ПИНДАР /ок.518 - 442 г.пр.н.е./
Роден: /ок. 522 пр.н.е. Киноскефалия, Древна Гърция - Починал:ок. 443 пр.н.е.
Аргос, Гърция/
Роден е в Беотия, в село Киноскефалия (близо до Тива). Много е пътешествал, живял е в Сицилия и в Атина. Принадлежал е към знатно семейство, което е било в родствена връзка с аристократи от Спарта и Кирена. Пиндар се научил да свири на флейта от своя дядо Скопелин и продължил образованието си в Атина под ръководството на Агафокъл и Аполодор. По време на гръко-персийските войни Пиндар, по-всичко личи, че се е чувствал неловко поради преминаването на Тива на страната на Персия, още повече, че неговия род можел да се проследи назад във времето до основаването на града от Кадъм. Пиндар се прославя със своите епиникийски оди в чест на победителите от 4-те най-велики спортните състезания в древността: Олимпийските игри, Питийските игри, Немейските и Истмийските игри. Най-ранното произведение на Пиндар, което е датирано е "10-та Питийска ода" (498 пр.н.е), а най-късното 8-ма Питийска ода (446 пр.н.е). Пиндар бил дълбоко религиозен и особено почитал Аполон. По-късно в храма на Аполон в Делфи показвали железния стол на който е седял Пиндар. Пиндар е писал и химни за прослава на боговете (пеани и дитирамби), както и светски песни (възхвали, погребални оплаквания, победни песни за игрите). В античността произведенията на Пиндар били събрани в 17 книги, от които до нас са достигнали 4 книги с епиникии, включващи 45 произведения. Представа за лиспващите 13 книги получаваме от случайни фрагменти, в това число и от египетски папируси. Одите на Пиндар се отличават с използваните в тях митологични мотиви, тържествен език и разнообразни поетически образи.
Поезията на Пиндар се отличава със сложна строфическа структура, тържествен величав език и асоциативни преходи. Във всъплението обикновено се споменава удържаваната победа, без никакво описание на самото състезание. От славното настояще поетът се прехвърля към славното минало, към някой мит, който и съставя основната част на стихотворението. В края на стихотворението нерядко се съдържа и пряко обръщение към победителя, което междудругото също нярядко е призив да се представи достойно. Стихотворенията се състоят от отделни метрически построени строфи, който понякога са единични, но по-често са групирани в триада (след две идентичи метрически строфи, следва трета, различна от тях, но метрически свързана с предходните)
Стихотворенията на Пиндар е прието да се считат за своеобразен еталон на загадъчност. Сложността в поезията му е породена отчасти от неестествения ред на думите. Пиндар жертва простотата на синтаксиса, за да построи желаната последователност от образи. Той използва и поетическа инверсия, хипербола, метафори и неологизми.
Авторитетът на поета бил висок още приживе. Самите гърци считали Пиндар за един от най-великите си поети, а сред римляните особено му се възхищавал Хораций, казвайки, че неговите собтвени оди не струват нищо в сравнение с тези на Пиндар. Съществува предание, според което Александър Македонски като разрушил Тива, пощадил дома на Пиндар (аналогична легенда има и за дома на Еврипид).
За личния му живот се знае, че е имал съпруга на име Мегаклея и син на име Дефант, както и две дъщери -Евметида и Протомаха. Умира на 79 години в Аргос.
Епиникиите на Пиндар съществено повлияват на развитието на жанра оди в европейската литература.
Александър Балабанов: Между всички първи, древността въздига като най-пръв беотиеца Пиндар. Единодушно познавачите от всички времена и народи му дават омировско място в лириката. Той е роден в Киноскефал при Тива около 521 год. и още от дете се е предал на лириката (или музиката). Избирали са му най-прочутите учителки и учители по поезия, между които и поетесите Коринна и Мирто. На млади години е пропътувал ту по воля, ту по неволя почти целия тогавашен гръцки свят заедно със славата си. Бил е в тесни приятелски връзки с всички тогавашни гръцки владетели, които са се чувствали извънредно поласкавани да се знае, че Пиндар е около тях, или пък като дрънне в ушите им негов тон. Дори и цели държави са му кадили тамян. Атина е блаженствала, когато я почетял с пребиванието си Пиндар. Над огромни божествени почести тя му е дала изведнъж десет хиляди лева само за един стих: “О, ти светла, с венец от теменуги, достойна за възпяване, стълб на Елада, славна Атино!” Благоговението пред Пиндар владя с векове: Александър Велики, когато в своето безмерно ожесточение унищожи цяла Тива и околността Ј, пощади само къщата, гдето се е предполагало, че е бил роден Пиндар. Потомството го е смятало за непостижим от човешка сила.Хораций, помолен да напише една ода по Пиндаров маниер, с ужас се отказва от тая чест, не смее дори и в мечти да се впусне в шеметните висини на Пиндар, чиято всемощна реч била като буен поток, забучал от висока планина. Пиндар е написал около 17 книги дитирамби, химни, пеани, песни за религиозни шествия, за момински хорове, хвалебни, траурни маршове, победни химни и пр. До нас са достигнали само четири книги от епиникиите. Но техните апарати са тъй сложни в разнообразието си, тъй пълни, щото ние можем да оценим по оригинал поета колкото за идейната страна или за художествената композиция. Нека забележа още веднъж, че ние по никой начин не можем да си съставим какво-годе изцяло понятие за гения на Пиндара, както са могли древните. Преди всичко и досега - а може би и никога - не са разбрали учените специалисти тайната на неговия ритм или ритми, не са могли да изтълкуват значението на до немай-къде заплетените му строфи. Пък и самото разбиране, да не кажа превеждане на текста, е извънредно трудно: един професор в Лайпциг, при когото слушах лекции върху Пиндар, казваше често: “Цял подвиг е да преведеш горе-долу вярно някоя от Пиндаровите оди.” Пиндар, току-речи, произволничи с езика, със строя на фразите, с реда на думите само тъй както намери за добре, воден само от художническия си талант, без да се грижи ни най-малко за обичния ред или синтаксис. Фанатизираното му чутье за такт и ритм го тласка в съвсем недостъпни за простия смъртен лабиринти на поезията. А в композицията си прави смели излети, прекъсвания, отклонения - и всичко пак събира в един ярък огнен фокус. После, като вземем пред вид, че Пиндаровите оди са били нагласени за хорово пение, музика, танц - неща нам съвсем чужди сега; че всичко туй е дело и творение пак на самия поет; че твърде е възможно голяма част от високата му слава да се дължи и на тия изкуства - скромната въздържаност при самостоятелна оценка на поета - и в лошо, и в добро - е наложителна.
Тия оди са съчинявани и нагласявани за специални тържества. Епиникиите са били изпълнявани на олимпийските, питийските и истимоските игри. След свършъка на празника победителите са отивали обикновено на банкет, обкръжени от приятели. Също тържествено е било и отиването им в храма или към жъртвеника. Най-после и при възвръщане в отечеството пак е очаквало героите тържество. Тъй че поетът е имал чести случаи да изпълнява творенията си. Обикновено при възвръщането. В тия оди поетът е преплитал с такт религиозни разкази из религиозния мит, да тълкува божията воля, да изказва дълбоки мисли върху битието на човечеството. Религиозното му чувство е чисто, безусловно, непоколебимо. Неговите богове са неприкосновени ни от мисъл, ни от мечта, ни от прости смъртни, ни дори и от възпяваните герои; за тях може да се каже само най-висшето на най-висок език; всяка по-лека мисъл е грозно кощунство. “Далеч от вас, уста мои, такъв език! Сквернословие срещу боговете е лудост.” А сквернословие той нарича и най-невинното осмеляване да се придаде човешка слабост на някой бог. Това фуриозно религиозно чувство го заставлява често да изменява и самите легенди, когато някои отделни намеци в тях му се видят недостойни за божеството. Тия висши мисли на Пиндар не са от прекалена суха набожност, а от горчиво дълбоко съзнание на човешката тленност и нищожност пред всевечните богове. “Ефимерни създания, какво сме ние, какво не сме? Човекът е сянката на някаква сянка!” Песимизъм ли е туй, или дълбока безпощадна, безогледна проницателност в самата природа на нещата? И човек може да усети наслада от живота - но само когато се озари от някой лъч на божественото сияние. Това е единственото щастие на смъртниците, които по-добре би било да не са се раждали: бротойси ме финай аристон - въобще за целия човешки род най-добре е да не се е раждал никога. Отделната личност е нула, за нея боговете не помислюват никога. Те имат пред очи целия изцелен човешки род, него правят слаб или силен. Ако и отделният индивид има някаква сила, то тя произлиза от рода му.
И Пиндар е възхвалявал силните на деня. Но с хваления, които правят чест на тоя, който ги произнася: те са същевременно мъдри съвети и образци за възпявания. Божеството е олицетворение на доброто. Който сам покаже добра воля въпреки слабостта си, присъща на човешкия род, да се доближи до доброто, Пиндар го възвеличава до небеса. “Зърната на морския пясък превъзмогват нашите сметки; но радостите, които тоя смъртен е причинил на ближните си - тях кой би могъл да пресметне?” Не е той обикновен ласкател; съзнава напълно, че когото той само назове в песните си - той става безсмъртен чрез него.
Като поет той вижда всичко отведнъж и свише и го предава пак отведнъж, без да го анализира, само по впечатление. Една дума, една черта стига. Но тая дума прониква направо вдън душа, тая черта е като светкавица в мрака. Целият видим свят е във въображението му, мисълта му го одухотворява. Като говори за едни канари, които сякаш се тласкат една към друга, за да затиснат мореплавателите, той казва: “Непобедима подвижност на камъни, които се приближават един към други.” А Язон се провиква: “З¦маси, бързи вождове на ветри и вълни!”
Понеже той схваща само виденото, както неговите душевни очи, тъй и впечатленията му отскачат от образ на образ. Поетическият безпорядък на Пиндар е шеметен и дивен по хубост. И като събира всичко в един фокус, както казах по-горе, от тоя нагледен хаос той създава един-едничък жив, цял образ, който се е родил и живял дълго дълбоко в душата му. С тая майсторска черта при рисуването на създадените от фантазията му образи той може да се сравни с първите модерни лирици - и ги надминава....
Професионален древногръцки поет, живял и творил пре V век пр.н.е. Използва триделна структура на Стезихор /VІІ-VІ век пр.н.е./, която се състои строфа( 2 или 3 стиха, повтаряни като конструктивна единица) следвана от антистрофа със същата метрика и завършваща с обобщаващ стих (назоваван епод) с различна метрика. Тези три части съответстват на движението на хора от едната до другата страна на орхестрата като в средата й хорът се спира за да произнесе епода.
Макар че фрагменти от стихотворенията на Пиндар, във формата на класически хорови песни, са запазени те не повлияват поезията на Западна Европа така, както сборникът от 4 книги с епиникии /оди/, който е публикуван през 1513 година от Алдус Мануций /Aldus Manutius/. Всяка книга от сборника е посветена на Олимпийските игри, които се провеждали на 4 места в Древна Гърция – Олимп, Пития, Истмия и Немея. Епиникиите са с развита, сложна конструкция. Написани са на вълнуващ език, богат се метафори. В тях се възхвалява успеха на атлета-победител като се изпълнява хорова песен и групов танц. Те доказват призванието на поета Пиндар, което той използва за да запази и увековечи великите дела и дадените на хората от боговете добродетели. Метафорите, митовете и сентенциите, които украсяват одите, са често трудни за разбиране, поради бързите промени в мисленето и жертването на синтаксиса за де се постигне добро ритмично звучене.
С публикуването на сборника “Оди” /1550/, състоящ се от 4 книги, от Ронсар в пиндарическата ода се въвежда делничния език. В Англия на Пиндар подражава поетът Томас Грей, който през 1757 година написва одите “Прогресът на поезията” /"The Progress of Poesy"/ и “Певецът” /"The Bard"/. През 1656 година английският поет Абрахам Коули създава своите “Пиндарически оди” /Pindarique Odes/. Като фалшиви имитации на одите на Пиндар днес се възприемат одата на Джон Драйдън “Пирът на Александър” (1697), /"Alexander"s Feast"/, одата на Уйлям Уърдсуърт “Ода: Подражания на безсмъртието от “Спомени от ранното детство” /, “Ода на Западния вятър” / /"Ode to the West Wind"/ от Пърси Биш Шели, “Ода за смъртта на херцога на Уелингтън” /"Ode on the Death of the Duke of Wellington"/ от лорд Алфред Тенисън и “Ода за гръцката ваза” /"Ode on a Grecian Urn"/ от Джон Кийтс.
ЕДИНАДЕСЕТА ОЛИМПИЙСКА ОДА /Фрагмент/
Тъй както всички се нуждаем често
от полъха на нежни ветрове
и от небесните води - деца
на тъмен облак,
тъй и атлета, вече победил,
нуждае се от химни сладкогласи,
предвестници на славата далечна,
свидетел верен на големи подвизи.
Похвалата ми днес дължиме
на олимпийските ни победители.
Езикът ми дълга си ще изпълни,
но божеството дава всяка дарба.
И тъй, Агезидаме Аркестратов,
аз пея в чест на твоята победа
в борба с юмруци.
Във твоя скъп венец маслинен
аз ще вплета и украшението
на моите мелодични стихове.
И ще възхваля твоя род
на локриенците, които обитават
брегът зефириенски във Сицилия.
Тръгнете, Музи, с нас сега,
със нашто шествие, и аз ви уверявам,
че ще намерите гостоприемни люде,
любители на хубави неща,
народ възвишен, род на смели войни.
Защото нивга дивата лисица
с лъва няма да смени
природата си вечна.
