Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10.2014 13:27 - Проф. АЛЕКСЕЙ ЛОСЕВ - И л и а д а /втора част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 593 Коментари: 0 Гласове:
0



В Омировите поеми има и елементи на роман. Те описват битови явления, вече излизащи зад пределите на скромния и уравновесен живот на родово-общинния строй (разказът за издирването на Телемах на неговия баща във II - IV песни на “Одисея” съдържа елементи на приключенски роман, а цялата втора част на тази поема от ХIII песен - елементи на семеен роман).

Лирика. Омировият епос несъмнено съдържа и много лирични моменти. С голям лиризъм е описана в “Илиада” (VI, 395 - 502) сцената на прощаването преди боя на Хектор с неговата съпруга Андромаха. Страстната любов към живота, особено в безизходните ситуации, пронизва двете поеми. Душата на Патрокъл се разделя с тялото, изпитвайки печално чувство заради погиналата младост (Ил., ХVI, 856), както и душата на Хектор (Ил., ХХII, 363). Омир често е опечален от съдбата на внезапно загиналия герой на полесражението, представяйки си страданията на близките на този герой, които засега все още нищо не знаят за неговата зла участ.

Драматизъм. У Омир се срещат и елементи на трагедия и комедия с всичките им присъщи драматични конфликти.

Трагични са почти всички основни герои на двете поеми. Трагичен е Ахил, обречен толкова млад на гибел, и той знае за тази своя обреченост. Трагична е гибелта на Патрокъл. Драматичен и трагичен е Хектор, като не е трудно да се проследи назряването на перипетиите, които предшестват и последват гибелта му. Несъмнено драматичен е и Одисей, който стотици пъти е гледал смъртта в очите и винаги е проявявал мъжество. Трагична е съдбата и на всички троянски вождове, чиято гибел е предопределена свише.

По такъв начин, ако под трагизъм се разбира катастрофалното развитие на действието, предизвикано от висшите сили, то поемите на Омир са трагически от край до край, а ако под драматизъм се разбира конфликт на дееспособни личности, то трагизмът у Омир много често от епически преминава в драматически.

Комизъм, бурлеска, хумор, сатира, ирония, сентенциозност. Огромен и още далеч нерешен проблем е характеристиката и дори обикновеното изреждане на всички художествени нюанси, с които се отличава Омировият епос. У Омир се срещат например много комични сцени, като сбиването на Одисей с просяка Ир на прага на двореца, където пируват младоженците (Од., ХVII).

Този комизъм достига до степента на бурлеската, когато възвишеното се изобразява като низко. Олимпийските сцени почти винаги са предадени от Омир в стила на бурлеската. Общоизвестен е примерът за това - I песен на “Илиада”, където се описва съпружеската ревност на Хера. Зевс иска да набие съпругата си, а кривокракият уродлив Хефест се опитва да разсмее боговете с шеги.

Хуморът, т. е. по-дълбоката степен на комизма, също не е нещо рядко срещано у Омир. Хумористично е предадена Афродита, когато тя влиза в сражение и е ранена от простосмъртния герой Диомед, за което я обсипват с насмешки боговете на Олимп (Ил., V).

Ироничните мотиви в поемите на Омир за забележими. Често Омир се отнася към своите богове и герои доста иронично. Но иронията може да се разбира и като по-широко понятие - като изображение на нещо противоположно на това, което се очаква, или на което са възлагани надежди. В този смисъл почти всички основни герои в двете поеми се явяват като обекти на ирония от страна на Омир. Агамемнон във II песен на “Илиада” заповядва на войската си да се прибира вкъщи, а на практика на тази войска Ј се налага да грабне оръжието и да воюва. Ахил иска да причини загуби на гърците за нанесените му оскърбления, а загива неговият сърдечен приятел Патрокъл. Същият този Ахил е уверен в победата си над Троя, а в действителност сам загива (извън “Илиада”) още преди падането на Троя. Хектор също е сигурен в своите победи над ахейските герои (Ил., VIII, 536 - 541; Х, 286 - 290), но загива от ръката на Ахил.

Сатиричният елемент също е силен в двете поеми. Не само циклопите са изобразени (Од., IХ) като карикатура и сатира на хора, живеещи без всякакви закони; не е карикатурен само Терсит, изобразен като изрод, като пародия на гражданин, войник и аристократ (Ил., II). Има много сатирични черти и в самия Агамемнон, който ни учудва със своята алчност, с деспотизма, страхливостта си и с много други пороци. Двете поеми са наситени с разни сентенции, свидетелстващи за големия жизнен опит на Омир и за умението му лаконично да го излага. Сентенции изказват всички Омирови богове и герои. Боговете нееднократно говорят за плачевната съдба на простосмъртните, обречени на краткотрайно и мъчително съществуване. Известно е изречението на Зевс (Ил., ХVII, 446): “Няма в света по-злочест от човека сред всичките твари, дето живеят и лазят навред по земята просторна.”

За неравенството между боговете и хората говори Аполон (Ил., V, 441) и за неизбежността на човешката смърт - Атина Палада (Ил., ХV, 140). Но все пак на Омир са присъщи несъкрушим оптимизъм и жизнерадост. Сред сентенциите му могат да се намерят много напълно трезви и практични мисли. Така например, Одисей предлагайки да се почете паметта на загиналите, веднага след това под формата на сентенция дава съвет на оцелелите да похапнат преди сражението (Ил., ХIХ, 228 - 231). В Омировите сентенции има много практицизъм и утилитаризъм. Оказва се, че двама е по-лесно да вървят, защото си помагат взаимно, а сам е по-трудно (Ил., ХХ, 224 - 226). Когато се спуска нощта, човек трябва да Ј се покори, т. е. да легне да спи. В най-отговорните места на своите речи често използват сентенции и Ахил, и Патрокъл, и Нестор, и Одисей, и много други.

г/ Единство на художествения стил на Омир. Омировите поеми при цялото разнообразие на своето съдържание поразяват с единството на художествения си стил, който обаче е лишен от епическа монолитна строгост. Тези пасажи на двете поеми, в които все още намираме строгостта на ранния епически стил, вече сами по себе си ни карат да очакваме при тяхното четене по-живи и по-свободни творчески похвати. Трагизмът, комизмът, хуморът, иронията постоянно свидетелстват за еволюцията в този епически стил и за настъплението на небивало дотогава идеологическо и стилистично свободомислие. Стилът на преходната епоха никога не може да бъде монотонен. В него задължително се усещат рудиментите на стария стил, но в същото време се чувстват и зародишите на бъдещото стилистично разнообразие.

Стилистичните оттенъци, колкото и да са те (а ние посочихме далеч не всички), се включват в този епически стил на Омир, който сам по себе си представлява единно цяло.

д/ Художествената действителност. Художественият стил на Омир се проявява, както в предметите на епическото изображение (художествената действителност), така и в начините на това изображение (художествен език). Ще разгледаме и едното, и другото.

Вещи. Омир се ползва от цялото митологическо богатство на стария мироглед, но в същото време се отнася към него естетически, любувайки му се с цялата острота и цялото любопитство на новия мироглед. Почти всички предмети и вещи получават от Омир неизменните епитети: “свещен”, “божествен” или просто “прекрасен”, “силен”, “блестящ” и т. н. “Свещени” са градовете и всички домашни съдове и прибори. “Божествена” е солта в храната, задължително са “прекрасни” сандалите на Атина Палада. Омир извънредно много обича блестящите предмети. Обикновено при него всичко свети, блести, хвърля лъчи. Изискан е тоалетът не само на Хера, но и на Кирка. Подробно се описва оръжието на героите. То също обикновено свети, ослепително блести, по него има много злато, сребро и скъпоценни за тези времена метали. Особено ярко са изобразени щитът на Ахил (Ил., ХVIII, 477 - 607) и въоръжението на Агамемнон (Ил., ХI, 15 - 46). Обаче не трябва да мислим, че вещите, описани от Омир, обезателно са разкошни. Омировите поеми са завършвали своето оформление във векове на доста по-скромен и беден живот, в сравнение с крито-микенската култура, която се е появила отново в тях.

Хората и техните характери. По подобен начин са обрисувани и Омировите герои. Почти всички са силни, красиви, благородни; те също са “божествени”, “богоравни” или в краен случай имат божествен произход. Не може обаче това изображение да бъде наречено стандартно. Често то е доста далеч от епическия трафарет, отличава се с голяма пъстрота и вече предвещава сложността на по-късната литература.

Ахил - това е страховитият герой на Омировия епос, самоуверен, предан на родината и народа. Но често се забравя, че той е извънредно гневлив и груб, че заради някаква си пленница напуска полесражението и изменя на своите съотечественици; той е упорит и несговорчив, макар че пратениците (Ил., IХ) всячески го придумват; в боя се завръща само поради това, че се стреми да отмъсти за своя приятел; той е безпощаден към Хектор и проповядва правото на силния звяр, отказвайки да изпълни предсмъртната му молба, и с безсмислена жестокост осквернява трупа му, като го влачи около Троя в продължение на девет дни. Но заедно с това Ахил умее благородно и снизходително да се отнася към победения враг и даже да изпитва към него хуманни чувства (как прекрасно разказва това ХХIV песен: по молба на Приам той прекратява гаврата с трупа на Хектор и с почит го връща на неговия баща). Ахил истински обича Бризеида, Патрокъл и преди всичко, своите родители. Той знае предопределението на съдбата за своята близка гибел и въпреки всичко, не се страхува; образът му е изпълнен с трагична скръб.

Другият главен герой на “Илиада” - Агамемнон - също не е толкова едностранчив, както обикновено са го представяли. Той е деспотичен и дори безчовечен, алчен и страхлив е, но искрено скърби за поражението на своята войска, хвърля се в боя и бива ранен, а накрая безславно загива от ръката на съпругата си. Агамемнон изпитва нежни чувства към своята пленница Касандра.

Хектор е безупречният герой и защитник на своята родина, идеалният военачалник на войската си. Той не е обременен от дребнавите слабости на Ахил и Агамемнон. Освен това, Хектор е нежно обичащ съпруг, син и баща. Но не бива да бъде представян прекалено опростенчески и шаблонно. Той е напорист, често взема необмислени решения, не винаги е умен и съобразителен, а понякога се държи наивно по детски. Това е идеална, но напълно жива фигура...

...В науката отдавна е установена разликата между непосредствения сюжет на Омировите поеми и поетическите и жизнените оценки на този сюжет, които Омир е дал от себе си. Той често прибягва към метода на сравнението, желаейки да поясни по-малко разбираемото с нещо по-разбираемо. И се оказва, че по-разбираеми са мирният труд на земеделеца, животновъда, занаятчията и обикновеният чисто човешки живот с радостите и страданията на малкия човек, нямащ нищо общо с тези колосални героични фигури, за които става дума в непосредствения сюжет на поемите - животът без всякаква война и даже без митология. Та нали, ако поетът прави сравнение с нещо, то предметът, който е привлекателен за сравнение, очевидно за него е по-разбираем и по-убедителен. Установено е, че в Омировите поеми не мирният труд се сравнява с войната, а обратно - военният бит се пояснява с картини от мирния живот, тъй като той е по-разбираем за поета. Особено характерна в това отношение е “Илиада”, в която почти всички военни сцени се сравняват с мирния бит. Сравнения с войната тук почти отсъстват (те буквално са единични). Затова пък такава военна сцена, като двубоя на двамата Аякси, се сравнява не с нещо друго, а с два бика, орящи земята (Ил., ХIII). Противниците настъпват един срещу друг като жътвари, които се приближават от двете страни на нивата (Ил., ХI). Много свои сравнения от областта на природата Омир оживява с присъствието на човека. Той като че ли живее заедно с героите на своите сравнения. Плаче от радост с децата, чийто баща се е излекувал от смъртоносна болест. Гладува заедно с дърваря и орача. По такъв начин неговият интерес е съсредоточен не само върху прославените герои, но и върху малките, незабележими труженици, носещи на плещите си тегобата на живота. Това е несъмнено доказателство, че окончателното формиране на Омировия епос се отнася към времето на възходящата гръцка демокрация.

е/ Боговете и съдбата. Накрая, обект на художествената действителност у Омир са боговете и съдбата. Боговете постоянно се намесват в човешкия живот и не само се намесват, но буквално подсказват на човека всички негови решения и постъпки, всички негови чувства и настроения. Троянецът Пандар (Ил., IV) стреля в гръцкия лагер, нарушавайки вероломно току-що сключеното примирие. Читателят обикновено се възмущава и осъжда Пандар, но постъпката му е в резултат на решението на боговете и на прякото въздействие на Атина Палада върху него. Приам отива в палатката на Ахил (Ил., ХХIV) и между двамата се установяват дружески отношения, но това им е внушено от боговете. Ако сюжетът на Омир се приеме буквално, то с пълно основание би могло да се каже, че човекът е унижен от Омир, че е превърнат в бездушно оръдие на боговете, и че герои на епоса са само боговете. Но Омир едва ли е приемал митологията буквално. На практика Омировите богове се явяват само обобщение на човешките чувства и настроения, на човешката воля и постъпки, обобщение и на целия социално-исторически живот на човека. Ако божеството е “вложило” в човека една или друга постъпка, то фактически това означава, че постъпката е направена в резултат на неговото собствено вътрешно решение, което е толкова дълбоко, че самият човек го приема като нещо внушено отвън.

Героите на Омир (Агамемнон, Ахил, Менелай) никак не се стесняват да противоречат на боговете и се изразяват доста грубо. Самите богове не се отличават с висок морал - присъщи са им всякакви пороци, страсти и глупави постъпки. Често човекът действа “въпреки съдбата”. Та нали предопределението на съдбата днес е едно, а утре може да бъде съвсем друго. Защо тогава героят да не направи нещо, въпреки известното му за днес решение на съдбата, и да не прояви собствена воля?

По такъв начин и по въпроса за боговете и съдбата Омировите поеми заемат преходна позиция между древния фатализъм и човешката свобода от по-ново време.

 

6. ПОЕТИЧЕСКА ТЕХНИКА НА ЕПОСА.

Епическият стил се проявява не само в изображението на определен род художествена действителност, но и в начините на това изображение, т. е. в особената поетическа техника на епоса.

а/ Основен характер на поетическата техника на епоса. Художественият стил на Омировия епос преди всичко се отличава с голяма строгост, отработеност и традиционност. В него се съчетават архаизацията и модернизацията. Архаизацията намира място, защото Омир има склонност към възстановяването на стари митове още от крито-микенската култура с всичката свойствена за тях древна строгост на поетическата форма. Освен това, формирането на Омировите поеми е ставало в условията на вече твърдата епическа традиция, достигаща до изкуственост и формализъм. От друга страна обаче, в тези утвърдили се и изконни форми на епическата поезия Омир влива напълно ново съдържание, изпълва ги с психология и с отражение на възходящата гръцка демокрация, в резултат на което древните митове и строгите поетически форми започнали да звучат вече по новому и архаизацията на епоса започнала за се слива с неговата модернизация в единно и неделимо цяло. Това задължително трябва да се има предвид при оценката на отделни технически похвати на епоса.

б/ Повторение. Един от обичайните епически похвати на Омир е многократното повторение на цели стихове или на части от тях. Това създава впечатление за забавеност, важност, спокойствие и вечна повторяемост на живота. Изследователите са установили, че повторенията у Омир не преследват чисто механични цели, а винаги внасят в епическия разказ нещо ново и интересно.

в/ Епитети. Същите цели се преследват с особената употреба на епитетите (т. е. определения, посочващи постоянно качество на едни или други лица и предмети). Именно тези епитети неизменно се прилагат към съответните лица, често дори независимо от тяхната уместност в дадена ситуация. Но у Омир се срещат много текстове, където обичайният стандарт има голяма психологическа значимост или преследва определени естетически цели.

г/ Сравнения. Особено удивителни със своята многобройност, с разнообразието и красотата си у Омир са сравненията. Предметът, който се използва за сравнение, се обрисува доста по-подробно, отколкото е необходимо за пояснение. Срещат се няколко сравнения подред, а понякога и истинско струпване на сравнения (Ил., II, 455 - 476): гърците, излизащи в блестящо въоръжение, се сравняват с огън, с птици, листа, мухи и кози. Преди сравненията са били разглеждани откъснати от съдържанието на поемите като вмъкнати епизоди или като похват, имащ за цел да забави действието или да поотвлече читателя от излаганите трагични събития. Сега може да се счита за установено, че сравненията са тясно свързани с развитието на действието в поемите.

д/ Речи. Накрая, от епическите похвати трябва да отбележим честото вмъкване на речи. Тези речи имат примитивна аргументация, наивна постройка и излизат от самата душа на говорещия. Те винаги са бавни, тържествени, наивно убедителни, обстоятелствени. Ораторът застава на високо място - той не може да бъде прекъсван - и говори дълго и доста красиво (Ил., I, VI, IХ). Дори когато героите се карат, когато са готови да влязат в боя, те говорят пространно и тържествено.

е/ Език и метрика. Езикът на Омир също представлява своеобразна сплав на устойчива вековна традиция с изключителна гъвкавост и изразителност. Традиционност и старинен стил е създавал за древния грък още и древнойонийският диалект с известен примес на еолийски форми, на който са съчинявани поемите. Омировият език се отличава с изобилие на гласни, с липса на сложни в синтактично отношение фрази, със замяна на подчинителното изречение със съчинително, което е придавало голяма мелодичност и плавност на речта.

На общия стил напълно е съответствала метриката. Поемите са написани в хекзаметър, който се е отличавал с тържественост, забавеност и е ласкаел слуха на гърка. От науката е доказано огромното значение на хекзаметъра за цялата поетична реч на Омир. Тъй като хекзаметърът не се декламирал, а се е произнасял напевно, речитативно, то той е допускал в художествената реч такива неща, каквито в обикновената декламация са изключени. Хекзаметърът или шестостъпният дактил е единственият размер на епоса. Но в гръцкия език имало много явления, които противоречали на хекзаметъра и не се вмествали в неговите стъпки. Хекзаметърът бил наистина доста гъвкав, но все пак на езика се налагало да му прави отстъпки в много отношения. Така например, всяка гръцка сричка в думата е имала определена дължина или краткост и заради правилния хекзаметър се налагало да се разтегля една сричка в две срички, да се жертва строгостта на морфологията и синтаксиса, да се въвеждат по-редки и по-малко разбираеми думи вместо обичайните и разбираемите, да се използват стандартни изрази, несъответстващи напълно на съдържанието на текста, но добре пасващи на стъпките на хекзаметъра и т. н. В резултат се получавала изкуствена реч, доста далечна от разговорния език, но затова пък напълно в духа на вековните традиции на епоса.

 

7. ОМИРОВОТО РАЗБИРАНЕ ЗА КРАСОТАТА.

Краят на второто и четирите века на първото хилядолетие преди новата ера в Гърция са период на епическо творчество. Следователно, гръцкият епос - а той е зафиксиран за нас в поемите на Омир “Илиада” и “Одисея” - се явява именно това, което може да се нарече раждане на античната естетика.

Изучавайки архаичната естетика на Омир, ние преди всичко се сблъскваме с фактите на несъмненото отъждествяване в епоса на изкуството и живота. Това, че у Омир красотата е божествена и свещена, а главните художници са боговете, означава, че изкуството е свързано със самото битие, че е извънредно близко до всяко творчество на живота, тъй като боговете се явяват основни принципи и потенции именно на живота и битието. Омир, а след него и строгата класика въобще, просто не различава изкуството от живота, не ги различава в основното и най-главното, не различава, така да се каже, тяхната субстанция, същността им. Както животът е творчество, така и изкуството е творчество; и това е творчество не на идеи, не на форми, не на чисти изразителни образи, а творчество на самия живот, творчество на вещите, на телата, на предметите и дори на раждането на деца. Не случайно самата дума за понятието изкуство у гърците techne има същия корен като ticto - “раждам”, така че изкуство означава на гръцки “рожба” или веществено създаване от вещ, от самата себе си, на също такива, но вече нови вещи. Още по-красноречиво говори за вещественото разбиране на изкуството в античността латинската дума ars, свързана с корена ar “в наличност”, “налично” - например гръцкият глагол ararisco означава “пригаждам”, “сплотявам”, “строя”, така че ars значи “това, което се пригажда, строи”.

Изкуството според Омир не само че не се отличава от живота, но то не се отличава и от природата. Космосът с цялата своя йерархия на живота от боговете до материалните вещи - ето единственото сериозно приемано и окончателно по своето съвършенство произведение на изкуството у Омир. Космосът е и напълно веществен, и напълно идеален, божествен. Той е изкуство и живот, и природа. Това е неизбежно следствие на общата тенденция на Омировото художествено и при това епическо възприятие на света. Та нали епическият стил възниква като резултат на примата на общото над индивидуалното и на външното над вътрешното. Но най-общото за Омир и най-много външнообективно това е космосът. Космосът се определя от божествата отгоре, от демоните отдолу и се завършва от човека. Всичко отделно и всичко единично зависи от този космос и се определя от неговия общ живот. Затова космосът, бидейки сам произведение на изкуството (както и природа същевременно), се възприема епически и всяка зависимост от него на всичко отделно и индивидуално е епическа зависимост.

Тук преди всичко ние намираме отделяне на жизнения процес и изкарване на първи план на чисто пластичните страни и, което е най-главно - тази пластика се явява не просто съдържание на изкуството или негова форма (както знаем, скулптурата е представена у Омир най-малко), но тя и изцяло определя защо изкуството е неотличимо от занаята.

Не е трудно да се види в Омировото отношение към изкуството и този митологизъм, който често се утвърждава като основна особеност на Омировия стил и мироглед. Омировият космос е пълен с всякакви божествени и демонични сили и самото изкуство в основата си е една от функциите на всички тези богове (Аполон, Хефест, Атина Палада, музите). Боговете не само че са космически принципи, лежащи в основата на космическото цяло, т. е. на космоса като произведение на изкуството, но те се явяват такива и за човешкото творчество. Аполон и музите вдъхновяват певците; и в творчеството на Омировия певец главната роля се играе не от самия певец, а именно от боговете, т. е. преди всичко от Аполон и музите.

Какво е според Омир не частично прекрасно (красива жена, въоръжението на героя, тас, чаша, чорба от мед, лук и ечемичен булгур), а красота въобще, същност, принцип, самото понятие за прекрасно? Според него, това са боговете. Всеки бог е всичко - универсално битие, но въплътено особено, по частен начин, т. е. това е такава безкрайност на знанието, силата и живота, която е дадена индивидуално. В поезията на Омир боговете не само изразяват принципа на прекрасното, но и необходимия тук принцип на епическия стил с неговия примат над индивидуалното...

...Омир си представя красотата като тънка прозрачна, излъчваща светлина, материя, като някакъв леещ се жив поток, който всички антични теоретици се стремят да разберат и да оценят. Тази красота е трудно да се изрази със средствата на съвременния отвлечено-научен език. Затова за характеристика на този античен феномен ще употребим съчетание от думи, съвършено необикновено на пръв поглед и даже напълно противоречиво. Красотата е своего рода течаща, променлива същност. Тя може да бъде усетена като такава, сякаш е физическа материя: глина, пясък, метал, камък. Тя може да бъде взета в ръце, може да бъде използвана като козметично средство във вид на пудра, грим или аромати. У Омир няма мит за това как Зевс се явява на Даная (майката на героя Персей) като златен дъжд. Но Омир си представя красотата именно във вид на някакъв златен дъжд. Ние сме свикнали да различаваме вещ и значение - смисълът, идеята на вещта. Но Омир не различава това в своята естетика. Прекрасно у него е това, което означава нещо, насочва към нещо; но това нещо е то самото. Красотата означава именно това, което тя е. Затова и в нея няма разделение на същност и явление. Тя е абсолютно тъждество на едното и другото.

Омировата представа за красотата напълно изключва антитезата на същността и явлението: това, което виждаме външно в този свят на красотата, то е и нейното вътрешно съдържание; и виждаме външно ние не нещо друго, а нейния вътрешен, съкровен живот. Тези струящи лъчи и потоци красота, с които Атина Палада облича своите герои, са, разбира се, съвсем истинско материално нещо и същевременно са изведено до идеала битие. Неразбирайки този стихиен материализъм на Омировата естетика, невъзможно е да се разберат и другите Ј свойства: нейният възвишен и в същото време наивен, а понякога дори хумористичен характер; антипсихологизмът и пластиката Ј; традиционността и стандартността; свръхчовешкото съвършенство и пълната телесност.

 

8. ОМИРОВИЯТ ВЪПРОС.

Това е въпросът за авторството на Омир, за произхода на Омировите поеми. Той занимава учените вече няколко столетия и е много труден за разрешение, а може би е и съвсем неразрешим.

а/ Омир в древността. Естествено е преди всичко да се запитаме какво са знаели за Омир самите гърци. Има сведения, че през първата половина на VI век преди новата ера атинският законодател Солон е постановил да се изпълняват поемите на Омир на празника Панатенеи в определен порядък, и че през втората половина на същия век тиранът Пизистрат е свикал комисия от четирима души за записването на Омировите поеми. Следователно, в VI век преди новата ера текстът на Омир е бил напълно известен. Но що за текст е било това и какви поеми тук трябва да се имат предвид (Омир се е считал за автор на много произведения) не е известно. В античната литература съществуват девет биографии на Омир. Но тези биографии са пълни с приказен и фантастичен материал, от който е много трудно да се правят някакви определени научни изводи. Относно месторождението на Омир е нямало единно мнение, макар повечето източници все пак да посочват Йония, назовавайки най-различни градове. За времето, когато е живял Омир, също е нямало единно мнение. Различните гръцки писатели са отнасяли живота му към различни столетия, започвайки от ХII век и свършвайки с VI век преди новата ера. Александрийските учени, IV - II век пр. н. е., са направили много за редактирането и за коментара на “Илиада” и “Одисея”, но кой е Омир, къде и кога е живял, какво е написал, не са знаели и те. Общото и популярно мнение на цялата античност за Омир се е свеждало до това, че той е бил стар и сляп певец, който вдъхновявайки се от музите, е водел живот на странник и сам е съчинил, както двете известни ни поеми, така и много други. Такъв образ на народен певец се среща почти у всички народи.

В най-древни времена били известни и други певци, които са се наричали аеди, т. е. създатели на песни (“аед” означава “певец”), а също така и рапсоди (“рапсод” означава “съшивач на песни”). Те са били нещо като съсловие от изпълнители на епически песни със своите строги традиции и специална техника на изпълнението.

“Илиада” и “Одисея” са били най-популярните произведения сред гръцкия народ и в гръцката литература, и то през цялата античност.

б/ Ново и най-ново време. До края на ХVIII век е господствало всеобщото мнение, че Омир е едноличен автор на “Илиада” и “Одисея”, народен разказвач и изпълнител на своите произведения. Чували са се само отделни гласове в защита на това, че едноличен автор сам не би могъл при липсата на писменост да създаде и да запомни такива огромни произведения. В самия край на ХVIII век немският учен Ф.А.Волф, намирайки се под влиянието на романтическото разбиране на народността, доказвал чисто народния произход на Омировите поеми, а самия Омир считал за един от авторите, който малко или много е поработил по създаването на двете поеми. След Волф в течение на 150 години са лансирани множество разнообразни теории по Омировия въпрос, от които нито една не е получила всеобщо признание. Преди всичко, много филолози продължавали да отстояват тезата за авторското едноличие на поемите, разбирайки го в най-разнообразен смисъл. Съществувала е така наречената “теория на малките песни”, раздробяваща епоса на Омир на отделни малко свързани една с друга песни, впоследствие съединени от ръката на някой писател или редактор. Ролята на този писател или редактор също е била разбирана безкрайно разнообразно, като се започне от механичното слепване на отделните песни и се завърши с подвеждането им под някаква собствена творческа концепция.

Появила се е и така наречената “теория за зърното”, признаваща на Омир създаването само на една неголяма поема и приписваща развитието и завършването на поемите на редица други автори. Тези автори понякога наброявали няколко десетки. Като се имали предвид противоречията от най-различен характер в поемите на Омир, се считало че противоречащите си части на тези поеми обезателно принадлежат на други автори.

Неведнъж се е възобновявала теорията за абсолютното едноличие, която е приписвала създаването на двете или поне на едната поема само на един автор, подобно на създаването на такъв род поеми в новото време.

Имало е също многобройни теории на колективното творчество. Този колектив е бил разбиран доста разнообразно. Ту се е говорело за народа в общия и неопределен смисъл на думата, ту за отделни гръцки племена и техните предвижвания.

Може да се каже, че за тези 150 години от времето на Волф не е бил изпуснат нито един аспект от тезата за авторовото едноличие на Омировите поеми и нито една теория на колективното творчество. Теории продължавали да се появяват и вече се дочували гласове за безплодието на подобни теории и за необходимостта от пълно отказване от всякакви Омирови въпроси.

в/ Нашето съвременно отношение към Омировия въпрос. Да се счита цялата тази филологическа работа по разрешаването на Омировия въпрос за безплодна и безполезна, няма никакви основания. Тя е дала възможност да се изучи от различни страни всяка дума на Омировите поеми и е натрупала огромен научен материал, без който разбирането на поемите в днешно време би било наивно и примитивно. Но така или иначе, не са прави и тези, които считат, че е възможно някакво окончателно решение на въпроса, и че такъв прекомерно аналитичен подход към текста на Омир е единственият възможен подход.

Струва ми се, че истинският автор на Омировите поеми е самият гръцки народ в своето вековно развитие.

Другият въпрос е за периодите на социалното и художественото развитие, които са отразени в поемите на Омир. Както видяхме, художественият стил на Омир не бива да се разбира еднозначно. Нужно е умение да се определи предимно кой период от социалното развитие на гръцкия народ се е отразил в поемите, какви рудименти на предходното развитие и какви зародиши на бъдещето могат да се намерят в тях. Това ще бъде и решението на Омировия въпрос.

Въпросът, създадени ли са Омировите поеми от един автор или от много; от кой стих трябва да се признае авторството на един певец и от кой на друг, а така също самото противопоставяне на индивидуалното и народното творчество - всичко това или съвсем не е съществено за нас, или има второстепенно значение. Подобни въпроси са просто неправилно поставени.

У Омир народът и отделният индивид се намират в нерушимо единство. Възможно е да е имало много автори. Но ако всички те са изразявали общонародния живот, то тяхното различие и противопоставяне не може да играе принципна роля. Неотричайки аналитичния подход към творчеството на Омир, ние трябва да изтъкнем на преден план народността на Омировите поеми, която всъщност се явява основен отговор на Омировия въпрос. Такъв подход към изследването на Омировите поеми не може да се нарече нито теория на едноличието, нито теория на колективността. Двете гледни точки са второстепенни в сравнение с проблема за народността у Омир.

Превод от руски Й.Дачев

 

 

 

 

 

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075502
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031