Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2014 12:21 - ХАЙНРИХ ХАЙНЕ - лекция на доц. Гено Генов / първа част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2327 Коментари: 0 Гласове:
0



                           ХАЙНРИХ  ХАЙНЕ  /1797 - 1856/

 

Живот и творчество: През целия си творчески живот Хайне непрекъснато се себеанализира като неизменно тръгва от произхода си. “Когато съм се родил, над моята люлка са играли последните лунни лъчи на ХVІІІ век и е трептяла първата утринна зора на ХІХ век.” Той припомня често, че е роден в еврейско семейство, че се е появил на този свят в град Дюселдорф, разположен по бреговете на Рейн, който по времето на Наполеон е бил във владение на французите. Държи да се знае, че в края на ХVІІІ век евреите в Дюселдорф са се радвали на много повече свободи, отколкото евреите в другите немски градове.

    Хайнрих си спомня, че като дете е играел свободно със съседските деца през деня по улиците и из дворовете на родния му квартал, а вечер вкъщи са се разказвали блогочестиви легенди и приказки за разбойници, пеели са се песни за любов и нещастия, предизвикани от демони и призраци, известни от народните предания. От тази неизчерпаема съкровищница - народната песенна култура - ще черпи по-късно сюжети, образи и “първозданни духове” поетът Хайне и ще ги въвежда в своята юношестка лирика и в романтичните си разкази. Благодарение на близостта си да тази култура като поет той ще придобие отрано усет преди всичко към звуците, мелодията, ритъма и багрите в народната поезия, който ще изяви в първите си лирически творби..

  Освен от народните предания, които се разпространяват по поречието на Рейн, юношата Хайне е до голяма степен повлиян от разказите за славните подвизи на Наполеон, за предаността на гвардията му и за обичта на гренадирите към младият им генерал. Той е свидетел и на шествията от одрипани войници, които преминават през родния му град след разгрома на френската войска при  Москва. В една своя балада той възпроизвежда унинието на завръщащите се от каторгата в Сибир войни от “великата армия”.

  За да осигури бъдещето на младия си племенник чичо му Соломон Хайне, преуспял търговец в Хамбург, го кани в своя дом. Нашият изтъкнат изследвач на живота и творчеството на този немски поет професор Константин Гълъбов пише в монографията си: “Чичото Соломон Хайне дава на племенника си необходимия капитал да се залови за самостоятелна работа - търговия с английски платове, с каквато се е занимавал и бащата на поета в Дюселдорф. Но още след година време, дори по-рано, фирмата “Хари Хайне и съдружие” бива закрита, защото чичото отказва да даде дъщеря си на бедняк като него. Но и самата Амалия, изглежда, не е била съгласна. Тя не е чувствала никакво влечение към своя братовчед. Повърхностно и надменно момиче, тя остава равнодушна и към стиховете, в които Хайне я възпява. Била е увлечена от един богат младеж, Йон Фридлендер, от Източна Прусия, син на заможен земевладелец.” /стр.9/.

  Тъй като преуспелият евреин Соломон Хайне държи да помага на обеднелите си роднини, той налага  на племенника си да следва право. По-късно в университета на Бон Хайнрих се изявява общо взето като посредствен студент, но като либерално настроен патриот доказва, че е ревностен последовател на националната художествена традиция, към  която се приобщават с пламенно усърдие младите немски романтици от съвременното на Освободителната война в Германия /1813 - 1815/ поколение. Те особено упорито изучават старинната немска песен.

   Няколко години след това, през 1822 година,  Хайне издава първия си лирически сборник с юношестки стихове, който скромно озаглавява “Стихотворения”. По-късно той ще включи тези си ранни лирически изповеди -сонети и балади, като първа част със заглавие  “Юношески страдания” /Junge Leiden, 1817 - 1821/ на прославилия го като поет в Германия сборник “Книга на песните” / Das Buch der Lieder/. В тях младият немски поет  споделя младежките си терзания, любовните си мъки и отчаянието от неуспеха на упоритото  ухажване на красивата му братовчедка Амалия, в която е страстно влюбен.

     На 11 декември 1819 година Хайне се записва в Университета на Бон, където  следва два семестъра и слуша лекциите на Август Шлегел и на известния тогава немски поет патриот Ернст Мориц Арнд. Проф. Гълъбов уточнява: “Най-голямо впечатление му правят лекциите на Август Вилхелм Шлегел по история на немския език. Това са, разбира се, лекции на романтик, в които сухите филологически факти са облъхнати от копнеж по средновековното немско минало, но все пак лекции, които не са лишени от научна стойност. На Хайне, както въобще на студентите, Шлегел се харесвал толкова с романтичния облик на своите лекции, колкото и с научната им дълбочина.” /стр.23/

  По-късно Хайне проявява интерес и към Университета на Гьотинген, където се озовава следващата година. Приет е враждебно заради еврейския му произход, скоро осъзнава ретроградната природа на антисемитизма и побързва да напусне задушаващата еснафска атмосфера на този стар университетски град: “Скоро обаче младият поет бива разочарован, защото в отличие от Бон, с неговата рейнска нота на весело безгрижие, Гьотинген е град на педантичните академични нрави, каквито ги е описал сам Хайне в своя цикъл “Пътуване по Харц” - пояснява професор Гълъбов. В отличие от Бон Гьотинген е град прочул се тогава с антиеврейските настроения в него, тъй като в него доминират реакционните студентски дружуства, в които членуват синовете на хановерските земевладелци, поддържащи политиката на Метерних и “Свещения съюз” /стр.26/. Неприятно впечатлен от консервативните нрави на еснафите от Гьотинген Хайне започва да съчинява първите си фрагменти в проза, от които ще се родят неговите  “Пътни картини” /Reisebilder І, 1826/.

     През 1823 година се появява втория цикъл от “Книга на песните” озаглавен “Лирическо интермецо” / Tragodien nebst einem lyrischen Intermezzo/, където между две исторически трагедии, написани по подражание на англичанина Уолтър Скот, Хайне изповядва юношеските си любовни страдания, които са пренесени в музиката от младия композитор романтик Франц Шуберт.

  През 1826 година, след излизането на “Пътни картини”, се появава новият лирически цикъл на Хайне “Завръщане в родината” /Die Heimkher/, в който поетът романтик преодолява с игрива ирония младежките си илюзии и се надсмива над отминалите любовни страдания. Една година по-късно са завършени два нови цикъла, които също се включват в “Книга на песните” - “ Северно море “, І и ІІ /Die Nordsee/, в които за първи път немски поет се вглежда в многоликия живот на морето, възвалява величествената му мощ и тръпне пред  скритите в бездните му тайни.

    На 4 април 1821 година Хайне е приет в Берлинския университет: “В Берлин той занемарява напълно лекциите си по право, зощото живее с мисълта да стане не адвокат, което е желанието на хлебодателя чичо Соломон, а професор по философия или редактор на литературно списание - уточнява професор Гълъбов - едно намерение, вероятно подхранвано от литературните среди, в които се движи тогава и които посрещат напълно положително новите му стихотворни работи. В тия среди са известни писатели като Адалберт фон Шамисо, Фуке и Витибалд Алексис…”/стр.18/. Въпреки липсата на интерес към юристпруденцията през 1825 година Хайне завършва университетското си образование с титлата “Доктор по право”, а скоро след това приема лутеранското вероизповедание и името Хайнрих.

   През следващите години напразно се мъчи да си намери някаква служба в държавната администрация, но заради еврейския му произход, макар че променя вярата си, не успява да заеме престижна чиновническа длъжност. Антипатията и подозрителността срещу него нарастват в родната му страна след излизането на сатирично изобличителните му пътеписи “Пътни картини”, които  наистина му донасят известност, но и подклаждат недоверието на местните власти към него. Хайне се преселва в Мюнхен с надеждата, че тамошния владетел Лудвиг І Баварски, прославил се като покровител на поетите и художниците, ще му отдаде благоволението си.

   В Мюнхен Хайне започва да издава вестник, но не успява да се устрои в централния град на Бавария и заминава за Италия, където завършва последните пътеписи, които прибавя към сборника в проза “Пътни картини”. Опитва да си намери работа в Берлин, но не успява и е принуден да се завърне в Хамбург - “люлката на моите нещастия”, градът, в който е решил да не пребивава дълго, тъй като е хладно приет от интелектуалците му и трудно поносим за своята фамилия, която обитава в него.

  Когато узнава, че парижани се готвят за нова революция,  неуморимият скиталец Хайне заминава за Франция. Като ревностен патриот и убеден либерал той се чувства неуютно в родната си страна, където се чувства жертва на реваншисткия дух на влиятелната в нея юнкерска класа. Заминава за Париж с гореми надежди, тъй като е вдъхновен от романтичната представа за този град като  европейска столица на културата, литературата и изкуствата, предпочитан пристан за всички патриоти корабокрушенци, които идват тук от поробените страни в Средна и Южна Европа. Хайне пристига във френската столица в началото на май 1830 година и остава там до края на живота си.

   В Париж заживява пълноценен живот, отдава се всецяло на творческите си проекти и участва активно в оживения му политически живот. В парижките светски салони, в артистичните кафенета и в редакциите на авторитетните парижки вестници го приемат  радушно, покорени от таланта и остроумието му.  В интелектуалните среди на френската столица си създава известност като “най-духовитият мъж в модерна Европа”. Хайне се сприятелява с изтъкнатия френски поет Теофил Готие, ревностен последовател на дендистката мода, и със самобитния интелектуалец Жерар дьо Нервал, който се заема да превежда на френски поезията на късния немски “бурен гений”, с когото го свързва дълбоко душевно родство. Готие описва Хайне “по-красив от Красотата младеж”, в чийто чар се смесват прелестта на Аполон с магнетичното привличане на Мефистофел. Един друг духовит млад парижанин/Филарет Шал/ го представя шеговито така: “ Когато сините му германски очи се засмеят съгласувано с хапливата му уста, човек открива колко веселие има в горчивата ирония.” Френските приятели на Хайне скоро опознават вътрешните му противоречия, смеха му, в който липсва веселост, престорените му сълзи, които са може би истински, редките му гневни изблици, които бързо овладява,  изтънчената му чувствителност и лесно уязвимата му мнителност.

   Като своеобразно продължение на труда на Мадам дьо Стал / “За Германия”/ Хайне пише, за да помогне на французите да опознаят философията, религията и литературата на родната му страна изследването “Религията и философията в Германия” и студията “Романтическата школа” /1835/, в която проследява развоя на немския литературен романтизъм. В панорамата на немската философия той откроява приносът на Хегел и предрича влиянието на оригиналните му идеи върху европейската мисъл.

  По същото време Хайне става редовен кориспондент от Париж на немския вестник “Augsburger allgemeine Zeitung, където в поредица статии, есета и рецензии следи и описва културния живот на френската столица, запознава в продължение на години съотечествениците си със светския и  политически живот, с пресата и нравите, с изложбите и театралните постановки , с ежедневието на съседите им отвъд Рейн. По-късно публикациите му като парижки кореспондент са събрани в отделни томове, озаглавени “Френските художници” / Die franzosishen Maler, 1830/, “За Франция” / Franzosishe Zustande, 1839/ и “Лютеция” /Lutezia , 1854/.

   В началото на пребиваването си в Париж Хайне пише предимно сатири и волнодумни стихове, в които се задява с леките момичета, които кръжат из улиците в района около Пале Роаял. По-късно, след като навлиза в политическия живот на фрленската столица, немският поет създава цикъл граждански ангажирани стихотворения, с които откликва на актуалните спорове и стълкновения в интелектуалните среди на Париж. Междувременно той свързва живота си с една млада нормандка, Матилд Мира, с която се запознава в един парижки магазин.

  През периода 1830 и 1848 година в Париж емигрират много немски интелектуалци, посветили се на активна политическа дейност, който са станали подозрителни и неудобни за властите в родната им страна. Хайне като дългогодишен изгнаник спечелва бързо доверието им, навлиза в средата им и познава добре проблемите им. Той се запознава с Лудвиг Бьорне, който пристига от Франкфурт, и с Карл Маркс, който пребивава няколко месеца във френската столица през 1843-44 година. Хайне сътрудничи на вестник “Напред”/Vorwarts/, чиито редактори постепенно еволюират към социалистическите идеи, дава свои статии и за просъществувалото  кратък период от време списание “Френско немски летописи”, на което сътрудничи и Маркс.

 През 30-те години Хайне работи върху поемата “Ата-Трол”, в която напада изповядащите либералните идеи немски поети. Той изповядва, че трудно би могъл да се разбере с доскорошните си политически съмишленици и приятели. Своя волнодумен дух, който не може да устои на удоволствието да се надсмива над тесногърдите политически доктрини, той изявява в написаната с неподправен творчески ентусиазъм поема “Германия, зимна приказка” / Deutschland,  ein Wintermarchen, 1844/. Най-ярката му изява като обществено ангажиран поет през 40-те години е призивната му песен “Силезииските тъкачи” / Die Schlesischen Weber /,  която е вдъхновена от бунтовната песен на “канютите”/работниците, които тъкат коприната/, вдигнали се на въстание в Лион през 1832 година. Така Хайне си създава известност като “поет на свободата”, който откликва на народните страдания и въжделения. Той започва сам да се нарича “добрият барабанчик на свободата”.

  Хайне се самопреценява през същия период като “първия модерен поет” в историята на немската поезия, който твори на прехода от “Ваймарския класицизъм” към новата граждански ангажирана литература. Той изповяда, че е първият  поет, който излага откровено пред читателите вътрешните си противоречия и намира наслада в изтънчения анализ на собствените си душевни терзания. Хайне споделя, че като емигрант в Париж той не е престанал да се чувства немски поет и непрекъснато чувал отдалеч рога на пощенските разносвачи из планината Харц и песните на девойките от поречието на Рейн. Той се гордее, че е първият лирически певец, който е разказал на композитора Вагнер историята за Летящия холандец и легендата за Танхойзер, който е бил преследван от хитро скроените издевателства на богинята на любовта Венера.

  Последният лирически сборник на Хайне “Романсеро” се появява през 1851 година. В него навлязлият в зрялата си възраст немски поет излага развълнуваните си размисли върху пораженията на болестта, наближаващата смърт, съдбата на душите след края и безкрайната мощ на еврейския бог. Мисълта за смъртта се заселва трайно в ума на Хайне след като през 1848 година той е скован от неизлечима парализа. Принудителното обездвижване пренасочва мислите на поета към основните проблеми на човешкото съществуване - за произхода ни, за фундаменталните морални ангажименти, за възможността да възкръснем или да се преродим. Хайне препрочита Библията, размишлява над евангелските притчи, припомня си детството и приказките, които е слушал тогава. Красноречиви са заглавията на отделните дялове в сборника “Романсеро” - “Ламентации” , “Еврейски мелодии”, “Лазар”. В послеслова на същия сборник Хайне споделя с читателите: “ Да, аз се върнах към Бога като блудния син, след като дълго време пасах свинете с последователите на Хегел…Що се отнася до теологията трябва да призная, че се върнах назад; както вече ви се изповядах, аз се привързах към една стара суеверна представа, че всеки трябва да вярва в своя личен Бог” / 30 септември 1851 година/.

  Хайне умира след пет години /1856/.

Естетеческите възгледи на Хайне: В студията си, посветена на творчеството на Хайне, датският литературен историк и критик  Георг Брандес го представя като “страстен поклонник на свободата и подчертан аристократ” : “В него гореше свободолюбието на една натура, изпълнена от жажда за свобода, той се прекланяше пред свободата, остро чувстваше липсата й и я обичаше с цялото си сърце - това обаче не му пречеше да отдава предпочитание на човешкото величие и  такова нещо е присъщо на силните натури; не му беше чужд и трескавият страх на изискания характер от всяка посредственост.

  С други думи: в душата на Хайне нямаше нито една консервативна капка кръв. Кръвта му бе революционна. Но в душата му нямаше и ни една демократичнва капка кръв. Кръвта му бе аристократична, той искаше геният да получи признание като водител и властелин…Той изпитваше още по-голяма неприязън към живота, лишен от величие, чиято религия бе уеднаквяването на всички на нивото на посредствеността, а омразата към гениите, към дирещите умове, към всички онези, които отхвърлят назарянския аскетизъм - единственият му истински морал…” /стр.394 - 395/.

   В пространната си студия “Романтичната школа”  Хайне представя еволюцията на литературния романтизъм в Германия като “съживяване на поезията от Средновековието, която възниква от християнството”: “Тя беше като страстоцвет, поникнал от кръвта Христова…Това е странно, меланхолично и невзрачно цвете, в чашката на което са изобразени уредите за изтезание, употребени при разпъването на Христос, именно чукът, клещите, гвоздеите и пр., едно цвете, което съвсем не е грозно, а само някакси призрачно, чийто вид дори кара душата да тръпне от ужас подобно на спазматично сладостните усещания, предизвикани дори и от болката. От това гледище това цвете би могло да бъде най-подходящият символ на самото християнство, чийто ужасяващ чар се състои тъкмо в сладострастното упоение от страданието.”

   “В романтичното изкуство странстванията на даден рицар имат и езотерично значение - пише Хайне. Те говорят може би и за лутанията ни изобщо в живота; драконът, който е победен, е грехът; бадемовото дърво, което отдалеч така благоухае на героя, е триединството, бог-отец, бог-син и светият дух, те са същевременно и нещо единно както черупката, люспата и ядката са все същият бадем…Романтичното изкуство е трябвало да изобразява или по-право да загатва безкрайното, а също и множеството спиритуалистични съотношения, тъй че е било принудено да прибягва до цяла система от традиционни символи или по-скоро до параболичното, тъй както и самият Христос се е старал да изясни своите спиритуалистични идеи с помощта на всевъзможни прелестни притчи…”

  В оценката на немските автори, негови предходници и съвременници, той е винаги открито пристрастен. Той определя Лесинг като “пръв радетел за духовна свобода и борец против клерикалната нетолерантност” и не крие,  че е “онзи писател, когото най-много обичам”. За него Лудвик Тик е “един от най-добрите поети на романтичната школа; той така се нагълта с народни книги и с поезия от Средновековието, че се превърна отново почти в дете и стигна до онова детско простодушно бърборене, от което мадам дьо Стал бе принудена с такъв труд да се възхищава”. Гьоте, според Хайне, “по външен облик и възгледи приличаше на великия Юпитер”. “Той се страхуваше от всеки оригинален, самостоятелен писател и хвалеше и величаеше всички незначителни дребни души; той отиде дори до там, че накрая да бъдеш похвален от Гьоте се считаше за свидетелство, че си посредствен.”

   “Шилер пишеше за великите идеи на революцията - възхищава се Хайне. Той рушеше духовните бастилии,  участваше в строежа на храма на свободата, на този огромен храм, който ще трябва да включи всички нации в една единствена братска общност; Шилер беше космополит…Ако Шилер се хвърля изцяло в историята, ако гори от ентусиазъм за човешкиья обществен напредък и възпява световната история, Гьоте се вдълбочава повече в индивидуалните чувства, в изкуството и в природата.” Творенията на Шилер “пораждат дела”, докато “Гьотевите прекрасни слова са бездетни”. Хайне държи да бъде открит пред читателите си - “никога не съм нападал поета Гьоте, а само човека”. По-късно той признава, че “у Гьоте установяваме напълно онази хармония между личност и гений, която искаме да намерим у изключителните личности”.

    Със същата обективност Хайне представя и Хердер, теоретизиращият наставник на “бурните гении” в Германия: “Хердер не привличаше на съд като някакъв литературен велик инквизитор различните народи, за да ги осъжда или опрощава в зависимост от вярата им. Не, Хердер гледаше на цялото човечество като голяма арфа в ръцете на великия майстор, всеки народ му се струваше, че е особено настроена струна в тази огромна арфа, и той разбираше универсалната хармония в нейните различни звуци.”

   Хайне представя по свой начин  теоретичния “баща” на романтизма в Германия: “Фридрих Шлегел беше задълбочен човек. Той разбираше цялото великолепие на миналото и чувстваше всички страдания на настоящето. Но той не разбра светостта на тези страдания и тяхната необходимост за бъдещото благополучие на света. Той виждаше, че слънцето залязва, гледаше с прискърбие мястото на залеза, страдаше от настъпването на нощния мрак, без да забележи, че на противоположната страна вече се сипва нова зора…Настоящето му беше омразно, бъдещето го плашеше и единствено в миналото, което той обичаше, проникваше неговият пророчески поглед на ясновидец.”

  Според професор Гълъбов немският романтик Лудвиг Тик влияе до голяма степен върху формирането у Хайне на една типично романтическа нагласа относно природата. Самият Хайне изповяда отношението си към Тик в студията “Романтическа школа”: “В легендите на Тик цари една тайнствена съкровеност, едно странно разбирателство с природата, особено с растенията и минералите. Читателят се чувства като в омагьосана гора; слуша мелодичното шуртене на подземните извори и понякога като че ли чува собственото си име в шепота на дърветата. Понякога широколистните пълзящи растения обхващат краката му. Чудновати цветя го гледат с пъстрите си копнежни очи. Невидими устни го целуват по страните със закачлива нежност. Високи гъби като златни камбанки растат и звънят нагоре, до дънерите на дърветата. Големи мълчаливи птици се олюляват по клоните и кимат надолу с умните си човки. Всичко диша, всичко се вслушва, всичко тръпне в някакво очакване.”

   Общо взето обективна е съпоставката,  която прави Хайне между господстващата във философията на Франция и Германия мисловна атмосфера: “Докато във Франция се бе утвърждавала философия, която въплътяваше, така да се каже, духа и признаваше духа само като модификация на материята, с една дума, тук материализмът стана преобладаващ, в Германия възникна, напротив, философия, която приемаше само духа за нещо действително, която обявяваше всяка материя само за модификация на духа и дори отричаше съществуването на материята. Изглеждаше почти, че духът отвъд Рейн искаше да си отмъсти за оскръблението, което беше понесъл отсам Рейн. Когато тук, във Франция, духът беше отречен, той сякаш емигрира в Германия и там отрече материята.”

   Хайне отдава важно значение на влиянието на Шелинг върху немските романтици: “Откакто благодарение на него натурфилософията придоби размах, поетите започнаха да схващат много по-задълбочено природата. Едни се вживяваха с всичките си човешки чувства в нея, други си бяха набелязали някои магически формули, с които успяваха да открият нещо човешко в природата и да я накарат да заговори с човешки глас. Първите бяха истински мистици и в много отношения напомняха индийските отшелници, които започват да се сливат с природата, докато в края на краищата се почувстват, че са влезли в общение с нея. Другите бяха по-скоро заклинатели, те самовластно призоваваха от природата дори враждебните духове и приличаха на арабските магьосници, които по своя воля могат да оживят всеки камък и да превърнат в камък всеки живот . Към първите принадлежеше преди всичко Новалис, към вторите преди всичко Хофман. Новалис виждаше навсякъде чудеса и само прекрасни чудеса; той подслушваше разговора на растенията, знаеше тайната на всяка млада роза,  отъждествяваше се накрая с цялата природа и когато дойде есента и листата окапаха, умря и той. Хофман, напротив, виждаше навсякъде само призраци, те му кимаха от всяка китайска кана за кафе и от всяка берлинска перука; той беше магьосник, който превръщаше хората в диви животни и дивите животни дори в кралски пруски придворни съветници; той можеше да призовава мъртвите от гробовете им, но от самия живот той е отблъскван като някакво смътно привидение.”  С присъщия си образен език Хайне постановява: “Лекият руменец в поезията на Новалис не е цвят на здравето, а на охтиката, а пурпурният пламък на Хофмановите фантастични разкази не е огън на гения, а на треската.”

  Професор Гълъбов проследява развитието на интереса на Хайне към прославилия се английски романтик Байрон. Той отчита, че немският поет е “бил очарован от огнения темперамент, насочен срещу установената нравственост” на великия си английски събрат. След смъртта на Байрон Хайне скърби дълбоко покъртен: “Той беше единственият човек, когото чувствах като свой роднина, и ние сигурно сме си приличали в много неща…През последните години аз четях рядко, защото хората обичат да общуват повече с хора, чийто характер е различен от техния. Но аз съм общувал преди това винаги приятно с Байрон, както общува човек с един напълно еднакъв съратник.” Гълъбов справедливо отчита различията между двамата големи европейски поети творили през епохата на романтизма: “Успоредните места, линии и посоки, които сближават поезията на Хайне с поезията на Байрон, са от случайно естество и нищо не доказват, защото такива успоредици не липсват и между стиховете на много други поети. По съдържание Хайне се различава коренно от Байрон. Независимо от това стихът на Байрон е като стиха на Виктор Юго, напрегнат, с голяма ударна сила, на отделни места дори декламаторски - стихът на Хайне, напротив, е отмерен, сдържан, дори съкровено шепнещ.” /стр.43/.

  Изтъкнатият наш литературен критик Здравко Петров припомня самоироничната оценка на Хайне за самия него като “малък немски славей, сгушен в перуката на Волтер”. Според него “сърцеведът и стилистът, богохулникът и вярвашият Хайне възпя и същевременно погреба многоцветната стара романтика и си създаде известност като “самоотрекъл се приказен крал на романтизма”. Немският поет  взе върху себе си ролята на певец на Венерините наслади на романтизма и  същевременно  на палач на тоя застаряващ романтизъм.”...............

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075184
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031