрастът тълкува човешкия характер и го превежда на езика на драмата.

Благодарение на контраста в “Антигона” всичко е съществено и точно. Прологът започва изведнъж с въпроса на Антигона - знае ли Исмена за заповедта на Креон, с която Полиник се лишава от погребение. Исмена не знае, чула е само, че аргивските войски са си отишли през нощта, но не е нито скръбна, нито радостна. Две различни настроения, които веднага ще се засилят и развият в своята противоположност. Антигона иска помощта на сестра си, за да извършат обреда над мъртвия. “Въпреки забраната?” - ахва Исмена и всичко е свършено. С нейната уплаха решението на Антигона става дело на живот и смърт. Тя ще погребе брат си, защото го обича, защото е дъщеря на благородни родители и защото така повеляват вечните божи закони, които Креон няма право да престъпва. И колкото женствеността и естествената мекота на Исменината мисъл натрупват аргументи, за да я разубедят, толкова твърдостта на Антигона расте. Няма значение, че е жена, че е горчив опитът на целия им род и че постъпката й граничи с невъзможното. В бърза градация тя става гневна и непримирима.

“Но остави ме с мойта необмисленост

да страдам. Знам, не ще пострадам толкова,

че да не бъде мойта смърт - прекрасна смърт.”

Б. Богданов: ... Изключителните характери на Антигона и Креон са вече готови за конфликта. Софокъл не само ги извежда на сцената, той ги оставя сами да се създадат. Сега поетът си почива в песента на хора: способен е човекът, той покорява земята и морето, “владее слово и дух крилат”, но силата му е толкова голяма, че може да “потъпква родния закон и божията света правда”. Загубила мярка, мощта се изражда в дързост и доброто се превръща в зло. Доброто е мярката, а лошото - крайността. Това са моралните термини на гръцката класика, това са термините и на “Антигона”.

Най-после Антигона и Креон са изправени един срещу друг. Твърдостта им е убедително показана, никой от тях няма да отстъпи. Стражът води девойката пред Креон, хванали са я при самия труп да върши обреда. Тя дръзнала да презре царската заповед, а не “някой дързък мъж”, както мислеше Креон. Възрастта и полът й подчертават нейната нравствена сила и увеличават яростта на Креон. А стражът е доволен, изпълнил е делото си:

“Да те не дебне зло - това е радостно,

ала да водиш към беда приятели,

е тежка скръб. Но всичко туй не е за мен

тъй важно, както моето спасение.”

Преди да изправи един срещу друг Антигона и Креон с тяхната твърдост и с принципите им, Софокъл извежда този обикновен човек, който познава своята слабост и не се срамува да я признае. В слабостта му се преплитат реализъм и пародия. Стражът не е реалистичен по случайно хрумване, той служи за сянка на Антигона и Креон, един нисък герой, пародично превъплъщение на разума на хора, неспособен за нравствена активност.

И вече няма нищо друго. Остава конфликтът, сведен до пределната яснота на диалога. Софокъл обича заслепяващата точност. Креон пита знаела ли е за забраната. Антигона отговаря кратко и дръзко, че е знаела, но е постъпила тъй, както изисква правдата, заради неговите повели тя няма да наруши “неписаните божи правила” и е готова да отстоява своето дори пред крайната заплаха. Креон е изумен от нейната гордост, която засяга и царската, и мъжката му чест, и бърза да й докаже своята власт. Със силата на нейната готовност да умре той решава да я прати на смърт. В конфликта на двамата антагонисти не само се разкриват мнения и характери, в него те се задълбочават. Антигона и Креон като че ли се състезават в упоритост. Девойката хвърля нова дързост в лицето на царя: народът Ј съчувства, но мълчи пред него. Креон се брани с оръжието на аргументите: защо почита само предателя Полиник, “врагът не е приятел и във гроба си”. Антигона оставя аргументите и отговаря направо със сърцето си: “Не за вражда, за обич съм създадена.”

Тази реплика ги разделя завинаги, те няма да си кажат нито дума повече. От диалога става ясно, че природата на тяхната упоритост е различна. Силата на Антигона иде от любовта и алтруизма, силата на Креон - от омразата и себелюбието, зле прикрито в държавния принцип...

Б. Богданов: ... Съвършена е способността на Софокъл да намира вярната мярка. Оплакващата младините си Антигона едновременно контрастира на мъжествената Антигона и едновременно я обяснява. Софокъл наистина не може да представя преходи, между двете няма никакъв нюанс, те са отделени с ярък контур, но въпреки това са едно, в тази атмосфера на цялостност нищо не може да съществува самостоятелно.

Катастрофата е готова и макар всичко да е устремено към смъртта на Антигона, Софокъл се забавя още веднъж, за да я направи пределно трагична. Пред Креон е слепият гадател Тирезий. Боговете говорят чрез него. Знаменията са лоши, не пламва огън от жертвите, птиците се разкъсват “с бесни странни писъци”, защото “всеки наш олтар... изпълнили са птиците и псетата с останките на клетия Едипов син”.

“Но и да сгрешиш, не си нещастие,

... щом, попаднал в зло,

разкайваш се и не оставаш твърд в греха.”

Злото не е в самата грешка, а в упорстването в нея. Тирезий е последната възможност за Креон да се откаже от крайността, в която е изпаднал.

В жреца всичко е мярка - тонът, мъдрата осанка, слепотата, направила дълбок вътрешен поглед. В Креон всичко е крайност. Гневът му се излива за последен път. Тирезий е подкупен, всички са се наговорили против него. Упоритостта счупва границите на възможното. Креон става богоборец и изрича светотатствени думи.:

“Макар орлите Зевсови на късове

при Зевса да го носят, под престола му -

не се боя, че туй е грях.”

Креон загуби всякаква възможност да предотврати трагедията, той сам си я създаде. Затова Тирезий му казва голата истина и го оставя сам. Безмерното е родило безмерно. Тишина. Няколко думи на хора и Креон е вече друг: “И аз разбрах и в трепет е сърцето ми!” Вече е късно. Мярката е премината. Креон тича към непогребания и сам прекрачва своята заповед. Великолепна трагическа ирония. Промяната е жестока и крайна като твърдостта. Но Исмена се промени от обич, Креон от страх...

В. Ярхо: ... Софокъл, за разлика от изследователите на новото време, обвиняващи Антигона в пренебрегване на държавната воля, много добре е виждал разликата в посочените понятия. Само Креон и персонажите, приемащи в някаква степен неговата гледна точка, наричат забраната да се погребе Полиник “закон”. В останалите случаи и самият Креон, и - което е особено важно - Антигона ползват вече известните ни понятия kerygma и keryssein. Под закон Антигона разбира нещо съвсем друго - вечната и непоклатима нравствена норма, която й повелява да извърши погребален обред на своя брат. Само един път тя употребява думата “закон” спрямо царския указ (847: по какъв закон Креон я изпраща на екзекуция?) и именно от думите й много ясно се вижда несъответствието на този “закон” на вечните закони на боговете. Следователно, забраната да се погребе Полиник не се явява закон, а още по-малко тя е справедлива. Отъждествяването й с държавната воля не е нищо друго, освен насилствено внасяне в трагедията на Софокъл на съвършено чужда й проблематика. Спорът между Креон и Антигона съвсем не е за правата на семейството и държавата, а за различното схващане за същината на закона: трябва ли той да съвпада в вечните дадености от боговете или може да се базира на такова нездраво и преходно основание, като разбирането на единичния субект.

Що се касае до “семейното начало”, то в Атина през V век преди новата ера то въобще не се е противопоставяло на “държавното начало”. Ако на висшата държавна длъжност “стратег” е можело да бъде избиран атинянин с определена материална състоятелност, който има деца от законна жена, то това условие е предполагало, че разумно да управлява държавата може само човек, умеещ да управлява собствения си дом. Софокъловият Креон се присъединява към това становище: “Че строгият в домашните си работи постъпва справедливо и в държавните”, незабелязвайки двусмислеността на това изказване. Та нали Антигона, която се осмелява да погребе брат си, въпреки смъртната заплаха, се оказва надеждна за роднините си, докато в същото време Креон, явно несправедлив в държавните работи, ще доведе до гибел всички свои близки. В тази връзка е показателно, че в действията на Креон присъства още един момент, който съвсем не може да го направи герой в очите на атиняните...

 

Едип цар на Софокъл (v. 425 av. J.-C.).

        Почитан приживе в цяла Гърция като най-талантливият драмописец Софокъл достига съвършенство в изкуството си в “Е д и п  ц а р”. Трагедията е създадена след като голяма чумна епидемия се развихря над Атина /430 г.пр. н.е./. Това единствената пиеса на Софокъл достигнала до нас в цялостен вид. Аристотел я определя като най-великата творба на този автор, сочи я като образец за трагедия заради прецизната й постройка, постепенно нарастващото напрежение в нея и съвършеното използване на двата похвата – перипетия и узнаване.

      Историята се вписва в тиванския цикъл на древногръцката митология и разказва за зловещата съдба на наследниците на Кадъм, основателят на Тива. Едип, обичният за троянците цар, иска да се справи с върлуващата из града чума. Според оракула на Делфи убиецът на Лай, предшественикът на Едип, мърси с присъствието си града, в който живее. Едип се посвещава всецяло на разследването. В края той открива истинската си самоличност7 той е сина на Лай и Йокаста, без да знае е убил баща си и се е оженил за майка си. Обхваната от ужас Йокаста се обесва, а Едип избожда очите си, сломен и окаян се обрича на изгнание.

       Действието се развива в напрегнат ритъм и е изпълнено с напрежение отначало докрай. По подтискащ начин Едип се колебае между прозорливостта и заслепението, желанието да узнае истината и ожесточението да не я признава. След като разгадава загадката на Сфинкса той проявява крайна самонадеяност: не може да се измъкне от съдбата му, предречена от оракулите. Смелоста и благородството, които той проявява в края, изкупуват началната му извънмерна гордост. Тази трагедия, разглеждана от Аристотел като образцова, навлиза в най-дълбоките подбуди на човешката природа. Фабулата й вдъхновява много европейски творци до наши дни.

Мисли на Софокъл:

Блажен е живота, докато живееш без умуване.

Страшен може да бъде разумът, ако не служи на човека.

Времето разкрива всичко скрито и прикрива всичко ясно.

Едно е да говориш много, друго е да кажеш нещо.

Да отхвърлиш приятеля си е все едно да отхвърлиш живота си.

Мъдростта - родна майка на щастието.

Слушай и мълчи.

Времето разкрива всички секрети с скрива всичко ясно.

 

Софокъл / 496 – 406 г./

     Бащата на Софокъл е занаятчия – производител на оръжие...Първо излизане на театрално състезание – през 468 г. пр. Хр. с победа над Есхил...Бил е ковчежник, стратег и член на законодателната комисия на Атинския полис. Приятел на Перикъл и Херодот...123 пиеси/ 24 пъти е победител...

Автор на образцови трагедии

      Софокъл е бил почитател на стария патриархален и божествен ред, но е и странен поет, възхваляващ свободния индивид, който сам поема отговорност...С. главен ковчежник на Атина /т.е. събира и разпределя парите на Морския съюз/...приживе го приемат като майстор на “узнаването”...

Виктор Ярхо, “Трагическият театър на Софокъл”: “...двете “Електри” – на Софокъл и Еврипид, са създадени са създадени в рамките на едно и също десетилетие, но едната е явно полемически противопоставена на другата. Важното е, че митологическата ситуация е допускала изпълването с актуално идейно съдържание и на драматурзите предстояло да отговорят на множество въпроси...Как се съотнасят изискванията на общественото цяло с интересите на отделната личност – дали става дума за безпрекословното им подчинение на цялото, или пък то има полза от максималната самостоятелност в мисленето на своите членове...Животът не е давал еднозначен отговор на тези въпроси...”

   Аристократичната концепция за живот, свързана с доблестта, каквато я знаем от героическото минало, изглежда неприложима от граждани и търговци...Героите на С. демонстрират морална сила дори когато са виновни и така се превръщат в “хора, каквито трябва да бъдат”.

                                            

 ЕВРИПИД / 480, Саламин - 406, Пела, Македония/

                 

   Eврипид (на гръцки Ευριπίδης, Еврипидис) е един от най-великите трагици на Класическа Гърция, заедно с Есхил и Софокъл. Роден е в Саламин на 23 септември, в деня на изключителната морска битка между гърци и персийци. За детството му не се знае нищо. Според някои източници родителите му принадлежали към знатен род, според други били бедни хора. Така или иначе синът им получава солидно образование. През 460 година пр.Хр. напуска Атина и се насочва към Македония поради нестихващата война със Спарта. Пиесите му започват да се играят на фестивалите на драмата през 454 г. пр. Хр., но Еврипид печели първата си награда едва през 442г. пр.Хр Въпреки изключителния си талант, той заема първото място само още четири пъти в живота си. Встрани от прозата, проявява основен интерес към философията и науката. Макар Еврипид да не принадлежи към някоя точно определена философска школа, творчеството му е повлияно от разбиранията на софистите и основно от философи като Протагор, Анаксагор, Сократ.

      Смята се, че е написал над 90 произведения, 19 от които са запазени до днес, а приносът му за развитието на трагедията в древна Гърция е несравним. Както останалите трагедии, тези на Еврипид се базират на проблематиката, заложена в митологичните цикли, датиращи от от Vв. пр.Хр. Но неговите творби се отличават с модерно, новаторско звучене и това кара мнозина от неговите съвременници да го считат за творец от ново поколение. Еврипид внася редица нововъведения, изгражда образите на силни женски характери и на изискани роби. Произведенията му се отличават със старанието да се наблегне върху вътрешните противоречия у героите, нещо непознато досега за древните гърци. За разлика от Есхил и Софокъл, той отразявал новите социални и политически движения в Атина през Vв. пр.Хр. Това било време на големи открития, време, в което мъдростта и знанието били най-голямата гордост за човека. В произведенията си Еврипид като наблягал на обикновените хора за сметка на легендарните епични фигури.

     Той бил затворен човек, считал себе си за неразбран от съвременниците си, поради честите нападки на Атинянските автори на комедии. Аристофан дори си позволил да го иронизира в сатиричната си постановка „Жабите” (405г. пр.Хр.). Еврипидовите произведения били критикувани заради неприложимостта им към съвременния свят, заради естествения диалог (неговите герои и принцеси си служели с ежедневния език) и заради своеобразното отърсване от наложените религиозни и морални устои. Произведенията му се отличават изключително с посланията, които носят и представляват истинска ценност за съвременника ни.

      Достигналите до нас негови пиеси са: “Медея”, “Троянките”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Елена”, “Ифигения в Авлида”, “Електра”, “Орест”, “Ифигения в Таврида”, “Бакханките”, “Финикийките”, “Разгневеният Херакъл”, “Хераклидите”, “Молителките”, “Иполит”, “Йон”, “Алцест” и сатирната му драма “Циклопът”, в която той преразказва забавните авантюри на Одисей при циклопа Полифем.

 

   Вероятно е роден в много скромно семейство /според Аристофан баща му е бил кръчмар, а майка му - зарзаватчийка/. Получава солидно образование, следва напътствията на Анаксагор, свързан е със софиста Протагор и със самия Сократ. Не се включва в обществения живот. На 25 години, в годината на смъртта на Есхил, създава първата си трагедия. Макар че голяма част от тогавашната публика го е приемала благосклонно, той спечелва само 5 пъти наградата за най-добър трагически поет на Древна Елада. Идеите, които отстоява, изпреварват възгледите на съвременниците му.

    Последните години от живота си прекарва в Магнезия, а после в Македония, в двора на цар Архелай. Смъртта му пробужда дълбоки вълнения у атиняните: съперникът му Софокъл накарва актьорите, играещи в трагедията му “Едип в Колон” да си свалят венците от главите в знак на покруса/траур/.

     Еврипид е създал множество пиеси, според едни - 78, според други -92. До нас са достигнали 17 негови творби за сцена и една сатирна драма. Той заимства сюжети от древни митологически и исторически легенди: легендата за Аргонавтите - “Медея”, от която вземат сюжет Сенека и Корней; легендата за Троянската война - “Троянките”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Елена”, “Ифигения в Авлида”, “Електра”, “Орест”, “Ифигения в Таврида”; тиванските легенди - “Бакханките”, “Финикийките”, “Разгневеният Херакъл”; атически легенди - “Хераклидите”, “Молителките”, “Иполит”, “Йон”, “Алцест”. В сатирната си драма “Циклопът”той преразказва забавните авантюри на Одисей при циклопа Полифем.

    Темата в “М е д е я” е ревността и яростта на магьосницата Медея, изоставена от Язон, когото тя някога е спасила и последвала в страховитите му начинания. Когато тя научава, че той иска да се ожени за съперницата й Креуса /Главка/, тя се разпорежда да я убият. Макар че обожава децата си, тя ги заколва така че отмъщението й да предизвика по-голям ужас и най-дълбока покруса у Язон. Накрая се спасява с бягство.

 

“Медея”/431 г.пр.н.е./

Интрига

Медея е дъшщеря на колхидския цар Айет и е внучка на бога Хелиос, който я спасява с колесницата си в края на трагедията.

Персонажи: Медея, Язон, Креон, Егей /бездетен атински цар/

 

  В “Алкеста” се проследява саможертвата на една жена заради съпруга й. Адмет, царят на Тесалия, ще умре, ако някой не се съгласи да загине вместо него. Алкеста, неговата съпруга, приема да го замести в смъртта. Сбогуването на двамата съпрузи е превъзходно представено. Алкеста издъхва. Докато Адмет й отдава следсмъртни почести се появявма внезапно неговия приятел Херакъл.Когато той разбира за случилото се, ще изтръгне Алкеста от обятията на Смъртта, преди тя да е слязла в Подземния свят и я връща на мъжа й.

  В трагедията “Хекуба” се изобразява майчината мъка. Хекуба, вдовицата на Приам, отведена в робство след разрушаването на Троя, след като изгубва почти всичките си деца, пренася обичта си към боговете, които й остават, дъщеря й Поликсена и младия Полидор. Но първата е принесена в жертва от Пир на гроба на Ахил, а Полидор е хвърлен в морето от царя на Тракия, Полиместор, на когото тя го е поверила. Мъката на Хекуба е ужасна: тя убива децата на Полиместор пред очите на баща им, после го ослепява. Боговете се смиляват над нея и я преобразяват.

  В трагедията “Андромаха” се предтавя участта на вдовицата на Хектор, на която е наложен принудителен брак със сина на Ахил Неоптолем, от когото придобива син Молос. Тя е била изоставено от Неоптолем, който се жени за Хермиона. Последната, обхваната от ревност към Андромаха, иска, в отсъствието на царя, да й отвлекат детето и да убият майката. Но те биват спасени от бащата на Ахил. Хермиона се страхува от завръщането на съпруга й и избягва с бившия си годеник Орест. Неоптолем, примамен в засада от Орест край Делфи, е убит. Трупът му е върнат на Пелей, бащата на Ахил.

     Трагедиите на Еврипид са много по-различни от трагедиите на Есхил и Софокъл, които са все пак негови съвременници. Този поет явно се е повлиял от философите, с които често общувал. Назоваван “философът на сцената” Еврипид все още използува древнита легенди, но той ги подлага на своя преценка, а понякога и ги критикува. Той вече не вярва в боговете от митологията. Персонажите му, както реалните хора от неговото поколение, се освобождават от традиционните вярвания и представи. Героите му вече не са играчки на неизбежната съдба, а жертви на силните страсти, които Еврипид умее да описва. Той е будещ възхищение художник на майчината обич на Андромаха и на Хекуба, на пожертваната любов на Алкеста, на изпълнената с гняв и ревност любов на Федра и Медея. Той не се стреми да пробужда страх както Есхил, нито страх и състрадание както Софокъл, а просто състрадание. Затова и Аристофан го укорява, че разнежвал зрителите като излагал на показ на сцената патерици и дрипи.

     Тази нова концепция за трагедията, според която главна грижа на автора трабва да бъде разработката на фабулата, може да изясни защо тук пролозите са често безполезни. Става ясно, че когато описанието на характерите е непълно, действието често завършва с изкуствена развръзка, предизвикана в повечето случаи от намесата на боговете. Накрая, хорът вече няма същите основания да се намесва в трагическото действие както е при Есхил и Софокъл. Той вече задоволява по-скоро музикалните интереси, тъй като песните му, изпълнени с изтънчена лиричност, подбуждат повече духовната екзалтация у зрителите.

     Еврипид е създал множество пиеси/ според едни - 78, според други -92/. До нас са достигнали 17 негови творби за сцена и една сатирна драма. Той взаимства сюжети от древни митологически и исторически легенди: легендата за Аргонавтите - “Медея”, от която вземат сюжет Сенека и Корней; легендата за Троянската война - “Троянките”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Елена”, “Ифигения в Авлида”, “Електра”, “Орест”, “Ифигения в Таврида”; тиванските легенди - “Бакханките”, “Финикийките”, “Разгневеният Херакъл”; атически легенди - “Хераклидите”, “Молителките”, “Иполит”, “Йон”, “Алцест”. В сатирната си драма “Циклопът”той преразказва забавните авантюри на Одисей при циклопа Полифем.

Мисли на Еврипид:

Неразумен е този, който се стреми повече към богатство и сила, отколкото към добри приятели.

Добре е да си богат, добрее да си силен, на най доброто от всичко - да имаш любящи приятели.

Ако ти цениш своя живот, помни, че и другите не по-малко ценят своят.

Няма истински живот без изкуство.

Царят е длъжен да помни три неща: че той управлява хората, че той е длъжен да управлява тях съгласно законите, че той няма вечно да управлява.

Бог дава толкова малко отчет за постъпките си, колкото и хората.

Нашият живот е борба.

Когато двама говорят и единият от тях се сърди, - този, който отстъпва е умният.

Когото Юпитер иска да убие, той е лишен от разум.

Когато добрите хора умират, тяхната доброта не загива заедно с тях, тя продължава да жиовее и след смъртта.

 

 

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075225
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031