Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10.2014 13:25 - Проф. АЛЕКСЕЙ ЛОСЕВ - И л и а д а /първа част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 965 Коментари: 0 Гласове:
0



ОМИРОВИЯТ ЕПОС(“Илиада”)

Алексей Лосев

 

Поемите на Омир “Илиада” и “Одисея” са били създадени през първата третина на I-то хилядолетие преди новата ера в областта на древна Гърция, която се е наричала Йония. Съчинителите на тези поеми вероятно са били твърде много, но тяхното художествено единство предполага някакъв неизвестен едноличен автор, останал в паметта на цялата античност и на цялата следваща култура под името на слепия мъдър певец Омир.

 

1. СЮЖЕТЪТ. “Илиада” и “Одисея” отразяват само отделни моменти от троянската митология. Затова е необходимо, доколкото е възможно, да се запознаем с троянската митология като цяло, за да можем по-ясно и по-отчетливо да откроим в нея сюжета на “Илиада” и “Одисея”.

а/ Събитията до “Илиада”. В троянската митология “Илиада” е предшествана от огромно количество митове, които са изложени в специалната поема “Киприя” на Стасин Кипърски, не достигнала до нас. От тези митове узнаваме, че причината за Троянската война е свързана с космически събития. Троя се е намирала в северо-западния ъгъл на Мала Азия и била населена от фригийското племе. Войната на гърците и троянците, която по същество е съдържанието на троянската митология, като че ли е била предопределена свише.

Според мита, Земята, обременена от огромното човешко население, се обърнала към Зевс с молба да намали човешкия род и Зевс решил да започне война между гърците и троянците. Земната причина на тази война било похищението на спартанската царица Елена от троянския царски син Парис. Обаче и това похищение било обосновано чисто митологически. Един от гръцките царе (на Тесалия), Пелей, се оженил за Тетида - дъщеря на морския цар Нерей. (Това ни отвежда в дълбините на вековете, когато бракове от такъв род са представлявали пълна реалност за първобитното съзнание.) На сватбата на Пелей и Тетида присъствали всички богове, освен Ерида - богинята на раздора - поради което тя замислила да отмъсти на боговете и да подхвърли на богините златна ябълка с надпис: “На най-красивата”. Митът разказва, че като претендентки за тази ябълка се явили Хера (съпругата на Зевс), Атина Палада (дъщеря на Зевс, богиня на войната и занаятите) и Афродита (също дъщеря на Зевс, богиня на любовта и красотата). И когато спорът достигнал до Зевс, той заповядал на Парис - син на троянския цар Приам - да го разреши.

Тези митологически мотиви са със значително по-късен произход. Трите богини са имали дълга митологическа история и в древността са били представяни като твърде злобни същества. Очевидно е, че гореприведените митологически мотиви са можели да имат място само в самия край на родово-общинната формация, когато е възникнала и се е утвърдила родовата аристокрация. За още по-късния произход на дадения мит говори образът на Парис. Оказва се, че човекът се счита за толкова силен и мъдър, отишъл е толкова далеч от първобитната безпомощност, че може дори да съди боговете.

По-нататъшното развитие на мита само задълбочава този мотив на относителното безстрашие на човека пред боговете и демоните: Парис присъжда ябълката на Афродита и тя му помага да похити спартанската царица Елена. Митът подчертава, че Парис е бил най-красивият мъж в Азия, а Елена - най-красивата жена в Европа.

Тези митове несъмнено отразяват древните сблъсъци на европейските гърци, търсещи обогатяване чрез война с населението на Мала Азия, което по това време е имало висока материална култура. Митът поразкрасява мрачната история на древните войни и идеализира миналото - осъзнаването на това по-нататък ще ни послужи при анализа на Омировото творчество като цяло.

Открадването на Елена хвърля в голяма тъга нейния съпруг Менелай. Но тук на сцената излиза братът на Менелай, Агамемнон, едно от главните действащи лица в “Илиада”, цар на съседния на Спарта Аргос. По негов съвет се свикват от цяла Гърция най-знаменитите царе и герои с техните дружинки. Те решават да отплуват към другия бряг на Мала Азия, недалеч от който се намирала Троя, да нападнат троянците и да си върнат похитената Елена. Сред призованите царе и герои с особено влияние се ползвали хитроумният Одисей, цар на остров Итака, и младият Ахил - син на Пелей и Тетида. Огромният гръцки флот стоварва войската няколко километра от Троя.

Гърците си построяват тук лагер и нападат Троя и живеещите наблизо нейни съюзници. В продължение на девет години войната се води без забележим превес нито на едната, нито на другата страна. Троя е могъща и непристъпна крепост. Това, за което ще разказва “Илиада”, обхваща събитията от десетата година - само няколко дни до падането на Троя. Но самото падане на Троя в “Илиада” не се описва.

б/ Събитията в “Илиада”. “Илиада” разказва само за един епизод от десетата година на Троянската война. Към това може да се добави още, че отразените в нея събития заемат само 51 ден. Но поемата дава максимално наситено изображение на военния живот. По събитията през тези дни (а те са доста много, поемата е претоварена с тях) може да се изгради ярка представа за тогавашната война като цяло.

Ще набележим основната линия на разказа. Тя заема следните песни: I, ХI, ХVI - ХХII (в “Илиада” и “Одисея” песните са по 24). Това е повествование за гнева на Ахил и за последиците от този гняв. Ахил, един от най-видните вождове на гръцкото войнство под Троя, се гневи на избрания за командващ Агамемнон за това, че му е отнел пленницата Бризеида. А Агамемнон му я е отнел, защото по заповед на Аполон той трябвало да върне своята пленница Хризеида на нейния баща Хриз - жрец на Аполон под Троя. В I песен е изобразен конфликтът между Ахил и Агамемнон, оттеглянето на Ахил от полесражението, обръщението му с жалби за обида към майката Тетида, която получава от Зевс обещание, че ще накаже гърците за това. Зевс не изпълнява своето обещание чак до ХI песен и основната линия на повествованието в “Илиада” се възстановява едва в нея, където се казва, че гърците понасят сериозни поражения от троянците. Но в следващите песни (ХII - ХV) също няма развитие. Главната линия на повествованието се възстановява чак в ХVI песен, където на помощ на притиснатите гърци идва най-любимият приятел на Ахил, Патрокъл. Той излиза с разрешението на Ахил и загива от ръката на най-видния троянски герой Хектор, син на Приам. Това кара Ахил отново да се върне на бойното поле. В ХVIII песен се разказва как богът на ковашкото изкуство Хефест готви на Ахил ново оръжие, а в ХIХ песен - за помирението на Ахил с Агамемнон. В ХХ песен четем за възобновяването на боевете, в които сега участват и самите богове, и в ХХII песен - за смъртта на Хектор от ръката на Ахил. Такава е основната линия на повествованието в “Илиада”. Около нея са разгърнати огромно количество сцени, които не развиват действието, но извънредно много го обогатяват с картини на войната. Така II - VII песни рисуват поредица двубои, а песните ХII - ХV - просто войната с променлив успех за гърците и троянците. VIII песен разказва за някои военни неуспехи на гърците, в резултат на които Агамемнон (IХ) изпраща при Ахил посланици с предложение за помиряване. Ахил отвръща с рязък отказ. Песните ХХХIII - ХХIV разказват за погребението на загиналите герои Патрокъл и Хектор. Десета песен още в древността се е считала за по-късна прибавка към “Илиада”. Тя изобразява нощно излизане на гръцки и троянски герои на разузнаване в Троянската равнина.

Четейки и анализирайки песните на “Илиада”, полезно е да се изхожда от следната разделение на поемата: първо, I, ХI, ХVI - ХХII песни; след това, II, VII, ХII - ХV и накрая - VIII - IХ, ХХIII - ХХIV и Х.

в/ Събития след “Илиада”. Тези събития най-подробно са разказвани в други поеми, посветени на троянската митология. Съществували са цели поеми, не достигнали да нас, които представляват своеобразно продължение на “Илиада”. Такива са поемите “Етиопида”, “Малка Илиада”, “Падането на Троя”, “Завръщане”. В тези поеми е изобразяван двубоят на Ахил с амазонката Пентезилея, съюзничка на троянците, дошла им на помощ след смъртта на Хектор. Двубоят завършвал с гибелта на Пентезилея. Самият Ахил загивал от стрелата на Парис, която насочил Аполон. Разказвало се, че по предложение на Одисей гърците направили огромен дървен кон, в утробата на който се разположил гръцки отряд. Останалите гърци се качили на кораба и, давайки си вид, че отплуват за вкъщи, се скрили зад близкия остров. Оставеният на брега до дървения кон грък обяснил на троянците мнимата причина за изработването на коня - той уж бил дар за Атина Палада. Дървеният кон бил вкаран от троянците в Троя, а през нощта от него излезли скрилите се гърци, отворили портите и изгорили града. Съществували много и най-различни епически повествования и за завръщането на гръцките вождове от Троя. За завръщането от Троя на Одисей разказва поема, носеща името му, която се е запазила и е достигнала до нас...

 

2. СОЦИАЛНО-ИСТОРИЧЕСКА ОСНОВА. В Омировия епос можем да открием характерни черти на родово-общинна организация на обществото. Обаче този социално-исторически период, който е изобразен в Омировите поеми, е далеч от наивния и примитивен родово-общинен колективизъм. Той има всички признаци на доста развита частна собственост и частна инициатива в рамките на родовата организация.

а/ Съсловия. Омировото общество е разделено на съсловия, тъй като съсловието не е нищо друго, освен общност на хора, обединени по един или друг обществен, професионален признак въз основа на юридически узаконявания или на базата на обикновеното право.

Честите войни и всякакъв род предприемаческа дейност са водели до ново обогатяване на най-състоятелните слоеве на родовата община. У Омир намираме описания на великолепни вещи и дворци. Неговите герои умеят прекрасно да се изразяват. Те се гордеят с богатството си, с желязото и медта, със златото и среброто си, обичат обилните пиршества.

По такъв начин, в родовата община са се издигали отделни богати собственици и вождове, които малко по малко вече са се освобождавали от традициите на родовите отношения и даже са им се противопоставяли.

б/ Търговия, занаятчийство и поземлена собственост. Старинната родова община, основаваща се на натуралното стопанство, разбира се, не е търгувала, а размяната е била толкова примитивна, че не е играела водеща икономическа роля. В поемите на Омир се забелязва съвършено друга ситуация. Често се дават взаимно богати дарове - нещо, което понякога се приближава по същество до размяната. Истинската търговия се споменава в епоса твърде рядко, но тя вече съществува.

С търговията се развиват и занаятите. Занаятчиите в поемите на Омир са много: ковачи, дърводелци, кожари, грънчари, тъкачи, златари, а също така гадатели, певци, лечители и глашатаи. Нивото на занаятчийството е извънредно високо. Поетическото изложение буквално е засипано с описания на различни разкошни изделия, красиво измайсторени оръжия, украшения и вещи за дома.

Омировият демос вече започва да се разорява и да се отчуждава от родните си места. В епоса на Омир срещаме прослойка от бедняци, която е немислима в родовата община, където всички са близки и свои.

в/ Роби. Омир говори също и за робите, които всъщност все още работят като пастири и домашни слуги. В “Илиада” робството още има патриархален характер, докато в “Одисея” отчуждаването на роба от господаря безусловно расте. Броят на робите-мъже значително отстъпва на броя на робите-жени. Всички занаятчии са свободни. Трудът на роба и трудът на свободния човек в епоса се диференцира много слабо. С други думи, рязко разделение между зависимия и свободния труд не се наблюдава в поемите на Омир.

 

3. ОРГАНИЗАЦИЯ НА ВЛАСТТА.

а/ Василевс. Омировите царе “василевси” нямат нищо общо с неограничената царска власт. Царят се явява само родов старейшина, жрец и съдия, но съвсем не е самостоятелен и независим. Властта му се осъществява преди всичко на война. Властта на царя забележимо се демократизира, за което свидетелства силната критика на царските привилегии. Такива са епизодите със заповедта на Агамемнон войските да се връщат в родината и рязкото изявление на Терсит. (Ил., II)

б/ Буле. На съвета на старейшините (буле) принадлежат административно-съдебните функции. Той осъществява тясна връзка с василевсите, често укрепвана чрез трапезата - нещо, което придава на тези отношения наивно-примитивен оттенък. Царското буле ту напълно е лишено от самостоятелност, когато например Ахил събира агората без съвета (Ил., I), ту действа активно, може да бъде враждебно настроено и рязко да се раздели на партии.

в/ Агора. В периода на разцвета на родовата община народното събрание (агора) било основна власт и сила в цялата община. В поемите на Омир може да се забележи неговото отслабване, пасивността му и неорганизирания му характер. Главното значение на агората се проявява също по време на война. Народното събрание у Омир се събира рядко и само в екстрени случаи. С народното събрание по стар обичай се съобразяват, но за никакви оратори в него не се споменава и то не провежда никакви гласувания. Своето одобрение или неодобрение агората изразява само с общ шум.

Върховната власт при Омир някак обединява василевса, буле и агората. Тук е очевидно спадането на царската власт и зараждането на аристократическа република, което ще бъде характерно за бъдещата робовладелска държава.

За да представим правилно социално-историческата основа на Омировите поеми, трябва да се откажем от абстрактните юридически норми и да изхождаме от сърцевината на историческия процес, който е далеч от твърдите законодателни норми и се базира на незадължителното и аморфно обикновено право.

 

4. ПРОГРЕСИВНИ ТЕНДЕНЦИИ У ОМИР.

а/ Антивоенни и антиаристократични тенденции. В Омировите поеми като че ли на първи план се излага героиката на аристократичния елит. Но така или иначе, Омир я изобразява критично. Той осъжда войната като такава. Именно тази безпощадна и стихийна война олицетворява тракийския бог Арес. В устата на Зевс са вложени забележителните думи на Зевс към Арес, в които войната е охарактеризирана с най-ругателни епитети (Ил., V). Войната категорично е отхвърлена от Нестор (Ил., IХ). Хората по време на война открито се обявяват за безгласни пионки в ръцете на боговете (Ил., ХVI). Промъква се даже и осъждане на самия поход към Троя не само от Хектор (Ил., ХV), но и от Ахил (Ил., IХ).

Войната добива смисъл, само ако морално е оправдана. И в този смисъл симпатиите на Омир са на страната на Хектор, който се сражава и загива за своята родина. Омир е много далеч от идеализацията на абсолютния повелител, характерен за древноахейските времена с техните “златообилни Микени” и с “крепкостетен Тиринт”. Той няма нищо против да се полюбува на богатството и разкоша на царския живот, но в действителност Омировите царе имат доста демократичен начин на живот. Ако Ахил критикува Агамемнон (Ил., I), Диомед - същия този Агамемнон (Ил., IХ), Агамемнон - Диомед (Ил., IV), Атина - Диомед (Ил., V) за лични недостатъци, то Одисей казва (Ил., ХIХ): “Няма в това унижение, щом като цар-повелител сам се сдобрява с героя, когото е първи обидил.” ((БЕЛЕЖКА ПОД ЛИНИЯ: Цитираните стихове тук и по-нататък са преведени от А. Милев и Бл. Димитрова, бел. ред.)) На него принадлежи мисълта, че е благороден този, който е смел е в боя (ИЛ., ХI). По такъв начин, макар и да не е противник на царската власт, Омир я приема само като носител на голямо военно-патриотично или морално-хуманно съдържание.

б/ Гражданственост и чувство за родина. Омир е изразител на идеята за развита и ревниво пазена гражданственост. Полисът се поставя над всичко. Извънполисният, извъндържавният, извънгражданският човек предизвиква само съжаление и презрение. Връщайки се вкъщи след няколко години на тежки изпитания, Менелай не може без сълзи да мисли за своите другари-земляци, загинали далеч от родината. За Хектор висше щастие е да се сражава и умре за родината.

в/ Преход от митология към поезия. Вярата в богове и демони в епоса на Омир е съвършено реална, но те са изобразени в такъв вид, който има малко общи черти с примитивните и груби народни поверия. Хера Кирка и Калипсо - това са прекрасни жени в разкошни тоалети, потопяващи се в наслаждения и изпитващи възвишени чувства. Самото изображение на срещата на Зевс и Хера (Ил., ХIV), според мнението на много изследователи, не е нищо друго, освен пародия на древния мит за свещения брак на Земята и Небето. Много пародийност има и в описанието на знаменитата битка на боговете (Ил., ХХI). Жреци и пророци наистина се срещат у Омир, но те едва ли имат друго значение, освен чисто сюжетно, т. е. като художествени образи. По повод на всевъзможните явления и знамения Хектор направо казва, че най-доброто знамение е да се сражаваш за отечеството. Тук пред нас е тази художествена митология и религия, която никога повече не се е проявявала в човечеството с такава сила и изразителност. Поетичното изображение на Омир на боговете и демоните съответства на неговия героичен стил. Те са си също такива персонажи, каквито са обикновените герои и хора. Когато Диомед (Ил., V) ранява Афродита и Арес, то това раняване по нищо не се различава от раняването на всеки смъртен герой. Когато Афродита спасява своя любимец Парис (Ил., III), нейната помощ също не се различава съществено от помощта на обикновен боен другар. По такъв начин Омировите поеми окончателно превръщат епоса в чисто поетично създание. Именно затова те се отличават със съвършено неповторимо и ненадминато иронично-хумористично изображение на божествения и героичния свят, характерно за възходящата цивилизация.

Омировите поеми се отличават с още една особеност - крайно развито епическо любуване на вещите. Нито един епос в света не е показал любуването на вещите в такива мащаби, както “Илиада” и “Одисея”, в които десетки стихове се посвещават на едно или друго изделие, излязло изпод ръцете на изкусни майстори. Героите и техните подвизи често се изобразяват заради чисто естетически, а не заради митологически цели.

Накрая, естетическата култура на възходящия хуманизъм се е проявила у Омир още и като склонност към авантюристично-приказни сюжети, които са по-близо към първобитната митология в своето непосредствено съдържание. Тези сюжети имат откровена целева насоченост - да дават наслада, да възхищават и забавляват разполагащия с много свободно време и естетически капризен слушател. Неувяхващи образци на авантюристично-приказната митология Омир е дал в “Одисея” (песни IХ - ХII). И макар авантюристично-приказният елемент от незапомнени времена да е имал място в гръцкия епос, все пак неговото високо художествено развитие и причудливото му преплитане с героическия епос е изцяло достижение на възходящия хуманизъм.

И така, антивоенните, антиаристократичните, даже антимитологичните и всякакъв род светски тенденции и мотиви са съвършено очевидни в поемите на Омир. С тях ние постоянно се срещаме и при четене на самия Омир, и при изучаване на научната литература за него.

г/ Равносметката. Идеологията на Омир, чиито корени са в родово-общинната формация, отразява също и възходящата цивилизация, възходящия хуманизъм, включвайки критика на разлагащата се родова аристокрация, скептично отношение към боговете и героите, съвсем определена антивоенна тенденция и въобще хуманизъм в морала, религията и естетиката. На Омир не е чужд и критическият подход към новото, току-що зародило се робовладелско общество.

“Местоположението”, ако може така да се каже, на Омировия епос е между две социално-исторически формации - нещо, което е направило неговата идеология много дълбока и съдържателна. От една страна, Омир още живее в пределите на родово-общинната формация, живо я чувства, даже Ј се любува, а от друга - започва да вижда и язвите на настъпващата нова формация. Това и някак го е издигнало над двете формации и му е осигурило небивал успех до последните дни на античния свят.

 

5. ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ СТИЛ.

а/ Основен принцип на епическия стил. За да се разбере основният принцип на епическия стил, трябва да се помни на какви социално-исторически епохи той е отражение. Както знаем, това е родово-общинната формация, т. е. първобитен и неразчленен колективизъм. В такъв докласов колективизъм няма място за развитието на отделната личност. Целият живот на отделната личност - вътрешен и външен - е запълнен с живота на този колектив, в който тя се намира. То тогава всяко изображение на живота, което създава отделната личност, задължително се отличава с едно неотменно свойство, което трябва да наречем примат на общото над индивидуалното.

Но ние вече знаем, че Омировите поеми не са само продукт на родово-общинния строй. Те са получили своя окончателен вид през периода на напредналото му разлагане и в самото навечерие на робовладелското общество. Затова този епически художник, когото намираме в поемите, вече познал сложността и дълбочината на индивидуалния живот, не може да бъде абсолютно незаинтересован и равнодушен летописец. У него започват да се проявяват лични страсти, съзряват политически оценки, възниква протест против различните страни на обкръжаващата го социална среда. Затова стилът на Омировия епос, както и социално-историческата му основа и неговата идеология, е пълен с остри противоречия и е много далеч от онова детско и примитивно възприятие на живота, каквото преди са му приписвали различни изследователи от висотата на европейското културно развитие.

б/ Строг (ранен) епически стил. Ранният епически стил може да се нарече строг, за разлика от по-късния свободен или смесен стил. Неговите основни черти биха могли да се охарактеризират по следния начин:

Обективност. Древният епически стил дава обективна картина на света, без да се впуска в дълбока психологизация на действащите лица и да преследва детайлите и подробностите на изображението. За строгия епически художник е важно само това развитие на действителността, което се извършва извън него и независимо от неговото лично съзнание, от личните му възгледи и оценки. Важно е само това, че даденото събитие действително се е случило - всичко останало има само второстепенно значение за епическия художник.

По удивителен начин всичко изображаемо в епоса се трактува като обективна реалност. Тук няма буквално нищо фантастично или измислено, само поради субективна прищявка на поета. Даже всички богове и демони, всички чудеса у Омир се изобразяват като напълно реално съществуващи. Невъзмутимият повествователен тон е характерен за него и при всички приказни сюжети. В строгия епически стил няма измислици и фантазии.

Пластично изобразяване на живота. Вместо задълбочена психология и вместо показ на собственото отношение към живота, епическият художник съсредоточава вниманието си предимно върху външната страна на изобразяваните от него събития. Оттук идва и постоянната му любов към зрителните, слуховите и моторните усещания, в резултат на която за психологията на героите често се налага само да се правят догадки, но затова пък външната им страна се оказва изобразена с най-голяма обич. Авторът вече не се скъпи на всякакъв род детайли и даже им се любува, защото за него те не могат да засенчат обективния характер на събитията.

Традиционност. Обективният характер на епическото изображение на живота в строгия епос се съпровожда от съзнанието за постоянство на царящите в него закони. Това е и естествено за обективния подход на художника към действителността. Който подхожда обективно към действителността, той не се ограничава само със случайните нейни явления, а се старае да проникне в дълбочината на тези явления, за да разгадае закономерността им.

Обаче строгият епически художник обича да наблюдава постоянството на явленията от живота не само в настоящето, но и в миналото, така че всъщност за него не съществува особено голяма разлика между настояще и минало. Той предимно изобразява всичко постоянно, устойчиво, вековно - за всички очевидно и от всички признаваемо, от всички признавано преди, старинно, прадядово - и в настоящето за всички задължително. Без тази принципна традиционност народният епос губи своя строг народен стил и престава да бъде в истинската си същност епически.

Монументалност. От само себе си се разбира, че всички по-горе посочени особености на строгия епически стил не могат да не го правят величав, забавен, лишен от суета, важен и солиден. Широкият обхват на настоящето и миналото прави епическата поезия възвишена, тържествена, далечна от субективната прищявка на поета, който счита себе си за незначително и несъществено явление в сравнение с величавото и общонародно минало. Тази съзнателно подчертавана незначителност на художника пред грандиозния широк народен живот превръща неговите произведения в своеобразен велик паметник на миналото, затова и цялата тази особеност на епическия стил трябва да наречем монументалност.

Героизъм. Не е трудно да се покаже, че с особен стил в епоса се изобразяват и хората, ако те се разбират като носители на всички тези общи негови свойства. Човекът се оказва герой, защото е лишен от дребнави егоистични черти, но винаги се явява и вътрешно, и външно свързан с общонародния живот и общонародното дело. Той може да бъде победител или победен, силен или безсилен, може да обича или да мрази - с други думи, да притежава разнообразни качества на човешка личност - но всичко това при едно условие: в своята най-дълбока същност задължително да бъде в единство с общонародния или общоплеменния живот. Епически герой съвсем не е този, който е лишен от характерна лична психология. Но тази негова психология в основата си трябва да бъде общонародна. Именно това го и прави герой на монументалния епос.

Уравновесено спокойствие. За спокойствието на епоса винаги са говорили много, противопоставяйки го на лирическата развълнуваност. Обаче от предложената по-горе характеристика на епоса произтича заключението, че епическото спокойствие съвсем не е отсъствие на големи страсти и не е някакво си безразлично отношение към живота. Епическото спокойствие възниква у поета, ако той се явява строг епически художник, мъдро съзерцаващ живота след велики катастрофи, след огромни всенародни събития от най-широк мащаб, след безкрайни лишения и най-велики страдания, а също и след най-велики успехи и победи. Тази мъдрост произтича от това, че епическият художник знае за постоянството на законите в природата и обществото. Гибелта на отделните индивиди вече не го вълнува, тъй като той знае за вечния кръговрат в природата и за вечното възвръщане на живота. “Смъртните хора приличат съвсем на листата в гората: вятърът сваля едни на земята, а други напролет свежи покарват...” (Ил., VI, 145 - 149) Съзерцавайки световните събития в тяхното развитие през вековете, той получава от това не само уравновесено спокойствие, но и вътрешна утеха.

Равносметка. Правейки равносметка на строгия епически стил, трябва да кажем, че неговата постоянна обективност се отличава с пластичен традиционен и монументален героизъм, отразяващ в себе си вечния кръговрат и вечното възвръщане на общонародния или общоплеменен живот.

в/ Свободен или смесен (късен) епически стил. Омировите поеми отразяват вековете на народното развитие и в частност не само родово-общинната формация, но и нейното разлагане, развитието на частната собственост и на частната инициатива. Строгият епически стил на художествените произведения вече не можел да остане на стъпалото на своята старинна суровост. Той вече започвал да отразява индивидуалното развитие на човека с нови значително по-свободни чувства и с помощта на нови значително по-сложни поетични похвати.

Други епически жанрове, освен героичната поема. “Илиада” и “Одисея” в основата си са героични поеми. Но на Омировия епос са свойствени и зачатъци на други епически жанрове, като например приказките. По своето съдържание приказката не се различава съществено от мита. Но митът вярва в буквалната реалност на изобразяваните в него лица и събития, докато в същото време приказката се отнася към изображаемото доста скептично, разглеждайки го като предмет на забавен и занимателен разказ. Особено далеч в това отношение е отишла “Одисея”. В IV песен на тази поема има например голям разказ за превръщането на морския бог Протей в разни животни и за това как Менелай го е хванал в момента, когато е бил човек, и го е накарал да опише бъдещето. В ХII песен на същата поема са изобразени полуптици, полужени, подмамващи пътниците със своето сладостно пеене.

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075234
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031