КВИНТ ХОРАЦИЙ ФЛАК

                            /65, Венузия – 27 ноември, 8 г.пр.н.е. Рим/

Автор е на цикъл  “Е п о д и” /30 г./, “С а т и р и” / два сборника, около 30 г./, “О д и” /три книги/около 20 г./ и  “П о с л а н и я” / І книга - около 20-та, ІІ книга - около 10-та г./.

       Изтъкнат латински лирчески и сатиричен поет, творил по времето на Август. Най-често разработваните теми в одите и посланията му са любовта, приятелството, философията и изкуството на поезията.

   По произход Хораций е планинец от Сабинските възвишения в Централна Италия. Баща му е бил роб, но получил свободата си преди раждането на сина му. Бил е помощник на търговски агент. Притежавал е малко имение и е могъл да издържа сина си в Рим, да му осигури солидно образование в училището на негов приятел от Сабинските планини, Орбилий (привърженик, според Хораций, на телесните наказания). Към 46 пр.н.е. Хораций отива в Атина, за да посещава лекциите в Академията. След убийството на Цезар, през март 44 г. източната империя, включваща Атина, става за кратко време владение на убийците му Брут и Касий, което едва не довежда до кръвопролитни сблъсъци с поддръжниците на Цезар, Марк Антоний и Октавиан, пра-племенник на Цезар, посочен от него като приемник. Хораций влиза във войската на Брут и е произведен военен трибун /tribunus militum/, изключителна чест за сина на освободен роб.

    Прец поември 42 г.пр.н.е. в двете битки при Филипи срещу Антоний и Октавиан Хораций и ниговите приятели, трибуните (при необичайното отсъствие на по-висши офицери) командват един от легионите на Брут и Касий. След пълното им поражение и смърт, той избягва обратно в Италия – контролирана от Октавиан – на имението на баща му във Венузия било конфискувано и предоставено на ветераните. Въпреки всичко Хораций стига до Рим, получава, преди или след голяма амнистия от 39 г.пр.н.е. по-ниския, но важен пост на един от 36-те чиновници-пазители на хазната (scribae quaestorii). В началото на 38 година е представен на Гай Меценат, литератор от Етрурия, в централна Италия, един от главните политически съветници на Октавиан. Той включва Хораций в кръга на писателите, на които е приятел и покровител. Не след дълго, благодарение на Меценат, Хораций е забелязан от Август.

       През тези години Хораций работи върху Първа книга на “Сатирите”, 10 стихотворения, написани в хекзаметър и оповестени през 35 г.пр.н.е. Сатирите имат гръцки корени, утвърждават твърдото решение на поета да се оттегли от обществения живот и на постигане на ведра мъдрост в спокойствия. Поетът обсъжда етически проблеми: надпреварата за ботаство и позиция, безумното увлечение по крайностите, желанието за взаимно разбирателство и злодеянията на амбицията. Той работи и върху 17 епода. Присмежът тук е почти жесток, използвана обичайната за лични атаки и присмехи метрика, макар че Хораций напада социалните злоупотреби, а не отделни лица. Тонът отразява безпокойството следващо след битката при Филипи.

    В средата на 30-те години поетът получава като дар от Меценат конфортна къща и ферма в Сабинските планини (разположена най-вероятно край Личенца, на 22 мили [35 километра] на североизток от Рим), в която той изживява най-приятни мигове до края на живота си. След като Октаван разгромява Антоний и Клеопатра при Акций, полуостров в северозападна Гърция (31 г.пр.н.е.), Хораций издава своите “Еподи” и Втората книга на “Сатири” с 8 стихотворения /30-29 г.пр.н.е./. Тогава, след като победителят се обявява за Август / 27 BC/и се успокоява, Хораций се връща, през най-плодоносния си творчески период, към одите. През 23 г.пр.н.е. той публикува три книги “Оди”, в които влизат 88 кратки стихотворения.

      В “Одите” Хораций се представя като наследник на гръцките лирически поети, но показва по-прецизно и икономично майсторство в боравенето със словото. Възпява любовта, виното, природата (почти като романтик), приятелите, умереността – предпочитаните му теми. Някои от одите са за Меценат или Август: въпреки че възхвалява старите римски добродетели, които последният иска да възроди, той остава господар на себе си и никога не остава в пределите на една тема и настроение в една ода. След известно време Август предлага на Хораций да стане негов частен секретар, но поетът отклонява молбата като се позовава на крехкото си здраве. Август не го намразва след отказа му и приятелството им става по-близко

       Последната ода от първите три книги внушава, че Хораций няма повече намерение да пише подобни стихотворения. (Вероятно той е разтревожен от хладния прием след оповестяването им през 23 г.пр.н.е.) Последните от неговите послания (II книга, публикувана през 20-19 г.) – литературните “писма” са по-зрели и задълбочени версии на “Сатири”. Поетът оповестява, че изоставя “фриволната” лирическа поезия, за по-нравствено поучителна поезия. Много скоро той се заема да пише още три послания (много по-дълги от тези в книга І), в които по различен начин е представена дейността на поета. В тях Хораций зоставя сатиричните акценти, включва по-изтънчени, иронични станци, така че шаблонните изрази, с които се възхвалява умереността, при него никога не звучат тъпо. Двете първи послания във ІІ книга, както и третото, “Послание до Пизоните”, са много известни, а по-късно ги обявяват за “Поетически изкуства”. Последните три послания вкарват литературната критика в по-свободна, разговорна рамка. В “Послание да Флорус” (II книга, посл. 2) Хораций се заема да обяснява защо изоставя лирическата позия заради "философията". Най-добрите стихотворения, според Хораций, едновременно поучават и развличат. Тайната на доброто писане е мъдростта (включваща добротата). Поетът трабва да се учи и тренира за да даде най-доброто от себе си. Вероятно “Посланието до Флорус” е написано през 19 г.пр.н.е. “Поетическото изкуство” /Ars poetica/ (включващо близо 30 максими за ръководене на младите поети) е завършено около 19-18 г.пр.н.е., а последното послание от І книга през 17-15 г.пр.н.е. То е посветено на Август, от когото е оцеляло писмо до Хораций, в което Императорът се жалва, че не е получил посвещение по-рано. В последното послание съвременната поезия се защитава от по-ранния литературен контекст в Рим, но всъщност представлява защита на метода на Хораций.

      По онова време Хораций вече е бил в позицията на поет-лауреат и през 17 г.пр.н.е. съчинява “Химн за века” (Carmen saeculare) в чест на древната церемония, назовавана “Игри на века”, които Август възстановява, за да придаде тържествена религиозна подкрепа на на режима му, по-точно на моралните реформи, които той въвежда през предходната година. Химнът е написан в лирическа метрика, тъй като Хораций излага творенията си в тази форма. След това той завършва ІV книга с 15 оди, посветени на по-сериозни (и политически) теми, за разлика от предходниците си. Най-последното от тези стихотворения е създадено през 13 г. пр.н.е. През 8 г.пр.н.е. Мецанат, който присъства все по-рядко на съветите при Август, умира. Една от последните си заръки към Императора е: "Спомняй си за Хораций така, както би си спомнял за мен". Един-два месеца по-късно умира и Хораций, след като посочва Август за свой наследник. Погребан е на Еквилинския хълм, близо до гроба на Меценат.

    През поледната част от живота си Хораций имал обичая да прекарва пролетта в Рим, където изглежда е придобил къща. Понякога прекарвал зимата край южното море, а по-голямата час от лятото – във фермата /Сабинските планини/ или в Тибур (Tivoli) или Пренесте (Palestrina) – предградия на изток от Рим. В къс “Животопис на Хораций", съчинен в основни линии от Светоний, биограф от ІІ век, се цитира шеговито писмо, което той получил от Август. От него излиза, че поетът е бил дребен и много дебел Самият той твърди, че е с нисък ръст, когато е на около 44 години. Той изповяда, че косата му е побеляла преждевременно, че обича слънчевата топлина, че е раздразнителен, но бързо се успокоява.

Влияния, лечност и въздействие

      За съвременния читател най-големият проблем при запознаването му с Хораций са постоянните отзвуци в творчеството му от гръцките му и латински поети-предходници. Подражанията му никога не са робски, нито явно подражателни и са далеч от самозваната оригиналност. Например, в една от своите сатири включва нещо, което от пръв поглед изглежда реалистична равносметка от едно пътуване до Бриндизиум (Бриндизи, на италианската “пета”) през 37 г. пр.н.е. Две от случванията все пак доказват, че са заети – и умно адаптирани – от описание на пътуване на ранния римски поет-сатирик Луцилий. Все пак у Хораций често срещаме отзвуци, които не могат да бъдат идентифицирани, тъй като вероятно са заети от творби, които са изчезнали. Те сигурно са били идентифицирани от тогавашните читатели.

       Друг смущаващ елемент ни се подава от собствените позовавания на Хораций на доказани образци. Много често той назовава като образец някой древногръцки автор ат архаичната или класическата епоха (8 – 5 век пр.н.е.), когото той твърди, че е адаптирал на латински – по-точно Алкей, Архилох и Пиндар. Освен това неговият стил на писане е много по-близък до по-“модерни”, изтънчени и учени, гръцки автори от Елинистичната епоха ( 3 – 2 век пр.н.е.), макар че подходът му към тях (както и към някои по-известни латински предшественици) е селективен и несъответен на достойнствата им.

         Ако неговата постоянна връзка с литературната традиция е заложена в ума му, заедно с някои други фактори, които изключват цялостното пряко изразяване, като тогавашната политическа върхушка и собствената неангажирана и безпристрастна персона на Хораций, тогава наистина става възможно, след всичко, да се изведат някои заключения за възгледите му, а дори и за живота му, от неговата поезия. Човекът, който изниква пред нас, е мил, любезен, толерантен и мек, но способен да бъде силен; по същество той е дълбоко хуманен, реалистичен, строг и независим, но е благороден, постоянно настроен да се шегува със самия себе си, както и с другите.

    Общо взето отношението му към любовта е несериозно и присмехулно. Без да каже нито дума на читателя за собствения си любовен живот, той обича да се обрисува в смихотворни ситуации без да излиза от рамките на възприетата литературна традиция – и се обвързва, това трябва да се добави, с жени с гръцки имена и леконравни, но никога с римски матрони или девици. Към приятелите си мъже – онези, на които са посветени одите му – той е привързан и почтен, и такива приятели са били може би главната опора на живота му. Имената на боговете са често на устата му, но, предизвикателно спрямо много съвременни настроения, той отрича абсолютно отвъдния живот. И така “да берем розовите пъпки, докато можем" е постоянно повтарящ се мотив, макар че Хораций настоява да се придържаме към “Златната среда” – непрекъснато се оплаква от и отрича крайностите, съветва ни да не им е отдаваме.

    Някои от съвременните му почитатели го възприемат като поет на по-леката страна на живота. Други го разглеждат като поет на Рим и Август. И двете категории са еднакво прави, тъй като уравновесеността и разнообразието са дълбоката същност на неговата поетична природа. Но втората от тях, за съвременните читатели, поддържа една по-трудна и несмилаема концепция, тъй като идеята за поезия обслужваща държавата не е популярна на Запад – още по-малко идеята да обслужва авторитарен режим, което всъщност Хораций прави. А той го прави с твърдото, макар и тактично, убеждение, че е напълно независим. Той не само не иска да стане секретар на Август, но, позовавайки се на личната си неприспособимост, той грациозно се отдръпва от различни официални, грандиозни поетически задачи, като, например, възхвалата на победите на адмирала на Август Агрипа. Той открито се позовава на своята младежка войнска клетва, с която се е ангажирал да служи на Брут срещу Август /в битката при Филипи/. Самият той бяга надалеч, както признава, и захвърля щита си като непотребен. Но и в този случай той заема ситуация от известен гръцки поет /Архилох/, а не само от него. Това не е автобиография, това е традициозно изразяване на непоследователността на поетите, а особено когато става въпрос за война. Цялото стихотворение оневинява Хораций от възможно обвинение за предателство, тъй като по това време той бил в тесни приятелски връзки с Август и се държал лоялно към приятелите си републиканци.

     Интелектуалната подготовка на Хораций е завършена в голяма степен преди учредяването на режима на Август. Той наистина се възхищава от Август искрено и дълбоко, тъй като му дължи много заради благодеянията. Но той го обожава най-вече за това, че е сложил край на кошмарната епоха на граждански войни. Това постижение на Август е толкова велико, че Хораций няма очи за жестокостите на новия императорски режим. Това е била една от онези епохи, в които хората искат повече ред, отколкото свобода. Вярно е също, че Август е бил поддръжник на новия ред, но хранел респект към личната свобода и оставил републиканската фасада на много държавни институции, за да успокои съзнанието на хората. Той също възстановява храмовете, а за Хораций, макар че той сигурно не е вярвал в боговете, чиито имена призовава, религиозните традиции и ритуали на Римската държава представляват неразривна и почитаема част от нейното величие. Императорът пристъпва много по-внимателно, когато се стреми, чрез социалното законодателство, да пречисти личния морал и да съживи и покровителствува римското семейство. Но и тук Хораций, въпреки еротичната му фриволност, го подкрепя, може би защото е възпитан в строг морал в Сабинските планини. Ето защо “Химн за века” съдържа специални намеци за тези реформи.

      Всъщност още преди да напише този химн, Хораций вече е създал великолепните римски оди, от № 1 до №6 в ІІІ книга – велик дар за принцепса Август. Те в никой случай не са изцяло политически, тъй като включват обилно гръцка и римска митология и текстът им е прецизно организиран и впчатляващо съдържателен. Тази неясна, пораждаща загадки звучност е дело на поет, който се чувства като тържествуващ бард (vates), римско превъплъщение на Пиндар от Тива (518-438 г.пр.н.е.), величественият гръцки лирик. Пиндар все по-често е образец за Хораций в следващите му оди, възхваляващи римската държава, в неговата четвърта /последна/ книга с оди.

        След появата на “Химн на века” творбите на Хораций са добре познати и високо ценени от образованите римляни. Още при смъртта на Хораций “Одите” имат славата, която поетът им предрича, и биват включени в учебниците на римските деца. Но съвършенството им е толкова голямо, че древните им подражатели са малко, но остават образец за някои ранно християнски автори – Амбразий, Пруденций и Паулиний, но те следва формата, а я зареждат с нов дух.  През Средновековието се четат повече “Сатирите” и “Посланията” на Хораций, заради заложения в тях дидактичен и моралистичен патос. Към “Одите” му проявяват интерес през Ренесанса. Те заедно с Ars poetica оказват влеяние на европейската поезия чак до ХІХ век. Английският викториански поет Афред, лорд Тенисън ги възхвалява в стихове:

Бисери с дължина от пет думи,

които на изпънатите пръсти на всяко Време

излъчват блясъка се завинаги.

     ЗЛАТНАТА  СРЕДА

Ти ще живееш по-добре, Лициний,

ако не се стремиш към бурното море,

ни пък стоиш привързан към брега,

треперейки, боейки се от буря.

Спокойниятобича златната среда

той не живее в бедност, в срутен дом,

но е далеч от пищните дворци,

които будят само завист.

По-често бурите разтърсват

високото дърво, добри ми друже,

и кулите високи падат с трясък,

светкавицата удря върховете.

Едно подготвено сърце е мъдро:

то се надява в опасностите;

страхува се, когато е щастливо,

бои се от промяната на жребия.

Юпитер води злите зими,

но той ги и прогонва.

Ако сега нещата са отчайващи,

не значи, че и бъдещия ден.

Понякога и Аполон

събужда с лирата си

музата смълчана -

не винаги опъва своя лък.

Бъди мъжествен в трудните дела

и смел бъди, и мъдър -

когато вятърът щастлив разпъне

платната ти - задържай ги внимателно.

Нота бене: Одата е кратко лирическо стихотворение, написано в строфи от 2 или 4 стиха по маниера на Хораций през І век пр.н.е. За разлика от приповдигнатите героични оди на Пиндар, повечето от одите на Хораций звучат интимно, изпълнени са с размисъл. Най-често са посветени или отправени към приятел и разработват темите за приятелството, любовта и съчиняването на поезия.

  “Послание до Пизоните” / “ П о е т и ч е с к о  и з к у с т в о” /  със студия - предговор “Уроците на нормативната естетика” от проф. Исак Паси

П ъ р в а  част: стих. 1 - 72; В т о р а  част: стих. 73 - 294; Т р е т а част: стих. 295 - 476.

І част: Пишете ли, изберете си тема по вашите сили

            и преценявайте дълго какво отказват плещите

            и що издържат. И който си избор посилен направи,

            нито красивата реч ще му липсва, ни ясна подредба.

            Има достойнство и прелест подредбата /или се мамя?/

            само когато в момента се каже, което е нужно,

            многото да се отложи, сега да не се споменава

            и да внимава поетът, когато заплита словата,

            нека едно в песента подбере, да отбегне пък друго.

ІІ част: Хубост едничка не стига: творбата ни нека услажда,

             нека слушателя тя да увлича, където желае.

             С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки,

             заедно с плачещи плачат…

                                                           Говориш ли ролята лошо,

             ще се прозявам или ще се смея. Печалните думи

             искат печално лице, а речта разгневена - сърдито.

             ………………………………….

             Нужно е да ни представиш на всякоя възраст нрава,

             да предадеш колоритно и млади, и зрели години.

             Щом проговори момчето и тръгне със сигурна стъпка,

             търси охотно игрите с връстници, изпада внезапно

             в гняв, но забравя го скоро, от час на час то се променя.

             Най-после, освободен от надзор, голобрадият момък

             търси коне и хрътки, и марсови тревни полета;

             неустойчив като восък към злото и глух за съвети,

             никак за полза не мисли, пилее без мярка парите,

             високомерен и жарък, разлюбва и скоро захвърля.

             Но склонността се променя. Мъжът от по-зрялата възраст

             мощ и приятелства търси, стреми се към почетни служби

             и не започва каквото след време нелеко ще сменя.

             Стареца много неволи сподирят. Което той търси,

             щом го нещастникът случи, въздържа се да го използва

             или пък всички дела боязливо, без всяка жар води,

             бави се, всичко отлага, безволев, за още дни жаден

             и своенравен, мърморко, все хвали годините прежни,

             своето детство, кори и осъжда сегашните млади.

             …………………………………..

             Всяка пиеса да има ни повече, ни по-малко,

             действия пет, ако искаш на сцената да се задържа.

             Да не участва бог, докато не изисква развръзка

             някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно.

ІІІ част: Всеки поет се стреми да ни радва или възпитава,

              или и двете - наслада и полза в едно да постигне.

              Кратко да бъде, което внушаваш, че кратките речи

              по-леко схваща духът прозорлив и ги вярно запомня.

              Всичко излишно изтича, когато душата е пълна.