Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2014 09:55 - ДРЕВНА ГЪРЦИЯ -начало на театъра, Есхил - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1527 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                     Дионисииевите празници - възникване на театъра 

     Празникът има игрови характер...и спомага за обновяването на колективното цяло...Съществуват мистерийни и немистериални празници..:декември – Малки Дионисии; януари – Ленеи; началото на март – Антестерии; началото на април – Големите Дионисии /7 дена/

І ден = карнавал; ІІ и ІІІ ден = състезания на лирически хорове /дитирамби/; ІV – VІІ ден – драматическо състезание /театрален фестивал/.

Авторът е режисьор-постановчик, сценограф, хореограф, актьор. Хорегът е продуцент. Да си хорег е признание за гражданска отговорност и чест.

Устройство: орхестра – скене – театрон /кавея???/; червена маска = гняв; жълта маска = умора...жълт хитон = цар; бял хитон = жена...

Фридрих Шлегел, “Разговор за поезията”/1800/

“Както Есхил символизира вечен праобраз на сурово величие и стихиен енусиазъм, а Софокъл – на хармонично съвършенство, така още Еврипид показва онази загадъчна прочувственост, която е възможна само при вглъбения поет; неговата поезия е често само най-дълбокомислена декламация...”

Фридрих Ницше, “Раждането на трагедията от духа на музиката” /1872/

“...И сега, когато волята е в най-голяма опасност, на помощ идва изкусен лечител, вълшебникът изкуство. Единствено то може да пренасочи отвратителните мисли за ужасното и абсурдното в битието към представи, с които може да се живее. Това е представата за възвишеното като средство за художествено преодоляване на ужасното и представата за комичното като художествено разтоварване от отвращението, предизвикано от абсурда. Сатировият хор на дитирамба е спасителното днес на гръцкото изкуство; посредством света на тези Дионисови придружители изчезват описаните по-горе пристъпи на угнетени душевни състояния...”

Сьорен Киркегор, “Отражение на античното трагично в модерното трагично”

“...Самото действие в античната трагедия носи в себе си един епичен момент, то е колкото обстоятелство, толкова и действие. Причината за това, естествено, е фактът, че античният свят не е притежавал субективността, която е рефлектирана във себе си. Макар и индивидът да се движи свободно, той винаги се намира в субстанциални обусловености, в рамките на държавата, в семейството, съдбата. Тази субстанциална обусловеност е всъщност съдбовното в гръцката трагедия, както и нейната истинска специфичност. Поради това гибелта на героя не е само следствие от неговите действия, а същевременно и страдание, докато в модерната трагедия гибелта на героя всъщност не е страдание, а дело...”

 

 

 

Устройство на старогръцкия амфитеатър и атмосферата в него:

 

Епидавър - гръцки град, разположен в областта Арголида, на Сароническия залив/днес заливът на Егина/. Основан от йонийците градът придобива известност със светилището на Асклепий. Началото на култа е положено през VІІ век пр.не., откогато градът привлича тълпи от болни.

   Светилището /Асклепейонът/ е включвало широка ограда, централен храм в дорийски стил /ок. 360 г.пр.н.е./, храмове на Аполон, Артемида и Афродита, сгради за приютяване на болните, портици, терми и една будеща и до днес любопитво ротонда, Т о л о с а, построена от Поликлет Младши /ок.360 г.пр.н.е./, относно чието предназначение продължават да се водят спорове. Извън оградата се намира най-добре запазеният амфитеатър от Древна Елада, койнто е побирал около 15000 зрители /той и сега се ползва за театрални представления/, един гимназион, една палестра и един стадион. Всеки четирши години се устройвали състезания, надбягвания, химнически и музикални конкурси. През римската епоха светилището придобива известност в целия античен свят.

 

           ЕВОЛЮЦИЯ НА ПОЕТИКАТА НА АТИЧЕСКАТА ТРАГЕДИЯ

 

 

Теспис Древногръцки поет, роден в д е м а  Икария /Атика/, живял през 6 век пр. н.е. Известно е, че е въвел първия актьор в дитирамба. Често го разглеждат като “откривателя на трагедията”. Името му се споменава за първи път като трагически поет-победител на Големите Дионисии през 534 г. пр. н. е. Значението на претенцията зависи от тълкуването на оскъдните свидетелства за Теспис и възприетото тълкуване на развитието на гръцката трагедия.

 

Фриних / роден ок. 500 г. пр. н.е. / Той е атински трагически поет, по-възрастен съвременник на Ахил. Това е бил най-ранният трагически поет, за чиято дейност можем да си създадем някакво мнение..

  За първи път той побеждава на състезание между трагически поети около 510 г. пр. Н.е. и може би е първият, който въвежда женска маска, т.е. женски характер, в своя творба. След падането на Милет в 494 г. той създава трагедията “Превземането на Милет” , която до такава степен разкъсва душите на атиняните, че той е бил глобен. В трагедията му “Финикийките”, завършена през 476 г., е разработен много по-приемлив за атиняни сюжет и пиесата спечелва първа награда. В нея се представя как в персийския царски двор пристигат съкрушителни вести от битката при Саламин.

 

ЕСХИЛ /525, Елевзин  - 456 г.пр.н.е., Атина/

 

Есхил (гръцки Αἰσχύλος) е древногръцки драматург. Роден е през 525 г. пр.н.е. Той е участник в Гръко-персийските войни (битките при Маратон, Саламин и Платея). Първото му участие в драматическо състезание се пада между 500 и 497 г. пр.н.е. Печели първо място тринадесет пъти. През 468 г.пр.н.е. срещу него се изправя Софокъл и го побеждава. Тъй като Софокъл бил ученик на Есхил неговата победа се счита за утвърждаване на Есхиловата драматургическа линия. Създава седемдесет и две (или деветдесет) драматически творби, но до нас достигат тексовете само на "Перси" - това е единствената запазена историческа трагедия, "Молителките","Седемте срещу Тива", "Прикованият Прометей" и единствената му трилогия - "Орестия", от която са запазени и трите части - "Агамемнон", "Хоефорите" и "Евменидите". Според Аристотел Есхил пръв въвел втори актьор , намалил партиите на хора и дал преднина на диалога. Заради тези радикални промени е наречен "баща на трагедията". Есхил завършва жизнения и творческия си път в Атина, където е и погребан.

 

  Написал е около 90 пиеси, от които до нас са достигнали само  с е д е м: “Персите”/472/, “Седемте срещу Тива”/467/, “О р е с т и я т а: “Агамемнон”, “Хоефори” и “Евмениди”; “Молителките” и “Прикованият Прометей” /”Прометей Огненосец” и “Освободеният Прометей”/. От останалите му творби притежаваме заглавия и фрагменти от повече от 75 пиеси.

  Отличен е приживе 13 пъти с наградата “Най-добър трагически поет” в полиса Атина.

Персите на Есхил (472 av. J.-C.).

  Пред царския дворец в Суза, Месопотамия, са събрани персите в мъчително очакване на вести от морската експедиция на царя им Ксеркс срещу гърците. Един вестител съобщава за поражението на персийската войска при Саламин. Дарий, бащата на Ксеркс, излиза от гроба си и проклина безумните начинания на сина му, който точно тогава се появява засрамен и  укоряван от всички заради безмерната му гордост и самонадеяност. Победените разкъсват дрехите си, скубят брадите си и вият от мъка.

  Осем години след битката при Саламин /480 г.пр.н.е./ Есхил възпява морската победа на елините и добродетелите на демокрацията и мира. Патриотичният му ентусиазъм изпълва поредица от лирически картини, в които поетът като че ли искрено състрадава на отчаянието на победените перси. С изключение на самовлюбения и безумен Ксеркс той представя враговете в благоприятна светлина, като мъдри и благочестиви люде, не се поколебава да измени историческата истина и представя Дарий, разбит от елините при Маратон, като благоразумен и напътстван от боговете владетел. Атинската публика вероятно се е чувствала поласкана от прославянето на близкото й минало.  Изправена пред постоянната заплаха от персийските нашествия и загрижена за спасението на целия елински свят, тя е била приканвана често от тогавашните управляващи да отстоява господството на Атина над моретата.

 

“Прикованият Прометей”

Богдан Богданов: ...Когато с разложението на родовото общество митологията загубила ролята на синкретичен мироглед и постепенно започнала да се превръща в литература, били натрупани толкова противоречиви версии за един мит, че се наложило да се внесе порядък в разказа за боговете. Това сторил беотийският поет Хезиод в своята “Теогония”. Тя била вероятно главният извор на Есхил за Прометеевата трилогия, в която бащата на трагедията давал нова концепция за враждата на Зевс и Прометей.

Какво разказвал Хезиод. Когато се възцарили новите богове на Олимп, започнал пазарлък със смъртните коя част от жертвеното животно да бъде за боговете и коя за хората. Прометей, който напомня по-късния Хермес, хитро разделил жертвеното месо на две. На една страна оставил кокалите, покрити с тлъстина, а на друга месото, скрито в кожа и сухожилия. Зевс се помамил и избрал по-лошата част. (С този мит се обяснявал обичаят при жертва да се изгарят кокалите и тлъстината, а месото да се оставя.) Зевс страшно се ядосал, отнел на хората огъня и изобщо ги лишил от прехрана. Но Прометей продължил своите шеги, откраднал огъня от Олимп в тръстиково стъбло и го върнал на хората. С това пък се обяснява древният способ за запазване на огъня. Тогава Зевс го наказал жестоко, като го приковал на Кавказ. А за хората поръчал на Хефест да създаде гръцката Ева-Пандора, която им занесла с любопитството си всички злини и пороци. След много години гневът на Зевс се умирил и в прослава на своя син Херакъл той му позволил да освободи Прометей.

В друг вариант на мита се разказва, че Зевс дори замислил да унищожи човешкия род поради неговата негодност. Прометей се възпротивил единствен между боговете. Във всички случаи той е на страната на хората...

Интрига

Б.Богданов: ...В митичния си вид конфликтът не бил нито драматичен, нито трагичен. При преобразуването най-напред отпаднала измамата с жертвеното месо и гневът на Зевс се оправдавал с открадването на огъня. Но сериозният конфликт изисква и сериозна цел, затова Прометей открадва не за да разсърди Зевс, а за да помогне на хората. Есхил постига едновременно две цели. Прави Прометей човеколюбец, придава му сериозни възвишени черти и намира основание за състрадание - зрителите ще състрадават на своя благодетел. Прометей се противопоставил на Зевсовото намерение да унищожи негодния човешки род и става първопричина за прогреса. За Хезиод тиранът беше причина за злото на земята. С проста градация Есхил преобръща и уголемява значението на Прометей, за да го направи достоен за конфликта в божествения план и за да включи в него съдбата на човечеството.

Но това не е достатъчно основание за състрадание. Прометей трябва да страда несправедливо. От друг митологически цикъл към благодетеля на хората се прибавя и мотивът за помощника на Зевс. Прометей помогнал на Зевс в борбата с титаните за установяване на неговия ред. Следователно новият властник дължал победата си на Прометей.

След тия промени и образите, и ситуацията са възвишени, но конфликтът все още е лиричен, защото Зевсовата сила е независима от Прометей. за да стане конфликтът драматичен, то и Прометей трябва да има някаква власт над Зевс. Той я има най-напред чрез справедливостта, която е на негова страна. Но е необходимо още нещо, за да стане тази зависимост конкретна. Тогава от цикъла за Ахил Есхил използвал мотива за голямата тайна. Темида отървала Зевс от гибел, като предрекла, че от желания брак с морската богиня Тетида ще се роди син по-могъщ от бащата, който ще му отнеме властта. Зевс се отказал от намеренията си, а Тетида се омъжила за царя на Фтия Пелей. Есхил смесил Темида с майката на Прометей Гея и така титанът научил толкова важната за Зевс тайна за брака с Тетида. Тази тайна става неговата сила срещу Зевс. Тя поставя в зависимост върховния бог. Така конфликтът звучал вече и драматично, и трагично...

Б.Богданов: ... Есхил разделил наказанието на Прометей. В първата част на трилогията той е прикован на края на света в Скития и чак във втората трагедия след 30 000 години, прекарани в дълбините на Тартара, ще бъде прикован в Кавказ. Тогава наказанието ще бъде отежнено с орела, който ще кълве вечно прорастващия черен дроб. Есхил взел тази подробност от мита за великана Титий.

На сцената скалата била изобразена. И ударите на Хефестовия чук звучали действително. Това поразявало публиката. Прометей мълчи. Той ще проговори, когато стане напълно неподвижен и сам. Словото ще бъде тогава единствената възможност за израз. Но макар да мълчи в пролога, Прометей се оформя в реакциите на тия, които го приковават, служителите на Зевс - Сила, Власт и Хефест. На Власт стига знанието “единствен свободен е Зевс, властителят22”, за да бъде дръзка и враждебна. Нейните ритмични подкани към Хефест разкриват робската ярост на слугата. Хефест, напротив, съчувства и се колебае, за него освен подчинението има и други връзки - роднинството и дружбата. Есхил изгражда от естественото сродство на двата бога на занаятите емоция на привързаност. С ударите на чука расте страданието на Прометей и състраданието на Хефест. Но приковаващият се подчинява на новия ред, който откъсва ръцете от сърцето му. Когато след малко Прометей заговори за Зевсовата несправедливост, Есхил вече ще я е внушил с позицията на Хефест.

Останал сам, Прометей издига глас, мълчаливото страдание се излива в реч:

“Аз, богът страдам от ръцете божии!”

Противопоставено е това, което не бива да бъде противопоставено: богът страда от бог. Това е равно на световен катаклизъм. И тази несъвместимост се разпада на нови несъвместимости: той не може да мълчи, нито да говори; знае, че нищо неочаквано не ще го сполети, но въпреки това страда. Богът Прометей страда напълно по човешки в самота и неподвижност...

Б. Богданов: ...Трагедията ще бъде истинска драма, защото страдащият Прометей може да причини с някаква тайна страдание на Зевс. Следователно божата воля не е изключителна и те двамата с Прометей са истински антагонисти. Наистина Зевс не се явява никъде. Други представят силата и властта му. С това Есхил умело избягнал принизяването на божеството в пряк диалог с Прометей. Но неговото появяване не е необходимо. Зрителят знае за него толкова определени неща, колкото и за Прометей. “Зевс е тиран и закон е сега произволът му.”

Политическото съдържание на понятието “тиранин” само характеризира Зевс. Новият бог е узурпирал властта и макар да е въвел ред, той наказва Прометей не в името на някаква справедливост, а от властничество и амбиция. С това демократично тълкуване на властника Зевс Есхил подготвя Софокловия Креон23. Дали напомнял на зрителите за Пизистратовата епоха, или за тиранията на Хиерон, която наскоро видял в Сицилия? Независимо от реалните факти, които се крият зад образа, Есхил създал актуален образ. Но той е също етап в развитието на Зевс, показано в изгубените части на трилогията. С думите “безмилостни са всички нови властелини” се намеква за промяната, която ще претърпи богът в своето развитие.

Есхил представил всички страни на драматичната хармония: страдание за справедливо дело, тирана Зевс, съчувствието, тайната, която ще промени непримиримия върховен бог. Нататък той ще комбинира тоновете, ще повишава един, ще приглушава друг. Майсторството на Есхиловия израз не е в логичността на драматичното развитие, а в едновременното внушително движение на мотивите...

Персонажи:   Прометей, Хефест, Кратос и Биа /Власт и Сила/, Й о, обречена от ревнивата Хера да бъде преследвана от чудовищен стършел по всички краища на света.

Б. Богданов: ... Есхил държи здраво юздите на трите стихии: епическата - власт-справедливост, лирическата - страдание-съчувствие и драматургическата - тайната. Щом придаде на една по-голяма сила, тя се предава органично и на другите.

На сцената излиза гонената по света и превърната в крава Ио - жертва на Зевсовата любов и Херината ревност. Още едно несправедливо страдание, причинено от Зевс, закрепява каузата на Прометей, прави я обективна и силна. Прометей все пак е сгрешил нещо, “прекомерно... почел смъртния човешки род”. Ио е виновна само с красотата си. “Не е ли безсърдечен повелителят на боговете?” Ио научава бъдещето на своите страдания от страдащия Прометей и възкликва: “Да умреш веднъж е по-добре, отколкото да изнемогващ всеки ден”. “На мене и смъртта не ми е дадена” - отговаря Прометей и вълната общо страдание и съчувствие се разделя. Титанът страда повече, защото е безсмъртен. Но той няма да страда вечно. Отново има нужда от тайната и в диалог с Ио Прометей я разкрива почти напълно: Зевс желае брак, от който ще се роди син, по-могъщ от него и спасението е да свали оковите на Прометей, за да научи какъв е този брак. Хорът най-после разбира в какво е силата на Прометей...

Виктор Ярхо: ... От това се вижда, че образът на Прометей е изграден като че ли върху пресечната точка на две несъвместими линии: безсмъртният бог, част от вечното и непреходно мироздание, което не е подвластно на дъха на времето, е поставен в ситуация, съответстваща повече на “ефимерно” простосмъртно същество от плът и кръв. Подобна вътрешна противоречивост на образа се корени, разбира се, в антропоморфизма на гръцките богове - въпреки безтелесността си, те притежават способността да страдат от болка и да бъдат ранявани. За нашата трагедия е важно, че пред Прометей изникват същите проблеми, изниквали и пред обикновените простосмъртни герои на Есхил, но при тяхното решаване се достига дълбочина и мащабност, които са възможни само на божествено, “абсолютно” ниво.

Първият от известните ни проблеми е деянието на трагическия персонаж и поемането на лична отговорност. Тази линия се проследява във всички водещи персонажи на Есхил - от Ксеркс и Пеласг до Орест и помагащите му богове. Същевременно очевидно е същественото различие между Прометей и другите герои на Есхил: на Пеласг, Етеокъл и Орест все още само им предстои да извършат деянието, те трябва да обосноват за себе си (и за зрителя) своята готовност за него и самото “действие” в Есхиловата трагедия се свежда в значителна степен до процеса на изработване на индивидуалното решение. При Прометей деянието е зад гърба му, тъй като целта, която някога си е поставил - спасение на човешкия род и създаване на условия за неговото процъфтяване - вече е постигната. Затова съдържание на неговото “действие” като че ли става само негодуването по адрес на Зевс и като резултат образът на Прометей се оказва външно по-статичен от образа на Етеокъл или на героите на “Орестия”. Обаче зад физическата неподвижност на прикования титан се крие огромно вътрешно напрежение, изливащо се в решителна непоколебима непримиримост със Зевс. По протежение на цялата драма се формира трагическата нетърпимост на героя и етапите на нейното съзряване заслужават специално разглеждане.

Когато Прометей остава сам в безжизнената пустиня, той търси съчувствие от всички сили на природата, стене, сполетян от страшната беда, и не вижда края на страданията си (98 - 100); него го плаши всеки нов звук, предвещаващ приближаване на живо същество - на бог или простосмъртен - което би могло да стане свидетел на мъките му (115 - 119, 127). В следващата сцена с участието на хора на Океанидите към Прометеевите жалби се прибавят и нови мотиви. От една страна, страданията на Прометей са двойно по-тежки, защото доставят радост на враговете му. От друга, всезнаещият Прометей притежава страшно оръжие срещу омразния враг. Ще дойде време, когато Зевс ще се нуждае от неговия съвет, за да удържи властта си над света, и тогава той напразно ще се старае да смекчи сърцето на Прометей “с подкупваща медена реч” и да го заплашва с нови закани. Той няма да чуе нито дума, докато не освободи страдалеца от жестоките окови и не плати както трябва за неговите мъки (169 - 177). И макар Океанидите, обезпокоени от дръзката реч на Прометей, да му напомнят за жестокостта на Зевс, те не могат да го придумат да бъде благоразумен - той знае, че владетелят на Олимп с течение на времето ще бъде принуден да се помири с него и да търси дружбата му (186 - 192). Произнесената два пъти в рамките на двадесетина стиха заплаха по адрес на Зевс и безразличието към предупредителния глас на Океанидите свидетелстват за безкомпромисността на Прометей в очакващите го нови сблъсъци със страшния неприятел. Тази черта от образа на Прометей има по-нататъшно развитие в следващия епизод с участието на Океан. Близкият роднина на титана, който някога е бил негов съмишленик, иска сега с разумен съвет да облекчи участта на Прометей и да го помири със Зевс. Но в отговора на прикования бог има унищожителна ирония. “Какво, и ти ли идеш - теглилата ми да гледаш? Как, оставяйки потока (т. е. Океан, обкръжаващ според представите на древните гърци с течението си цялата земя, бел. авт.)) си, и тъмните скали на пещерите си, посмя да дойдеш тук в железородната земя? Какво, да гледаш участта ми ли дохождаш тук, да споделиш скръбта ми ли? Тогава гледай зрелище: приятелят на Зевс, установителят на царската му власт, когото той премазва с бедствия!” (298 - 306). Напразно Океан го увещава да бъде разумен, напразно го заплашва с нови мъчения, в сравнение с които сегашните ще му се сторят като детско забавление - героят си остава непреклонен и в ненавистта си към Зевс, и в саркастичното си отношение към Океан...

В. Ярхо: ... За разлика от всички други герои на Есхил, източниците на страдание при Прометей се намират в неговата собствена власт. Данаидите, бягащи панически от Египтиадите, възлагат всичките си надежди на аргоския цар - самите те са безсилни пред лицето на своите преследвачи. Орест не е свободен да решава, дали ще го пуснат Ериниите - той трябва да търси помощ от Аполон и Атина, да чака решението на ареопага. Прометей знае тайната на Зевс, която може да го освободи от страданията, но предпочита да я запази, като с това се обрича на нови мъки в бъдещите векове. На божественото, “абсолютното” ниво образът на Прометей предвещава героичната самоотверженост на Антигона, отиваща на смърт с пълното съзнание на своята правота. Впрочем, цялата трагедия за Прометей със своя героичен патос предвещава знаменития първи стазим на “Антигона”, прославящ човешкия разум. Човекът на Софокъл е изобразен, “какъвто трябва да бъде”, и в това отношение е задължен на Есхиловия Прометей с неговите нормативни черти на героическия идеал. Именно този героизъм на непреклонността, който е главното съдържание на Прометеевия образ, е осигурил на трагедиите на Есхил почетно място в историята на световната култура и заедно с това е задал една от най-трудните загадки на изследователите на творчеството му. С какво би могло да се обясни толкова необичайното за Есхил изображение на Зевс? Как би трябвало да си представим развоя на събитията в следващите трагедии, ако това е било трилогия, или във втората половина на драматическия комплекс, ако на Прометей е било посветена дилогия? На тези въпроси се предлагат различни отговори. Ние сме изказвали мнението си по този повод и не виждаме основания да го променяме по следните причини: първо, в запазилите се трагедии се съдържат недвусмислени указания за неизбежното в бъдещето помирение на Прометей със Зевс (186 - 192) - двамата противници и в това са подвластни на необходимостта, направила неизбежни доброволно избраните от Прометей мъчения. Като “необходимост” се превежда тук старогръцката дума “anagke”, която в епическия език означавала “принуждение”... и само у философите е придобила по-отвлечено значение на световна “необходимост”. Съответно и Есхиловият Прометей признава, че неговото “изкуство” е по-слабо от необходимостта, на чието кормило стоят трите мойри и Ериниите. На тази необходимост, на “предопределението” е принуден да се подчини също и Зевс (514 - 520)...

Мисли на Есхил:

Щастливия лесно поучава нещастния.

Мъдър е не този, който знае много, а чиито знания са полезни.

Казвам открито: ненавиждам всички богове.

Страшен е брака по принуда.

Мъдър е този, който знае не много, а нужното.

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075237
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031