ПУБЛИЙ ОВИДИЙ НАЗОН
/ 20 март, 43 г.пр.н.е.,Сулмо /дн.Сулмона/ - 17 г. от н.е., Томи /дн. Констанца/
Римски поет прославил се най вече с поемите си Ars amatoria /Любовното изкуство/ и Metamorphoses /Метаморфози/. Поезията му упражнява огромно влияние с образните интерпретации на класическите митове и е пример за висше техническо съвършенство.
Както повечето древноримски литературни творци Овидий е роден в провинцията – в малкото градче Сулмо, на около 140 км на изток от града Рим. Главните събития в живота му са описани в една автобиографична поема в сборника Tristia (Тъжни стихотворения). Фамилията му е стара и почитаема. Баща му е бил достатъчно заможен човек, за да изпрати него и по-големия му брат да учат и се образоват в Рим. Под ръководството на най-добрите наставници на времето Овидий започва да изучава реториката. Готвели са го за оратор, но въпреки настояванията на баща му той пренебрегва преките си учебни задължения и се отдава на съчиняването на стихове.
Като член на конническото съсловие Овидий е белязан от позицията си в обществото и предопределен от баща му за кариерата на висш чиновник. Отначало прекарва известно време в Атина (предпочитана тогава като завършваща школа от младежите от висшите класи) и пътешества из Мала Азия и Сицилия. След това с достойнство заема някои нисши чиновнически служби, прави първи стъпки в кариерата, но скоро решава, че общественият живот не го влече особено. Тогава изоставя официалната кариера за да се посвети на поезията и на общуване с тогавашните поети.
Първата творба на Овидий е Amores (Любовни стихотворения). Тя има бърз успех и веднага след нея последват Epistolae Heroidum или Heroides (Писма на героините) и съчинението Medicamina faciei (Сътворяването на красотата /козметични напътствия/), както и двете поеми Ars amatoria (Изкуството на любовта) и Remedia amoris (Лекарства за любовта). Всички те отразяват вкусовете и стила на живот на висшето, бляскаво, отдало се на удоволствията, общество, в което се движи поетът.
Постоянна тема в първите му поеми е любовта. Но те са неточно огледало на интимния живот на поета. От трите му брака двете му първи съпруги умират рано /живеят кратко/, но третата му жена, за която Овидий говори с респект и обича много, остава негова вярна спътница до края на живота му.
В Рим Овидий се радва на приятелската подкрепа на Марк Валирий Месала, покровител на поетовия кръг, в който участва и Тибул, с когото Овидий се запознава малко преди преждевременната му смърт. Другите известни приятели на Овидий са Хораций, Секст Проперций и граматика Хигин.
След като си осигурява почетно място срез тогавашните римски поети Овидий замисля по-амбициозни проекти - поемите Metamorphoses Метаморфози/ и Fasti (Клендар в рими). Първата е била вече почти завършена, а втората написана до половината, когато жена му бива разбита от внезапен и смазващ удар. През 8 година от н.е. императорът Август го прогонва в крайбрежното градче Томи /близо до днешния румънски град Констанца/ на Черно море. Причините за изгнанието на Овидий никога не са били изяснени. Самият той изтъква две, неговата поема “Изкуството на любовта” и някаква обида, която поетът описва само след настояване и формулира като недискретност, а не като престъпление (scelus). От много обяснения, които са били правени на тази загадъчна недискретност, най-вероятното е, че той е станал неволен съучастник в прелюбодеянието на внучката на Август, младата Юлия, която е била прогонена по същото време от Рим. Във 2 г.пр.н.е. нейната майка, възрастната Юлия, също е била обречена на изгнание заради неморални деяния и поемата “Изкуството на любовта” се появява точно във времето, когато този скандал все още не е заглъхнал в общественото мнение. Тези съвпадения, както и тона, с който Овидий коментира приписваната му обида, подсказват, че той се е държал по начин, който едновременно е навредил на програмата на Август за морални реформи и на честта на императорската фамилия. Докато тече неговото наказание, което е по-мека форма от заточението, не включва изземване на имането му, нито лишаването му от гражданство, жена му, запазила връзките си във висшето общество, остава в Рим за да отстоява интересите му и се застъпва в негова полза.
Изгнанието в Томи, полу-гръцко, полу-варварско пристанище в покрайнините на Римската империя, било жестоко наказание за човек с темперамента и привичките на Овидий. Той никога не престава да се надява, ако не на прошка, поне на смекчаване на присъдата. В Tristia /Скръбни стихотворения/ и Epistulae ex Ponto ( Писма от Понта) той непрекъснато отправя патетични молби, най-често чрез посредничеството на жена му или приятелите му, към Императора. Но нито Август, нито наследника му Тиберий проявяват милост към изгнаника. В последните творби на Овидий се появяват намеци, че той се е примирил с участта си и чака смъртта да го освободи от нея.
Запазените поеми на Овидий са написани в елегически строфи, с изключение на “Метаморфози”. Първите му стихотворения от сборника “Любовни стихотворения” били публикувани на интервали, като се започнало от около 20 г.пр.н.е., в пет книги. Те формират поредици от къси стихотворения описващи различните фази на любовното преживяване с жена назована Корина. Ключовият мотив в тях не е чувството, а остроумното реторично експлоатиране на утвърдили се вече в латинския еротични клишета. Те не проследяват историята на връзката между Овидий и Корина (която е по-скоро литературно конструиран образ, а не реална жена), а следят обратите в една типична светска любовна авнтюра със салонна кокетка.
В “Писма на героините” Овидий разработва използвана от събрата му Проперций идея и я развива в нов литературен жанр. Първите 15 от писмата се претендира, че са написани от легендарни дами като Пенелопа, Дидона и Ариадна до техните отсъстващи съпрузи или възлюбени. Писмата са всъщност драматични монолози, в които Овидий демонстрира, че добре е овладял реторичното упражнение ("обрисуване на характер"). Присъщата монотонност на темата и разработката й, е сръчно преодоляна в последните шест писма от “Героините”. Те формират три двойки, писмо на влюбения и отговор на възлюбената му. Много изобретателна е разработката на литературните източници. Кореспонденцията между Парис и Елена е един от малките антични шедьоври.
По-късно, след като се насочва към дидактичната поезия, Овидий съчинява “Изкуството на красотата”, остроумна поема, от която са оцеляли само 100 стиха. Тази фриволна, но безвредна поема бива последвана през 1 година пр.н.е. от по-известната “Изкуството на любовта”, своеобразно ръководство по съблазняване за градския мъж. Любовникът трябва да търси плячката си сред полу-света на кокетките (т.е. сред жените от периферията на порядъчното обществото, поддържани от заможни любовници). Овидий ясно отрича, че подбуждал към прелюбодейни връзки. Но всичките му напътствия са приложими и предназначени за омъжени жени. Творбата наистина представлява предизвикателство спрямо скъпите за Август морални реформи и включва известен брой позовавания, не особено тактични, дори провокативни, на символи, върху, които се изграждал престижа на Август. Първите две книги са адресирани към мъжете и представляват оригиналната част на поемата. Третата книга, задоволяваща дамските претенции,е предназначена за жените. За много съвременни читатели поемата “Изкуството на любовта” е шедьовърът на Овидий, брилянтна смесица от социална и персонална сатира, набор от наблюдения върху римския живот и нрави, и привлекателни отклонения към митологията.
Поемата е последвана от присмехулно публично отричане на любовта - Remedia amoris /Лекарства за любовта/, своебразна лирическа бурлеска, която допринася твърде малко за компенсиране на щетите от “Изкуството на любовта” След като изчерпва възможностите на любовната елегия Овидий се насочва към друг тип поезия, в която успява да изяви дарбите си на разказвач и описател на нравите.
“Фастите” ("Calendar") на Овидий са своеобразна равносметка на религиозните празници, които се чествуват по дълголетна традиция през годината в Рим. Поемата се състои от 12 книги, по една за месец, от които само първите шест са оцелели до нас. Различините празници са описани така както се чествуват и са проследени от легендарното им зараждане. “Фастите” са национална поема, написана да заеме място в Августовата литературна програма и вероятно за да реабилитира автора в очите на управляващата династия. Тя съдържа много ласкателства, отправени към императорската фамилия и много патриотичен патос, който е подсилен от бляскавите наративни пасажи.
“Метаморфози” е митологична епическа поема, написана през 2 година от н.е. Състои се от 15 песни в дактилни хекзаметри. Създадена е, когато Овидий бил на 40 години. Тази широкообхватна поема /повече от 12 000/ разказва историята на света, от изначалния хаос до апотеоза на Цезар, побира легенди за превръщения на богове и герои във камъни, растения, животни и звезди.
Космогоничната митологична поема е обградена от първата и последната песен, в които са включени поетико-философски размисли. Привидно впоемата липсва единство, тъй като ерудицията на поета е невероятно богата и всестранно развита.
Поетът постоянно кръжи над двета важни философски проблема - любовта и ставането /според Аристотел/. Разказват се любовните страсти на боговете, които протичат сред чудеса и катастрофи: потоп, пожар на света или чумни епидемии.
В гръко-римската митология Овидий открива неизчерпаем източник за живописни фабули, които той освежава с помощта на делничната действителност на своето време. Знае се, че е изгорил ръкописите, когато разбрал, че е осъден на изгнание. Обвиняват го, че стиховете му били волнодумни, но те били вече преписани и се разпространявали нелегално из Рим. В изгнание той преработва тескта. Прави постъпки пред Август да бъде помилван и храни надеждата, че ще оповести в Рим окончателната редакция на “Метаморфозите”.
Поемата на Овидий “Метаморфозите” би трябвало да се тълкува с отчитане на съвременния литературен контекст, за който е замислена, като е явно, че авторът й е имал за образец “Енеида” на Вергилий. Уникалния характер на Вергилиевата поема, която може да бъде канонизирана като национална поема, поставя проблеми пред последователите му. Вксяка следваща митолого-историческа поема е обречена да бъде под нивото на “Енеида”. Овидий предусеща риска от провал по инстикт и чрез интелекта си. Той избира, както е направил и Вергилий, да напише епическа поема на ново ниво, уникална и подчертано индивидуална.
“Метаморфози” е обемиста поема от 15 книги, написана в хекзаметри и обединяваща близо 12,000 стиха. Това е подбор от легенди и митове, в които метаморфозата /превръщението/ играе известна роля, макар и малка. Историите са разказани в хронологичен ред от създаването на вселената (първата метаморфоза на хаоса в подреденост) до смъртта и обожествяването на Цезар (метаморфозата-кулминация, отново от хаос – хаосът на Гражданските войни –в ред чрез Августовския мир). В много от историите, митологичните персонажи са използвани като примери за подчинение и неподчинение на боговете, а заради делата си те са възнаградени или наказани с крайното им превръщение в някое животно, растение или астрономическо тяло. Значението на метаморфозата е по-скоро явно, отколкото реално. Главната тема в поемата е страстта (pathos) и тя й придава повече единство отколкото изкусните връзки и рамкиращите приоми, които използва поетът. Подчертаването на еротиката, което преобладава в ранната поезия на Овидий, се задълбочава в изследване на почти всички вариации на любовното чувство, тъй като неговите богове всъщност се държат като земни хора. Това начинание извлича наяве /нещо, което липсва в предишните му творби/ пълната мощ на таланта на Овидий: неговото остроумие и реторичен блясък, дълбоките му познания в митологията и особените достойнства на плодовитото му въображение.
Голямото количество стихове на гръцки и латински, които Овидий е прочел и възприел, се трансформира, благодарение на творческия процес, в оригинални и непредвидими находки. С майсторството му в прозаичното и живо описание Овидий придава на десетки древногръцки легенди, някои, от които малко познати дотогава, окончателна форма, в която ги опознават следващите поколения. Нито една творба на литературата не е допринасяла толкова за предаването на богатството на гръцкото въображение на потомците. Към 8 година от н.е. “Метаморфозите” са завършени, макар че не са оповестени. И тъкмо в този момент, когато Овидий е като че ли на върха на славата, той получава заповедта от Императора да замине за Томи /Констанца/.
Овидий пристига на отреденото му място за изгнание през 9 година от н.е. Томи е било полу-еленизирано пристанище, изложено на периодичните атаки на околните варварски племена. Няма нито книги, нито културни хора. Лаатинският е слабо разпространен. Климатът е суров. Затънал в самотата и депресията, Овидий се връща отново към поезията, вече по-лична и интроспективна. Написва “Тъжни стихотворения” /Tristia/ и “Писма от Понта” / Epistulae ex Ponto/ и ги изпраща в Рим. От 9 година нататък изпълва по една книга с писма годишно. Това са писма до Императора, до съпругата и приятелите, в които поетът описва своите нещастия и моли за милост. Въпреки депресията и самосъжалението, Овидий никога не изпада под положението, върху което се гради себеуважението му – той си остава поет. Това е най-очевидно в ироничната защита на поезията във Втора книга на “Тъжни стихотворения”.
Доказателство, че поетическата мощ все още не е угаснала у Овидий е поемата му “Ибис” /Ibis/. Тази творба, написана наскоро след установяването му в Томи, е пространно и обстойно проклятие срещу Неизвестния неприятел. Тя представлява блестящо доказателство за натрупаните у поета познания в областта на митологията. Написана без помощта на справочни книги. Но поради липсата на подкрепа от родината, Овидий изгубва желание да съчинява онзи тип поезия, която го е направила известен. Последните “Писма от Понта” будят у читателя само меланхолия.
Много жалко е, че трагедията “Медея”, написана от Овидий още в Рим, е изгубена. Тя е възхвалявана от критика Квинтилиан и от историка Тацит и вероятно е оказала влияние върху Сенека, който пише трагедия по същия мит.
Критическа оценка
През класическата античност влиянието на Овидий върху късната латинска поезия е преди всичко от технически разред. Той успява в трудната задача да адаптира трудния за обработка латински към гръцката дактилна метрика. Така той усъвършенства както елегичния куплет, така и хекзаметъра като размер, който може да служи за всякакв цели и да бъде гъвкаво средство за общуване. Стихът на Овидий е забележителен със своята плавност, гъвкавост и равновесност. Елегантността на неговите стихове прикрива крайната им изкуственост и случайнит читател може да подмине спокойната безпощадност на езиковите нововъведения на Овидий, най-вече в речника. Хекзаметрите на Овидий в “Метаморфозите” са превъзходно средство за постигане на динамиката в разказите и описанията.
Към тази лекота в техниката на стиха у Овидий може да се открие изключителна креативна мощ, която му позволява да експлоатира до крайна степен идеи и ситуации, главно благодарение на живи и красноречиви детайли. Неговата несъмнена реторична дарба му коства обвиненията в неискреност и дори безсърдечност. И наистина като че ли му е липсвала способността да изживява силни чувства и да проявява религиозна ревност. Оценен, все пак, заради дарбата му да измисля, Овидий е един от великите поети на всички времена. В своите “Метамоорфози” той създава Набокова карикатура на съвременния му свят, мизансцен на космическата комедия на нравите, в която безкрайният прилив и отлив на самата вселена e отразен чрез парадоксалната и често произволна участ на характерите на хората и боговете. В индивидуалното му виждане са смесени в уникално съчетание патосът, хуморът, красотата и жестокостта. Талантът на Овидий не е от онзи висш разред, от който може да се проникне в отвъдното подобие между хора и неща и могат да се получат внушения от по-дълбока реалност. Но това, което той е успял да направи, малко поети могат да осъществят.
Влияние:
Огромната популярност на Овидий през живота му продължава след смъртта му. Тя не е засегната от произволното решение на Август, който забранява разпространението на творбите му из публичните читални. От около 1100 година нататък, през Късната античност и Ранното средновековие, славата на Овидий залязва. Но от време на време надхвърля известността на Вергилий. Наричат с основание ХІІ и ХІІІ век “епохата на Овидий”. Той е оценяван през този дълъг период не само като развлекателен, но и като поучаващ поет. Творбите му се четат в училищата. Поезията му е пълна с епиграми, максими и сентенции, които, изведени от контекста им, впечатляват средновековните читатели.
Популярността на Овидий е част от всеобщата секуларизация и откриването на красотите на езическата литература. Той бил поетът на пътуващите учители както и на народните поети, трубадулите и минезингерите.
А когато концепцията за романтичната любов, в нейното рицарско и куртоазно превъплъщение, се развива във Франция, влиянието на Овидий се налага най-вече във философските трудове, в които тя се обяснява /напр. “Роман за Розата”/.
Популярността на Овидий нараства през епохата на Ренесанса, най-вече сред хуманистите, които упорито възстановяват древните нрави, маниери и начини на чувстване. От 1471 година започват масово да се печатат неговите творби. Познаването на лириката му става гаранция за ерудираност. През периода ХV – ХVІІ век не може да се посочи поет или художник, който да не му е задължен. Четат се най-вече “Метаморфозите”, тъй като осигуряват високо художествен достъп до древногръцката митология.
Но най-голямато предизвикателство е човечността на посланията на Овидий: радостта им, изобилието им, привличането им, тяхната описателна и поучителна стойност. Неговото влияние е безспорно върху Чосър, Шекспир, Гьоте и Езра Паунд.
