Поезията на Хайне/ “Книга на песните”/: Нашият известен германист Константин Гълъбов твърди, че Хайне “не се освобождава напълно от романтизма нито на младини, нито по-късно”: “Наистина той не приема бягството в католическото средновековие и поставя поезията си в служба на борческото си време, като й придава по този начин реалистичен характер, но запазва някои особености на романтизма, преди всичко бягството в рицарското средновековие и копнежната мечтателност.” /стр.85/.
“Книга на песните” на Хайне има невероятен успех сред немските читатели. До края на живота на талантливия поет тя е преиздавана тринадесет пъти. Тя допринася за славата му като “последен певец на романтизма” в историята на немската поезия. В този разнолик лирически сборник той се доказва като майстор на баладата, любовната или меланхолна лирична изповедна песен, на епичното пресъздаване на мощта и величието на Северно море. Впечатлявал е съвременниците си с разнообразната мелодика и ритмика на неговите стихове и най-вече с прочутата си ирония, благодарение на която с лекота руши съкровените си илюзии и се освобождава от безплодните естетски амбиции.
Във второто стихотворение на тъй наречените “Съновидения” поетът вижда “невероятен сън”:
Сред тази цъфнала земя
съгледах мраморна чешма.
Девойче там видях едно
да бели някакво платно.
Бе с нежни къдри и уста,
и ангелична красота.
А образът му, свеж и млад,
ми бе познат и непознат.
Поетът пита девойчето защо бели лененото платно:
Чух отговора му припрян:
“За теб пера сега саван!”
Тъй каза и като мъгла
се разтопи и разпиля.
След това той се озовава сред тъмна гора, отново вижда девойката, която сега сече с брадва едно дърво. На въпроса му този път тя отговаря: ”За теб сега кова ковчег!” По-късно поетът съзира девойчето да копае и гребе с лопатата “гроб дълбок” На новото питане то отговаря: ”Това е твоят гроб!”
И щом
подобна тайна ми разкри,
и ямата се разшири.
Впих взор пред своите нозе
и хладен трепет ме обзе,
и рухнах в този гробен мраз…
Глух вик - и се събудих аз!
Превод на Стоян Бакърджиев.
В същата гробищна атмосфера, характерна за лириката на романтизма, се движи Хайне и в поредицата “Песни” от цикъла “Юношески страдания”. Тук откриваме тъжната му изповед, вероятно пред града/Хамбург/, в който е обикнал братовчедка си Амалия и не е получил ответ на любовта си:
Дивна люлко на скръбта ми,
гроб на моите мечти,
град, където ме помами
моята любов - прости!
Сбогом, праг - мил на сърцето,
праг, на който стъпва тя!
Сбогом, кът свещен, където
в мен избухна любовта!
……………
Като просяк ще измина
не един преминат път,
докато далеч в чужбина
ме настигне черна смърт.
Превод на Стоян Бакърджиев
От поредицата “Романси” би трябвало да откроим “Гренадирите”, “Дон Рамиро”, “Валтасар” и “Минезингери”. Проф Гълъбов съобщава, че Хайне е написал “Гренадирите” през 1819 година в Дюселдорф “още като 16-годишно момче”: ”Тази изключително хубава балада е изникнала от култа, който прави Хайне от Наполеон, и несъмнено представлява връхната точка на този култ, защото превръща верността на двамата гренадири към императора в истински мит.”/стр.90/:
От руски плен два гренадира
поеха назад, но едва
на немската граница спрели,
обориха мрачно глава.
Узнаха с тъга, че за Франция
е настъпил сетния ден:
великото войнство - разбито,
а сам императорът - в плен.
Двамата се разплакват, лицата им се покриват с мъка. Единият от тях е тежко ранен, съзнава, че му остават малко дни и моли другаря си да го “зарови в свидната френска земя”, да положи “медала с червената лента на мойто сърце” - “в десницата пушката дай ми/ и меч отстрани ми сложи!”:
И точно така ще остана
на стража в гроба студен,
ще чакам коне да препуснат,
топове да ревнат над мен .
На кон императорът с войнство
безбройно ще мине - тогаз
ще скокна из гроба, ще литна
във битката с него и аз!
Превод на Димитър Стоевски
Във кратката балада “Валтасар” под “мрачния небосклон” на потъналия в “морен сън” Вавилон Валтасар събира на среднощен пир “от свойта свита млад и стар”.:
По жилите на Валтасар
тече не кръв,а буйна жар.
С надменно дигната глава
реди кощунствени слова.
Със хули Вишния зове -
тълпата от възторг реве.
Изпил докрай свещения пахар, изпаднал в пиянски бяс, земният господар на Вавилон “крещи сега с гръмовен глас”:
“Йехова, застани в поклон,
че аз съм цар на Вавилон!”
…………….
Над бялата стена
показва се ръка една: написва огнени слова
и пак изчезва след това.
…………….
Не разтълкува никой маг
що значи огненият знак.
Но царят от изменник скрит
във тая нощ беше убит.
Превод на Димитър Стоевски
В “Минезингери” средновековните поети се събират на “чудноват пир”, но възсядат “вместо кон пламенната си мечта”, меч е “вярното им слово”, а “верен щит е песента”:
Дама до прекрасна дама Здрави в бойните арени
от балкона ги следят, влизат всички храбреци;
но любимата я няма, ние вече сме ранени,
няма я и този път. Ние - бедните певци.
.
А сърце, което страда
и кърви чрез песента,
ще спечели то награда
от най-сладката уста.
Превод на Стоян Бакърджиев
В този романс Хайне изповядва типичната за средновековните трубадури философия на любовта - любовта е истинска, само когато е продължително и дълбоко изстрадвана, тъй като страданието извисява и облагородява душата на влюбения.
В началото на “Лирическо интермецо” немският поет романтик изповядва, че е разчел езика на звездите по-добре от “премъдър филолог”:
От хиляди години
в небесния покров
звездите неподвижни
поглеждат се с любов.
Езика, що говорят,
е чуден и дълбок,
не го разбира никой
премъдър филолог…
Единствен аз научих
отлично тоз език,
граматика ми беше
любим момински лик.
Превод на Димитър Стоевски
Само в два катрена поетът споделя остроумно пред любимата си, че само той може да оцени прелестта на нежната й целувка:
Светът е глупав, той е сляп
и все по-блудкав става -
кори те, миличка, без срам
за твойто леконравие.
Светът е глупав, той е сляп,
все тъй ще те рисува,
не знае твоята уста
как хубаво целува.
Превод на Димитър Стоевски
В следващия фрагмент романтикът Хайне разкрива чрез запомняща се метафорична съпоставка неудържимата сила на любовния копнеж:
На север бор самотен
стои на голий бряг.
И дреме той безмълвно
загърнат в скреж и сняг.
Далеч на изток палма
през сън съзира той,
как тя самотна чезне
там на пустинний зной.
Превод на Пенчо Славейков
Изключително богата е инвенцията на немския поет, когато трябва да изрази накратко любовните си страдания и разочарования:
Аз превърнах в малки песни
своите болки и несрети;
те отлитнаха да звъннат
на любимата в сърцето.
Те запътиха се бодри,
но се върнаха унили
и не казаха какво са
в нейното сърце открили.
Превод на Димитър Стоевски
Типично романтическата тема за “разминаването в любовта” поетът романтик разработва със самобитната си горчива ирония, която някои определят като “приземяващ присмех”, удобен за неуспелия да осъществи съкровените си любовни въжделения:
Той любеше една девойка,
но тя си бе избрала друг;
тоз други любеше пък друга -
и назова го тя съпруг.
Девойката за скитник някой
ожени се от скръб и яд -
той чу и замъгли сърцето
тъга на този момък млад.
Световни работи: животът
се гаври с хорските мечти…
Тежко на туй сърце, което
съдба такава сполети.
Превод на Пенчо Славейков
В началото на цикъла “Завръщане в родината” Хайне помества “една безсмъртна песен, каквато нямат всички народи”, според професор Гълъбов - това е песента за Лорелай: Тя почива върху една легенда, разработена от поета романтик Клеменс Брентано в едно доста развлечено епично стихотворение от 104 стиха, озаглавено “Лоре Лай”. Хайне изхвърля цялата епична фабула, като оставя само един момент от нея, момента с лодката - и написва едно стегнато лирично стихотворение от 24 стиха, една истинска народна песен, която се пее и досега в цяла Германия и навсякъде по света, гдето има немци, но без да се знае от всички, че неин автор е Хайне.” /стр.99/:
Не зная какво означава, И златен е нейният гребен,
че ме гнети тъга. И песен пее тя
