САФО /SAPPHO/

 

/VІІ - VІ век пр.н.е./ок. 610, Ересос, Гърция – ок.580, Митилена, Лесбос/

 

 

Сафо (на еолийски диалект Ψάπφα, Псапфа) е древногръцка поетеса, ползваща се с голям авторитет през Античността и включвана в списъка на Деветимата лирици на Древна Гърция.

 

Основната част от стиховете на Сафо днес за изчезнали, като са запазени отделни фрагменти и само едно цяло стихотворение. Според древните автори, които са разполагали с произведенията ѝ, темата на много от тях е хомосексуалната любов. От там думата лесбийка (по името на нейния роден остров Лесбос) се е превърнала в нарицателно.

 

Сафо произлиза от заможно семейство с политическо влияние на Лесбос, но политическите теми не намират голямо отражение в поезията ѝ. Тя е женена за богат човек от остров Андрос и е известно, че има поне една дъщеря. В началото на 6 век пр.н.е. живее по политически причини в изгнание в Сиракуза. По това време тя вече е толкова известна в гръцкия свят, че при пристигането ѝ в града там е издигната нейна статуя. Завръща се на Лесбос през 581 пр.н.е. и според някои източници доживява до дълбока старост.

Сафо: мит и легенда

В древността и през средните векове тя е била известна (според легендата) за това, че се е хвърлила от скала, заради несподелена любов към моряк на име Фалон. Тази легенда датира от Овидий и Лукиан в Древен Рим и със сигурност не е с христиански произход.

Философът Максимус от Тир през 3 век пише, че Сафо е била "малка и тъмна" и, че нейните взаимоотношения с приятелките й са били подобни на тези на Сократ:

Какво друго беше любовта на жената от Лесбос, ако не Сократовото изкуство на любовта? На мен ми се струва, че те са практикували любов всеки по своя начин, тя - тази на жените, той - тази на мъжете. Защото казват, и двамата обичали мнозина и били завладяни от всичко, което е красиво. Това което Алкибиад и Хармид и Федър са за него, Гирина и Атис, и Анактория били за лесбийките (бел. прев. - в случая по-скоро в смисъла на хомосексуалните жените от о. Лесбос).

Голямо ново литературно откритие, Миланския Папирус,cds.colleges.org.367 открит в обвивката на мумия и публикуван през 2001, разкрива голямото уважение, което поетът Посидип от Пела, важен композитор на епиграми (3 век преди Христа), изпитва към "божествените песни" на Сафо. Английския превод на тези нови епиграми, с бележки, е на разположение www.stoa.org.368, както и орегиналния гръцки текст. www.chs.harvard.edu.369

 

Епиграм в Палатинската антология (9.506) приписван на Платон твърди:

Някои казват Музите са девет: колко безрасъдно!

Елиан Клавдий пише в Подбрана история (Ποικίλη ιστορία), че Платон наричал Сафо мъдра. Хораций пише в неговите Оди, че лириката на Сафо е достойна за свято възхищение.

 

Александър Балабанов: Във всичко Алкей е бил надминат от неговата велика съгражданка Сафо. Нейните мисли и чувства много по-дълбоки, езикът - по-мил и изразен, стиховете - по-разнообразни, въображението - по-живо. Както мнозина други, тъй и тя сама си е изнамерила стиха, чрез който да изказва болката си. Алкаическият и Сафическият стих станаха образци за всички по-сетнешни гръцки и римски лирици от тоя род. За живота Ј знаем много малко. Тя е била нещо като учителка по лириката. Около нея се е сбирал цветът на младите лесбоски поетеси, които са я обичали страстно, както и тя тях. Знаем още, че и тя е от богат и знатен род, че и тя е изгубила всичко и се е скитала като бежанка по чужбина, най-много в Сицилия. Всевъзможни легенди са вървели за нейната разпуснатост: но те не са нищо друго, освен злобни, низки клевети, подхранвани невинно от собствените Ј стихове: не са могли току-тъй лесно да разберат и простят бакалите в живота, как така ще може да бъде чиста една жена, която тъй открито, тъй пламенно и вярно пее любовта. Тя е писала ту по първично свое вдъхновение, ту по поръка: за сватби, рождения; възпявала е брака и любовта. Всякъде със същата прелест. Но всичко е изчезнало, за жалост, безследно: от девет книги стихове за нас са останали само три стихотворения, от които едното само изглежда да е цяло, именно химнът на Афродита. В другото се рисуват любовните мъки, а в третото тя дава съвети на разпуснатия си брат. Все пак и в запазените откъслеци личи силата на нейния израз: естествен, тънък, проникващ в сърцето неусетно. Тя е била царицата на любовната песен. В брой 5 на “Художник” цитирах вече преведено в проза едно от нейните стихотворения, което давам в тоя брой в размера и тона на оригинала, като се постарах да избегна всички гладения и тананикания за ужас на дървеноумните простаци, за които най-висшето разбиране е гладкото. Пък и в откъслеците, каквото можем да изчепкаме оттук-оттам, тя блести. “Копнея и горя. Любов ме мъчи, покосва ми краката туй сладко-горчиво (гликипикрон) непобедимо чудовище.”

“Любов брули душата ми; тъй вятърът в гората кърти дъбовете.” Своята мила тя нарича “от всички звезди най-хубава”; “нощта непрогледна на твоите черни очи”. Навсякъде нейната любов - щастлива или нещастна - оживява цялата природа: “Изгряла пълна месечина и се спряла над рида...” “Звездите скриват сийяно лице от хубава месечина, кога тя сребърно грейне над цялата земя...” Целият остров се е надпреварвал да поръчва на нея сватбени песни. От тях са останали съвсем малко, но пак можем да видим с какво присърдие и вдъхновения те я изпълнявала своята задача.

Едно нейно стихотворение би могло да има за заглавие “На моята дъщеря”. “Цъфнало ми е хубаво момиче; то е мойто златно цвете, грей си тихо в нежна прелест; мойта сладка Клаиса - не я давам ни за Лидия, ни за целии богат Лесбос.” На основание на горния откъслек мнозина мислят, че Сафо е била омъжена. Мен ми се вижда съвсем невероятно. Такова събитие би направило силно впечатление на една душа като Сафината; в радост или разочарование биха заговорили, не бихме останали съвсем без следи от него. Сигурно това малко стихотворение ще да е било поръчано за някой младенец. Ако можехме по такива знаци да заключаваме, че тя е била омъжена, още с по-голямо право бихме могли да сторим това по един откъслек от една епиталамия (брачна песен): “Моминство, моминство, къде отиде и ме остави? Няма да се върна, няма да се върна вече при тебе.”

И друг един по-важен въпрос е занимавал тия, които са се интересували от Сафо: всички нейни стихотворения са отправени към моми или жени, ни едно - до мъж. И от останалите ясно се вижда това. Дали тя действително е била влюбена в някоя жена? Това предположение за тогавашните условия в Гърция би било възможно, още повече за о.Лесбос, гдето жената е съставлявала една доста самостоятелна част от обществото. Но за една Сафо това ми се вижда невероятно. Запазените откъслеци, по които заключаваме това, ще да са или части от отделни поеми, в които мъже и жени се репликират с любовни обяснения и излияния, или пък тя сама е нарочно дала такъв изглед на работите си. Една мома с такава деликатна душа като Сафината надали се би пресрамила току-тъй голо да изказва най-интимните си чувства спрямо един мъж, още повече, когато се знае, че тя е имала много млади ученички из по-добри семейства. Уверена, че самото естество на нейните стихове ще изрази нейния огън, тя безгрижно се е поддала на това изкушение да задоволи и общество, и своя срам чрез едно невинно прикриване на оня, към когото са се отнасяли песните Ј, под името на някоя мома или жена. Тя знае, туй няма съвсем да попречи на поезията Ј. После, твърде е възможно нейните песни да са били изпълнявани от нейните ученички за упражнения. И не ще да е било дотам прилично да се турят в устата на млади, невинни момичета такива ярки страстни любовни изрази, отправени към мъже.

Докато е могла да живее в отечеството си, Сафо е била почитана и от жени, и от мъже като мила домашна богиня. Тя е била истинска наставница на жените в родния си град. Строга и нежна. Всякога ги е подбуждала тя към сериозна работа, целта на човешкия живот, и всякога им е напомняла да помислят малко и за това, което дава блажена вечност. С остри, люти думи е бодяла всички, които са се предавали само на мимолетна суетност: “Кога умреш, ще легнеш в гроба; нивга за теб не ще си спомни някое сърце; ти не отиде да береш свещени рози (образование); кога те земя погълне, ще се скиташ безславно с другите сенки в ада, сама ти сянка и сега.”

Покрай тая сериозна лирика, според времето, хората и нравите, поникна и леката трапезна песен, на гръцки “Сколион”. Тия песни отначало се ограничавали с наивни изрази на насладата от земните удоволствия. Вино и жени. Пръв е запял на тоя глас Терпандър. Но от него нищо не ни е останало и не знаем нищо. Също и Алкман, за когото говорих вече, е съчинил много весели, по някой път доста разюзданички любовни песни за гуляй.

Въобще гърците не изпускаха никой момент, даден им от съдбата, да се повеселят до забрава. Израз на това опиянение бяха тия сколии, които можем да сравним - и по съдържание, и по форма - със сегашните песни във вариететата. Почти всички поети са се упражнявали в тоя ред, но най-видният, почти изключително предан на леката песен, е бил йониецът Анакреон, който е прекарвал живота си или в Атина, или в двора на безверния веселяк Самоски тиран Поликрат (към средата на 6 стол.). Анакреон е живял много, достигнал е беловласа старост, която той с детска наивност често е възпявал. Тъй е минал неговият живот в любовни наслади, в пиене, в песни, от които цели пет книги е написал; ние имаме само малки откъслеци. Ерос според Анакреон е най-силният бог. Не оня будуарен амур на александрийците. Анакреоновият Ерос блъска стихийно, безпощадно, той тиранизира и самите богове; Анакреон го поставя право на право на Зевсовия трон. Зевс събира облаци на небето, а Ерос облаци в сърцата на хората. Старостта все пак се търпи, защото и в старост все пак има наслади, може да се пие вино, може и да се люби дори. Но смъртта - смъртта е грозна, защото в ада никаква наслада. Затова пийте, любете без мяра, без оглед догде сте млади, догде сте живи. Всичко друго е вятър. Човек нека се мъчи колкото ще, той ще загине един ден и всичко негово с него... Това почти безсмислено предаване на чувствена наслада, разбира се, не е оставило Анакреону време и сила може би да извърши нещо сериозно. Както казах, той е живял в двора на безумно сладострастния самоски тиран Поликрат, който е търсел другари тъкмо според себе - и за гуляй, и за песни. Целият остров е служил на сладострастието му, което Анакреон е възпявал, покрай своето. Какво ще да е било Анакреоновото вдъхновение, ни учи острата злобна бележка на един тогавашен критик, с която се охарактеризирват и певец, и господар: “За тая прекалена разюзданост на страстите и цинизъм в стиховете на Анакреона няма защо да укоряваме само поета, защото до лудост достигаше сладострастието на Поликрата.” От художествена страна песните на Анакреон, като съдим дори и по откъслеците само, наистина ще да са били по някой път бисери: такава свежест, такава грация в израза! Би завидял и най-сръчният модерен немски или французки шансоньор. Доколко е харесала на времето и на всички поколения Анакреоновата поезия, може да се заключи и от факта, че във всяко време, додето трая гръцка култура, е имало сонм подражатели, наречени анакреонтици. Някои от произведенията на последните не са лишени от хубост, но обикновено всички са цвят на безсъдържателна бъбривост....

Бруно Снел: В едно от стихотворенията на Сафо, открито върху доста повреден египетски папирус, виждаме човек да противопоставя своето собствено мислене на това на другите хора; допълнено, стихотворението звучи приблизително така:

 

“Някой смята конника най-красив от

всичко на земята; пешака други

предпочитат, кораби - трети. Аз пък -

що си копнея

с обич. Туй е лесно от всеки да се

разбере. Защото дори прекрасна -

та Елена най-добър мъж напусна -

в Троя със кораб

тя доплава. Нито за щерка свидна,

ни за мили майка и татко се за-

мисли, а противно на волята й

взе я Киприда.

Вярно, не е мъчно жена да подведеш -

леко умът й помътнява.

Ей сега внезапно Киприда спомни

ми Анактория.

Най-обичам да съзерцавам стъпките любими,

образа прелестен, не

колесниците на лидийците и

пехотинците, все натрупани до

горе с оръжия.”

 

Във въведението и в края Сафо си служи с “преамбюла” - фолклорна форма, при която едно от нещата се поставя над останалите; служи си с нея, за да противопостави своята преценка на онова, което други считат за красиво. На разкошното, предизвикващо общо възхищение, на парадите на конници, пехотинци и флота тя противопоставя нещо естествено и скромно: очарователната походка и лъчезарния лик на любимата Анактория. “Най-красивото е онова, което човек обича.” По-високо от външния блясък Сафо поставя трепетите на сърцето. Изречението на Омир и Архилох “Всеки различно си стопля сърцето” е поставило ценностите в една плоскост; Сафо казва коя стойност е по-висша от останалите - онази, до която сърцето й се докосва с обич. Подобни неща са изричани и друг път в архаичната епоха, но тази мисъл срещаме за пръв път у Сафо. Другаде тя казва за любимата си дъщеря Клеида: “Не бих я заменила дори и срещу цялата лидийска земя.”...

Бруно Снел: ...Има ли въобще нещо общо между циничното снемане на илюзиите у Архилох, остроумието на Анакреонт и душевната дълбочина у Сафо? Те се срещат най-напред в областта на негативното, защото отхвърлят общоприетите стойности не непременно в интерес на морала или правото. Това, че Сафо не изпитва радост от военните паради, няма нищо общо с морала или с правото. Това, че Архилох цени живота си повече от щита си, е удар в лицето на целия традиционен морал - но той далеч не възнамерява да въдворява нов морал или по-висше право.

Твърдението на Сафо, че “най-красиво е онова, което човек обича”, звучи така, сякаш дава воля на индивидуалния вкус, по който според по-късната латинска поговорка не може да се спори; Архилох се представя като лишен от задръжки индивидуалист. Явно и двамата са на път да прозрат нещо и да открият някаква реалност, с която да заместят илюзията...

Бруно Снел:... И Сафо преживява любовта така:

 

“Богонравен виждам младежа, който

седнал е пред теб и отблизо в твоя

говор сладък вслушал се е, в смеха ти,

будещ копнежи.

 

Зърна ли те, само за миг дори,

в гърдите ми сърцето забива лудо,

в гърлото гласът е замрял, не мога

и да продумам -

 

вцепенил ми се е езикът. Тънък

огън се прокрадва под кожата ми,

взорът от мъгла се забулва,

прокънтява в ушите.

 

Пот облива тялото, цяла в трепет

съм и от тревата по-бледа ставам,

губя свяст и чувствам как потъвам,

сякаш умирам...Но човек търпи...”

Това е сватбена песен за едно момиче от обкръжението на Сафо; началото Ј по традиция възпява блаженството на мъжа, който ще отведе младата жена у дома си; на Сафо нейната женитба донася раздяла. Още в по-горе приведените стихове Сафо беше посочила любовта за съдник над красотата; любов и двата пъти нещастна - тогава защото любимата беше далеч, сега защото си отива завинаги. И също както Архилох се е чувствал немощен и безжизнен, Сафо тук описва как ужасно сетивата и тялото отказват да Ј служат и как изведнъж тя се озовава пред прага на смъртта...

Бруно Снел:... Тази позната ни вече мисъл, че любовта отнема силата, Сафо възприема именно оттук, като я вмъква впрочем също в началото на едно стихотворение: “И пак понесъл ме е Ерос, отпускащият тялото, горчиво-сладък - пред него съм безпомощна.” Звученето на думите е толкова близко, а чувството, че нещастно влюбеният се чувства бездеен и безпомощен, е толкова ново за следомировото време, че можем да бъдем уверени:именно от Архилох Сафо се е учила да чувства и изказва нещастната си любов.

И в този стих тя говори за “любовта” си определено “митично”: защото любовта за нея е не чувство, породено в душата Ј, а намеса на божеството. Затова пък истински нейно, лично е чувството за безпомощност. Само възпрепятстваната, останалата неосъществена любов покорява съзнанието с особена сила. Лъчът на силния, жив стремеж блясва най-ярко там, където срещне гибелна съпротива. И именно в това осъзнато чрез съпротивата чувство, което е нещо безспорно лично, губят стойност дотогава възхваляваните неща. Тук изпъква противоречието между илюзия и действителност, между онова, което други високо ценят, и това, което човек сам смята за значимо. И тъй като любовта се изживява не като лично настроение, като субективна чувственост, а като божествена сила, стояща по-високо от личността, това силно чувство може да върне човека към същественото. В страстта и страданието си Сафо открива простото, естественото и постига нова първичност, нова непосредственост, защото пред нея се разкриват нови измерения на душевността....

Бруно Снел: ... Мисълта, че човек трябва да посреща твърдо превратностите в живота си, е залегнала в основата на единственото стихотворение на Сафо, напълно запазено до наши дни:

    “Безсмъртна, златотронна Афродита,

ти, дъщеря на Зевса, ти, хитрице,

о, моля те - с терзания и мъки

недей разкъсва моето сърце.

 

Ела и както някога, Богиньо,

подаваше ухо на моя глас

и щом ме чуваше - напускаше веднага

чертога златен на баща си

 

и се понасяше към мене мигновено

на мъничката колесница, впрегната

с рой малки, пърхащи врабчета,

и литваше към черната земя,

 

те бързо те довеждаха при мене -

и ти с усмивка на безсмъртното лице

ме питаше какво ми се е случило,

защо те викам пак, защо те моля

 

и лудото сърце какво желае

да ми се случи... “Я кажи, Сафо,

в коя си влюбена, да ти я доведа.

Кажи, Сафо, кажи...

 

Дори от теб да бяга - ще те гони

и ако даровете не приема - скоро сама

ще ти донася дарове. Ако не те обича,

ще те обикне - и да не желаеш вече.”

 

Ела ми ти сега и ме спаси, Богиньо,

от тежки мъки. Направи така -

душата що желае да се случи,

бъди ми ти съюзник, о, безсмъртна!”

Едно от многото достойнства на стихотворението е, че преживяването, породило тези стихове, се издига над настоящето, дори с двойна градация:”Ела и както някога, Богиньо, подаваше ухо на моя глас и щом ме чуеше - напускаше веднага чертога златен на баща си...” В подобна неволя Сафо вече е призовавала Афродита на помощ, и то неведнъж. Утешителната яснота, обгърнала стихотворението, се дължи не на последно място на това, че достигайки до прозрението, че така е било вече неведнъж, Сафо се е дистанцирала от страданието си; богинята, помагала по-рано, ще помогне и сега...

 

Бруно Снел:... Личните чувства и стремежи на ранните лирици се ограничават в момента, в който човек бъде изтръгнат от устрема на общия живот, в момента, в който човек съзнае, че е откъснат от дървото на вечния растеж, обхващащо всяко живо същество. Тогава именно се открива поглед към собствената душа. Тази индивидуална душевност все още не е носителка на всеобщите завладяващи чувства, а само на реакциите, когато тези чувства биват подтискани. Любовта не е вътрешно чувство, а дар на Афродита и Ерос. Лично е само раздвоението на чувството при нещастна любов. Колкото и своеволен да е Архилох, колкото и съкровена да е Сафо, те все пак не изпадат в романтично опиянение пред дълбините на собственото чувство. И ако Сафо казва, че “красиво е това, което човек обича”, тя всъщност има предвид, че хората намират красотата в различни неща, но всеки е сигурен в своята преценка. Чувството никога не достига до неопределеност, а винаги има своята опора в нещо установено, което е или желано, или преследвано като цел.

Затова, макар и да се чувстват по нов начин самотни, архаичните поети, както отдавна е установено, говорят не усамотено-монологично, както модерните поети, а винаги отправят думите към някого - било то божество (най-вече в молитвите), сам човек или кръг от хора. И макар че едноличното изложение разрушава някоя стара връзка, новооткритата душевност все пак приобщава съмишленици. Процесът на индивидуализация същевременно е процес на ново сближаване.

Едно от стихотворенията на Сафо, чиито начало и край не са запазени, е написано, по всичко личи, когато Сафо е останала на Лесбос с Атида - девойка, която особено обича, - докато друга, Аригнота, е била принудена да се отдели от кръга й и се е завърнала в Сарди, столицата на Лидия.

“... от Сарди

тук мисълта й често се завръща.

 

Когато заедно живяхме,

за Аригнота беше ти богиня,

и твойта песен бе за нея всичко.

 

Сега блести тя сред лидийските

жени - като розовопръстата луна

на залез превъзхожда всичките звезди.

 

Като луна блестяща, чиста,

която свойта светлина разлива

върху соленото море и пъстрите поляни.

 

Тогава чистата роса блести

и розите разтворени ухаят,

и кичестите цветове в полето.

 

Но след като тъй много скита тя,

си спомня пак за милата Атида,

сърцето й в желание потръпва,

 

скръбта тежи в душата й и тя

зове ни със пронизващ глас за среща

и тоя зов загадъчен и таен

 

нощта хилядократно преповтаря

и ехото далечно го донася

през морските вълни, които ни делят.”

От други стихотворения на Сафо знаем, че Атида много пъти й е давала повод за ревност, а докато е живяла в кръга на Сафо, Аригнота особено много е обичала Атида. Сега, останала на острова с Атида, Сафо с много чувство и фантазия описва как в лунната лятна нощ на Сарди, при пълнолуние, Аригнота мислено се завръща тук и копнее по отминалите дни, прекарани заедно. Тук въпреки разделящото разстояние е изказано чувство на привързаност, съществуващо само в областта на душевното и духовното, в спомена и в любовта. Очевидно в това стихотворение Сафо се стреми към още по-близкото приятелство на Атида, като й показва доколко свързани са те, как и двете си спомнят за Аригнота, а тя отправя мислите си и към двете. “От Сарди тук мисълта й често се завръща” гласи дословно първото изречение. А това е нещо, което Омир дори от гледна точка на езиковите елементи не би могъл да формулира. У Сафо духът може да се отделя от мястото си и затова е възможно единство на мисли и чувства. У Омир тези обичайни и за нас представи все още не са съществували...

 

  Според легендата по дарба надминавала всички други гръцки поети, с изключение на Архилох и Алкей. Тя е първата поетеса, която влиза в близки лични връзки с читателя. Езикът и е по-скоро народен, отколкото литературен. Фразите й са кратки, директни и образни. Тя има силата да застане  отстрани и критично да оценява своите мъки и възторзи. Но вълненията не губят силата си, макар че са събирани в сравняващо спокойствие.

     Говори се, че била омъжена за Серколас, заможен мъж от остров Андрос. Изглежда има основание традицията, която твърди, че Сафо е прогонена от Лесбос заедно с други аристократи и отишла в Сицилия. Все пак по-голямата част от живота си в Митилена, на остров Лесбос.

  Темите в поезията й са неизменно лични: първо, приятелството и неприязънта й към други жени; второ, тема на няколко нейни стихотворения е брат й Караксус /Charaxus/. Само в няколко нейни творби има явни намеци за политическите смутове на времето й, които присъстват често в стиховете на съвременника й Алкей.

  В Лесбос било на мода жените от добрите семейства да се събират в неформални общности и да прекарват дните си в леностни, изящни удоволствия, най-вече съчиняване и рецитиране на поезия. Сафо, водеща в едно такова сдружение, привлича много обожатели, някои от далечни места. Главните теми в поезията й са любовта, ревността и ненавистта, които са поцъфтявали в такава знойна атмосфера. Тя напада яростно съперничещите й сдружения, не сдържа презрението си, когато пише за тях. И най-вече атакува други, безименни, жени. Емоциите й се движат между нежната привързаност и страстната любов. В продължение на известен период от време древните автори, които са имали достъп до всичките й творби, твърдят, че била лесбийка. Поезията й доказва, че е поддържала вълнения много по-силни от обикновената привързаност към други жени. Но в никой от приписваните й оцелели фрагменти не  се намеква дори за хомосексуална връзка с дружките й.

    Не се знае дали докато е била жива, и през следващите 3-4 века, стихотворенията й са били записани, нито пък как са се разпространявали. По време на културния кипеж в Александрия ( ІІІ-ІІ век пр.не.), оцелялото от творбите й било събрано и размножавано като набор от 9 книжки от лирически и елегични стихотворения. Това издание на надживява Ранното средновековие. През VІІІ-ІХ век представа за поезията на Сафо се създава чрез цитатите на други автори. Само едно стихотворение от 28 стиха е било завършено. Следващото най-голямо е от 16 стиха. От 1898 година находките в папирусни свитъци бързо нарастват, макар че не е открито цяло стихотворение и нищо, което да се сравни с двете по-големи стихотворения, запазени в цитати.

 

Л ю б о в н а   б о л к а

 

На боговете равен ми се струва,